Не става дума за война

| от |

Автор : Виталий Третяков, „Взгляд“

Всички се страхуват да не избухне война. Това е правилно и естествено. Малцина искат война. Което също е правилно и естествено. Но е неправилно и неестествено – нещо повече, неумно и безотговорно е публично да разсъждаваш за война и да плашиш хората с война, без да разбираш що е то – или ако разбираш, но съзнателно заблуждаваш широката публика. Естествено говоря за „войната с Украйна“, която според някои „вече е разпалена от Русия“, или щяла „да бъде разпалена всеки момент“.

EU-Ukraine-Russia-680x365

Разбира се, за предпочитане е да чуем такива разяснения от официални представители на Русия. Тъй като обаче те не ги правят – по неясни за мен мотиви, аз ще направя каквото мога. Много и твърде сериозни са причините, изключващи всяка възможност за „война между Русия и Украйна“.

Основният проблем на войната (също и в този хипотетичен случай) не е да бъде разгромена една армия и овладяна някаква територия. Въпросът е как ще погледне на това населението на тази територия и какво да се прави там занапред. Най-малко една трета от жителите на Украйна (в западните й области, естествено) изобщо не се канят да приветстват влизането на руски войски в страната и дори ще окажат съпротива. Мнозина – с оръжие в ръце. Значи трябва да се потисне съпротивата не на слабомощните украински въоръжени сили, а на гражданското (въоръжено) население. Москва безспорно го разбира. И само заради това е абсурдно дори хипотетичното предположение, че руската армия ще окупира цялата територия на Украйна.

Да продължим. Щом си окупирал една страна, принуден си: 1. да наложиш окупационен режим; 2. да осигуриш с всичко необходимо хората в окупираните територии. А в Москва, то се знае, не управляват идиоти. Там схващат какво означава да поемат издръжката (дори ако всички украинци останат лоялни) на 45 милиона души – една трета от населението на Русия. Включително на целия Майдан заедно с Яценюк и Кличко. Издръжката на една страна, обременена с държавен дълг от 70, ако не и от 140 милиарда долара, и с неефективна икономика. Това ще е безумие.

Ето и втората причина, която прави невъзможно всякакво въоръжено нахлуване в Украйна. Третата: една „окупация“ винаги представлява временен режим. Какво следва обаче? Да решаваме заради Украйна всичките й оплетени, включително финансови въпроси? Колко години и десетилетия ще трае това? Четвъртата причина. Започне ли Русия война срещу Украйна, това неизбежно ще предизвика гражданска война между – условно казано – украинския Изток и украинския Запад, най-малкото в Централна Украйна. Въоръжените „активисти на Евромайдана“ (всъщност бойци терористи) впрочем разпалиха вече такава война. Засега тя се свежда до сблъсъци тук и там, а цялата вина за избухването й лежи върху онези, които провокираха конфронтацията в Киев, и върху западните им покровители. Русия няма нищо общо тук.

Друг въпрос е, ако руски войски нахлуят и плъзнат из цяла Украйна. Тук вече нещата не опират само до морална и политическа отговорност – Русия ще бъде принудена да участва в потушаването на гражданска война, и то от двете страни едновременно. Естествено федерацията никога не ще се включи по своя инициатива в тъй очевидно губеща авантюра. Петата причина – една от дреболиите, съществени обаче в днешните условия. В Украйна има олигарси, които биха се отказали от каквото пожелаете, но не и от своите богатства. Че Кремъл невинаги знае какво да прави със собствените си олигарси – дали ще се нагърби сам с нещата около местните?

Може да се посочат още множество свръхочевидни причини, сочещи, че никой в Москва не е замислял никаква мащабна война с Украйна, не планира такава и даже не би започнал подобен „експеримент“. Без да споменавам дори тясно „хуманитарните“ аспекти от всичко, приписвано на Русия във връзка с въображаемото въоръжено заграбване на Украйна. Затова всички приказки, че Путин замисля „малка победоносна война“ (камо ли с цел „окончателно да удуши вътрешната /руска/ опозиция“), са най-малкото глупост, изричана в най-добрия случай от хора невежи.

