Мутиращите крайни десници в Европа

| от |

Жан-Ив Камю / Монд Дипломатик

От тридесетина години насам почти навсякъде в Европа партиите от крайната десница имат попътен вятър. Реториката на някои от тях е изпъстрена с препратки към неонацистката идеология. Повечето обаче се стремят да бъдат уважавани и навлизат мощно в социалната сфера. Представят се като последна надежда за хората и бастион срещу предполагаемата ислямизация на обществото. И така предизвикват прегрупиране на десните партии.

ЗАРАЖДАНЕТО на крайнодесния популизъм започва в началото на 80-те години на ХХ век, което означава, че са изминали над 30 години, без да кристализира никаква точна и същевременно оперативна дефиниция на тази политическа категория. Ето защо, за повече яснота, трябва се види какво точно се разбира под „крайна десница“ и „популизъм“.

В Европа от 1945 г. насам понятието „крайна десница“ се отнася до най-различни явления: ксенофобски популизми и популизми срещу системата, национал-популистки политически партии, а понякога и прояви на религиозен фундаментализъм. Състоятелността на понятието е проблемна, тъй като движенията, на които се дават подобни квалификации, се определят от една по-скоро политически ангажирана, отколкото обективна гледна точка. Представят се като последователи на националсоциалистически, фашистки и авторитарно-националистически идеологии и техни производни, понякога адаптирани към изискванията на времето. А това не отговаря на действителността.

Вярно е, че немският неонацизъм – и в известна степен Германската националдемократическа партия – и италианският неофашизъм (сведен до „Каза Паунд Италия“, „Трицветен пламък“ и „Нова сила“, които събират общо 0,53 % от гласовете) се вписват добре в идеологията на своите предшественици. Същото важи и за късните превъплъщения на движенията от 30-те години на ХХ век в Централна и Източна Европа: Лига на полските семейства, Словашка национална партия, партия „Велика Румъния“. Въпреки това, в електорален план само вече несъществуващото Италианско социално движение (което през 1995 г. се трансформира в консервативна формация по инициатива на своя лидер Джанфранко Фини) успя да излезе от семейството на маргиналните партии в Западна Европа. В Източна Европа днес крайната десница също тъпче на място. И макар успехите на „Златна зора“ в Гърция и на Йобик в Унгария да доказват, че крайната десница не е окончателно погребана, през 2014 г. тя се ползва с много малка подкрепа.

Extreme_droite_Europe_2014-e8367

Крайната десница и парламентарната демокрация

НАСТОЯЩАТА епоха не цени особено високопарните идеологии, проповядващи идването на власт на нов ред или личност. Затова ценностната система на традиционната крайна десница се оказва отживяла. Култът към един лидер или една партия не се вписва в очакванията на разпокъсаните, индивидуалистични общества, където мнението се изгражда чрез телевизионни дебати и социалните мрежи. Въпреки това основен продължава да бъде идеологическият завет на „някогашната“ крайна десница. Той представлява преди всичко етнически ориентирана концепция за народа и националната идентичност, от която произтича ненавист едновременно към външния враг – личност или чужда държава, и към вътрешния – в лицето на етническите и религиозните малцинства, на всички политически противници. Той представя също така един органистичен (холистичен) модел на обществото, описвано като едно цяло, често с корпоративна ориентация, основано на икономически и политически антилиберализъм, отричащо първенството на индивидуалните свободи и съществуването на социални противоречия, освен на тези между „народа“ и „елита“.

80-те и 90-те години на миналия век бяха белязани от изборния успех на друго политическо семейство, което медиите и много анализатори продължиха да наричат „крайна десница“, макар някои да усещаха, че сравнението с фашизма от 30-те години вече е неуместно и пречи на левицата да отговори подобаващо на своите противници. Как да наричаме скандинавския ксенофобски популизъм, Националния фронт във Франция, „Влаамс Беланг“ (Фламандски интерес) във Фландрия или Австрийската либерална партия? Така започна големият терминологичен спор, който все още не е приключил. Бяха предложени названия като „националпопулизъм“ (използвано от Пиер-Андре Тагиеф), „радикална десница“, „крайна десница“. Само за да се опишат семантичните противоречия, разединяващи политическите анализатори, ще е необходима цяла книга. Затова нека просто приемем, че въпросните партии са преминали от крайната десница към категорията на радикалните и популистки десни партии.

