Нови обвинения срещу Русия – този път за вируса ебола

| от |

Пак ли Русия е виновна, този път за вируса ебола? – питат полемично руски медии в отговор на няколко публикации в Германия. Дали темата за биологичните оръжия не се превръща в пореден повод за пропагандни сражения? Обзор на Дойче веле.

В няколко публикации в германски медии се появи твърдението, че Съветският съюз дълги години е разработвал вируса ебола за военни цели. Тезата на Ханс Рюле, която действително страда от липса на достатъчно аргументи, предизвика ответни публикации в Русия. Предлагаме Ви подборка от няколко статии по темата. В началото – част от тезите на Рюле, публикувани в „Ди Велт” и в „Хамбургер Абендблат”:

Твърденията на един съветски учен

„През 1972 година беше договорена Конвенция за забрана на разработката, производството и складирането на биологични оръжия, към която се присъединиха 170 държави, включително и двете суперсили – САЩ и СССР. Още три години преди това американският президент Ричард Никсън въведе забрана за разработването на такива оръжия, докато Съветският съюз изготви през 1973 година тайна програма за ускоряване на работата по тези оръжия. Това твърди Кен Алибек, който през 1992 година емигрира в САЩ. Алибек, който всъщност се казва Канататжан Алибеков, е бил научен ръководител на съветския проект с кодовото наименование „Биопрепарат”. За този свръхсекретен проект работели 60 000 души – почти толкова, колкото и по ядрената програма на СССР, твърди Алибеков.

Западният свят научава за тази програма едва през 1989 година, когато един от съветските топ-учени в този сегмент, Владимир Пасечник, намира убежище в Лондон. Три години по-късно Алибек оповестява редица подробности за проекта, а в книгата му по темата пише черно на бяло: „Съветският съюз изгради първата в света индустриална мощност за производство на биологични бойни вещества и с това се превърна в първа биологична суперсила”.

Съветските изследователи работели над общо 20 бактериални и вирусни щама. Целта била чрез промяна в генетичния код да се увеличи многократно тяхната сила. Особено внимание се обръщало на вируса ебола, който е смъртоносен, а и до днес срещу него няма нито лекарства, нито ваксина. Московските изследователи се добрали до вируса по пътя на цивилното научно сътрудничество. Учени от Беларуската ССР работели по съвместен проект с белгийски колеги, от които получили проби от вируса. Естествено, белгийците не подозирали, че вирусът ще попадне веднага във военните биолаборатории на Съветския съюз.

В средата на 80-те години учените от проекта „Биопрепарат” започнали да разработват ебола като биологично оръжие. Целта била да го направят стабилен, годен за транспортиране, устойчив срещу колебания на температурата и влажността и оцеляващ максимално дълго извън лабораторните контейнери. По същото време съветските учени правят генетични експерименти и с други бактерии и вируси: най-популярното биологично оръжие, антраксът, още в средата на 1980-те години е модифицирано така, че на практика става резистентно срещу антибиотиците.

Няколко руски емигранти на Запад съобщават, че в СССР, а по-късно и в Русия продължила усилената изследователска работа над вируса ебола. Правени били опити за сливането му с чумния вирус, като новият хибриден вирус, според Алибек, бил наречен „химера”. Друга „химера” била кръстоска между ебола и едра шарка – смъртоносна като ебола, но и заразителна като едрата шарка. Още един руски учен, Сергей Попов, който вече също работи в САЩ, твърди, че в „Биопрепарат” се разработвали комбинации от вируси, превръщащи жертвите в самоходни ебола-бомби.

Разбира се, никой не разполага с изчерпателна информация за това докъде са стигнали руските учени в разработването на биологични оръжия. Знае се обаче едно: безпочвени се оказаха надеждите, че с разпадането на Съветския съюз Москва ще прекрати тези програми. Вярно, че в началото на 90-години политическото ръководство даде нареждане да се закрият лабораториите за биологични бойни вещества. Днес обаче разработките продължават.”

Авторите на публикациите в германските медии посочват, че на Москва трябва да ѝ се признае нещо важно: за разлика от времето на Студената война, днес в руските лаборатории се разработват не само самите биологични оръжия, но и средства срещу тях. Тези лаборатории помагат със своето знание в борбата срещу тежки заболявания и епидемии. Руснаците още преди години предложиха на ООН лекарство срещу ебола, но засега няма благонадеждни данни за неговата ефективност.

