Общата цел на Сталин и Путин

| от |

Путин реабилитира пакта Хитлер-Сталин, защото иска да оправдае собствената си нападателна война, пише Дойче веле. И подобно на Сталин, Путин също работи за срутването на Западния свят, твърди американският историк Тимъти Снайдър.

Защо руският президент Путин реши да реабилитира пакта Хитлер-Сталин точно в момента, когато руската агресия в Украйна стана публичен факт? Американският историк и публицист Тимъти Снайдър припомня, че доскоро Путин по дипломатичен начин наричаше пакта „неморален”, сега обаче изведнъж силно се е развълнувал от съюза между двамата диктатори. Историческият ревизионизъм на руския президент не се появява случайно тъкмо сега, когато Русия възражда традицията на агресивните войни на европейска територия, смята Снайдър.

С ирония той отбелязва внезапно нарасналия интерес на Путин към историята и констатира, че Путин упорито се мъчи да пренапише руската история, като си фантазира за нея неща, които са му удобни. Тези му пориви особено се засилиха, откакто Москва води война срещу Украйна, пише Снайдър и дава примери: „Путин твърди, че руснаците и украинците всъщност били една нация в резултат от някакво загадъчно кръщене, което се било състояло преди повече от хиляда години на терена на търговска колония, населена от викинги-езичници и от хазари-юдеи. След като анексира Крим, той непрекъснато повтаря, че полуостровът винаги е бил руски. А в действителност в продължение на столетия Крим е сцена, на която се изявяват най-различни европейски култури. Полуостровът придобива руски характер чак след 1944 година, когато Сталин пролива много кръв, за да прокуди оттам кримските татари. Неслучайно беларуският президент Лукашенко наскоро се пошегува, че по-правилно би било кримските татари да си върнат Москва, отколкото Москва да си връща Крим, защото Московия навремето е била всъщност протекторат на татарите.

Путин настоява освен това, че Русия трябва да се разширява на юг, защото там някога е съществувала област на име „Новорусия”. Президентът очевидно не е наясно с истинските исторически граници на тази област, но това е по-малкото зло. Голямото зло е, че неговата претенция за Новорусия е точно толкова основателна, колкото би била претенцията на Англия за Нова Англия (в САЩ), на Шотландия за Нова Шотландия (в Канада) или на Южен Уелс за Нови Южен Уелс (в Австралия)”, отбелязва Снайдър.

Логиката на Кремъл

Американският историк твърди, че напоследък руската пропаганда непрекъснато затъва в тежки противоречия. „Тя хем зове „упадъчния Запад” най-после да схване, че украинска нация не съществува, хем твърди, че украинците са ужасни националисти. Кремъл хем повтаря, че украинска държава не съществува, хем казва, че държавните ѝ органи потискат руското население. Че украински език не съществува, но руснаците са принудени да го говорят. Тези исторически манипулации сами по себе си са ужасни, а внезапното одобрение, което Путин дава на пакта Хитлер-Сталин, прави нещата още по-абсурдни. Защото този съюз оставя дълбок отпечатък върху европейската история от 20 век: тъкмо той даде на Хитлер възможност със съветска подкрепа да започне агресивна война срещу Полша. Така пактът Хитлер-Сталин всъщност се превръща в увертюра към последвалите трагедии, разиграли се както в Полша, така и другаде“, твърди Снайдер, като не премълчава, че един от аргументите на Путин притежава валидност. Руският президент оправдава съюза между Москва и нацистка Германия със срамното поведение на Запада при съсипването на Чехословакия. Американският историк признава, че предателството спрямо Чехословакия на Мюнхенската конференция е било важна крачка по пътя към войната и към Холокоста. Според него обаче това изобщо не означава, че договорът между СССР и нацистка Германия трябва да бъде оправдан.

Снайдър стига до неочакваното заключение, че Путин всъщност разбира и дори оправдава и двете исторически събития: Мюнхенската конференция и пакта Хитлер-Сталин, защото те се вписват в неговата логика на сила и агресия, на геополитическо прекрояване на картите. „Впрочем, руската кампания срещу Украйна от 2014 година удивително прилича на германската пропаганда срещу Чехословакия от 1939 година. И в двата случая като аргумент се използва етническият национализъм, измислят се някакви региони („Судетите”, „Новорусия”), а след употреба на сила се казва, че тези региони вече са подсигурени. Да не говорим за подкрепата за сепаратистите, които не биха имали никакви шансове без външна помощ. Двете събития си приличат обаче най-вече по своята цел: да разрушат цялата европейска система, разрушавайки една отделна европейска държава”, пише Тимъти Снайдър.

