Мутиращите крайни десници в Европа

| от |

Жан-Ив Камю / Монд Дипломатик

От тридесетина години насам почти навсякъде в Европа партиите от крайната десница имат попътен вятър. Реториката на някои от тях е изпъстрена с препратки към неонацистката идеология. Повечето обаче се стремят да бъдат уважавани и навлизат мощно в социалната сфера. Представят се като последна надежда за хората и бастион срещу предполагаемата ислямизация на обществото. И така предизвикват прегрупиране на десните партии.

ЗАРАЖДАНЕТО на крайнодесния популизъм започва в началото на 80-те години на ХХ век, което означава, че са изминали над 30 години, без да кристализира никаква точна и същевременно оперативна дефиниция на тази политическа категория. Ето защо, за повече яснота, трябва се види какво точно се разбира под „крайна десница“ и „популизъм“.

В Европа от 1945 г. насам понятието „крайна десница“ се отнася до най-различни явления: ксенофобски популизми и популизми срещу системата, национал-популистки политически партии, а понякога и прояви на религиозен фундаментализъм. Състоятелността на понятието е проблемна, тъй като движенията, на които се дават подобни квалификации, се определят от една по-скоро политически ангажирана, отколкото обективна гледна точка. Представят се като последователи на националсоциалистически, фашистки и авторитарно-националистически идеологии и техни производни, понякога адаптирани към изискванията на времето. А това не отговаря на действителността.

Вярно е, че немският неонацизъм – и в известна степен Германската националдемократическа партия – и италианският неофашизъм (сведен до „Каза Паунд Италия“, „Трицветен пламък“ и „Нова сила“, които събират общо 0,53 % от гласовете) се вписват добре в идеологията на своите предшественици. Същото важи и за късните превъплъщения на движенията от 30-те години на ХХ век в Централна и Източна Европа: Лига на полските семейства, Словашка национална партия, партия „Велика Румъния“. Въпреки това, в електорален план само вече несъществуващото Италианско социално движение (което през 1995 г. се трансформира в консервативна формация по инициатива на своя лидер Джанфранко Фини) успя да излезе от семейството на маргиналните партии в Западна Европа. В Източна Европа днес крайната десница също тъпче на място. И макар успехите на „Златна зора“ в Гърция и на Йобик в Унгария да доказват, че крайната десница не е окончателно погребана, през 2014 г. тя се ползва с много малка подкрепа.

Extreme_droite_Europe_2014-e8367

Крайната десница и парламентарната демокрация

НАСТОЯЩАТА епоха не цени особено високопарните идеологии, проповядващи идването на власт на нов ред или личност. Затова ценностната система на традиционната крайна десница се оказва отживяла. Култът към един лидер или една партия не се вписва в очакванията на разпокъсаните, индивидуалистични общества, където мнението се изгражда чрез телевизионни дебати и социалните мрежи. Въпреки това основен продължава да бъде идеологическият завет на „някогашната“ крайна десница. Той представлява преди всичко етнически ориентирана концепция за народа и националната идентичност, от която произтича ненавист едновременно към външния враг – личност или чужда държава, и към вътрешния – в лицето на етническите и религиозните малцинства, на всички политически противници. Той представя също така един органистичен (холистичен) модел на обществото, описвано като едно цяло, често с корпоративна ориентация, основано на икономически и политически антилиберализъм, отричащо първенството на индивидуалните свободи и съществуването на социални противоречия, освен на тези между „народа“ и „елита“.

80-те и 90-те години на миналия век бяха белязани от изборния успех на друго политическо семейство, което медиите и много анализатори продължиха да наричат „крайна десница“, макар някои да усещаха, че сравнението с фашизма от 30-те години вече е неуместно и пречи на левицата да отговори подобаващо на своите противници. Как да наричаме скандинавския ксенофобски популизъм, Националния фронт във Франция, „Влаамс Беланг“ (Фламандски интерес) във Фландрия или Австрийската либерална партия? Така започна големият терминологичен спор, който все още не е приключил. Бяха предложени названия като „националпопулизъм“ (използвано от Пиер-Андре Тагиеф), „радикална десница“, „крайна десница“. Само за да се опишат семантичните противоречия, разединяващи политическите анализатори, ще е необходима цяла книга. Затова нека просто приемем, че въпросните партии са преминали от крайната десница към категорията на радикалните и популистки десни партии.

