Не бъдете лешояди! – отворено писмо от дъщерята на Рангел Вълчанов

| от | |

zx640_1923218-640x336

Отворено писмо на Ана Вълчанова, дъщеря на Рангел Вълчанов

Уважаеми медии,

нищо не ви казах, когато няколко години с помпозни заглавия оповестявахте приближаващата смърт на баща ми. Замълчах си и когато няколко журналисти, броени часове след смъртта му, ми се обадиха с един и същ (извинявайте, но банален) въпрос: „Какви бяха последните думи на вашия баща?“ Не мислех, че мога да се преборя и с писания, в които, след като набързо споменавахте „великия“, „майстора“, „класика“, с инфантилно настървение бързахте да разровите още топлите му чаршафи. Дори не оспорих истинността на една, според вас, „предсмъртна бележка“ на баща ми до мен. (Vsekiden). Между другото, като дъщеря именно на Рангел Вълчанов не би трябвало да държа толкова на истината (на която, доколкото знам, вашата професия е обречена по дефиниция). Защото той беше човек, чиито разкази винаги бяха на ръба на достоверността. А хиперболата беше задължителна част. И в този смисъл бих приела някоя и друга измислица за живота му. Но, моля ви, измисляйте на нивото на неговото въображение! А не натрапвайте собствената си пошла представа за това как би могъл да изглежда нечий предсмъртен час! Давам си сметка, че след като съм дъщеря на Рангел Вълчанов, той не е само мой. Но, извинявайте, и ваш не е!

Не коментирам, също така, измислиците около личния му живот. Нито лабиринта от жени, в който сте се загубили безнадеждно. Всичко това вече съм го приела като даденост, като природно бедствие, срещу което нищо не може да се направи.

И изведнъж! Какво ми стана? Едно изречение. Дори не цяло изречение. И не издържах. „На погребението не бяха забелязани единствената му съпруга Яна Пипкова….“ (в. „Телеграф“). Впрочем тя не е единствена, но това в скоби. Ами да сте я забелязали! Да бяхте попитали, щом това е толкова важно! Сигурно вече сте се досетили, че това е мама. И че е била в църквата, и на гроба е била. Че е до мен и сега. „Щом е така, защо толкова думи?“, ще попитате. Ще ви кажа. Аз израснах сред синеоки. И не знам дали знаете, че според едно изследване след някой и друг век сините очи ще изчезнат завинаги. Изгубих любими сини очи! Останаха ми още едни! Затова си ги пазя. Защото са на изчезване.

Между другото, в. „Телеграф“, едно извинение щеше да свърши работа. Но…

Дотук с личното. Въпреки че най-личното е и онова по принцип.

Уважаеми медии, бъдете смели и слагайте истинските си имена под онова, което пишете.

Вие този род писания може и да ги наричате статии, но за мен са си просто клевети. Бъдете смели по отношение на нещата, от които зависи животът ни, а не безчинствайте върху чужд гроб. Не пишете със зле прикрита радост за нечия болест, сякаш това ви прави вас самите по-здрави. Не снимайте брутално лицата на скърбящите и с маска на съпричастност да ги питате как се чувстват. Сгънете стативите, когато пристъпвате в храма, и затворете обективите, когато сте на гробищата. Не бъдете лешояди, усетили и най-малката човешка слабост.

Защото. Убедена съм, че тази среда убива сетивата ни. И съм сигурна, че обидният живот, който ни е натрапен да живеем, би могъл да стане поне отчасти наш само ако започнем от дребните на пръв поглед неща.

Да съжалим ранено животно, да се разстроим от плачещо дете, да изпитаме съчувствие към просещия, да подкрепим бежанеца… Но ние ставаме, уви, все по-нечувствителни. Щом е възможно в болница да не срещнем състрадание, вече сме в апокалипсиса!

Затова, уважаеми, смирете се! Ако не за друго, заради самите себе си. Заради онези „красиви“ (както би казал баща ми) преживявания между хората, заради които си заслужава да живеем. Неща, които, вярвам, спохождат дори журналистите.

Простете патетиката ми. Аз не съм журналист. Още по-малко съм писател. Може и актриса да не съм, но със сигурност съм дъщеря, загубила баща си! Затова имам смелостта да ви призова: Дайте на умрелите, пък и на живите, поне 40 дни покой. А след това… ако ще и потоп!

P.S. И не ме търсете!

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

12 роли на Джим Кери, които трябва да сте гледали

| от chronicle.bg |

Има филми и актьори, които трябва да присъстват в мозъчната ви видеотека. Да, да, „трябва“ звучи императивно, но наистина…как може да знаете какво е любов, ако не сте гледали Мерил Стрийп и Робърт Редфорд в „Извън Африка“ и какво може да знаете за актьорската игра, ако не сте гледали Де Ниро в „Шофьор на такси“?

Джим Кери е от онези актьори, които не се отличават с някаква бясна хубост, но имат по-важното: талант и специфични лица. Той е комик от доста ранна възраст, а кариерата му тръгва, когато напуска гимназия и започва да работи в комедийни клубове, за да подкрепи финансово семейството си.