Американският историк смята, че Путин е имал два възможни сценария: „В първия от тях Москва предлага на Полша да поеме историческата роля на Германия и да се включи в подялбата на Украйна. Да, обаче във Варшава изобщо не взеха на сериозно тези предложения. Във втория вариант Москва се опитва да убеди Берлин, че за Германия е най-добре да влезе в ролята на „велика сила”, да потъпче правилата на ЕС и да се върне към онези порядки, които действаха между двете световни войни. За Германия това, разбира се, би било стратегическо малоумие – та нали страната дължи мощната си позиция тъкмо на своята интегрираност в ЕС! Въпреки всичко обаче германски държавници като Герхард Шрьодер и Хелмут Шмид изобщо не са далеч от такива идеи”, припомня Снайдър последните изказвания на двамата бивши канцлери.

Истината за дружбата с нацистка Германия

Американският историк развива още една своя теза: че Съветският съюз е участвал в две фази на Втората световна война, първо като съюзник на Хитлер, после – срещу него. „От 1939 до 1941 година Съветският съюз е съюзник на хитлеристка Германия, като ѝ доставя руди, нефт и храни и така ѝ дава възможност да води своите агресивни войни срещу Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Люксембург, но най-вече срещу Франция и Великобритания. В тази фаза от войната Сталин много се старае да се хареса на Хитлер. Когато Хитлер разваля договорката и напада СССР, Москва изведнъж се оказва от другата страна на барикадата – в коалиция с Великобритания, а по-късно и със САЩ. Съветската пропаганда обви в пълно мълчание първата фаза на войната, докато „подвигът на съветските хора” през втората фаза беше възхваляван до небето”, пише Снайдър.

След като хладно анализира цялата митология, натрупана около победата в така наречената „Велика отечествена война”, историкът стига до извода, че тази митология просто помпа самочувствие и легитимност, а хората в Русия и в Беларус и до днес живеят в замъглението на този патос. Когато величаеш победата над Хитлер, естествено е да премълчаваш, че той малко преди това ти е бил съюзник, припомня историкът. Според него съветската историография не смята този пакт за престъпление (каквото той безспорно е), а – колкото и цинично да звучи – просто за „неправилно решение”: „Та нали тъкмо благодарение на него Германия успя да се доближи значително до съветските граници много преди юни 1941 година. Та нали тъкмо този пакт помогна на нацистка Германия да се превърне в онази могъща европейска страна, която едва не превзе Москва. След Втората световна война Съветският съюз искаше да го смятат за миротворец и именно поради това на живот и смърт отричаше факта, че е бил една от силите, които всъщност започнаха войната”, припомня Снайдър.

В неговата интерпретация именно агресивната война, която води днешна Русия, е причина да се сменят акцентите и интерпретациите на Втората световна война. Днес за Путин е важна не толкова отбранителната война от 1941 година нататък, колкото нападателната от 1939 до 1941 година. Снайдър припомня, че между 1939 и 1941 година, когато СССР и нацистка Германия бяха приятелски държави, в съветското общество никой не критикуваше Германия, напротив. В Съветския съюз се печатаха нацистки речи, по сградите и по плакатите можеха да се видят портрети на съветски лидери, „украсени” със свастики – все факти, които съветската пропаганда десетилетия наред укриваше.

Историкът отбелязва, че подобно тотално объркване на ценностите се наблюдава и в днешна Русия: „По държавната телевизия говорят, че евреите били виновни за Холокоста. Интелектуалци, близки до Кремъл, реабилитират Хитлер като държавник. Руски неонацисти маршируват на 1 май. Организират се митинги с факли и пречупени кръстове, които хем много напомнят Нюрнбергските партийни конгреси, хем се обявяват за антифашистки. Гоненията срещу хомосексуалните хора се рекламират като защита на истинските европейски ценности. Във връзка с инвазията си в Украйна Русия призовава крайно десните сили както у дома, така и в чужбина, да подкрепят действията на Кремъл и да разпространяват по света руската версия за случващото се. По време на изборните фарсове в Донецк и Луганск, както и преди това на фалшивия референдум в Крим, в ролята на „наблюдатели” влязоха редица политици от крайната европейска десница, включително и истински фашисти, които се опитаха да легитимират руските териториални придобивки. Тези „наблюдатели” изобщо не са някаква ексцентрична случайност, напротив – те онагледяват днешната руска интерпретация на пакта Хитлер-Сталин”, пише Тимъти Снайдър.

