Новият рупор на Кремъл

| от |

Два месеца преди Олимпиадата в Сочи с президентски декрет беше закрита руската държавна информационна агенция РИА Новости. Какво ли се крие зад този непопулярен ход на Кремъл, се питат германските издания, цитирани от Дойче веле.

Новината е изненадваща и по още една причина: държавната информационна агенция РИА Новости бе сред официалните спонсори на зимната олимпиада в Сочи. А сега на нейно място ще бъде създадена нова мегаструктура – медийният концерн „Россия Сегодня“ /Русия днес/, към който ще бъде прехвърлено и радио Гласът на Русия.

160446096

Наред с ИТАР-ТАСС и Интерфакс, РИА Новости бе сред водещите руски информационни агенции, собственост на един държавен холдинг. „Гласът на Русия“ пък е руската радиостанция за чужбина. Както пише онлайн изданието газета.ру, слуховете за предстоящото сливане на РИА Новости с други държавни медии се разпространяват от около година насам. И ако решението за това се е забавило толкова, то положително обяснението е в битките между лобитата на отделните държавни медийни компании, които се конкурират помежду си и търсят начини да разширят влиянието си. Засега не е ясно кои кръгове са надделяли в Кремъл, пише руското издание, цитирано от АРД.

Начело застава човек на Путин

За генерален директор на новия държавен медиен холдинг „Россия Сегодня“ готвят човек, известен с антизападната и хомофобската си ориентация – консервативния руски журналист и заместник-директор на държавната телевизия Дмитрий Кисельов. Той е възпитаник на Ленинградския държавен университет – както и Путин. И е известен с благосклонното си отношение към президента. „По своите успехи политикът и държавникът Путин няма равен на себе си и може да бъде сравняван единствено със Сталин“, каза Кисельов в свое предаване по случай 60-тия рожден ден на президента.

Кисельов е автор и на други смели сравнения. Така например в разгара на финансовата криза в Кипър той сложи знак на равенство между Меркел и Хитлер, а през август призова органите на хомосексуалните да бъдат изгаряни, тъй като, според него, не били годни за трансплантация.

putin_09_04_2012

Заради новия имидж на Русия

С помощта на новия медиен концерн Кремъл иска да направлява дейността по налагането на нов образ на Русия зад граница, пише агенция Франс прес. Приоритетна цел на многоезичната програма ще бъде да информира света за „руската държавна политика и социалния живот в страната“, се казва в президентския декрет, поместен на сайта на Кремъл.

Освен това създаването на холдинга цели оптимизирането на средствата за държавните медии, пише още в документа. Франс прес цитира шефа на президентската кацелария Сергей Иванов, който говори за рационализиране на държавните средства и за по-ефективно разпространение на политическите послания на Кремъл. „Русия преследва своя собствена политика, базираща се на защитата на националните интереси. Тя трудно може да бъде обяснена на света, но поне трябва да опитаме“, казва Иванов.

 
 

Рон Уизли в трейлъра на сериалa „Гепи“

| от chronicle.bg |

Култовият филм „Гепи“ на режисьора Гай Ричи, с Брад Пит и Джейсън Стейтъм, ще бъде адаптиран в сериал. Дистрибутор е сайтът Crackle.

Мнозина са скептични по въпроса дали филмът би могъл да стане на сериал и действително – новите актьори не са коравите мъже, които бихме очаквали.

В ролите ще видим Люк Паскуалино от „Скинс“ и „Снежен снаряд“, Ед Уестуик от „Клюкарката“ и… Рупърт Гринт, който разбира се играе Рон Уизли във филмите за Хари Потър. Сериалът има 10 епизода, създадени от Алекс Де Раков, който обещава да запази хумористичното настроение на оригиналния филм от началото на века.

Гринт играе Чарли, двадесет-и-нещо-годишен лидер на банда от малки натегачи. Можем да очакваме бус пълен със златни кюлчета, уговорени боксови мачове и неадекватна престрелка с мъж в халат на цветя.

Трейлърът ни дава достатъчно, за да се закачим, въпреки че по-радикалните фенове може и да не са доволни от променения актьорски колектив и сюжет.

Сериалът излиза на 16 март.

 

 

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.