Нашата България – преди и сега

| от | |

Автор: Юлия Берберян – Малеева

Позволявам си да припомня този мой текст от в. Дневник, 30.09.2013, защото съдържанието му, за съжаление, продължава да бъде актуално. Моля прочетете го.

България е била изправяна пред навлизането на бежанци на нейна територия и e прокуждала бежанци от своята територия няколко пъти в най-новата си история. Ще разкажа за няколко от тях, в които, по стечение на обстоятелствата, аз или семейството ни сме били участници.

401115_105015562960370_900028419_n

На две последователни вълни – след Абдулхамидовото (1896г.) и младотурското (1915г.) кланета се извършва масово преселение на арменци в България. Прокудени от родните си домове, те влизали в България на кервани в продължение на години: майки и бащи, без децата си, избити в клането; деца без родителите си, избити в клането…Бежанци…Стотици хиляди! Голи, боси, окървавени. Без документи.

Тогава в България не е имало Агенция за бежанците, нито пък приюти за временно настаняване. Не е имало и ДАНС. Самата ни държава е била тежко пострадала от войни, населението е тънело в мизерия. Но е имало църква, имало е Български червен кръст. Българите са били добри и състрадателни. Държавата също е била много добра – на стотиците хиляди бежанци, които само са искали да преминат през територията й, за да търсят из Европа и Америка новите родини на своите неродени деца, България е дала свободен коридор за преминаване. Снабдила е бежанците с нансенови паспорти(Нали не сте забравили, че тогава всичко се е вършело на ръка?). На тези, които решили да се възползват от гостоприемството на местните жители и да забравят „предишни неволи и днешни беди”(по Яворов), правителството на Ал.Стамболийски дава, през 1923г., българско гражданство.

Какво благородство! Какво човеколюбие!

На арменските бежанци България се сторила като късче от рая. Така са ни разказвали нашите баби и дядовци. Освен, че в нея вече царял мир, магазините били пълни с храна: „В месарниците висяха цели заклани животни…” (Това ме е впечатлило, това съм запомнила).

И ни научиха, че за да се отблагодарим на България, трябва много да я обичаме. Така и направихме. Думата България стана свещена за нас. Големият български поет Пейо Яворов, самият той страдалец, написа стихотворението „Арменци”, с което възпита в състрадание много бъдещи поколения:

„Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани, и пеят,
тъй както през сълзи се пей.”

Издигнахме му паметник в Борисовата градина, с който благодаряхме не само на него, но и на целия български народ за проявената добрина.

Минаваха години. Въпреки, че инстинктивно се съпротивляваха на неизбежната асимилация, като се женеха помежду си или пък запазвахме бащините си фамилни имена, ние с гордост се наричахме „български арменци”. Вече не бяхме бежанци, а част от живата плът на бълг.народ, от неговите работници, занаятчии, интелектуалци и войници, музиканти и спортисти. За да не забравим езика си, построихме училища. Построихме и църкви. България беше станала вече наш дом. Беше ни хубаво у дома.

Но ето, че изведнъж комунизмът нахлу в България със съветската окупация на 9 септември 1944г. Разтури черквите ни, затвори училищата ни, нарече фашисти нашите бащи занаятчии. Какво бе станало в България, която само преди година бе спасила от германските концлагери 48 000 български евреи, а през есента на 1944г. вдигна „по списък” петдесетина свои граждани арменци и ги запрати по съветските лагери и затвори за да не се върнат никога от там?

Много и различни поробители ги бяха тъпкали векове наред, но свободолюбивият дух у арменците не умираше. И се застягаха за ново преселение. Да, но „народната демокрация” беше затворила границите на България.

Тогава арменците (а също турците и евреите), използваха някакви разпоредби на ООН за право на избор на ново местожителство като насилствено изселени от родните си места и хукнаха, в средата на миналия век, да напускат България. А тя буквално ни изгони, като ни прибра документите за самоличност. Ливан ни приемаше като политически бежанци…

Летище „София” и гара „София” станаха сцени на нови семейни трагедии. Тръгвахме в една посока, почти като бегълците „изменници на Родината”, и връщане назад нямаше. Прощавахме се с баби и дядовци (те не искаха да ни тежат в новия ни живот), със скъпи хора,които, тогава бяхме сигурни, че никога няма да видим пак. Милиони българи ни завиждаха, че се измъкваме от лапите на комунизма, но прощаването с България беше трагедия, която остави белег върху всички ни.

(В спомените си Силви Вартан разказва за отпътуването им с влак и как с ужас изчезвала бялата кърпичка на любимия й дядо, който й махал за сбогом…)

В наши дни в България потърсиха убежище около 2-3 хиляди бежанци от Сирия. Те също бягат от зъл и силен враг. Те бягат с дрехите на гърба си, с бременните си жени, с оцелелите си стари хора, с оцелелите си деца, с оцелелите си бебета. Колко ли са умрелите по пътя…Най-после се добират до границите на България и…попадат зад решетки, при много тежки условия, с 2 лв. за храна на ден.
Мили Боже, не виждаш ли…

Той вижда. Но Той ни е учил да бъдем добри и разчита/вярва на/в нас. А ние какво направихме? Обвинихме бежанците във всички възможни грехове – били болни, носели зарази, щели да ни струват много пари (Европа не ни давала), имало и терористи.