Разликата е в това, че формално и най-често искрено тези партии приемат парламентарната демокрация и идването на власт само чрез избори. Въпреки че институционният им проект остава неясен, очевидно той отдава предпочитание на пряката демокрация – чрез подети от народа референдуми, за сметка на представителната. Свойствено им е да говорят за „чистки“, които да свалят от власт елитите, смятани за корумпирани и откъснати от народа. Исканията им за чистка са насочени към социалдемократите, либералите и консервативната десница.

За тях народът е непреходна цялост, включваща мъртвите, живите и идните поколения, свързани чрез непроменящо се и единно културно наследство. Това води до разграничаване на „коренните“ представители на нацията от имигрантите и по-конкретно от неевропейците, чието право на пребиваване, както и икономическите и социалните им права, трябва да бъдат ограничени. Традиционната крайна десница е антисемитска и расистка, но радикалните десни партии извеждат на преден план нова фигура на врага (който е вътрешен и външен) – исляма. И към него се причисляват всички, идващи от страни с традиционно мюсюлманско вероизповедание.

Радикалните десни партии защитават пазарната икономика, доколкото тя позволява на хората да проявяват своята предприемчивост. Проповядваният от тях капитализъм обаче има строго национален характер. Поради това те са враждебно настроени към глобализацията. Накратко, това са национал-либерални партии, които приемат държавната намеса не само при упражняването на суверенните права на държавата, но и когато тя трябва да закриля отхвърлените от глобализираната и финансиаризирана икономика. За това свидетелстват речите на Марин Льо Пен, председателка на Националния фронт.

Тогава по какво в крайна сметка радикалните десни партии се различават от крайнодесните? Най-вече по не толкова силното си противопоставяне на демокрацията. Политологът Уве Бакес твърди, че съществуващата в Германия юридическа норма приема за легитимно и законно да се критикува установеният икономически и социален ред. Същевременно тя определя екстремизма като опасност за държавата, тъй като отхвърля всички ценности, съдържащи се в Основния закон. Въз основа на това изглежда уместно „крайнодесни“ да се наричат движенията, които напълно отхвърлят парламентарната демокрация и идеологията на човешките права, а „радикално десни“ – тези, които се приспособяват към тях.

Явна или прикрита етническа дискриминация

ТЕЗИ две партийни образувания заемат различно място в политическата система. Крайната десница е в ситуацията на „третия изключен“, по израза на италианския изследовател Пиеро Иняци. В това обаче намира поводи за гордост и трупа дивиденти. Радикалните десни партии пък приемат да участват във властта, било като партньори в правителствена коалиция (Северната лига в Италия, Центристкият демократичен съюз в Швейцария, Партията на прогреса в Норвегия), било като парламентарна сила, подкрепяща кабинет, в който не участва, например Партията на свободата на Герт Вилдерс в Холандия и Датската народна партия. Сигурно ли е дългосрочното им оцеляване? Този тип партии се движат по ръба на бръснача. Залитат или към маргинализацията, която в дългосрочна перспектива би могла да им осигури непостоянна и посредствена електорална подкрепа, или към нормализацията, която (ако бъде прекалено очевидна) може да ги доведе до упадък.

Гръцкият пример е христоматиен. След близо тридесетгодишно съществувание като малка група неонацисткото движение „Златна зора“ спечели около 7% от гласовете в проведените на два пъти парламентарни избори през 2012 г. Това означава ли, че проповядваният от него езотеричен, нацистки расизъм внезапно е спечелил 426 000 избиратели? В никакъв случай. Същите тези избиратели първоначално предпочетоха традиционната крайна десница в лицето на ЛАОС (Народен православен сбор), влязла в Парламента през 2007 г. Но между двете изборни кампании от 2012 г. се случи ключово събитие. ЛАОС влезе в правителството на националното съгласие начело с Лукас Пападимос, чиято пътна карта предвиждаше Парламентът да одобри „спасителен“ план, предложен от „тройката“, с цената на драстични мерки за финансови ограничения. По този начин ЛАОС се превърна в радикална дясна партия и загуби симпатии за сметка на „Златна зора“, която отказа всякакви компромиси. И обратното, в повечето европейски страни радикалните десни партии или напълно изместиха своите по-крайни съперници (Швеция, Норвегия, Швейцария и Холандия), или успяха подобно на Партията на истинските финландци да се появят в страни, където екстремистите бяха претърпели провал.

Последният често срещан случай е, когато радикалната десница се намира в електорална конкуренция със „суверенистки“ формации. Същността на програмата на тези партии е желанието да се излезе от Европейския съюз. Те също експлоатират темата за идентичността, имиграцията и културния упадък, без обаче да са обременени с екстремистки и расистки възгледи. Ще споменем „Алтернатива за Германия“, Партията за независимост на Обединеното кралство, „Тим Стронах“ в Австрия и ръководената от Никола Дюпон-Енян „Република на крак“ във Франция.