Независимо от оценката за сегашните руски програми за разработване на биологични оръжия, един проблем буди сериозна тревога: след разпадането на Съветския съюз и редуцирането на програмите за биологични оръжия, много съветски специалисти останаха без работа, а за техните услуги ламтят държави като Иран и Северна Корея, пише вестник „Ди Велт”.

Реакции в руските медии

Германските публикации по темата предизвикаха реакции в няколко руски и украински медии. Вестник „Киевска правда” помести хроника на военно-биологичните разработки по света, като подчерта водещата роля на САЩ и Великобритания в периода преди и непосредствено след Втората световна война. Според руските медии, САЩ изобщо не са се отказали от производството на такива оръжия, а са изнесли разработването им в тайни лаборатории в Африка и Грузия – за да не застрашават собствените си граждани.

Руското електронно издание „Столетие”, което е известно с близостта си до Кремъл, отговаря на статиите в германските медии с дълга публикация. Авторът Сергей Птичкин твърди, че в момента, когато общественото внимание е насочено към епидемията от ебола, за Запада е удобно да подхване пропагандна кампания срещу Русия, обвинявайки я в нови чудовищни престъпления. В публикацията се твърди, че „предателят” Алибеков просто се опитал да си придаде важност на Запад, където най-спокойно пристигнал през 1992 година: „Той започна да разкрива такива „тайни”, от които на задокеанските и европейските граждани им се разтрепериха коленете. Пригласяше му дисидентът-биолог Владимир Пасечник, който също разобличи ужасите на съветската „военна машина”. Излиза, че пред „цивилизования свят” нашата страна е виновна за абсолютно всичко. Всичките им беди идват все от нас”, пише Птичкин и на свой ред проследява историята на биологичните оръжия – в Япония, Великобритания и САЩ. Авторът стига до заключението, че Съветският съюз през цялото време е трябвало да догонва американците в тази област и „дори при най-голямо желание руските микробиолози не са били в състояние да разпространят по света модифицирания вирус на ебола”. В статията се разказва как след 1991 година били закрити няколко микробиологични института и се поставя въпросът: ако ебола наистина е била разработена в Русия, защо тогава епидемията се разпространява в Африка?

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Колко струва откраднатата ви самоличност в интернет

| от chronicle.bg |

Към 20 долара. Десетки милиони хора губят личната си информация през последните години. Но какво се случва след това? Голяма част от тази информация излиза за продан по тъмните кътчета на интернет, по-известни като dark web.

Според това дали към информацията за човека има и данни за кредитната му карта, цените могат да варират от под 1 долар до около 459 долара. Средната цена е 21,35 долара. Както и в стандартния легален интернет пазар, цената на стоката зависи от фактори като качество, надеждност и репутацията на продавача.

Един от продавачите, който предлага открадната информация за 454,05 долара, обяснява цената с думите: „Това са данни изключително на личности с добро кредитно досие (над 720 точки). Можете да ги ползвате, за да си купите кола, къща или каквото си искате. Профилите идват с пълно име, адрес, цялата информация за кредитната карта. Можете да ги ползвате за колкото си време искате.“ Друга скъпа информация (248, 22 долара) е на карта с 10 000 долара лимит.

Евтини карти (2 долара) се продават, когато информацията им може да е оскъдна или невалидна по някакъв начин. „Те са за хора, които имат допълнителен вътрешен достъп до банкова информация“, споделя един от продавачите.

Сайтовете за продажба на самоличности си имат система за навигация и опции като нормален сайт. Трудно е обаче да се прецени качеството на стоката. Понякога продавачите казват откъде са вземи акаунтите, на коя банка са и т.н. Това в никакъв случай не означава, че няма да ви измамят с невалидна или измислена информация.

„Бизнесът с откраднати самоличности може да е много печеливш“, казва Хю Мин Го от Виетнам, който беше осъден през 2015 година на 13 години затвор за подобна измама с 200 милиона открадната профила. Обвинението твърди, че така той е спечелил над 1 900 000 долара.

Дори когато сайтовете за продажба на подобна информация се закрият, на тяхно място се появяват нови.