От нас зависи

| от | | |

Автор : Иван Спасов (http://bauxyu.blogspot.com)

Бях в Щатите миналото лято. И по-миналото пак там бях. Изглежда ми е харесало, щом съм отишъл пак. Това лято няма да ходя, ама то няма общо с това, което сега си мисля и пиша.

Не мога да кажа, че ми е било мечта да отида в Щатите. Не, че не съм искал да отида там. Аз искам да отида навсякъде по света. Това го казвам, защото всички студенти, т.е. такива като мен, които срещнах там, ми казваха, че това им било мечта. Не разбирам как точно и защо, но те си знаят.

Никога не съм се възхищавал на тази страна и никога не съм мислел американците за супер хора, екшън герои или каквото и да било друго, което са ни твърдяли, че са във филмите си. Всъщност, никога не съм разсъждавал кой знае колко за това какви хора са американците, преди да ги поопозная. За сметка на това преди да замина почти всички българи ми разказаха какви аджеба са американците. Не, че те са били там или са изучавали културата им, или нещо подобно. Ние просто сме си такива. Знаем всичко, познаваме всички и така.

Та, още преди да замина и без да съм се интересувал целенасочено, ми се наложи да добия някаква (по-късно разбрах нереална) представа за американците. А именно: че са дебели и глупави, и само ядат, и са животни, и са адски глупави, направо абсурдно глупави, и че само гледат телевизия, и че не знаят къде е България, и че всъщност изобщо не са американци и мога да си пиша така до сутринта.

Няма да ви обяснявам как летях и как стигнах, и какво работих, и как мина цялото лято, а и следващото. Ще ви кажа обаче какви хора са американците. Ще ви кажа, защото изглежда, че почти никой няма идея. Ще ви кажа, че когато излязох от автогарата в Ню Йорк и направих първите си крачки в Манхатън разбрах, че всичко което всички са ми казвали за американците просто няма как да е истина. Огледах се наляво, надясно, завъртях се и разбрах, че трябва да погледна нагоре. Започнах да вдигам глава и да гледам нагоре, и да продължавам да вдигам глава и да гледам, но докато тилът ми не стана успореден на земята, а ъгълът на врата ми не стана 90-градусов не можах да видя небето.

И тук някой ще ми каже, че това са само сгради и че нямат природа и какво ли още не, а аз ще ви кажа, че това е чудовищен труд. И организация. И дисциплина. И още много други неща, които определено нямат нищо общо с онова, за което бях подготвен да очаквам от т.нар. американци.
И не е само това. Не са само сградите и не е само един град. Говоря за онова, което срещах в хората. Говоря за онова, че те работят, без да се оплакват. И като казвам работят, имам предвид, че работят така както тук почти никой не работи. По толкова, по колкото тук не можем да възприемем, че някой може да работи. И не казвам, че това трябва да бъде така или че е нормално, а че тук знаем само да обиждаме и да съдим другите без дори грам да ги познаваме.

И това не е само. Не само, че бачкат здраво и не се оплакват. Няма я тая злоба, няма го тоя панаир на суетата, няма го този глад за далаверката и да прецакаме някой. И така както там никога не съм се чувствал на място и никога няма да се чувствам, така точно на втората седмица там се чувствам спокоен. Не се притеснявам, а се забавлявам. Не, защото тук съм подложен на кой знае какъв стрес, а защото тук целия живот се върти около някакво напражение и именно стрес.

И това да беше само, да кажа, че сте прави, ама и това не е. Тия хора са готови да погледнат на теб като на равен. Да не им пука, че говориш езика им зле, да не им пука как изглеждаш, да не им пука с каква сексуална ориентация си и още един куп други неща, за които тук ще те отритнем и заплюем. Да им пука за това дали работиш здраво, дали се държиш добре, дали си честен и общо взето разни неща, които си мисля, че са някак по-важни.

И ще кажете сега „Оф, още един дето ми обяснява как Там е по-добре от тук“. То може и така да е, ама не това се опитвам да кажа. Не се опитвам и американците да защитавам. Опитвам се да кажа и си мисля, че не е редно да обясняваме толкова кой какъв е, а още по-малко когато не го познаваме. Опитвам се да кажа, че тук сме шампьони по всичкознание, а не се знае колко и дали изобщо сме чели някакви книги.