Това, че терминът „популизъм“ се използва с повод и без повод, съвсем не е безобидно. Чрез него всъщност се дискредитира всяка критика към идеологическия либерален консенсус, всяко преосмисляне на двуполюсния европейски политически модел, противопоставящ либерал-консерватори и социалдемократи, всеки израз на народно недоверие към недостатъците на представителната демокрация. Университетският преподавател Пол Тагарт, например, въпреки че дава относително прецизна дефиниция на десния популизъм, не може да се въздържи и прокарва паралел между дясно-популистките партии и антикапиталистическата левица. Така той премахва една фундаменталната отличителна черта на крайните и радикалните десни партии – а именно явната или прикрита етническа дискриминация, която те проповядват. Според него, както и според много други изследователи, популизмът на радикалната десница се определя не от някаква особена идеология, а от нейното противопоставяне на политическата система, в която като единствено легитимен се смята изборът между либерални и лявоцентристки формации.

По същия начин защитаваната от Джовани Сартори теза, според която политическата игра се подрежда около разграничението между партиите на консенсуса и партиите на протеста, поставя проблема за демокрацията чрез кооптация в една затворена система, в която само партиите на консенсуса имат капацитет да упражняват властта и да бъдат приемлив коалиционен партньор. Ако източникът на всяка легитимност е народът и немалка част от него (между 15 и 25 % в много страни) гласува за радикална „популистка“ и „антисистемна“ десница, в името на какъв принцип трябва да пазим тази част от народа от самата нея и да твърдим, че тези партии трябва да бъдат низвергнати от властта? Без впрочем да можем в дългосрочна перспектива да ограничим влиянието им.

Този проблем на политическата философия е още по-важен поради факта, че засяга и поведението на тези, които формират общественото мнение за алтернативните и радикални леви партии. Легитимността на последните се поставя под съмнение, защото искат да променят, а не да поправят обществото. Според старото и невярно схващане, че „крайностите се допират“, те често са представяни като огледален образ на радикалната десница. Така политологът Мейндерт Фенема създава широката категория „протестиращи партии“. По дефиниция те се противопоставяли на цялата политическа система, заклеймявали я заради всички злини в обществото, но не предлагали никакъв „точен отговор“ на проблемите, които повдигат. Какво обаче означава „точен отговор“ на проблемите, които социалдемокрацията и либерално-консервативната десница не са успели да разрешат?

Впрочем дали проблемът на Европа е във възхода на крайнодесните и радикалните партии или в промяната на идеологическата парадигма на десницата? Едно от основните явления след 2010 г. са все по-малкото задръжки на класическата десница да приема за партньор в управлението радикални формации – като Северната лига в Италия, Центристкия демократичен съюз в Швейцария, Австрийската либерална партия, Лигата на полските семейства, партията „Велика Румъния“, Словашката национална партия, а вече и Партията на прогреса в Норвегия.

Тук не става въпрос само за изборна тактика и аритметика. Това личи от все по-голямото преливане на избиратели между Националния фронт и Съюза за народно движение във Франция. До такава степен че моделът на трите десници – контрареволюционна, либерална и плебисцитна (с мита си за Спасителя), създаден неотдавна от Рене Ремон, вече не отговаря на френската действителност. Дори ако към тях се добави четвърта дясна партия в лицето на Националния фронт. Несъмнено се върви към конкуренция между две десни партии. Едната от тях (каквато е Националният фронт) е национал-републиканска и може да се разглежда като суверенистки и морално-консервативен наследник на вече приета традиция и на радикалната десница. Това би било завръщане на „националното“ семейство. Другата би била федералистка, проевропейска, привърженик на свободната търговия и либерална в социално отношение.

Навсякъде в Европа, разбира се с вариации в отделните страни, борбата за власт в голямата мъглявина на десните партии се разиграва около едни и същи разделителни линии: държавата-нация срещу европейското управление; идеята за „една земя, един народ“ срещу мултикултурното общество; първенството на общността срещу „тоталното подчинение на живота на печалбарската логика“ [13]. Преди да помисли как да победи радикалните десни партии на изборите, европейската левица ще трябва да приеме, че противникът ѝ се е променил. Все още сме далече от това.

 
 

CHR Седмичен хороскоп: Предстои ни авантюристична и любовна седмица

| от Селена Астро |

Седмичен астрологичен обзор (от 23.01. до 29.01):

Понеделник и вторник Луната ще преминава през знака на Стрелеца, което й разположение ще ни направи доста авантюристични, оптимистични и общителни през първите два дни от седмицата.