Добре, може и така да е, но нали все пак са хора? Не можем да подслоним 2-3 хиляди човека? Турция, Ливан, Германия и Швеция приютяват милиони. За мен лично е трудно да си представя бедствие от подобен мащаб. Ясно е, че в тези държави институциите работят, съобразявайки се с нормите на ООН и ЕС. Службите им за сигурност също работят!

Често се оплакваме, че много българи напускат България (Слава Богу, че границите са отворени!), защото тук животът не им харесва. Сега у нас идват други хора, на които тук им харесва. Мирно е. Между тях има хора образовани, специалисти. Те искат да работят. Можем да ги приобщим, така че техните деца да станат следващите добри граждани на нашата държава.

Раздухваната омраза към тях преминава всякакви норми на хуманност. Аз знам кой раздухва тази омраза. Това са хората, които не са чели Яворовото „Арменци” и в час по български език и литература са им писали тройки по милост. Моля се на Бога това учебно помагало по милосърдие да не бъде изхвърлено от учебната ни програма. Ако някой не знае – има и такава дискусия…

 
 

Новото летище на Берлин няма да заработи и през 2017

| от CHR Aero с БТА |

Дългоочакваното откриване на новото летище на Берлин няма да стане факт и през 2017 г., потвърди ръководителят му Карстен Мюленфелд, цитиран от ДПА.

Въпреки отдавна обявеното откриване все още има затруднения пред пускането в експлоатация на новото международно летище на германската столица. Първоначалните планове бе то да заработи през 2011 г.

Откриването през тази година бе поставено под въпрос по-рано тази седмица, след като възникнаха проблеми с вратите на летището.

Летище „Берлин-Бранденбург“ се строи в Шьонефелд, извън града, на мястото на старото берлинско летище с ограничен капацитет. Новият аеропорт трябва да замени летище „Тегел“, което е близо до центъра на столицата и няма възможност за разширение.

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.

 
 

2 седмици до Super Bowl: Любимите реклами на Весислава Антонова

| от |

Лейди Гага ще пее на полувремето на най-важният мач по американски футбол – Super Bowl. Той ще се състои на 5 февруари 2017 година, но приготовленията започват още от сега.

И ако финалистите ще станат ясни след дълъг и оспорван редовен сезон в Националната футболна конференция и Американската футболна конференция, чиито шампиони се срещат в мач превърнал се почти в национален празник на САЩ, то присъствието на големите рекламодатели е 100% сигурно.

Super Bowl e американското спортно събитие, заради което големите компании зад океана плащат милиони за продукция и още толкова за излъчване на новите си рекламни спотове с надеждата да се превърнат във вирално видео. 30 секунди ефирно време струват около пет милиона долара.

Super Bowl е и моментът, в който всички брандове имат възможността да се покажат в най-добрата си светлина. Това ни накара да потърсим кои са любимите реклами на различни популярни (и не толкова популярни личности). С тяхна помощ ще отброим седмиците до 51-вото издание на Super Bowl, чиито реклами вероятно отново ще задминат по популярност самото събитие.

Тази седмица ви представяме любимите реклами на Весислава Антонова, журналист. Работила е 6 години в БНР. А от 13 години работи във вестник „Капитал”. Основните теми по които пише са медиен, рекламен пазар и култура.

„За мен най-добрите реклами са тези на парфюмите на Chanel, дори и заради факта, че са снимани като бляскава и леко сладникава холивудска продукция. Харесвам ги заради естетизма, посланието и заради факта, че също като киното попадаш в различен хармоничен свят абсолютен контрапункт на реалността. Носят ми естетическа наслада и вдъхновение. И в този конкретен случай, за мен няма значение какво пише в букварите за реклама и рекламни послания. Те са от тези реклами, заради които не бих превключила телевизора на друг канал. Като филм във филма. Антракт, който не те дразни”, каза Антонова.

„Рекламата, която приятно ме впечатли заради съдържащото се в нея послание, е тази на Coca Cola Light – Аплодисменти за… – Защото издига като висши цености смелостта за промяна и свободата. Защото акцентът не е върху качествата на продукта, а именно върху ценностните модели, които споделя и развива самия бранд.”

И за финал: Reebok: 25,915 Days

 
 

10-те най-богати, здрави, щастливи и модерни държави

| от chronicle.bg |

Или къде да отидем, когато (ако) Тръмп и Великобритания заключат вратите.

Лондонският институт Legatum пусна десетия си годишен „Индекс на благополучието“ – глобално изследване, което прави класация на най-просперитетните държави в света. То изследва 104 елемента – от стандартните БВП и процент безработица до по-интересни като колко са защитените интернет сървърa в държавата и колко отпочинали се чувстват хората ежедневно.

Тези елементи след това се разделят в 9 графи: качество на икономиката, бизнес среда, политика, образование, здраве, безопасност, лична свобода, социален капитал и околна среда.

Норвегия беше начело на класацията 7 години поред. През 2016 година обаче имаме нов лидер.