Общата цел на Сталин и Путин

| от |

Путин реабилитира пакта Хитлер-Сталин, защото иска да оправдае собствената си нападателна война, пише Дойче веле. И подобно на Сталин, Путин също работи за срутването на Западния свят, твърди американският историк Тимъти Снайдър.

Защо руският президент Путин реши да реабилитира пакта Хитлер-Сталин точно в момента, когато руската агресия в Украйна стана публичен факт? Американският историк и публицист Тимъти Снайдър припомня, че доскоро Путин по дипломатичен начин наричаше пакта „неморален”, сега обаче изведнъж силно се е развълнувал от съюза между двамата диктатори. Историческият ревизионизъм на руския президент не се появява случайно тъкмо сега, когато Русия възражда традицията на агресивните войни на европейска територия, смята Снайдър.

С ирония той отбелязва внезапно нарасналия интерес на Путин към историята и констатира, че Путин упорито се мъчи да пренапише руската история, като си фантазира за нея неща, които са му удобни. Тези му пориви особено се засилиха, откакто Москва води война срещу Украйна, пише Снайдър и дава примери: „Путин твърди, че руснаците и украинците всъщност били една нация в резултат от някакво загадъчно кръщене, което се било състояло преди повече от хиляда години на терена на търговска колония, населена от викинги-езичници и от хазари-юдеи. След като анексира Крим, той непрекъснато повтаря, че полуостровът винаги е бил руски. А в действителност в продължение на столетия Крим е сцена, на която се изявяват най-различни европейски култури. Полуостровът придобива руски характер чак след 1944 година, когато Сталин пролива много кръв, за да прокуди оттам кримските татари. Неслучайно беларуският президент Лукашенко наскоро се пошегува, че по-правилно би било кримските татари да си върнат Москва, отколкото Москва да си връща Крим, защото Московия навремето е била всъщност протекторат на татарите.

Путин настоява освен това, че Русия трябва да се разширява на юг, защото там някога е съществувала област на име „Новорусия”. Президентът очевидно не е наясно с истинските исторически граници на тази област, но това е по-малкото зло. Голямото зло е, че неговата претенция за Новорусия е точно толкова основателна, колкото би била претенцията на Англия за Нова Англия (в САЩ), на Шотландия за Нова Шотландия (в Канада) или на Южен Уелс за Нови Южен Уелс (в Австралия)”, отбелязва Снайдър.

Логиката на Кремъл

Американският историк твърди, че напоследък руската пропаганда непрекъснато затъва в тежки противоречия. „Тя хем зове „упадъчния Запад” най-после да схване, че украинска нация не съществува, хем твърди, че украинците са ужасни националисти. Кремъл хем повтаря, че украинска държава не съществува, хем казва, че държавните ѝ органи потискат руското население. Че украински език не съществува, но руснаците са принудени да го говорят. Тези исторически манипулации сами по себе си са ужасни, а внезапното одобрение, което Путин дава на пакта Хитлер-Сталин, прави нещата още по-абсурдни. Защото този съюз оставя дълбок отпечатък върху европейската история от 20 век: тъкмо той даде на Хитлер възможност със съветска подкрепа да започне агресивна война срещу Полша. Така пактът Хитлер-Сталин всъщност се превръща в увертюра към последвалите трагедии, разиграли се както в Полша, така и другаде“, твърди Снайдер, като не премълчава, че един от аргументите на Путин притежава валидност. Руският президент оправдава съюза между Москва и нацистка Германия със срамното поведение на Запада при съсипването на Чехословакия. Американският историк признава, че предателството спрямо Чехословакия на Мюнхенската конференция е било важна крачка по пътя към войната и към Холокоста. Според него обаче това изобщо не означава, че договорът между СССР и нацистка Германия трябва да бъде оправдан.