Не искам да сме американци. Искам да сме си българи. Ама малко по-добри българи. Иска ми се като се върнах да не ме бяха посрещнали с ‘Що не остана бе, човек, нямаше ли как?’ Иска ми се като се блъсна случайно в някой, докато си вървя, и двамата да се обърнем и да се извиним – така както беше там, а не да се гледаме лошо – така както е тук. Иска ми се като ме видя онзи ден момчето на паркинга, че си търся място и ми показа кое тъкмо ще освободи, да не разказвам за случилото се на всички в продължение на няколко дни. И не защото е нещо лошо и не си заслужава да споделиш с някой, а защото е нещо, което толкова рядко се случва, че няма как да не разкажа на всички за това. Иска ми се всеки път като се срещам с приятели да не си говорим за това колко е скапано тук, а за това как да го направим малко по-добре.

И си мисля, че изобщо не е толкова непостижимо и трудно, и какви ли още не други оправдания. Мисля си, че от нас зависи, ама що не става не мога да разбера.

 
 

„The OA“ е sci-fi приказка. А вие гледате ли го?

| от |

На 16 декември, докато хората са в трескава подготовка на истерията покрай предстоящите коледни празници и само чакат, за да изпратят 2016-а година на майната й, Netfix – новатори в правенето и пускането на добре телевизия – бълват цял сезон на най-новото си шоу – The OA.

The OA минава някак незабелязано за много хора. Дали е от идването на Коледа, или от голямата истерия, която другото шоу на канала Stranger Things предизвика, не е ясно. Но The OA остава леко в сянка. По-умните телевизионни маниаци обаче надушват като хрътки, когато нещо ще бъде добро, не просто защото е гледаемо, а защото съдържа в себе си онези бисери на телевизионния разказ, които някои сериали и поредици могат да донесат, и съответно The OA започва да набира своята малка, но вярна аудитория.

Близо месец след премиерата си шоуто, дело на Netflix и американската кукувица Брит Марлинг, която е създател, продуцент и основна актриса в него, бива подновено за втори сезон. Продължение, което всеки, който веднъж е дал шанс на The OA очаква с леко нетърпение, равносилно на сърбеж там, където не можеш да се почешеш в момента.

Историята в шоуто проследява младата откачалка Прери, която се завръща като някакво ненормално чудо в родния си дом, от който е изчезнала преди точно 7 години. При завръщането й се променят две неща – от сляпо момиче, тя се е превърнала напълно зряща жена и ако преди е изглеждала просто затворена в себе си, то сега е леко луда девойка, бълваща небивалици и сентенеции, която няма търпение да се освободи от емоционалната и физическа обвързаност към семейството, което не е виждала отдавна, но което си я иска обратно.

Така започва историята на Прери, която малко след като се прибира на мястото, което чувства като чуждо тяло, удобно наместило се в нея, събира група от аутсайдери и откачалки, на които да разкаже историята си и съответно те да й помогнат да се върне там, откъдето е дошла, за да намери единственото нещо, което я интересува – нейният приятел Хоумър.

Епизод след епизод, подредени в строг, динамичен и ярък разказ, зрителят започва да се запознава с историята на Прери. Нейната вярна секта, изградена от счупени франкенщайнове, всеки със своите проблеми, и да потъва бавно, но сигурно в полу-фантазната вселена на The OA. Тя пък, от своя страна, е като лудост, пълна с капани и женска хистерия, каквито рядко се появяват по телевизията. Да не кажем никога.

Самата Брит Марлинг е известна с това, че конвенционалните неща не й пасват добре. При нея всяко нещо трябва да е обърнато наопаки, добре изтупано и превърнато в нещо друго. Такова е и киното, което прави – за справка вижте „Другата Земя“ – както и телевизията.