Разликата е в това, че формално и най-често искрено тези партии приемат парламентарната демокрация и идването на власт само чрез избори. Въпреки че институционният им проект остава неясен, очевидно той отдава предпочитание на пряката демокрация – чрез подети от народа референдуми, за сметка на представителната. Свойствено им е да говорят за „чистки“, които да свалят от власт елитите, смятани за корумпирани и откъснати от народа. Исканията им за чистка са насочени към социалдемократите, либералите и консервативната десница.

За тях народът е непреходна цялост, включваща мъртвите, живите и идните поколения, свързани чрез непроменящо се и единно културно наследство. Това води до разграничаване на „коренните“ представители на нацията от имигрантите и по-конкретно от неевропейците, чието право на пребиваване, както и икономическите и социалните им права, трябва да бъдат ограничени. Традиционната крайна десница е антисемитска и расистка, но радикалните десни партии извеждат на преден план нова фигура на врага (който е вътрешен и външен) – исляма. И към него се причисляват всички, идващи от страни с традиционно мюсюлманско вероизповедание.

Радикалните десни партии защитават пазарната икономика, доколкото тя позволява на хората да проявяват своята предприемчивост. Проповядваният от тях капитализъм обаче има строго национален характер. Поради това те са враждебно настроени към глобализацията. Накратко, това са национал-либерални партии, които приемат държавната намеса не само при упражняването на суверенните права на държавата, но и когато тя трябва да закриля отхвърлените от глобализираната и финансиаризирана икономика. За това свидетелстват речите на Марин Льо Пен, председателка на Националния фронт.

Тогава по какво в крайна сметка радикалните десни партии се различават от крайнодесните? Най-вече по не толкова силното си противопоставяне на демокрацията. Политологът Уве Бакес твърди, че съществуващата в Германия юридическа норма приема за легитимно и законно да се критикува установеният икономически и социален ред. Същевременно тя определя екстремизма като опасност за държавата, тъй като отхвърля всички ценности, съдържащи се в Основния закон. Въз основа на това изглежда уместно „крайнодесни“ да се наричат движенията, които напълно отхвърлят парламентарната демокрация и идеологията на човешките права, а „радикално десни“ – тези, които се приспособяват към тях.

Явна или прикрита етническа дискриминация

ТЕЗИ две партийни образувания заемат различно място в политическата система. Крайната десница е в ситуацията на „третия изключен“, по израза на италианския изследовател Пиеро Иняци. В това обаче намира поводи за гордост и трупа дивиденти. Радикалните десни партии пък приемат да участват във властта, било като партньори в правителствена коалиция (Северната лига в Италия, Центристкият демократичен съюз в Швейцария, Партията на прогреса в Норвегия), било като парламентарна сила, подкрепяща кабинет, в който не участва, например Партията на свободата на Герт Вилдерс в Холандия и Датската народна партия. Сигурно ли е дългосрочното им оцеляване? Този тип партии се движат по ръба на бръснача. Залитат или към маргинализацията, която в дългосрочна перспектива би могла да им осигури непостоянна и посредствена електорална подкрепа, или към нормализацията, която (ако бъде прекалено очевидна) може да ги доведе до упадък.

