Оралният секс е полезен за здравето на жените

| от |

Следващия път, преди да започнете да казватe нещо на половинката си моля ви, покажете й този текст. Семенната течност е отличен антидепресант, но стимулира и подобрява когнитивните функции.

Резултатите от изследването, което се занимава с въздействието на семенната течност върху настроението показва, че оралният секс е отличен за здравето на жените и ги кара да се чувстват щастливи. Проучването е разглеждало сексуалния живот на 293 жени и тяхното психично здраве.

Освен това станало ясно, че семенната течност съдържа химикали, които подобряват настроението, повишават привързаността, насърчават съня и имат ефекта на антидепресант. Изследователите също така твърдят, че жените, които редовно практикуват орален секс са по-малко депресирани и постигат по-добри резултати на психо тестове.

Семенната течност освен сперматозоидите съдържа и други вещества като кортизол, който стимулира привързаността, естрон (медикаментозно средство, което се употребява при недостиг на естрогени), който подобрява настроението и окситоцин, който е гаранция за щастие.

Но изброяването не спира до тук, семенната течност съдържа и тиротропин, хормон който има свойства на антидепресант, мелатонин, който е полезен за съня и серотонин, известен като хормон на щастието.

2

По време на изследването 293 жени са попълнили анонимни анкетни листове за своя сексуален живот. Всяка от тях попълнила и анкетен лист, който в медицината служи за оценка на симптомите на депресия. Резултатите показват, че жените, които практикуват орален секс със своите партньори без презерватив имат значително по-малко симптоми на депресия от тези, които отказват да го правят.

Интересен е и фактът, че сексуално активните са показали същите резултати като тези, които не правят секс. Изследователите са стигнали до извода, че самият сексуален акт предизвиква щастие и че количеството семенна течност има също положителни достойнства.

Друго проучване показва, че жените, които влизат в контакт със семенната течност имат по-добри резултати на психо тестове от тези, които използват презервативи. Също така е потвърдено, че жената може да различава семенната течност на мъжeте.

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Дженифър Лорънс си има ново гадже – интернет не одобрява

| от chronicle.bg |

Дженифър Лорънс си има ново гадже и хората не пропуснаха да го нагрубят за външният му вид и най-вече заради годините му. 26-годишната актриса излиза с режисьора Дарън Аронофски („Реквием за една мечта“, „Черният лебед“, „Пи“). Той е на 47 години.

Носеха се слухове, че двамата са заедно, което накара публиката да се разбунтува, но сега когато връзката им се потвърди, интернет направо полудя.

Съмнения за отношенията им са започнали на сета на „Майка“, където работят заедно. Подозренията се циментират след като били забелязани в Ню Йорк да споделят една и съща близалка.

 

 

 

Хейтът по адрес на двойката е непростим и отвратителен. В Туитър бяха публикувани техни снимки с коментари, които критикуват Дженифър за избора й.

Явно хората често забравят, че не е тяхна работа кой с кого излиза.

 

„Ию! Дженифър Лорънс и Дарън Аронофски. Июююююю, какво по дяволите е това, Джен“    

 

„Знам, че не трябва да съдим за книгата по корицата, но Дженифър Лорънс излизаше с това, а сега излиза с онова.“

 

„Медиите: Дженифър Лорънс и Дарън Ароновски излизат!

Аз: ХАХА, не.

Медиите: Ето снимки в ресторант

Аз: …

Дженифър и Дарън споделят близалка

Аз (Текст от снимката): Майната му. Приключих. Приключих тотално.“

 
 

12 роли на Джим Кери, които трябва да сте гледали

| от chronicle.bg |

Има филми и актьори, които трябва да присъстват в мозъчната ви видеотека. Да, да, „трябва“ звучи императивно, но наистина…как може да знаете какво е любов, ако не сте гледали Мерил Стрийп и Робърт Редфорд в „Извън Африка“ и какво може да знаете за актьорската игра, ако не сте гледали Де Ниро в „Шофьор на такси“?

Джим Кери е от онези актьори, които не се отличават с някаква бясна хубост, но имат по-важното: талант и специфични лица. Той е комик от доста ранна възраст, а кариерата му тръгва, когато напуска гимназия и започва да работи в комедийни клубове, за да подкрепи финансово семейството си.

Кери работи от време на време в телевизията и получава малки филмови роли, които в крайна сметка водят до сприятеляването му с Деймиън Уейънс. Оказва се, че братът на Уейънс – Кийнън Айвъри Уейънс – подготвял комедийно шоу за Fox. Шоуто се наричало In Living Color, а Кери получава работа в него. Единственият бял в шоуто, необичайният характер на Кери привлича вниманието на американците. В пресата е наричан „бялото момче от In Living Color“.

Успехът на Кери в In Living Color му спечелва главната роля в комедията „Ейс Вентура: зоодетектив“  (1994), чиято премиера е едва няколко месеца преди края на шоуто In Living Color. Филмът не се приема добре от критиците, но изненадващо става хит. През следващата година Кери играе в  „Маската“  и „От глупав по-глупав“ , като от втория филм печели $7 милиона.

След тези два филма вече е ясно: Кери е филмова звезда. През следващата година играе ролята на Гатанката в  „Батман завинаги“ , а после отново е в ролята на Ейс Вентура в „Ейс Вентура: Повикът на дивото“ .

Тези два филма му носят още два чека за няколко милиона долара. Предизвиква фурор когато се разкрива, че за следващия си филм („Кабелджията“) е получил $20 млн — рекордна сума за комедиен актьор. Вниманието, което се обръща на заплатата му, както и отрицателните отзиви и мрачния характер на героя в сравнение с предишните изпълнения на Кери, водят до провала на филма.

Въпреки постоянните успехи в комедията, Джим Кери поема предизвикателството и участва в „Шоуто на Труман“ (1998). Ролята му в този филм му донася Златен глобус за най-добра мъжка роля в драматичен филм.

Тъй като днес Кери празнува своя 55-ти рожден ден (абсурдно, но факт), ви предлагаме да разгледате галерията с 12-те ни любими негови роли.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).