Сталин и Путин: прилики и разлики

Историкът припомня, че навремето Сталин е искал да насочи Хитлер на Запад и така да опази своята страна от германска агресия. В капана на своето доктринерско мислене Сталин е вярвал, че вътрешните противоречия на капитализма в крайна сметка ще доведат до общото рухване на Германия, Франция и Великобритания. Същата цел преследва днес и Путин, твърди американският историк:

„Сталин се опита да обърне срещу Европа най-радикалната сила по онова време: Адолф Хитлер. Същото днес прави и Путин, залагайки на един миш-маш от крайно десни сили. Негови съюзници са тъкмо онези, които се опитват да срутят Евросъюза и да върнат Европа в епохата на националните държави: сепаратисти от целия континент (включително лидерите на британската Партия на независимостта, на които Путин изрично се възхищава), големи антиевропейски популистки партии (Националният фронт във Франция), та чак до най-дясната периферия, където се подвизават фашистите и нацистите. Има обаче една важна разлика между Сталин от 1939 и Путин от 2014. Тогава Сталин се опитваше да реши реално съществуващ проблем, защото Хитлер наистина искаше да нападне Съветския съюз. Докато днес Путин няма никакъв истински враг в Европа. По причини, които си остават обвити в мистерия, руската външна политика изведнъж реши да посочи ЕС като свой противник. По причини, които и до днес никой не може да обясни, Русия изведнъж започна война с Украйна и по този начин рязко влоши отношенията си със Запада – едно съвършено малоумно решение, ако се имат предвид елементарните руски интереси”, пише Снайдър.

Според автора, в желанието си постфактум да намери уж стратегическо обяснение за катастрофалните си решения, Путин неусетно е стигнал до ръба на пропастта, отказвайки се от централния принцип на следвоенния европейски мирен ред: нападателните войни са забранени. Той реабилитира пакта Хитлер-Сталин не поради някаква идеология, а защото иска да прикрие собствената си политическа некадърност. „А който оправдава пакта Хитлер-Сталин, той се отказва от трудния диалог и от разбирателството, утвърдили се на Запад след Втората световна война, и избира една късогледа тактика, която нищо не гради, а само разрушава”, заключава американският историк Тимъти Снайдър.

(По публикации във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Тагесшпигел“)

 
 

„The OA“ е sci-fi приказка. А вие гледате ли го?

| от |

На 16 декември, докато хората са в трескава подготовка на истерията покрай предстоящите коледни празници и само чакат, за да изпратят 2016-а година на майната й, Netfix – новатори в правенето и пускането на добре телевизия – бълват цял сезон на най-новото си шоу – The OA.

The OA минава някак незабелязано за много хора. Дали е от идването на Коледа, или от голямата истерия, която другото шоу на канала Stranger Things предизвика, не е ясно. Но The OA остава леко в сянка. По-умните телевизионни маниаци обаче надушват като хрътки, когато нещо ще бъде добро, не просто защото е гледаемо, а защото съдържа в себе си онези бисери на телевизионния разказ, които някои сериали и поредици могат да донесат, и съответно The OA започва да набира своята малка, но вярна аудитория.

Близо месец след премиерата си шоуто, дело на Netflix и американската кукувица Брит Марлинг, която е създател, продуцент и основна актриса в него, бива подновено за втори сезон. Продължение, което всеки, който веднъж е дал шанс на The OA очаква с леко нетърпение, равносилно на сърбеж там, където не можеш да се почешеш в момента.

Историята в шоуто проследява младата откачалка Прери, която се завръща като някакво ненормално чудо в родния си дом, от който е изчезнала преди точно 7 години. При завръщането й се променят две неща – от сляпо момиче, тя се е превърнала напълно зряща жена и ако преди е изглеждала просто затворена в себе си, то сега е леко луда девойка, бълваща небивалици и сентенеции, която няма търпение да се освободи от емоционалната и физическа обвързаност към семейството, което не е виждала отдавна, но което си я иска обратно.

