От нас зависи
Автор : Иван Спасов (http://bauxyu.blogspot.com)
Бях в Щатите миналото лято. И по-миналото пак там бях. Изглежда ми е харесало, щом съм отишъл пак. Това лято няма да ходя, ама то няма общо с това, което сега си мисля и пиша.
Не мога да кажа, че ми е било мечта да отида в Щатите. Не, че не съм искал да отида там. Аз искам да отида навсякъде по света. Това го казвам, защото всички студенти, т.е. такива като мен, които срещнах там, ми казваха, че това им било мечта. Не разбирам как точно и защо, но те си знаят.
Никога не съм се възхищавал на тази страна и никога не съм мислел американците за супер хора, екшън герои или каквото и да било друго, което са ни твърдяли, че са във филмите си. Всъщност, никога не съм разсъждавал кой знае колко за това какви хора са американците, преди да ги поопозная. За сметка на това преди да замина почти всички българи ми разказаха какви аджеба са американците. Не, че те са били там или са изучавали културата им, или нещо подобно. Ние просто сме си такива. Знаем всичко, познаваме всички и така.
Та, още преди да замина и без да съм се интересувал целенасочено, ми се наложи да добия някаква (по-късно разбрах нереална) представа за американците. А именно: че са дебели и глупави, и само ядат, и са животни, и са адски глупави, направо абсурдно глупави, и че само гледат телевизия, и че не знаят къде е България, и че всъщност изобщо не са американци и мога да си пиша така до сутринта.
Няма да ви обяснявам как летях и как стигнах, и какво работих, и как мина цялото лято, а и следващото. Ще ви кажа обаче какви хора са американците. Ще ви кажа, защото изглежда, че почти никой няма идея. Ще ви кажа, че когато излязох от автогарата в Ню Йорк и направих първите си крачки в Манхатън разбрах, че всичко което всички са ми казвали за американците просто няма как да е истина. Огледах се наляво, надясно, завъртях се и разбрах, че трябва да погледна нагоре. Започнах да вдигам глава и да гледам нагоре, и да продължавам да вдигам глава и да гледам, но докато тилът ми не стана успореден на земята, а ъгълът на врата ми не стана 90-градусов не можах да видя небето.
И тук някой ще ми каже, че това са само сгради и че нямат природа и какво ли още не, а аз ще ви кажа, че това е чудовищен труд. И организация. И дисциплина. И още много други неща, които определено нямат нищо общо с онова, за което бях подготвен да очаквам от т.нар. американци.
И не е само това. Не са само сградите и не е само един град. Говоря за онова, което срещах в хората. Говоря за онова, че те работят, без да се оплакват. И като казвам работят, имам предвид, че работят така както тук почти никой не работи. По толкова, по колкото тук не можем да възприемем, че някой може да работи. И не казвам, че това трябва да бъде така или че е нормално, а че тук знаем само да обиждаме и да съдим другите без дори грам да ги познаваме.
И това не е само. Не само, че бачкат здраво и не се оплакват. Няма я тая злоба, няма го тоя панаир на суетата, няма го този глад за далаверката и да прецакаме някой. И така както там никога не съм се чувствал на място и никога няма да се чувствам, така точно на втората седмица там се чувствам спокоен. Не се притеснявам, а се забавлявам. Не, защото тук съм подложен на кой знае какъв стрес, а защото тук целия живот се върти около някакво напражение и именно стрес.
И това да беше само, да кажа, че сте прави, ама и това не е. Тия хора са готови да погледнат на теб като на равен. Да не им пука, че говориш езика им зле, да не им пука как изглеждаш, да не им пука с каква сексуална ориентация си и още един куп други неща, за които тук ще те отритнем и заплюем. Да им пука за това дали работиш здраво, дали се държиш добре, дали си честен и общо взето разни неща, които си мисля, че са някак по-важни.
И ще кажете сега „Оф, още един дето ми обяснява как Там е по-добре от тук“. То може и така да е, ама не това се опитвам да кажа. Не се опитвам и американците да защитавам. Опитвам се да кажа и си мисля, че не е редно да обясняваме толкова кой какъв е, а още по-малко когато не го познаваме. Опитвам се да кажа, че тук сме шампьони по всичкознание, а не се знае колко и дали изобщо сме чели някакви книги.
Не искам да сме американци. Искам да сме си българи. Ама малко по-добри българи. Иска ми се като се върнах да не ме бяха посрещнали с ‘Що не остана бе, човек, нямаше ли как?’ Иска ми се като се блъсна случайно в някой, докато си вървя, и двамата да се обърнем и да се извиним – така както беше там, а не да се гледаме лошо – така както е тук. Иска ми се като ме видя онзи ден момчето на паркинга, че си търся място и ми показа кое тъкмо ще освободи, да не разказвам за случилото се на всички в продължение на няколко дни. И не защото е нещо лошо и не си заслужава да споделиш с някой, а защото е нещо, което толкова рядко се случва, че няма как да не разкажа на всички за това. Иска ми се всеки път като се срещам с приятели да не си говорим за това колко е скапано тук, а за това как да го направим малко по-добре.
И си мисля, че изобщо не е толкова непостижимо и трудно, и какви ли още не други оправдания. Мисля си, че от нас зависи, ама що не става не мога да разбера.