Те ще бъдат идеални за пътувания в чужбина, общуване с чужденци, учене и взимане на изпити, както и за решаване на правни въпроси .

Най-много успех се очаква да имат през периода огнените знаци Овен, Лъв и Стрелец, както и хората с лични планети или Асцендент в тези знаци. Много е вероятно те да поставят началото на ново начинание, което в бъдеще да им донесе парични постъпления и да подобри имиджа им.

Oт сряда до петък на обяд Луната ще се намира в знака Козирог, от което следва, че през тези два дни и половина ще сме доста по-сериозни и насочени към решаването на важни задачи.

Не е изключено голяма част от нас, най-вече кардиналните знаци Козирог, Рак, Везни и Овен, както и хората родени с лични планети или Асцендент в тези знаци, да имат усещането, че срещат пречки и ограничения отвън. Важно е да влагат достатъчно старание в нещата, които зависят предимно от тях, понеже колкото повече усилия инвестират, толкова повече ще постигат.

От петък на обяд до неделя включително Луната ще се намира в знака Водолей, като в събота в 2.00 сутринта настъпва Новолуние в същия знак, тогава Луната съвпада с градусите на Слънцето.

Заради събитието е възможно да сме прекалено едностранчиви и да не виждаме противоположната гледна точка. Поради тази причина е важно да избягваме спорове или конфронтации със заобикалящите ни. Най-добре е да се фокусираме върху себе си и търсенето на вътрешен баланс, а не върху другите и изискванията ни към тях.

Също така може да се очаква през тези дни да сме доста объркани и разсеяни. Няма да ни е лесно да се организираме и да сме достатъчно ефективни, но също така не е изключено и в обстоятелствата около нас да цари хаос и по един или друг начин всичко, с което се захващаме да се протака.

Най-напрегнат ще бъде периодът около Новолунието за неподвижните знаци Водолей, Телец, Скорпион и Лъв, както и за хората с лични планети или Асцендент в тези знаци. При тях са възможни трудности и неразбирателства покрай заобикалящите ги, които не е изключено да ги обезверяват на моменти. Най-важното е да се концентрират върху собствените задачи и да не си позволят да загубят почва под краката, отстоявайки се на всяка цена за неща, които нямат кой знае какво значение, и заради които могат да развалят отношенията си с важни за тях хора.

През цялата седмица движението на планетата Венера, планетата, която отговаря за хармонията, партньорствата и разбирателството ще съвпада с това на Марс, небесното тяло, което описва начина, по който се отстояваме и началото на нещата.

Този аспект е с много силен романтичен привкус, още повече, че се случва в знака Риби, най-отнесения и романтичен знак от зодиака, Венера отговаря за анимата и женското начало, докато Марс е олицетворение на анимуса и мъжкото начало.

Докато действат съвместно енергиите на двете планети, бихме могли да очакваме да сме силно влюбени и привлечени към някого от обкръжението. Периодът е много добър за стартиране на отношения, както и за прекарване на време с любим човек. Ще сме любвеобилни и раздаващи се.

Най-силно ще действа съвпада на Марс и Венера на водните знаци Рак, Скорпион и Риби, както и на хората с лични планети или Асцендент в тези знаци. Те ще имат изключителен подем, както в личните, така и в професионалните партньорства и ще успеят да изпъкнат, както в личен, така и в професионален план.

 
 

Усмихващите инструкции за безопасен полет – Част 1: Qantas

| от chronicle.bg |

Инструктажът за безопасност преди полет често е досаден за пътниците. Много авиокомпании се опитват да разчупят рутинната процедура със свежи включвания и различни идеи, за да задържат вниманието на пътниците. Такова е и видеото на австралийците от Qantas.

Превозвачът пуска клипа през февруари 2016 г. и представя далечна Австралия като едно уникално място за посещение.

Приятелски настроени жители на Долната Земя и зашеметяващи гледки са част от демонстарациите за безопасност:

 
 

„Воевода“: Кино и патриотизъм

| от Мария Тодорова |

Най-новият филм на Зорница София тръгна по кината с апломб. „Воевода“ е най-гледаната премиера у нас за втора поредна седмица и няма супергерои или екшъни, които да я свалят от върха на боксофиса.

Много хора се чудят на какво се дължи това. 

„Воевода“ експлоатира най-любимата тема на родната общност – патриотизма. Българското кино, подобно на българското съзнание, трудно успява да се отърве от далечното си минало. Турското владичество и бойният дух владеят ума на родните зрители години наред и това, предвид тенденциите, които наблюдаваме напоследък, особено в седмото ни изкуство, няма да приключи скоро. Но както е приказката – предлагането се определя според търсенето.