Така започва историята на Прери, която малко след като се прибира на мястото, което чувства като чуждо тяло, удобно наместило се в нея, събира група от аутсайдери и откачалки, на които да разкаже историята си и съответно те да й помогнат да се върне там, откъдето е дошла, за да намери единственото нещо, което я интересува – нейният приятел Хоумър.

Епизод след епизод, подредени в строг, динамичен и ярък разказ, зрителят започва да се запознава с историята на Прери. Нейната вярна секта, изградена от счупени франкенщайнове, всеки със своите проблеми, и да потъва бавно, но сигурно в полу-фантазната вселена на The OA. Тя пък, от своя страна, е като лудост, пълна с капани и женска хистерия, каквито рядко се появяват по телевизията. Да не кажем никога.

Самата Брит Марлинг е известна с това, че конвенционалните неща не й пасват добре. При нея всяко нещо трябва да е обърнато наопаки, добре изтупано и превърнато в нещо друго. Такова е и киното, което прави – за справка вижте „Другата Земя“ – както и телевизията.

The OA е първият телевизионен проект на Марлинг в компанията на верния й приятел и партньор Зал Батманглидж, който режисира много голяма част от сценариите й. Музиката в сериала също е дело на член на тяхната малка група – братът на Зал – Ростам Батманглидж, който в ежедневието си е и част от бандата Vampire Weekend, пише мелодиите.

The OA е сериал, който напомня на сън. И подобно на сънуването е пълен с хиперболи, неща, които изглеждат нелогични, но намират своя път постепенно, с тъмни кътчета, задъхващи моменти и един Торбалан, който се крие в мрака.

Хубаво е, че и гледането му е подобно на сънуване, „бързо постепенно, а после изведнъж“, както пише Джон Грийн. Така и The OA те хваща за гушата и не те пуска. Цели 8 епизода.

Втория сезон, начело с Брит Марлинг и групата й от фрикове, може да очаквате в края на тази година. Netflix подновиха The OA в същата седмица, в която направиха същото и със Stranger Things, макар тогава малко хора да го разбраха.

Но е хубаво да го знаете, когато The OA завладее съзнанието ви с плътната си и ненормална атмосфера и се чудите какво ще стане после.

Към вкусната и различна Брит Марлинг и нейната циркова трупа, които са основното звено на сериала, добавяме и Риз Ахмет, Джейсън Айзък и Паз Вега, които участват. В случай, че някой има нужда от още причини, за да види сериала. На нас лично не ни трябваха.

 
 

Новото летище на Берлин няма да заработи и през 2017

| от CHR Aero с БТА |

Дългоочакваното откриване на новото летище на Берлин няма да стане факт и през 2017 г., потвърди ръководителят му Карстен Мюленфелд, цитиран от ДПА.

Въпреки отдавна обявеното откриване все още има затруднения пред пускането в експлоатация на новото международно летище на германската столица. Първоначалните планове бе то да заработи през 2011 г.

Откриването през тази година бе поставено под въпрос по-рано тази седмица, след като възникнаха проблеми с вратите на летището.

Летище „Берлин-Бранденбург“ се строи в Шьонефелд, извън града, на мястото на старото берлинско летище с ограничен капацитет. Новият аеропорт трябва да замени летище „Тегел“, което е близо до центъра на столицата и няма възможност за разширение.

 
 

Сериалите, които обичат да убиват

| от chronicle.bg |

Ако сте фенове на „Игра на тронове“ или „Живите мъртви“, вероятно сте свикнали да си взимате болезнено „довиждане“ с любимите ви персонажи. Модерната телевизия не се скъпи откъм зрелищна смърт на главни герои и сценаристите изобщо не се свенят да убиват ключови герои.

Хората от Latest Casino Bonuses са се потрудили, за да изчислят кои телевизионни сериали са пролели най-много кръв и по какъв начин.

tv-latestcasinobonuses.com-101016-433x650

Първенците в убийствата са „American horror story“ и „Game of Thrones“, което не е изненадващо, но това, което прави впечатление, е че най-големият брой смърти в AHS са причинени от изстрел с пистолет, а не от нещо свръхестествено.

overall-latestcasinobonuses.com-101016-638x425

Като цяло, изстрелите с пистолет са най-честата причина за смърт в телевизията, следвани от раните от намушкване с нож и експлозиите.