Реална обаче е перспективата да бъде защитавано с оръжие руското население в Украйна там, където ще го застрашават политически или физически репресии, и по негова молба. Това, първо, не налага никакво „масирано нахлуване“, никаква „война с Украйна“. Второ, може да стане реалност само „в краен случай“ – сиреч в случай, че стане трагична реалност физическото унищожаване на руснаци и други неприели „новата власт“ в Киев. Трето, в операции от този род не е наложително да се използват „наборници“, „хлапета“, с което днес някои подчертано спекулират и което буди сред други искрени страхове.

Четвърто, отделно трябва да се проучи обосновани ли са въпросните операции политически, хуманитарно и в правен аспект. Фактически Кремъл вече заяви, че има съответната готовност. И тъкмо това може да е тема за сериозни (не спекулаивни) публични, експертни и политически дискусии. Пето: в разрез с ангажираното (вътрешно или външно) мнение на хората, според които Украйна не може да се разпадне без намеса отвън, това е доста реална перспектива.

От една страна, може – и причините не са малко. От друга, външна намеса вече има: това е намесата на Запада (всичко свързано със събитията от последните месеци след лидерския форум на ЕС във Вилнюс). Точно тя превърна в реална потенциалната заплаха от разпадане на Украйна. И точно с оглед на тази възможност (разпадане на Украйна) Русия (доколкото сред украинските граждани има 8 милиона, а фактически най-малко 20 милиона руснаци) трябва да е готова да ги брани, включително с въоръжена сила. Естествено обаче и в този случай изобщо не може да става дума за окупация на Украйна (вж. горепосочените причини).

Всъщност онези на Запад, които се боят от „въоръжено нахлуване на Русия в Украйна“, имат възможност да предотвратят тази заплаха (реална или мнима). Трябва просто да поемат издръжката на всичките 45 милиона граждани на Украйна, на цялата украинска промишленост. Ако Западът даде утре на Турчинов и Яценюк 100 милиарда долара, провокираната от него самия заплаха – Украйна да се разпадне – тутакси ще изчезне. Е, ще трябва да свърши и още едно-друго (например да предотврати управление на националистите), но минималната, задължителна първа стъпка е веднага да наброи на Киев 100 милиарда долара.

 
 

Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

| от |

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

интериор, кола

 Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

кола, сузуки

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

IMG_5994

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

сузуки

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

сузуки

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

сузуки

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

IMG_6012

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

сузуки

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.

 
 

Оставете Копривщица на мира!

| от |

Хората много обичат да говорят за промяната. 

Това беше и думата, която политиците предизборно дъвчеха в слоганите си. “Гласувайте за промяната!”

Само дето някои неща нямат нужда от промяна. Ето, като Копривщица, например. За нея всъщност е чудесно да остане в „зоната си на комфорт“. В този случай това означава да бъде запазен статутът й на архитектурно-исторически резерват.

Нещо, което един местен бизнесмен – Радослав Йовков, и хората от общинския съвет в града (7 от 11), не искат да се случи. Те искат промяна – високи сгради, мотописта, ски писта и други нововъведения, които да превърнат възрожденското градче в ново Банско, претрупано като китайски магазин от кича на псевдоразбирането за туризъм.

копривщица

В “зоната на комфорт” на Копривщица живее магията на тесните калдаръмени улички – магия, която би вдъхновила Джоан Роулинг да роди още поне две книги за Хари Потър. В тази зона на комфорт стоят дребните забрадени баби, които продават сладка от диви ягоди на площада. В нея е тишината над паметника на Георги Бенковски и папурите в блатото под него. Есенните листа на брезите над църквата „Успение на Св. Богородица“.

Почернялата пейка пред Догановата къща, която от векове гледа с дървените си очи. Ябълковите дървета, надвиснали над улиците, от които децата крадат ябълки и тичат със смях. Чардаците на Ослековата къща. Вятърът, който докосва статуята на майката на Димчо Дебелянов пред „бащината къща, в която той се завръща“. Августовската топлина на камъните, с които е построен мостът, на който е гръмнала първата пушка на Априлското въстание. Носталгичното настроение на отминалата епоха. Сцената, на която се снимаха „Под игото“, „Хитър Петър“, „Шибил“ и „Записки по българските въстания“ . Конете, които пасат под боровете на Копривщенските поляни.

