От Санкт Петербург до Москва и обратно

Когато Кремъл обяви по-рано този месец забрана върху вноса на храни от САЩ и ЕС, руските социални мрежи експлодираха от вицове за празните рафтове на магазините в Съветския съюз. Но рафтовете няма да останат празни; те просто ще бъдат напълнени с най-насъщните и до болка познати артикули – следствие от една правителствена политика, която тегли страната обратно в миналото и отразява вътрешните напрежения в нея.

Западните санкции и руските контрасанкции показаха взаимозависимостите между президента Владимир Путин, неговите придворни олигарси и неговите поддръжници сред по-широките слоеве от населението. Той ще използва контрола си върху богатството на олигарсите, за да облекчи трудностите, които санкциите ще причинят на неговите поддръжници, а в същото време неговите критици и онези руснаци, които не са част от неговата опора, вероятно ги очакват тежки времена.

Ако икономическата война се затегне, властовите структури настраната постепенно ще наложат безкомпромисен социален ред и ще се върнат към системата на преразпределяне отгоре надолу, характерна както за Съветска Русия, така и за старата Русия отпреди управлението на Петър Велики. В продължение на векове Московският царски двор е властвал чрез метода на покровителството. Великият княз, или след това царят, редовно давал на своите боляри подаяния от храна и дрехи. Неговите министри също имали привилегията да получават храна и услуги за сметка на народа, а също имали право да задържат част от царските данъци и такси, които самите те били овластени да събират.

По време на Санктпетербургския период на монархията (т.е. от управлението на Петър Велики, основал северната столица през 1703 г., до Николай Втори, абдикирал през 1917 г.), Русия постепенно се отърси от тези архаични практики, развивайки модерна държава, частна собственост, независими съдилища и дори народно представителство.

Болшевиките, които през 1918 г. решиха да преместят столицата обратно в Москва, заедно с това направиха и крачка назад към Московията, съществувала като държавна структура през 16 и 17-и век. Повечето от модерните руски институции, включително пазарите и частната собственост, бяха премахнати, а съветските лидери се оказаха в положение, при което трябваше да хранят и да управляват точно както при царете. По стриктно регламентиран йерархически начин босовете на комунистическата партия, известни актьори, видни художници, учени и инженери, получаваха своите хранителни продукти от специални разпределителни центрове. Най-висшите държавни длъжностни лица живееха в дворци, докато обикновените хора трябваше да чакат с години за маломерни апартаменти в изградени по индустриален калъп жилищни блокове.

Преобладаващата част от тази съветска система за преразпределение рухна в началото на 1990-те години. Никой вече не се нуждаеше от купони за храна или за домакински уреди – за това започнаха да се грижат пазарите. Но някои ресурси са винаги оскъдни – особено политическата власт и достъпът до печалбите от износа на петрол и газ. Кремъл отново затегна контрола си върху тези важни сектори, както и върху някои други, включително медиите, науката и изкуствата.

Всеки кремълски придворен сега действа в рамките на неписан лиценз, който позволява на притежателя му да живее от активите, които са му предоставени да контролира, при условие за лоялност към режима и за „отчисления“ за правителствените проекти, които е длъжен да прави при поискване. Никой фактически не може да притежава голяма компания, особено такава, която се занимава с нефт или газ. Всеки „собственик“ не е нищо повече от поименен притежател на такъв лиценз, който може да изтече във всеки един момент.

Но тези практики не покриват целия икономически пейзаж – а само най-доходоносните му сектори. Ето защо е възможна и независимост от Кремъл. Главното постижение на постсъветския период е появата на професионални групи и индивиди, които нямат нужда да се нареждат пред хранилката на Кремъл. Те се учат как да строят, да произвеждат, да продават, за пишат и да вършат други неща, които им позволяват да съществуват самостоятелно. В днешна Русия вече е прието да притежаваш резултатите от своя труд. За г-н Путин обаче такива независими хора са модерната версия на познатата руска културна икона – „излишния човек“. Точно тези „излишни хора“ обаче са най-голямата надежда за Русия.

Те са аморфна, трудна за дефиниране категория, при това често са несъгласни един с друг. Те нямат кой да ги защитава и затова вътрешно подкрепят държава, в която правилата се спазват, която защитава гражданските права и правото на собственост.

Западните санкции успяха да отблъснат инвеститорите и да докарат икономиката до застой. Забраната за внос на храни вече започва да вдига цените. Данъчните увеличения, предложени от Кремъл за балансиране на бюджета, ще тласнат икономическата дейност към сенчестия сектор. Всички приказки на Кремъл за създаване на възможности за местните селскостопански производители и за хранителната индустрия са празна риторика. Никой няма да се впусне в дългосрочни проекти при такава дълбока несигурност.

Лакеите на Кремъл, които са главният прицел на западните санкции, са най-слабо уязвими от външни шокове именно заради близостта си до благата на Москва. Най-уязвими са тези, които никога не са били поканени на кремълската софра.

Изправен пред западните санкции, затруднен от падането на курса на рублата спрямо долара и еврото, за Путин единственият ответен ход е да посегне на онази част от обществото, която той смята за най-малоценна: модерните градски жители, „излишните“ хора. Ще има по-малко свобода, по-малко търговия, по-малко независимост и повече регулации, повече преразпределение и повече иждивенчество за сметка на държавните институции.

Никой не знае колко дълго ще траят санкциите, но дори ако олигарсите убедят Путин да прекрати разрушителната си политика, модерната част от населението ще понесе тежък удар. Ако тя не успее да превъзмогне наложените й отгоре трудности, страната ще
затъне още по-дълбоко в блатото на икономическата и политическата архаичност. Но Русия има и дълга история на запазване на култура на интелектуална свобода дори при репресивни режими. Това е в
гените й.

*Максим Трудолюбов е редактор в отдел „Коментари“ на руския бизнес всекидневник „Ведомости“.

БТА