Полът обаче също играе роля в това как телевизионните герои намират смъртта си: мъжете по-често умират от удушаване, удавяне или експлозия. Докато жените по-често биват изгаряни или умират от естествена смърт.

gender-latestcasinobonuses.com-101016-638x425

А сега, вижте в галерията сериалите, които убиват най-много свои герои. Бррр.

 
 

Досиетата CHR: Да спечелиш от тотото и да загубиш всичко

| от chronicle.bg |

Мнозина си мечтаят да спечелят от лотарията, но всеки трябва да има едно наум: всяка печалба идва със загуба. Печеленето на огромна сума пари наведнъж означава, че човек трябва да е готов за резки промени в живота си и нови възможности.

Затова и за мнозина печалбата значи и проклятие. Списъкът на хората, които са пропилели парите, оставайки потънали в главоболия, е дълъг. Някои от тях дори съжаляват, че са печелили.

Нека ви разкажем няколко истории, които доказват, че да спечелиш много пари, често означава и да загубиш много ценни неща в живота си.

Историята на истинските „Селяндури от Бевърли Хилс“

Уилям Поуст е на 8 години, когато майка му умира. Когато пораства, работи основно по карнавални събития, прекарва известно време в затвора и изглежда напълно безцелен и неспособен да изкарва пари, за да се грижи за себе си.

Изведнъж през 1988 година, когато е на 40 и няколко и разполага само с няколко долара в джоба, печели повече от 16 милиона долара от лотарията в Пенсилвания. По данни на Washington Post, само три месеца по-късно, вече е задлъжнял с 500 000 долара. Една от причините е фактът, че си купува частен самолет, въпреки че дори няма право да пилотира. Това обаче не е всичко. Брат му бива осъден за това, че планира убийството му. В средата на 90-те години вече е обявил банкрут. Умира през 2006 година на 66-годишна възраст.

Да спечелиш два пъти

Евелин Мари Адамс печели от лотарията седемцифрена сума не веднъж, а цели два пъти. Първо печели 3.9 милиона долара през октомври 1985 година, а след това – 1,4 милиона. Част от роднините й започват да хранят омраза към нея, защото е богата. Мнозина се обръщат към нея с молба за финансова помощ. Казва, че й е било трудно да отиде където и да е, без да я разпознаят. Това обаче е добрата част. Тя успява да загуби голяма част от богатството си в казината на Атлантик Сити. През 2012 година вече работи на две места, за да се издържа и съветва всички, които спечелят от лотарията, да отидат първо при адвоката и счетоводителя си.

Джакпот за милионера

За мнозина е трудно да повярват, че е възможно мъж, който вече е милионер, да спечели джакпота от лотарията (в размер на 315 милиона долара) и да го пропилее. Точно това обаче се случва с Андрю Уитакър.

Мъжът печели сумата на Коледа през 2002 година и избира да му бъдат изплатени 170.5 милиона долара наведнъж. Намерението му е да похарчи част от тях за дарение. Нещата обаче не се случват точно така. Уитакър се развежда със съпругата си. После внучката му умира при мистериозни обстоятелства. Уитакър започва да пие много. Често става жертва на обири, в един момент срещу него се водят 400 дела.
„Предпочитам да бях скъсал билета“, казва той пред ABC.

Печалбата след данъци – затвор

Алекс и Рода Тот остават с 24 долара в джоба, когато през 1990 година си купуват лотариен билет. Не очакват, че той ще им донесе 13 милиона долара. Избират печалбата да им бъде изплащана в суми от по 666 666 долара в продължение на 20 години.

Само за няколко години заради богатството си губят приятели и близки. През 2006 година получават обвинение за данъчна измама, защото не са знаели какви са изискванията на закона при подобни печалби.

Алекс умира преди делото, докато вдовицата му лежи две години в затвора.

Милионер с дългове

Сюзан Мулинс печели 4.2 милиона долара от лотарията през 1993 година. След като си поделя печалбата със семейството си, а част от парите отиват за данъци, може да се радва на плащания по по-малко от 50 000 долара годишно, които определено не са достатъчни, за да води богаташки начин на живот.

Само пет години по-късно взима заем от близо 200 000 долара от фондацията към националната лотария, ползвайки печалбата си като гаранция. През 2004 година бива осъдена, тъй като дължи на фондацията повече от 150 000 долара от заетите пари.