Мутиращите крайни десници в Европа

| от |

Жан-Ив Камю / Монд Дипломатик

От тридесетина години насам почти навсякъде в Европа партиите от крайната десница имат попътен вятър. Реториката на някои от тях е изпъстрена с препратки към неонацистката идеология. Повечето обаче се стремят да бъдат уважавани и навлизат мощно в социалната сфера. Представят се като последна надежда за хората и бастион срещу предполагаемата ислямизация на обществото. И така предизвикват прегрупиране на десните партии.

ЗАРАЖДАНЕТО на крайнодесния популизъм започва в началото на 80-те години на ХХ век, което означава, че са изминали над 30 години, без да кристализира никаква точна и същевременно оперативна дефиниция на тази политическа категория. Ето защо, за повече яснота, трябва се види какво точно се разбира под „крайна десница“ и „популизъм“.

В Европа от 1945 г. насам понятието „крайна десница“ се отнася до най-различни явления: ксенофобски популизми и популизми срещу системата, национал-популистки политически партии, а понякога и прояви на религиозен фундаментализъм. Състоятелността на понятието е проблемна, тъй като движенията, на които се дават подобни квалификации, се определят от една по-скоро политически ангажирана, отколкото обективна гледна точка. Представят се като последователи на националсоциалистически, фашистки и авторитарно-националистически идеологии и техни производни, понякога адаптирани към изискванията на времето. А това не отговаря на действителността.

Вярно е, че немският неонацизъм – и в известна степен Германската националдемократическа партия – и италианският неофашизъм (сведен до „Каза Паунд Италия“, „Трицветен пламък“ и „Нова сила“, които събират общо 0,53 % от гласовете) се вписват добре в идеологията на своите предшественици. Същото важи и за късните превъплъщения на движенията от 30-те години на ХХ век в Централна и Източна Европа: Лига на полските семейства, Словашка национална партия, партия „Велика Румъния“. Въпреки това, в електорален план само вече несъществуващото Италианско социално движение (което през 1995 г. се трансформира в консервативна формация по инициатива на своя лидер Джанфранко Фини) успя да излезе от семейството на маргиналните партии в Западна Европа. В Източна Европа днес крайната десница също тъпче на място. И макар успехите на „Златна зора“ в Гърция и на Йобик в Унгария да доказват, че крайната десница не е окончателно погребана, през 2014 г. тя се ползва с много малка подкрепа.

Extreme_droite_Europe_2014-e8367

Крайната десница и парламентарната демокрация

НАСТОЯЩАТА епоха не цени особено високопарните идеологии, проповядващи идването на власт на нов ред или личност. Затова ценностната система на традиционната крайна десница се оказва отживяла. Култът към един лидер или една партия не се вписва в очакванията на разпокъсаните, индивидуалистични общества, където мнението се изгражда чрез телевизионни дебати и социалните мрежи. Въпреки това основен продължава да бъде идеологическият завет на „някогашната“ крайна десница. Той представлява преди всичко етнически ориентирана концепция за народа и националната идентичност, от която произтича ненавист едновременно към външния враг – личност или чужда държава, и към вътрешния – в лицето на етническите и религиозните малцинства, на всички политически противници. Той представя също така един органистичен (холистичен) модел на обществото, описвано като едно цяло, често с корпоративна ориентация, основано на икономически и политически антилиберализъм, отричащо първенството на индивидуалните свободи и съществуването на социални противоречия, освен на тези между „народа“ и „елита“.

80-те и 90-те години на миналия век бяха белязани от изборния успех на друго политическо семейство, което медиите и много анализатори продължиха да наричат „крайна десница“, макар някои да усещаха, че сравнението с фашизма от 30-те години вече е неуместно и пречи на левицата да отговори подобаващо на своите противници. Как да наричаме скандинавския ксенофобски популизъм, Националния фронт във Франция, „Влаамс Беланг“ (Фламандски интерес) във Фландрия или Австрийската либерална партия? Така започна големият терминологичен спор, който все още не е приключил. Бяха предложени названия като „националпопулизъм“ (използвано от Пиер-Андре Тагиеф), „радикална десница“, „крайна десница“. Само за да се опишат семантичните противоречия, разединяващи политическите анализатори, ще е необходима цяла книга. Затова нека просто приемем, че въпросните партии са преминали от крайната десница към категорията на радикалните и популистки десни партии.