Гръцкият пример е христоматиен. След близо тридесетгодишно съществувание като малка група неонацисткото движение „Златна зора“ спечели около 7% от гласовете в проведените на два пъти парламентарни избори през 2012 г. Това означава ли, че проповядваният от него езотеричен, нацистки расизъм внезапно е спечелил 426 000 избиратели? В никакъв случай. Същите тези избиратели първоначално предпочетоха традиционната крайна десница в лицето на ЛАОС (Народен православен сбор), влязла в Парламента през 2007 г. Но между двете изборни кампании от 2012 г. се случи ключово събитие. ЛАОС влезе в правителството на националното съгласие начело с Лукас Пападимос, чиято пътна карта предвиждаше Парламентът да одобри „спасителен“ план, предложен от „тройката“, с цената на драстични мерки за финансови ограничения. По този начин ЛАОС се превърна в радикална дясна партия и загуби симпатии за сметка на „Златна зора“, която отказа всякакви компромиси. И обратното, в повечето европейски страни радикалните десни партии или напълно изместиха своите по-крайни съперници (Швеция, Норвегия, Швейцария и Холандия), или успяха подобно на Партията на истинските финландци да се появят в страни, където екстремистите бяха претърпели провал.

Последният често срещан случай е, когато радикалната десница се намира в електорална конкуренция със „суверенистки“ формации. Същността на програмата на тези партии е желанието да се излезе от Европейския съюз. Те също експлоатират темата за идентичността, имиграцията и културния упадък, без обаче да са обременени с екстремистки и расистки възгледи. Ще споменем „Алтернатива за Германия“, Партията за независимост на Обединеното кралство, „Тим Стронах“ в Австрия и ръководената от Никола Дюпон-Енян „Република на крак“ във Франция.

Това, че терминът „популизъм“ се използва с повод и без повод, съвсем не е безобидно. Чрез него всъщност се дискредитира всяка критика към идеологическия либерален консенсус, всяко преосмисляне на двуполюсния европейски политически модел, противопоставящ либерал-консерватори и социалдемократи, всеки израз на народно недоверие към недостатъците на представителната демокрация. Университетският преподавател Пол Тагарт, например, въпреки че дава относително прецизна дефиниция на десния популизъм, не може да се въздържи и прокарва паралел между дясно-популистките партии и антикапиталистическата левица. Така той премахва една фундаменталната отличителна черта на крайните и радикалните десни партии – а именно явната или прикрита етническа дискриминация, която те проповядват. Според него, както и според много други изследователи, популизмът на радикалната десница се определя не от някаква особена идеология, а от нейното противопоставяне на политическата система, в която като единствено легитимен се смята изборът между либерални и лявоцентристки формации.

По същия начин защитаваната от Джовани Сартори теза, според която политическата игра се подрежда около разграничението между партиите на консенсуса и партиите на протеста, поставя проблема за демокрацията чрез кооптация в една затворена система, в която само партиите на консенсуса имат капацитет да упражняват властта и да бъдат приемлив коалиционен партньор. Ако източникът на всяка легитимност е народът и немалка част от него (между 15 и 25 % в много страни) гласува за радикална „популистка“ и „антисистемна“ десница, в името на какъв принцип трябва да пазим тази част от народа от самата нея и да твърдим, че тези партии трябва да бъдат низвергнати от властта? Без впрочем да можем в дългосрочна перспектива да ограничим влиянието им.

Този проблем на политическата философия е още по-важен поради факта, че засяга и поведението на тези, които формират общественото мнение за алтернативните и радикални леви партии. Легитимността на последните се поставя под съмнение, защото искат да променят, а не да поправят обществото. Според старото и невярно схващане, че „крайностите се допират“, те често са представяни като огледален образ на радикалната десница. Така политологът Мейндерт Фенема създава широката категория „протестиращи партии“. По дефиниция те се противопоставяли на цялата политическа система, заклеймявали я заради всички злини в обществото, но не предлагали никакъв „точен отговор“ на проблемите, които повдигат. Какво обаче означава „точен отговор“ на проблемите, които социалдемокрацията и либерално-консервативната десница не са успели да разрешат?