Кери работи от време на време в телевизията и получава малки филмови роли, които в крайна сметка водят до сприятеляването му с Деймиън Уейънс. Оказва се, че братът на Уейънс – Кийнън Айвъри Уейънс – подготвял комедийно шоу за Fox. Шоуто се наричало In Living Color, а Кери получава работа в него. Единственият бял в шоуто, необичайният характер на Кери привлича вниманието на американците. В пресата е наричан „бялото момче от In Living Color“.

Успехът на Кери в In Living Color му спечелва главната роля в комедията „Ейс Вентура: зоодетектив“  (1994), чиято премиера е едва няколко месеца преди края на шоуто In Living Color. Филмът не се приема добре от критиците, но изненадващо става хит. През следващата година Кери играе в  „Маската“  и „От глупав по-глупав“ , като от втория филм печели $7 милиона.

След тези два филма вече е ясно: Кери е филмова звезда. През следващата година играе ролята на Гатанката в  „Батман завинаги“ , а после отново е в ролята на Ейс Вентура в „Ейс Вентура: Повикът на дивото“ .

Тези два филма му носят още два чека за няколко милиона долара. Предизвиква фурор когато се разкрива, че за следващия си филм („Кабелджията“) е получил $20 млн — рекордна сума за комедиен актьор. Вниманието, което се обръща на заплатата му, както и отрицателните отзиви и мрачния характер на героя в сравнение с предишните изпълнения на Кери, водят до провала на филма.

Въпреки постоянните успехи в комедията, Джим Кери поема предизвикателството и участва в „Шоуто на Труман“ (1998). Ролята му в този филм му донася Златен глобус за най-добра мъжка роля в драматичен филм.

Тъй като днес Кери празнува своя 55-ти рожден ден (абсурдно, но факт), ви предлагаме да разгледате галерията с 12-те ни любими негови роли.

 
 

2 CELLOS готвят грандиозно шоу в Арена Армеец

| от chronicle.bg |

Супер доброто инструментално дуо 2CELLOS са готови с новия си албум SCORE, който е посветен на филмовата музика. С иновативния си звук и някои от най-популярните мелодии, създавани за класически и съвременни филми, албумът ще е подкрепен с грандиозно шоу и със световно турне, което ще стартира през лятото на 2017.

В България, талантливите музиканти ще видим на 4 декември в зала Арена Армеец с концерт, разделен на две части. В първата 2 Cellos ще бъдат на сцената със струнен оркестър, заедно с който ще ни поведат на пътешествие из филми и сериали като Gladiator, Lord of the Rings, Game of Thrones, The Godfather, Titanic и др. Във втората част компания на сцената ще им прави известен барабанист, заедно с който ще изпълнят всички хитове, с които 2 Cellos станаха популярни у нас – Thunderstruck на AC/DC, Smooth Criminal на Michael Jackson и др.

robe_2cellos_verona_2016_photo_by_sven_kucinic_21

Капацитетът на зала Арена Армеец ще бъде ограничен за това шоу, заради спецификата на продукцията. Всички категории ще предлагат запазено седящо място, а първите 300 билета от най-скъпите две категории, закупени от мрежата на EVENTIM, ще гарантират и запазено място на паркинга на Арена Армеец до 20 минути преди старта на концерта, който е с начален час 20:00 часа.

Продажбата на билети за България стартира на 20 януари 2017 г. на цени от 50 до 110 лева. От 17 януари ще е активна специална предварителна продажба на билети на сайта 2Cellos.com

2 Cellos са сензация още от създаването на видео версията на Smooth Criminal от Michael Jackson, която имаше милиони гледания в YouTube през 2011 г. Хърватските челисти Luka Sulic и Stjepan Hauser са създали общо три високо енергични албума за Sony Music Masterworks. Новият албум ги представя в една различна и по-традиционна светлина. За да е осигурен идеалният звуков фон за тяхната виртуозност, към тях се присъединява и Лондонският симфоничен оркестър с диригент Робин Смит.

Албумът започва с аранжимент от мелодии на Ramin Djawadi, представяйки „Игра на Тронове“, чията кулминация е дръзката и героична главна тема на сериала – https://www.youtube.com/watch?v=DcFpvolRN3w

Темите, които звучат по време на някои от най-епичните моменти във филмовата история също са включени в нови преработки. Някои от тях са: „Титаник“ от Джеймс Хорнър („My hearth will go on“); темата от „Списъкът на Шиндлер“ на Джон Уилямс, както и тази от „Огнените Колесници“, написана от Вангелис; „За любовта на една принцеса“ от „Смело Сърце“, отново на Джеймс Хорнър; „May it be“ от „Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена“, както и „Now we are free“ от филма Гладиатор, композирана от Ханс Цимер.

От друга страна, вокалната красота от звука на челата, пасва идеално на романтични теми като “Лунна река“ от „Закуска в Тифани“; красиви теми от филми като „Кино Парадисо“ и „Малена“; любовната тема на Нино Рота от „Кръстникът“, спечелилата Оскар тема от филма „Любовна история“ от Франсис Ле, завладяващата песен „Каватина“, която може да бъде чута в „Ловецът на елени“.

Билети за 2CELLOS @ ARENA ARMEEC ще намерите в бензиностанции OMV, The Mall, билетен център НДК, мрежата на Ивентим в цялата страна и онлайн на Eventim.bg