Разликата е в това, че формално и най-често искрено тези партии приемат парламентарната демокрация и идването на власт само чрез избори. Въпреки че институционният им проект остава неясен, очевидно той отдава предпочитание на пряката демокрация – чрез подети от народа референдуми, за сметка на представителната. Свойствено им е да говорят за „чистки“, които да свалят от власт елитите, смятани за корумпирани и откъснати от народа. Исканията им за чистка са насочени към социалдемократите, либералите и консервативната десница.

За тях народът е непреходна цялост, включваща мъртвите, живите и идните поколения, свързани чрез непроменящо се и единно културно наследство. Това води до разграничаване на „коренните“ представители на нацията от имигрантите и по-конкретно от неевропейците, чието право на пребиваване, както и икономическите и социалните им права, трябва да бъдат ограничени. Традиционната крайна десница е антисемитска и расистка, но радикалните десни партии извеждат на преден план нова фигура на врага (който е вътрешен и външен) – исляма. И към него се причисляват всички, идващи от страни с традиционно мюсюлманско вероизповедание.

Радикалните десни партии защитават пазарната икономика, доколкото тя позволява на хората да проявяват своята предприемчивост. Проповядваният от тях капитализъм обаче има строго национален характер. Поради това те са враждебно настроени към глобализацията. Накратко, това са национал-либерални партии, които приемат държавната намеса не само при упражняването на суверенните права на държавата, но и когато тя трябва да закриля отхвърлените от глобализираната и финансиаризирана икономика. За това свидетелстват речите на Марин Льо Пен, председателка на Националния фронт.

Тогава по какво в крайна сметка радикалните десни партии се различават от крайнодесните? Най-вече по не толкова силното си противопоставяне на демокрацията. Политологът Уве Бакес твърди, че съществуващата в Германия юридическа норма приема за легитимно и законно да се критикува установеният икономически и социален ред. Същевременно тя определя екстремизма като опасност за държавата, тъй като отхвърля всички ценности, съдържащи се в Основния закон. Въз основа на това изглежда уместно „крайнодесни“ да се наричат движенията, които напълно отхвърлят парламентарната демокрация и идеологията на човешките права, а „радикално десни“ – тези, които се приспособяват към тях.

Явна или прикрита етническа дискриминация

ТЕЗИ две партийни образувания заемат различно място в политическата система. Крайната десница е в ситуацията на „третия изключен“, по израза на италианския изследовател Пиеро Иняци. В това обаче намира поводи за гордост и трупа дивиденти. Радикалните десни партии пък приемат да участват във властта, било като партньори в правителствена коалиция (Северната лига в Италия, Центристкият демократичен съюз в Швейцария, Партията на прогреса в Норвегия), било като парламентарна сила, подкрепяща кабинет, в който не участва, например Партията на свободата на Герт Вилдерс в Холандия и Датската народна партия. Сигурно ли е дългосрочното им оцеляване? Този тип партии се движат по ръба на бръснача. Залитат или към маргинализацията, която в дългосрочна перспектива би могла да им осигури непостоянна и посредствена електорална подкрепа, или към нормализацията, която (ако бъде прекалено очевидна) може да ги доведе до упадък.

Гръцкият пример е христоматиен. След близо тридесетгодишно съществувание като малка група неонацисткото движение „Златна зора“ спечели около 7% от гласовете в проведените на два пъти парламентарни избори през 2012 г. Това означава ли, че проповядваният от него езотеричен, нацистки расизъм внезапно е спечелил 426 000 избиратели? В никакъв случай. Същите тези избиратели първоначално предпочетоха традиционната крайна десница в лицето на ЛАОС (Народен православен сбор), влязла в Парламента през 2007 г. Но между двете изборни кампании от 2012 г. се случи ключово събитие. ЛАОС влезе в правителството на националното съгласие начело с Лукас Пападимос, чиято пътна карта предвиждаше Парламентът да одобри „спасителен“ план, предложен от „тройката“, с цената на драстични мерки за финансови ограничения. По този начин ЛАОС се превърна в радикална дясна партия и загуби симпатии за сметка на „Златна зора“, която отказа всякакви компромиси. И обратното, в повечето европейски страни радикалните десни партии или напълно изместиха своите по-крайни съперници (Швеция, Норвегия, Швейцария и Холандия), или успяха подобно на Партията на истинските финландци да се появят в страни, където екстремистите бяха претърпели провал.