Снайдър стига до неочакваното заключение, че Путин всъщност разбира и дори оправдава и двете исторически събития: Мюнхенската конференция и пакта Хитлер-Сталин, защото те се вписват в неговата логика на сила и агресия, на геополитическо прекрояване на картите. „Впрочем, руската кампания срещу Украйна от 2014 година удивително прилича на германската пропаганда срещу Чехословакия от 1939 година. И в двата случая като аргумент се използва етническият национализъм, измислят се някакви региони („Судетите”, „Новорусия”), а след употреба на сила се казва, че тези региони вече са подсигурени. Да не говорим за подкрепата за сепаратистите, които не биха имали никакви шансове без външна помощ. Двете събития си приличат обаче най-вече по своята цел: да разрушат цялата европейска система, разрушавайки една отделна европейска държава”, пише Тимъти Снайдър.

Американският историк смята, че Путин е имал два възможни сценария: „В първия от тях Москва предлага на Полша да поеме историческата роля на Германия и да се включи в подялбата на Украйна. Да, обаче във Варшава изобщо не взеха на сериозно тези предложения. Във втория вариант Москва се опитва да убеди Берлин, че за Германия е най-добре да влезе в ролята на „велика сила”, да потъпче правилата на ЕС и да се върне към онези порядки, които действаха между двете световни войни. За Германия това, разбира се, би било стратегическо малоумие – та нали страната дължи мощната си позиция тъкмо на своята интегрираност в ЕС! Въпреки всичко обаче германски държавници като Герхард Шрьодер и Хелмут Шмид изобщо не са далеч от такива идеи”, припомня Снайдър последните изказвания на двамата бивши канцлери.

Истината за дружбата с нацистка Германия

Американският историк развива още една своя теза: че Съветският съюз е участвал в две фази на Втората световна война, първо като съюзник на Хитлер, после – срещу него. „От 1939 до 1941 година Съветският съюз е съюзник на хитлеристка Германия, като ѝ доставя руди, нефт и храни и така ѝ дава възможност да води своите агресивни войни срещу Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Люксембург, но най-вече срещу Франция и Великобритания. В тази фаза от войната Сталин много се старае да се хареса на Хитлер. Когато Хитлер разваля договорката и напада СССР, Москва изведнъж се оказва от другата страна на барикадата – в коалиция с Великобритания, а по-късно и със САЩ. Съветската пропаганда обви в пълно мълчание първата фаза на войната, докато „подвигът на съветските хора” през втората фаза беше възхваляван до небето”, пише Снайдър.

След като хладно анализира цялата митология, натрупана около победата в така наречената „Велика отечествена война”, историкът стига до извода, че тази митология просто помпа самочувствие и легитимност, а хората в Русия и в Беларус и до днес живеят в замъглението на този патос. Когато величаеш победата над Хитлер, естествено е да премълчаваш, че той малко преди това ти е бил съюзник, припомня историкът. Според него съветската историография не смята този пакт за престъпление (каквото той безспорно е), а – колкото и цинично да звучи – просто за „неправилно решение”: „Та нали тъкмо благодарение на него Германия успя да се доближи значително до съветските граници много преди юни 1941 година. Та нали тъкмо този пакт помогна на нацистка Германия да се превърне в онази могъща европейска страна, която едва не превзе Москва. След Втората световна война Съветският съюз искаше да го смятат за миротворец и именно поради това на живот и смърт отричаше факта, че е бил една от силите, които всъщност започнаха войната”, припомня Снайдър.

В неговата интерпретация именно агресивната война, която води днешна Русия, е причина да се сменят акцентите и интерпретациите на Втората световна война. Днес за Путин е важна не толкова отбранителната война от 1941 година нататък, колкото нападателната от 1939 до 1941 година. Снайдър припомня, че между 1939 и 1941 година, когато СССР и нацистка Германия бяха приятелски държави, в съветското общество никой не критикуваше Германия, напротив. В Съветския съюз се печатаха нацистки речи, по сградите и по плакатите можеха да се видят портрети на съветски лидери, „украсени” със свастики – все факти, които съветската пропаганда десетилетия наред укриваше.