Историята, по която Зорница София работи дълго, а още по-дълго търси финансиране за проекта си, е вдъхновена от разказ на Николай Хайтов. В него той описва героичната съдба на Румена войвода – най-известната жена войвода, която оставя мъжа и детето си, за да поведе чета срещу османското поробителство.

Самата Зорница играе Румена, а компания й правят актьорите Владимир Зомбори, Алек Алексиев и Валери Йорданов. Крум Родригез отговаря за операторското майсторство. Кадрите са красиви, дълги и визуално издържани.

На моменти обаче „Воевода“ леко изпуска плавността на разказа си. На места той е разпокъсан и ако човек не се концентрира повече, може и да изпусне важна част от сюжета. За сметка на това родните актьори стоят добре на екран и си личи, че след всяка изминала година стават все по-обиграни, стане ли дума за камерата. Това облекчение за зрителя, който често се плашеше от пламенните вопли на някой, викащ от екрана насреща, все едно е на театрална сцена.

Съдбата на Румена не е сред най-популярните у нас, може би защото българското образование я е пропуснало в един етап от учебния план по история. Хубаво е, че съществуват литературата и киното, за да чуем  за нея.

„Воевода“ работи на нива, които българинът обича. Патриотизмът у нас е като екшънът в чужбина – той винаги продава билети.

Все пак никога не забравяйте, че киното, подобно на повечето неща в живота, е въпрос на избор и на решения. Патриотизмът също. Най-важното за двете е да са с мярка. Ако те в своята премереност успеят да се срещнат някъде по средата при вас, то може да изберете „Воевода“ като своя филм този уикенд.      

 
 

48 години Range Rover

| от chronicle.bg |

Две минути са кратко, но достатъчно време за Land Rover да чества една автомобилна икона.

Land Rover показват еволюцията на своя луксозен SUV автомобил в рамките на четири поколения чрез анимация с продължителност 120 секунди.

Специално поръчаният клип е създаден, за да отбележи ключови дати в историята на автомобила, тъй като производството на оригиналния модел с две врати бива спряно преди 23 години през този месец (януари), а SVAutobiography Dynamic ще бъде пуснат в продажба из целия свят.

Историята на Range Rover започва с 26-те модела преди масовото производство, които са носели емблемата Velar в опит да скрият идентичността си – „velare“ означава „скривам“ на италиански – направена от букви от емблемата Land Rover, която обикновено стои отпред или отзад на автомобила. Следва  класическия модел Range Rover с две врати, като изображенията показват следващите поколения, завършвайки с най-мощната версия – SVAutobiography Dynamic с 550 к.с., конструирана от отдела Special Vehicle Operations (SVO) на Jaguar Land Rover.

Когато е пуснат за първи път на пазара през 1970 г., Range Rover е един от първите автомобили, осигуряващи постоянно задвижване на всички колела, докато при много други това все още е било избираемо. През 1971 г. оригиналният модел е наречен „образцов продукт на индустриалния дизайн“, когато става първия автомобил, изложен в световноизвестния музей Лувър в Париж, и оттогава е начело на иновациите в дизайна и инженерните решения.

Вариантът с четири врати е представен през 1981 г., последван бързо от първото приложение на автоматична трансмисия в Range Rover през 1982 г. През 1989 г. луксозният SUV е първият автомобил 4х4, оборудван с антиблокираща система на спирачките (ABS), а през 1992 г. става първият в света SUV с електронен контрол на сцеплението и автоматично електронно въздушно окачване.

Пионерните инженерни решения продължават през 2012 г., когато RangeRover става първия в света изцяло алуминиев SUV автомобил. Наскоро, през 2014 г., луксозният SUV стана първият автомобил, използващ усъвършенстваната полуавтоматична технология All-Terrain Progress Control (ATPC) на Land Rover, която в своята същност е офроуд автопилот за автономен контрол на скоростта по всякакъв терен.

Последният модел, включен в анимацията, SVAutobiography Dynamic, споделя двигателя си V8 с високооценения Range Rover Sport SVR и е специално калибриран да осигурява 680 Нм въртящ момент и ускорение от 0 до 100 км/ч само за 5,4 секунди. Подобренията в интериора, включително кожената тапицерия с ромбоидна шарка и контрастни шевове, придават изключителен финес и привлекателност.

 От пускането му на пазара преди 48 години флагманът на LandRover е достигнал над 1 700 000 продажби в цял свят и си е спечелил репутацията на върхов луксозен автомобил за всякакъв терен.