Последният често срещан случай е, когато радикалната десница се намира в електорална конкуренция със „суверенистки“ формации. Същността на програмата на тези партии е желанието да се излезе от Европейския съюз. Те също експлоатират темата за идентичността, имиграцията и културния упадък, без обаче да са обременени с екстремистки и расистки възгледи. Ще споменем „Алтернатива за Германия“, Партията за независимост на Обединеното кралство, „Тим Стронах“ в Австрия и ръководената от Никола Дюпон-Енян „Република на крак“ във Франция.

Това, че терминът „популизъм“ се използва с повод и без повод, съвсем не е безобидно. Чрез него всъщност се дискредитира всяка критика към идеологическия либерален консенсус, всяко преосмисляне на двуполюсния европейски политически модел, противопоставящ либерал-консерватори и социалдемократи, всеки израз на народно недоверие към недостатъците на представителната демокрация. Университетският преподавател Пол Тагарт, например, въпреки че дава относително прецизна дефиниция на десния популизъм, не може да се въздържи и прокарва паралел между дясно-популистките партии и антикапиталистическата левица. Така той премахва една фундаменталната отличителна черта на крайните и радикалните десни партии – а именно явната или прикрита етническа дискриминация, която те проповядват. Според него, както и според много други изследователи, популизмът на радикалната десница се определя не от някаква особена идеология, а от нейното противопоставяне на политическата система, в която като единствено легитимен се смята изборът между либерални и лявоцентристки формации.

По същия начин защитаваната от Джовани Сартори теза, според която политическата игра се подрежда около разграничението между партиите на консенсуса и партиите на протеста, поставя проблема за демокрацията чрез кооптация в една затворена система, в която само партиите на консенсуса имат капацитет да упражняват властта и да бъдат приемлив коалиционен партньор. Ако източникът на всяка легитимност е народът и немалка част от него (между 15 и 25 % в много страни) гласува за радикална „популистка“ и „антисистемна“ десница, в името на какъв принцип трябва да пазим тази част от народа от самата нея и да твърдим, че тези партии трябва да бъдат низвергнати от властта? Без впрочем да можем в дългосрочна перспектива да ограничим влиянието им.

Този проблем на политическата философия е още по-важен поради факта, че засяга и поведението на тези, които формират общественото мнение за алтернативните и радикални леви партии. Легитимността на последните се поставя под съмнение, защото искат да променят, а не да поправят обществото. Според старото и невярно схващане, че „крайностите се допират“, те често са представяни като огледален образ на радикалната десница. Така политологът Мейндерт Фенема създава широката категория „протестиращи партии“. По дефиниция те се противопоставяли на цялата политическа система, заклеймявали я заради всички злини в обществото, но не предлагали никакъв „точен отговор“ на проблемите, които повдигат. Какво обаче означава „точен отговор“ на проблемите, които социалдемокрацията и либерално-консервативната десница не са успели да разрешат?

Впрочем дали проблемът на Европа е във възхода на крайнодесните и радикалните партии или в промяната на идеологическата парадигма на десницата? Едно от основните явления след 2010 г. са все по-малкото задръжки на класическата десница да приема за партньор в управлението радикални формации – като Северната лига в Италия, Центристкия демократичен съюз в Швейцария, Австрийската либерална партия, Лигата на полските семейства, партията „Велика Румъния“, Словашката национална партия, а вече и Партията на прогреса в Норвегия.

Тук не става въпрос само за изборна тактика и аритметика. Това личи от все по-голямото преливане на избиратели между Националния фронт и Съюза за народно движение във Франция. До такава степен че моделът на трите десници – контрареволюционна, либерална и плебисцитна (с мита си за Спасителя), създаден неотдавна от Рене Ремон, вече не отговаря на френската действителност. Дори ако към тях се добави четвърта дясна партия в лицето на Националния фронт. Несъмнено се върви към конкуренция между две десни партии. Едната от тях (каквато е Националният фронт) е национал-републиканска и може да се разглежда като суверенистки и морално-консервативен наследник на вече приета традиция и на радикалната десница. Това би било завръщане на „националното“ семейство. Другата би била федералистка, проевропейска, привърженик на свободната търговия и либерална в социално отношение.