Ски писта на тези поляни? Come on.

Кой нормален скиор ще предпочете Копривщица като ски дестинация пред Банско или Боровец? Мотописта? Бучене на двигателя на Harley Davidson вместо конски тропот по калдъръма? Напред, юнаци! С гръмовен звук на ATV-то до паметника на Бенковски!

Не, нямаме нужда от това. Не защото някой иска да възпрепятства процеса на развитие на града и да лиши местните от индустриалния устрем на един загрижен бизнесмен, а защото това място е една от малкото останали крепости на българското, на истинския патриотизъм – такъв, в който не се мразят чуждоземци, не се връзват бежанци със свински опашки, не се лансират кухи политически лозунги и не се демонстрира любов към отечеството посредством селска агресия, татуирани лица на национални герои по плешките и вербална шизофазия по телевизията.

Идете до Копривщица този уикенд – ще видите българския флаг, закачен на повечето къщи.

копривщица

Ще видите в „Дедо Либен“ и другите кръчми местни хора, които пеят „Притури се планината“ и танцуват ръченица. Ще видите деца да пеят български народни песни, не защото трябва да го правят в час по музика, а защото родителите им го правят  – с желание, със страст. С две думи – ще видите урок по национална гордост и патриотизъм.

Копривщица не е само природа. Тя е и дух, и история, и култура. И намесата с цел „промяна“, водена от частни бизнес интереси и политическо навеждане на главица, би разрушила много повече от един възрожденски град-музей.

копривщица

 
 
Слави Трифонов, цензура

Цен*ура

Ако изневери веднъж, ще изневери и втори път

| от chronicle.bg |

Ако партньорът ви е изневерил веднъж, най-вероятно няма да е за последно.

Това сочи ново проучване, проведено от Лондонски университетски колеж.

То сочи, че неверните половинки са склонни да правят едно и също повече от веднъж и да лъжат партньора си. Проучването открива, че с всяка лъжа, която човек казва, той се чувства по-малко зле да повтаря прегрешението си впоследствие.

Причината за това се корени в сегмент от мозъка, наречен амигдала, който ни кара да се чувстваме зле, когато лъжем. Всеки път, когато лъжете, реакцията на амигдала отслабва, съответно – чувствате се по-малко виновни.

Изследването не цели да тества изневярата, а способността на хората да лъжат.

На участниците са показвани буркани с монети и от тях се иска да покажат на друг човек, който получава размазано изображение на буркана, да познае колко монети има в него.

Когато разберат, че ще получат пари, ако партньорът им предположи по-висока цифра, те стават по-склонни да излъжат.

Въпреки че изследването не е фокусирано върху изневярата в частност, авторите му предполагат, че механизмът е сходен.

Идеята е, че когато изневерите за първи път, се чувствате зле. Следващия път се чувствате по-малко зле и т.н.

Това означава, че колкото повече лъжем, толкова по-склонни сме да лъжем.

 
 

Илон Мъск основа нова компания, която ще сближава човешкия мозък с компютрите

| от chronicle.bg |

Очевидно на Илон Мъск му остава твърде много време покрай Tesla, SpaceX и Hyperloop, защото основа още една компания.

Според информация на The Wall Street Journal (WSJ) новият проект на Мъск се казва Neuralink и целта му е да създаде технология, която може да направи пряка връзка между човешкия мозък и компютрите.

Neuralink цели създаването на чипове, които могат да се имплантират в мозъка. Идеята е да се лекуват заболявания, а може би и да се създаде  по-силна връзка между човек и компютър. Така може да се стигне до директна комуникация между нас и компютрите, а командите ще стават само чрез мисълта ни.

Neuralink е регистрирана в Калифорния като медицинска изследователска компания и според слухове вече е наела няколко академици с висок профил в областта на неврологията и гъвкави електроди, сред които експерта по нано технологии д-р Венеса Толоса, професора от UCSF Филип Сабес и професора от Бостънския университет Тимъти Гарднър, който изучава невронните пътеки и мозъците на пойните птици.

Прототипът вероятно ще бъде под формата на мозъчен имплант, който ще може да лекува заболявания като епилепсия, Паркинсон или депресия.