Впрочем дали проблемът на Европа е във възхода на крайнодесните и радикалните партии или в промяната на идеологическата парадигма на десницата? Едно от основните явления след 2010 г. са все по-малкото задръжки на класическата десница да приема за партньор в управлението радикални формации – като Северната лига в Италия, Центристкия демократичен съюз в Швейцария, Австрийската либерална партия, Лигата на полските семейства, партията „Велика Румъния“, Словашката национална партия, а вече и Партията на прогреса в Норвегия.

Тук не става въпрос само за изборна тактика и аритметика. Това личи от все по-голямото преливане на избиратели между Националния фронт и Съюза за народно движение във Франция. До такава степен че моделът на трите десници – контрареволюционна, либерална и плебисцитна (с мита си за Спасителя), създаден неотдавна от Рене Ремон, вече не отговаря на френската действителност. Дори ако към тях се добави четвърта дясна партия в лицето на Националния фронт. Несъмнено се върви към конкуренция между две десни партии. Едната от тях (каквато е Националният фронт) е национал-републиканска и може да се разглежда като суверенистки и морално-консервативен наследник на вече приета традиция и на радикалната десница. Това би било завръщане на „националното“ семейство. Другата би била федералистка, проевропейска, привърженик на свободната търговия и либерална в социално отношение.

Навсякъде в Европа, разбира се с вариации в отделните страни, борбата за власт в голямата мъглявина на десните партии се разиграва около едни и същи разделителни линии: държавата-нация срещу европейското управление; идеята за „една земя, един народ“ срещу мултикултурното общество; първенството на общността срещу „тоталното подчинение на живота на печалбарската логика“ [13]. Преди да помисли как да победи радикалните десни партии на изборите, европейската левица ще трябва да приеме, че противникът ѝ се е променил. Все още сме далече от това.

 
 

Имат ли значение килограмите за външния вид?

| от chronicle.bg |

Когато стане дума за отслабване, повече хора разчитат на кантара да измерва резултатите им. Но тази майка и фитнес блогър доказва в Instagram профила си, че килограмите са просто цифра.

Ейдриън Осун споделя с последователите си „преди и след“ снимки на нейната драматична трансформация, която се случва благодарение на вдигане на тежести и пост. Въпреки огромната разлика в тялото й, Ейдриън губи точно 1 килограм.

„Кантарът не мери мазнините и мускулите, а показва общото тегло“, пише тя.

Тя топи мазнини и трупа мускули, а резултатите, които постига са супер впечатляващи. Разлика в теглото: точно един килограм. Може да я следвате в Instagram профила й тук.

А в галерията погледнете за каква разлика става въпрос.

 

 
 

Оскари 2017: Фаворитите на Chronicle

| от |

89-тите награди „Оскар“ ще бъдат раздадени тази неделя вечер в Лос Анджелис и ще закрият официално големия награден сезон, който започна още в края на миналата година. Най-добрите сред най-добрите в киното ще напълнят Кодък Тиатър, за да могат още пък по-добрите сред тях да се окичат със злато.

И тази година, подобно на миналата, номинации за „Оскар“ предизвикаха полемика. Ако миналата година това бяха прекалено белите актьори и режисьори, номинирани в най-важните категории, сега впечатление прави засиленото участие на афроамериканци. Нормално е хората да се чудят дали причината за толкова много и еднообразни номинации, не се случва не заради доброто старо седмо изкуство…

Но ние няма да се занимаваме с това днес. Избрали сме да правим нещо по-забавно, а именно да кажем кои са нашите фаворити в 8 от най-важните и комерсиални категории. В галерията горе.

 
 

Изследване: Kои професии са най-склонни да изневеряват?

| от chronicle.bg, по БТА |

Много хора свързват професията на медицинската сестра с дълги работни часове и грижа за пациентите. В мъжките представи униформената дама е обект на сексуални фантазии. Резултатите от ново проучване, направено във Великобритания, показват, че жените с тази професия са сред най-големите кръшкачки сред трудещите се дами, пише в. „Дейли експрес“.