Навсякъде в Европа, разбира се с вариации в отделните страни, борбата за власт в голямата мъглявина на десните партии се разиграва около едни и същи разделителни линии: държавата-нация срещу европейското управление; идеята за „една земя, един народ“ срещу мултикултурното общество; първенството на общността срещу „тоталното подчинение на живота на печалбарската логика“ [13]. Преди да помисли как да победи радикалните десни партии на изборите, европейската левица ще трябва да приеме, че противникът ѝ се е променил. Все още сме далече от това.

 
 

Илон Мъск основа нова компания, която ще сближава човешкия мозък с компютрите

| от chronicle.bg |

Очевидно на Илон Мъск му остава твърде много време покрай Tesla, SpaceX и Hyperloop, защото основа още една компания.

Според информация на The Wall Street Journal (WSJ) новият проект на Мъск се казва Neuralink и целта му е да създаде технология, която може да направи пряка връзка между човешкия мозък и компютрите.

Neuralink цели създаването на чипове, които могат да се имплантират в мозъка. Идеята е да се лекуват заболявания, а може би и да се създаде  по-силна връзка между човек и компютър. Така може да се стигне до директна комуникация между нас и компютрите, а командите ще стават само чрез мисълта ни.

Neuralink е регистрирана в Калифорния като медицинска изследователска компания и според слухове вече е наела няколко академици с висок профил в областта на неврологията и гъвкави електроди, сред които експерта по нано технологии д-р Венеса Толоса, професора от UCSF Филип Сабес и професора от Бостънския университет Тимъти Гарднър, който изучава невронните пътеки и мозъците на пойните птици.

Прототипът вероятно ще бъде под формата на мозъчен имплант, който ще може да лекува заболявания като епилепсия, Паркинсон или депресия.

 
 

„Бягство от затвора“ се завръща. Скоро.

| от chronicle.bg |

Легендарният сериал „Бягство от затвора“ се завръща с нови епизоди, в които актьорите от оригиналната продукция пресичат граници в цял свят, за да спасят един от своите.

В новите девет епизода, частично заснети на терен в Мароко, Уентуърт Милър, Доминик Пърсел, Сара Уейн Келис, Амаури Ноласко, Робърт Кнепър, Рокмънд Дънбар и Пол Адълстийн отново влизат в ролите си. Завръща се и създателят на сериала Пол Т. Шойринг.

Премиерата за България на „Бягство от затвора“ е на 6 април (четвъртък) от 22:00 ч. по FOX.

бягство от затвора

Изминаха 8 години до момента, в който завладяващият сериал за измъкване от решетките „Бягство от затвора“ е готов да се завърне. Актьорският състав отново влиза в ролите си и се впуска в ново смело бягство, по-мащабно от досегашните. Предстои вълнуващо приключение, изпълнено с върховна лоялност, саможертва и култ към семейството, което ще уцели зрителите право в сърцето.

Докато се появяват доказателства, че смятаният за мъртъв Майкъл може би е жив, Линкълн и Сара (Сара Уейн Келис, „Colony“, „Живите мъртви“), която продължава да бъде съпруга на Майкъл докато той е смятан за мъртъв, се обединяват, за да планират най-голямото бягство досега.

Трима от най-известните бегълци от затвора Fox River State, Сукре (Ноласко, „Telenovela“), Тибег (Кнепър, „Heroes“) и Стотачката (Дънбар, „The Mentalist“) отново са в играта. Но с Майкъл зад решетките в печално известния затвор Огигия в Йемен, опасността е съвсем реална както в затвора, така и извън него.