Историкът отбелязва, че подобно тотално объркване на ценностите се наблюдава и в днешна Русия: „По държавната телевизия говорят, че евреите били виновни за Холокоста. Интелектуалци, близки до Кремъл, реабилитират Хитлер като държавник. Руски неонацисти маршируват на 1 май. Организират се митинги с факли и пречупени кръстове, които хем много напомнят Нюрнбергските партийни конгреси, хем се обявяват за антифашистки. Гоненията срещу хомосексуалните хора се рекламират като защита на истинските европейски ценности. Във връзка с инвазията си в Украйна Русия призовава крайно десните сили както у дома, така и в чужбина, да подкрепят действията на Кремъл и да разпространяват по света руската версия за случващото се. По време на изборните фарсове в Донецк и Луганск, както и преди това на фалшивия референдум в Крим, в ролята на „наблюдатели” влязоха редица политици от крайната европейска десница, включително и истински фашисти, които се опитаха да легитимират руските териториални придобивки. Тези „наблюдатели” изобщо не са някаква ексцентрична случайност, напротив – те онагледяват днешната руска интерпретация на пакта Хитлер-Сталин”, пише Тимъти Снайдър.

Сталин и Путин: прилики и разлики

Историкът припомня, че навремето Сталин е искал да насочи Хитлер на Запад и така да опази своята страна от германска агресия. В капана на своето доктринерско мислене Сталин е вярвал, че вътрешните противоречия на капитализма в крайна сметка ще доведат до общото рухване на Германия, Франция и Великобритания. Същата цел преследва днес и Путин, твърди американският историк:

„Сталин се опита да обърне срещу Европа най-радикалната сила по онова време: Адолф Хитлер. Същото днес прави и Путин, залагайки на един миш-маш от крайно десни сили. Негови съюзници са тъкмо онези, които се опитват да срутят Евросъюза и да върнат Европа в епохата на националните държави: сепаратисти от целия континент (включително лидерите на британската Партия на независимостта, на които Путин изрично се възхищава), големи антиевропейски популистки партии (Националният фронт във Франция), та чак до най-дясната периферия, където се подвизават фашистите и нацистите. Има обаче една важна разлика между Сталин от 1939 и Путин от 2014. Тогава Сталин се опитваше да реши реално съществуващ проблем, защото Хитлер наистина искаше да нападне Съветския съюз. Докато днес Путин няма никакъв истински враг в Европа. По причини, които си остават обвити в мистерия, руската външна политика изведнъж реши да посочи ЕС като свой противник. По причини, които и до днес никой не може да обясни, Русия изведнъж започна война с Украйна и по този начин рязко влоши отношенията си със Запада – едно съвършено малоумно решение, ако се имат предвид елементарните руски интереси”, пише Снайдър.

Според автора, в желанието си постфактум да намери уж стратегическо обяснение за катастрофалните си решения, Путин неусетно е стигнал до ръба на пропастта, отказвайки се от централния принцип на следвоенния европейски мирен ред: нападателните войни са забранени. Той реабилитира пакта Хитлер-Сталин не поради някаква идеология, а защото иска да прикрие собствената си политическа некадърност. „А който оправдава пакта Хитлер-Сталин, той се отказва от трудния диалог и от разбирателството, утвърдили се на Запад след Втората световна война, и избира една късогледа тактика, която нищо не гради, а само разрушава”, заключава американският историк Тимъти Снайдър.

(По публикации във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Тагесшпигел“)

 
 

„Бързи и яростни“ с възможен спиноф

| от chronicle.bg |

Universal празнува още един успех с „Бързи и яростни 8″. Франчайзът обаче е толкова налят с силни актьори, че става задушно. Усещайки възможност за печалба, студиото може би ще пусне Люк Хобс (Дуейн Джонсън) и Декард Шоу (Джейсън Стейтъм) по собствен филмов път. Героите на Скалата и Стейтъм станаха доста популярни, дори се конкурират с Дом (Вин Дизел) и останалите от семейството.