The OA е първият телевизионен проект на Марлинг в компанията на верния й приятел и партньор Зал Батманглидж, който режисира много голяма част от сценариите й. Музиката в сериала също е дело на член на тяхната малка група – братът на Зал – Ростам Батманглидж, който в ежедневието си е и част от бандата Vampire Weekend, пише мелодиите.

The OA е сериал, който напомня на сън. И подобно на сънуването е пълен с хиперболи, неща, които изглеждат нелогични, но намират своя път постепенно, с тъмни кътчета, задъхващи моменти и един Торбалан, който се крие в мрака.

Хубаво е, че и гледането му е подобно на сънуване, „бързо постепенно, а после изведнъж“, както пише Джон Грийн. Така и The OA те хваща за гушата и не те пуска. Цели 8 епизода.

Втория сезон, начело с Брит Марлинг и групата й от фрикове, може да очаквате в края на тази година. Netflix подновиха The OA в същата седмица, в която направиха същото и със Stranger Things, макар тогава малко хора да го разбраха.

Но е хубаво да го знаете, когато The OA завладее съзнанието ви с плътната си и ненормална атмосфера и се чудите какво ще стане после.

Към вкусната и различна Брит Марлинг и нейната циркова трупа, които са основното звено на сериала, добавяме и Риз Ахмет, Джейсън Айзък и Паз Вега, които участват. В случай, че някой има нужда от още причини, за да види сериала. На нас лично не ни трябваха.

 
 

НТС ще помага на планетата с виртуална реалност

| от chronicle.bg |

НТС основа фонд за виртуална реалност, чиято работа ще е създаването на съдържание и технологии.

Бюджетът е 10 милиона долара, които ще служат за стимулиране на устойчивото развитие по цял свят, предава Venture Beat.

Новият проект на компанията се казва VR for Impact и беше обявен на Световния икономически форум в Давос, Швейцария. Според HTC, VR бизнесът предстои да стане индустрия за 25 милиарда долара към 2021 г. и може да се използва за осигуряване на растеж и стабилност в сфери, които силно се нуждаят от това.

Фондът ще работи в партньорство с инициативата “Цели за устойчиво развитие” на ООН за разработването на идеи, които могат да доведат до промяна и трансформации в области, където такива са жизнено необходими.

Програмата на ООН работи за справяне с крайната бедност, опазване екологичното равновесие на планетата и осигуряване на мир и просперитет. НТС вече стартира кампания за най-добрите идеи за това, как виртуалната реалност може да се използва за постигане на тези цели и първият награден проект ще бъде съобщен в Деня на Земята (22 април).

Източник: Venture Beat

 
 

Тези хора на 70+ години ще разбият стереотипите ви за възраст

| от chronicle.bg |

По линията на стереотипите, обхващащи възрастните хора, всички сме виновни.

Повечето от нас са убедени, че веднъж щом човек навърши 70 години, хубавата част от живота му е приключила и това, което предстои, включва единствено болести, декубитални дюшеци и наливане на минерална вода в Княжево.

Разбира се, това далеч не се отнася до всички пенсионери. Фотографът Владимир Яковлев е посветил доста време на проекта си „Age of Happiness“, където снима хора между 70 и 100 години, които все още следват мечтите си, откриват нови неща и живеят на пълни обороти.

Вижте в галерията част от снимките, които е направил той и веднага счупете предразсъдъците.

 
 

Новото летище на Берлин няма да заработи и през 2017

| от CHR Aero с БТА |

Дългоочакваното откриване на новото летище на Берлин няма да стане факт и през 2017 г., потвърди ръководителят му Карстен Мюленфелд, цитиран от ДПА.

Въпреки отдавна обявеното откриване все още има затруднения пред пускането в експлоатация на новото международно летище на германската столица. Първоначалните планове бе то да заработи през 2011 г.

Откриването през тази година бе поставено под въпрос по-рано тази седмица, след като възникнаха проблеми с вратите на летището.

Летище „Берлин-Бранденбург“ се строи в Шьонефелд, извън града, на мястото на старото берлинско летище с ограничен капацитет. Новият аеропорт трябва да замени летище „Тегел“, което е близо до центъра на столицата и няма възможност за разширение.