„Бягство от затвора“ е номиниран за „Златен глобус“ и „Еми“. Създателят на оригиналната продукция Пол Т. Шойринг също работи и върху новите епизоди и като изпълнителен продуцент заедно с Вон Уилмот, Майкъл Хороуиц, Доун Олмстед, Нелсън МакКормик, Марти Адълстийн, Нийл Мориц и Брет Ратнър. Нелсън МакКормик е и режисьор на новите епизоди.бягство от затвора

 
 

Започна Българският фестивал на изкуствата в Канада

| от chronicle.bg, по БТА |

Седмото издание на Българския фестивал на изкуствата в Канада беше открито в Торонто на 24 март. Това съобщиха от Генералното консулство на България в Торонто.

Фестивалът на изкуствата започна в Торонто с концерт на Георги Дончев – акустичен бас, и Анка Гнот – вокали и китара. Открита бе изложбата „Contemplation“, посветена на съвременно фотографско изкуство. А също и експозиция на участници в организирания от генералното консулство на Република България в Торонто фотоконкурс „България! Че кой ли не я знае?!“ – 2016 г.

В рамките на откриването бяха наградени Държавната агенция за българите в чужбина, д-р Ирина Маркова и Асоциация на българските инженери в Канада. Наградите бяха връчени за активна родолюбива дейност, както и Веселин Лучански.

Фестивалът ще продължи до 17 април 2017 г. в Торонто, Отава и Монреал. Ще участват на редица творци от България и чужбина. В програмата са включени изложби и концерти, прожекция на филми, рок и джаз музика, семинари, великденски концерт в изпълнение на хор и джаз трио и др.

 
 

Цен*ура

| от |

Вие имате магазин за плодове и зеленчуци, аз имам 10 реда фиданки. Правим договор аз да продавам на вашия плод-зеленчук и да правим бизнес.

Идвам, 5-6 години продавам много готина продукция, но днес ето че вече продавам каквото си искам, защото имам тази свобода и по закон, и по договора ми с вас.

Вие ми казвате: „Днес магазинът е затворен, защото прекаляваш“. Аз ви казвам: „Черните ми дрехи крият от вас колко са бели душите ми.“ И съм прав, защото така сме се разбрали. Само дето не съм прав…

Не съм прав по същия начин, по който не съм прав, когато момичето предложи да плати на първа среща, аз да кажа „Ми окей“. Това, което ще стане, когато тя си плати, няма да е неморално или незаконно. Ще е тъпо.

На магазина пише “Плод-зеленчук”, хората очакват ако не само плодове и зеленчуци, то поне предимно това. Затова влизат. Като влязат обаче единственото плодово в магазина е презервативи с вкус на лимон. Често нямам и от тях.

Поне да продавах добре, но не продавам особено добре. София-Ден-и-нощният отсреща продава 2 пъти колкото мен. А дори не продават от магазин, а от багажник на кола. Нормално е да затворите магазина, нормално е да направите нещо.

От една страна така. От друга страна…

Това е Слави Трифонов и историята му на екран доказва, че той е поставял ултиматуми, чупил е телевизори, изхвърлял е боклуци. бТВ би трябвало добре да знаят за какво става въпрос. Какво да очакваш от Слави Трифонов?

Да добавим и това, че преди записа на всяко предаване сценарий получават не само режисьорите, Ку-ку бенд и т.н. Сценарият стига и до един човек, който се нарича делегиран продуцент. Той (или тя) е от страната на телевизията и следи “да не стане нещо”. Съответно – бТВ знаят какво ще става във всяко предаване. Естествено, едва ли са знаели, че Филип Станев ще къса снимка на президента, но това е частен случай.

В този смисъл в спора си със Слави Трифонов те са в ролята на момичето, което на първа среща каже: „Ти ще платиш“. Нито е неморално, нито е незаконно. Тъпо е.

Двете страни са заедно в тази работа, а работата е ясна.

В крайна сметка след цялата разправия с „Шоуто на Слави“, довечера всички ще са пред телевизора, за да видят какво ще стане. Излъчва се, рейтингът се вдига, Слави се чува, а новият изпълнителен директор на бТВ Флориан Скала оправдава доверието – всички са щастливи.

Преди 2-3 годни в едно интервю питаха DJ Станчо още ли има вражда между „Снайпер Рекъдрс“ и „Аренби Рекърдс“ и той каза: „А-а-а, не, то това беше само за да продаваме касетки.“

А ако случайно бТВ реши и тази вечер да пуска стари записи, то шоуто така или иначе ще продължи. С малко повече шум на улицата.