Феновете искат подобен спиноф още от „Бързи и яростни 5″, но след последния филм тази вероятност сякаш намаля. Очертаваше се Хобс да стане баща и да си остане вкъщи. Плановете обаче се чертаят в посока филм.

Всъщност, и трети доста изненадващ герой от поредица може да участва в спинофа: самата Сайфър, Шарлиз Терон.

Чарлийз Терон, Шарлиз Терон

Химията между Джонсън и Стейтъм е невероятна. Голям плюс е, че двамата могат да преминат от екшън роля към комедия рязко, неочаквано и доста успешно. Тази комбинация, заедно със студената сериозност на Терон, може да донесе сериозно вълнение.

Има няколко неща, които трябва да се. Евентуалния филм ще отвори пространство за един милион въпроси. Ще участват ли в „Бързи и яростни 9″? Ще има ли нещо общо с действието на поредицата или ще си е отделен, самостоятелен филм? Сега ли ще бъде пуснат или когато серията свърши с „Бързи и яростни 10″? Сайфър ли ще е лошият герой или тримата заедно ще се борят срещу по-голямо зло? Ще видим.

Трйлър на „Бързи и яростни 8″:

 

 
 

Какво да очакваме от новия сезон на сериала „Короната“?

| от chronicle.bg |

 Амбициозният проект на Netflix с рекорден бюджет (над 100 млн. долара), историческата драма „Короната“, се нарежда сред най-добрите заглавия в телевизията за последния телевизионен сезон. Сериалът спечели 2 статуетки „Златен Глобус“, беше номиниран в 12 категории за награда БАФТА, и се спряга за един от фаворитите на таздгодишните награди Еми през есента.

Феновете вече с нетърпение очакват втория сезон през ноември.

Сюжетът на първия сезон обхващаше периода от 1951-ва до 1955-а и на фокус бяха първите години от управлението на кралица Елизабет II. Вторият сезон ще се концентрира върху образите на принц Филип и принц Чарлз. Разбира се, кралицата отново ще бъде в центъра, но ще виждаме повече от мъжете в живота й.

„Ще се фокусираме върху принц Чарлз, неговото детство и образование, както и върху принц Филип и личната му биография. Сложността на образа му е душата на втория сезон. Намирам го за много интересна личност.“ – това заявява Питър Морган, създател на хитовата поредица. През годините е имало много спекулации и слухове относно интимните връзки на херцога на Единбург. Дали те ще бъдат застъпени в сюжета, Морган поне засега отказва да разкрие. Актьорът Пат Смит, който влиза в ролята на принц Филип казва за The Hollywood Reporter: „Ще научите много за миналото на прин Филип във втория сезон. Истината е, че той е имал много „лудо“ минало и ние го описваме в детайли.“

the-crown-julian-broad-ss06
По-голямата част от актьорският състав ще остане същата. Клеър Фой ще играе кралица Елизабет II, Мат Смит – принц Филип, Ванеса Кирби –  принцеса Марагрет и Виктория Хамилтън ще бъде кралицата-майка. По всяка вероятност няма да видим Джон Литгоу като Уинстън Чърчил във втория сезон. В ролята на министър-председател ще влезе Джеръми Нортън (Антъни Идън, който поема властта след оставката на Чърчил).

И в този сезон в ролята на кралица Елизабет II влиза Клеър Фой. Но за последен път. Проектът на Netflix ще бъде дългосрочен и по неофициална информация ще обхваща шест сезона, което значи, че ще видим кралица Елизабет във всички етапи на нейното управление.