Допитването, обхванало над 5000 потребителки на сайта за извънбрачни запознанства Victoria Milan показва, че жените, упражняващи определени професии, са по-склонни да изневеряват. Най-често рога на съпрузите или приятелите си слагат дамите, заети във финансовата сфера – банкерки, брокерки, анализаторки. На второ място са дамите, изявяващи се в сферата на авиацията – жени пилоти и стюардеси. На трето място са медицинските сестри и останалите професионалистки, работещи в здравеопазването.

В Топ 10 на кръшкачките намират място също служителките в сферите на бизнеса (изпълнителни директорки, мениджърки, секретарки), спорта (атлетки, инструкторки, служебни лица), изкуствата (музикантки, модели, актриси, фотографки), нощния живот (жени диджеи, танцьорки, сервитьорки), правото (адвокатки, секретарки, прокурорки, съдийки), комуникациите (журналистки, пиарки) и в други сектори.

Анкетата показва също, че две трети от неверните дами се възползват от възможностите, които им се предоставят на работното място, за да слагат рога на партньорите си.

 
 

Как да не бъдем идиоти, когато ходим на лекар

| от |

След като великите мислители от Националната здравно-осигурителна каса заложиха в проекта за Националния рамков договор за 2017 г. идеята лекарите да бъдат глобявани, в случай че 6 месеца след изписване на лечение, пациентът не е постигнал идеалните стойности в изследванията си, концепцията за това що е то лекар и има ли почва у нас, тотално помътня.

Бруталните неуредици в здравната реформа, започнала през 2000 г., доведоха до масово стопяване на доверието между пациенти и лекари и до заклеймяване на лекарското съсловие като черната овца на обществото. Участие в тази упорита деградация взеха и политиците, докоснали се до здравната реформа, и недобросъвестните и некомпетентни лекари, и процъфтяването на самодиагностиката и самолечението, и други неща.

Резултатът в крайна сметка е ясен: много недоволни лекари, много млади медици, заминаващи зад граница и много разочаровани пациенти.

За да подпомогнем поне леко изтупването на мръсотията от лекарската професия, ви предлагаме кратък наръчник за нормално поведение при посещение на лекар. В случая ще говорим за семейните лекари или т.нар. джипита, но повечето правила се отнасят със същата сила и до специалистите.

Не вдигаме скандали пред кабинета

Някои лекари приемат със записани часове, други – не. Във всички случаи е възможно да почакате малко пред лекарския кабинет. Да, наясно сме, че си имате друга работа – трябва да подписвате договори, да пишете проекти, да спите, да гледате в една точка или да управлявате японските финансови пазари. Но каквато и да е работата ви, вие сте там, защото имате нужда. И както са открили учени от Занзибар, никой за нищо не ви е длъжен. Ако се появи спешен случай, той ще влезе преди вас, дори да сте с час. Ако се появи лекар – колега на вашия лекар – също. Ако дъщерята или майката на вашия лекар намине за „здрасти“, тя вероятно също ще се вмъкне преди вас. Не правете от това грандиозен проблем, а се възползвайте от времето да си поцъкате малко на телефона.

Не нахълтваме в кабинета с искания

Сега, това трябва да е ясно. Ако имате симптом, да кажем гадене, и сте проверили в Google на какво може да се дължи този симптом, след което сте решили, че имате нужда от ядрено-магнитен резонанс, то е препоръчително да пропуснете личния си лекар и да отидете в някоя частна болница. Там срещу необходимата сума, ще ви направят ЯМР. Вие не казвате на лекаря си от какви изследвания и от какви медикаменти имате нужда. Той преценява това и назначава изследвания или предписва лекарства, ако сметне, че е необходимо. Ако желаете да разчитате на самодиагностика и самолечение, никой не може да ви спре, но и никой не е задължен да удовлетворява исканията ви и да поема отговорност за решенията ви. Особено когато става дума за отговорност за живота и здравето ви. Искате доплерово изследване, защото имате обрив на петата? ОК. Намерете медицинско лице, което да ви го направи, платете си и си го разчитайте. В противен случай се доверете на лекаря си и неговата преценка.