Действието този път ще се развива в продължение на почти десет години и върховата точка е 1964-та.  „Мисля, че в момента, в който достигнем до 1963-та и 64-та, няма да можем да използваме Клеър Фой, без да прибягваме до абсурден грим, за да не изглежда млада. Просто не можем да променим факта, че е млада.“ Морган планира скок във времето между втори и трети сезон и един между четвърти и пети, което по всяка вероятност ще наложи промяна в състава повече от веднъж.

the-crown-netflix-release
Британският елит ще срещне американския в лицето на Джон Кенеди и неговата съпруга Джаки. В ролите влизат Майкъл Хол и Джоди Балфур. Двете години, в които Кенеди е президент, влизат в периода, в който се развива действието, което означава, че встъпването му в длъжност, първата му вечеря в Бъкингамският дворец през 1961 и убийството му могат да бъдат застъпени в сюжета. Все още не е ясно до каква степен.

Ново попълнение в актьорския състав ще бъде Матю Гуд, познат на публиката от шедьовъра на PBS „Имението Даунтън“. Там той играе втория съпруг на аристократичната лейди Мери Кроули, а в „Короната“ ще се превъплъти в ухажора на принцеса Маргарет, лорд Суонтън, който впоследствие става неин съпруг.

Все още не е обявена официална дата, на която сезонът ще стартира, макар че по непотвърдена информация става дума за началото на ноември. По това време на годината се появи първият сезон.

Когато и да се случи това, можем да бъдем сигурни, че вторият  сезон на поредицата ще оправдае очакванията – поне всички предпоставки за това са налице.

 
 

Дъщерята на Еминем порасна

| от chronicle.bg |

За първи път чухме за Хейли Скот през 2002 година, когато татко й пусна „Hailie’s Song“. В нея Еминем обяснява как тя е дала смисъл и стойност на живота му и колко се гордее, че е неин баща. Тогава тя беше едва на 7.

В песента осен любовта към дъщеря си, Еминем изразява и омразата към майка й – Кимбърли Ан Скот или накратко Ким.

Въпреки, че знаем за Хейли още от началото на рап кариерата на баща й, тя води изключително личен живот. До скоро – когато реши да се появи в социалните мрежи.

Еминем и майката на Хейли – Ким, се запознават в гимназията. През 1999 година се женят, 4 години след като се ражда дъщеричката им. През 2001 обаче семейството се развежда. Горе-долу по това време Маршал получава обвинения, че текстовете на песните му са агресивни към жените, и в частност към Ким, която той твърди, че ще убие. Да не говорим, че по същото време рапърът трябва да се справя и със зависимостта си.

През 2006 година Еминем и Ким се женят отново, но и се развеждат отново само след няколко месеца. До 2010 година успяват да се помирят, а 4 години по-късно в песента си „Headlights“ той й се извинява публично и казва, че я обича. В момента двамата продължават да са разделени.

Това идва да ни покаже колко трудно детство е имала Хейли. Днес тя е на 21 години и най-накрая е смятана за възрастен от законите на САЩ. Акаунтът й в Instagram е на около 6 месеца, но напоследък тя започна да поства в него все повече и повече снимки.

Какво знаем за нея можете да видите в галерията ни.

 
 

От ходене се поумнява

| от chronicle.bg, по БТА |

Учени от университета Ню Мексико Хайлендс в Лас Вегас откриха, че ходенето подобрява притока на кръв към главния мозък и засилва паметта и познавателните способности на хората, съобщи изданието „ЮрикАлърт!“.

Ефектът е по-слабо изразен в сравнение с бягането, но е значително по-голям, отколкото при карането на велосипед. До изводите си авторите на изследването стигнаха по време на наблюдения върху 12 младежи в добро здраве.

Доброволците се придвижваха с постоянна скорост около един метър в секунда. Кръвоснабдяването на главния мозък се измерваше с ултразвук.

През 2015 г. австралийски учени доказаха, че когато става дума за общото здравословно състояние, сърдечно-съдовата система и намаляването на риска от преждевременна смърт, ходенето е по-полезно от бягането, припомня в. „Дейли мейл“. Експертите установиха, че хората, които първоначално правели по 1000 крачки на ден, а постепенно стигнали до 10 000 дневно, намалили наполовина риска от преждевременна смърт. Дори тези, които увеличават крачките си от 1000 до 3000 на ден, намаляват риска с 12 %.