Внимаваме с думата „направление“

Е, да. Лекарите са твърде чувствителни, когато опре до направления. Знаете ли защо? Направленията за специалисти са чекове на стойност 15 лв. И са лимитирани от НЗОК. Когато личният лекар надвиши лимита, го глобяват. И това се случва често, тъй като понякога много пациенти наистина се нуждаят от направления, а те не стигат. А човеколюбието и професионалното отношение, присъщи на добрите лекари, не им позволяват да отказват направление на хора, които действително имат нужда от тях. Това е причината лекарите да реагират малко агресивно на изказването „Искам направление“. Особено когато не е придружено от оплакване и обяснение.

Не спорим с лекаря на медицинска тематика

Ако обичате да водите спорове на разнородна тематика – имате Facebook и кварталната кръчма. В лекарския кабинет може да се водят спорове (стига случайно „джипито“ да има време да си говори с вас за предстоящите избори, Григор Димитров, нивото на телевизионната журналистика и у нас и каквото друго ви вълнува), но не и на медицинска тематика. Ако вие разчитате на „интуиция“, „познаване на собствения организъм“, „Google“, „група във Facebook“, статия в „Трета възраст“ и „вуйна ми е имала същото и каза…“, човекът срещу вас разчита на 7+ години медицинско образование, тежки колоквиуми и зубрене на учебници, с тежестта на хипопотам единия и пълни с думи, които вероятно не можете да произнесете, камо ли да разберете. Затова по-добре стойте спокойно и слушайте. Ако нещо ви притеснява в преценката на лекаря, винаги може да потърсите второ мнение при друг медицински специалист. И това е съвсем в реда на нещата.

Не занимаваме лекаря със странични неща

Със сигурност имате и други проблеми, освен здравословните. Всички имаме. И искате да ги споделите. Почти всички искаме. Възможно е близките да не ви обръщат внимание, колегите да пренебрегват страданията ви, а психотерапевтът ви да е в отпуск. Уви, лекарят не е човекът, който трябва да изслуша скръбната ви тирада за това как дъщерята от Щатите не се обажда, бащата е започнал да изкуфява, гаджето се държи кофти, шефът пак не е вдигнал заплата (скапан задник) т.н. Не е честно да превръщате лекаря си в психотерапевт или приятел. Дори той да е така добър да ви изчака „да си кажете“, пропиляването на времето му не е справедливо към онези, които висят пред кабинета и също чакат за неговото внимание. Ако толкова искате да говорите точно на този човек за живота си, поканете го на кафе.

Не задаваме въпроса „Ама ти как никога не се разболяваш, някаква тайна ли имаш?“

В този въпрос има зловредна завист, която дразни. Освен това, съдържа невярно твърдение. Лекарите не само че се разболяват, но и умират. И поради високо стресовото естество на работата им, всъщност смъртността при тях е на много високо ниво. Ако се удивлявате на това, че при лекарите непрекъснато ходят болни хора, някои от тях заразноболни, а те си стоят все здрави, успокойте се. Това може да се дължи на имунитет или на ползване на маска, но със сигурност не е вследствие на някакво тайно хапче, което всички медици пият всяка сутрин, за да пребъдат, докато пациентите им тънат в болести и дезинформация.

Не навираме здравното си осигуряване в лицето на лекаря

Това, че сте здравно осигурени, не е похвално, а нормално. Някакви ваши пари всеки месец отиват някъде, за да имате спокойствието, че ако/когато ви се наложи да ползвате медицински услуги, няма да се налага да теглите бърз кредит. Здравното осигуряване обаче не покрива всичко. НЗОК отпуска определени пари за определени неща и лекарят ви е безсилен пред системата, която е дефинирала какво ви се полага срещу сумата, която внасяте. Затова не се дръжте надменно и изискващо поради факта, че си плащате здравните осигуровки. Когато сте в лекарския кабинет, вие не сте клиент, а пациент. Клиент сте във фризьорския салон. Нали? Има разлика.