Мутиращите крайни десници в Европа

| от |

Жан-Ив Камю / Монд Дипломатик

От тридесетина години насам почти навсякъде в Европа партиите от крайната десница имат попътен вятър. Реториката на някои от тях е изпъстрена с препратки към неонацистката идеология. Повечето обаче се стремят да бъдат уважавани и навлизат мощно в социалната сфера. Представят се като последна надежда за хората и бастион срещу предполагаемата ислямизация на обществото. И така предизвикват прегрупиране на десните партии.

ЗАРАЖДАНЕТО на крайнодесния популизъм започва в началото на 80-те години на ХХ век, което означава, че са изминали над 30 години, без да кристализира никаква точна и същевременно оперативна дефиниция на тази политическа категория. Ето защо, за повече яснота, трябва се види какво точно се разбира под „крайна десница“ и „популизъм“.

В Европа от 1945 г. насам понятието „крайна десница“ се отнася до най-различни явления: ксенофобски популизми и популизми срещу системата, национал-популистки политически партии, а понякога и прояви на религиозен фундаментализъм. Състоятелността на понятието е проблемна, тъй като движенията, на които се дават подобни квалификации, се определят от една по-скоро политически ангажирана, отколкото обективна гледна точка. Представят се като последователи на националсоциалистически, фашистки и авторитарно-националистически идеологии и техни производни, понякога адаптирани към изискванията на времето. А това не отговаря на действителността.

Вярно е, че немският неонацизъм – и в известна степен Германската националдемократическа партия – и италианският неофашизъм (сведен до „Каза Паунд Италия“, „Трицветен пламък“ и „Нова сила“, които събират общо 0,53 % от гласовете) се вписват добре в идеологията на своите предшественици. Същото важи и за късните превъплъщения на движенията от 30-те години на ХХ век в Централна и Източна Европа: Лига на полските семейства, Словашка национална партия, партия „Велика Румъния“. Въпреки това, в електорален план само вече несъществуващото Италианско социално движение (което през 1995 г. се трансформира в консервативна формация по инициатива на своя лидер Джанфранко Фини) успя да излезе от семейството на маргиналните партии в Западна Европа. В Източна Европа днес крайната десница също тъпче на място. И макар успехите на „Златна зора“ в Гърция и на Йобик в Унгария да доказват, че крайната десница не е окончателно погребана, през 2014 г. тя се ползва с много малка подкрепа.

Extreme_droite_Europe_2014-e8367

Крайната десница и парламентарната демокрация

НАСТОЯЩАТА епоха не цени особено високопарните идеологии, проповядващи идването на власт на нов ред или личност. Затова ценностната система на традиционната крайна десница се оказва отживяла. Култът към един лидер или една партия не се вписва в очакванията на разпокъсаните, индивидуалистични общества, където мнението се изгражда чрез телевизионни дебати и социалните мрежи. Въпреки това основен продължава да бъде идеологическият завет на „някогашната“ крайна десница. Той представлява преди всичко етнически ориентирана концепция за народа и националната идентичност, от която произтича ненавист едновременно към външния враг – личност или чужда държава, и към вътрешния – в лицето на етническите и религиозните малцинства, на всички политически противници. Той представя също така един органистичен (холистичен) модел на обществото, описвано като едно цяло, често с корпоративна ориентация, основано на икономически и политически антилиберализъм, отричащо първенството на индивидуалните свободи и съществуването на социални противоречия, освен на тези между „народа“ и „елита“.

80-те и 90-те години на миналия век бяха белязани от изборния успех на друго политическо семейство, което медиите и много анализатори продължиха да наричат „крайна десница“, макар някои да усещаха, че сравнението с фашизма от 30-те години вече е неуместно и пречи на левицата да отговори подобаващо на своите противници. Как да наричаме скандинавския ксенофобски популизъм, Националния фронт във Франция, „Влаамс Беланг“ (Фламандски интерес) във Фландрия или Австрийската либерална партия? Така започна големият терминологичен спор, който все още не е приключил. Бяха предложени названия като „националпопулизъм“ (използвано от Пиер-Андре Тагиеф), „радикална десница“, „крайна десница“. Само за да се опишат семантичните противоречия, разединяващи политическите анализатори, ще е необходима цяла книга. Затова нека просто приемем, че въпросните партии са преминали от крайната десница към категорията на радикалните и популистки десни партии.

Разликата е в това, че формално и най-често искрено тези партии приемат парламентарната демокрация и идването на власт само чрез избори. Въпреки че институционният им проект остава неясен, очевидно той отдава предпочитание на пряката демокрация – чрез подети от народа референдуми, за сметка на представителната. Свойствено им е да говорят за „чистки“, които да свалят от власт елитите, смятани за корумпирани и откъснати от народа. Исканията им за чистка са насочени към социалдемократите, либералите и консервативната десница.

За тях народът е непреходна цялост, включваща мъртвите, живите и идните поколения, свързани чрез непроменящо се и единно културно наследство. Това води до разграничаване на „коренните“ представители на нацията от имигрантите и по-конкретно от неевропейците, чието право на пребиваване, както и икономическите и социалните им права, трябва да бъдат ограничени. Традиционната крайна десница е антисемитска и расистка, но радикалните десни партии извеждат на преден план нова фигура на врага (който е вътрешен и външен) – исляма. И към него се причисляват всички, идващи от страни с традиционно мюсюлманско вероизповедание.

Радикалните десни партии защитават пазарната икономика, доколкото тя позволява на хората да проявяват своята предприемчивост. Проповядваният от тях капитализъм обаче има строго национален характер. Поради това те са враждебно настроени към глобализацията. Накратко, това са национал-либерални партии, които приемат държавната намеса не само при упражняването на суверенните права на държавата, но и когато тя трябва да закриля отхвърлените от глобализираната и финансиаризирана икономика. За това свидетелстват речите на Марин Льо Пен, председателка на Националния фронт.

Тогава по какво в крайна сметка радикалните десни партии се различават от крайнодесните? Най-вече по не толкова силното си противопоставяне на демокрацията. Политологът Уве Бакес твърди, че съществуващата в Германия юридическа норма приема за легитимно и законно да се критикува установеният икономически и социален ред. Същевременно тя определя екстремизма като опасност за държавата, тъй като отхвърля всички ценности, съдържащи се в Основния закон. Въз основа на това изглежда уместно „крайнодесни“ да се наричат движенията, които напълно отхвърлят парламентарната демокрация и идеологията на човешките права, а „радикално десни“ – тези, които се приспособяват към тях.

Явна или прикрита етническа дискриминация

ТЕЗИ две партийни образувания заемат различно място в политическата система. Крайната десница е в ситуацията на „третия изключен“, по израза на италианския изследовател Пиеро Иняци. В това обаче намира поводи за гордост и трупа дивиденти. Радикалните десни партии пък приемат да участват във властта, било като партньори в правителствена коалиция (Северната лига в Италия, Центристкият демократичен съюз в Швейцария, Партията на прогреса в Норвегия), било като парламентарна сила, подкрепяща кабинет, в който не участва, например Партията на свободата на Герт Вилдерс в Холандия и Датската народна партия. Сигурно ли е дългосрочното им оцеляване? Този тип партии се движат по ръба на бръснача. Залитат или към маргинализацията, която в дългосрочна перспектива би могла да им осигури непостоянна и посредствена електорална подкрепа, или към нормализацията, която (ако бъде прекалено очевидна) може да ги доведе до упадък.

Гръцкият пример е христоматиен. След близо тридесетгодишно съществувание като малка група неонацисткото движение „Златна зора“ спечели около 7% от гласовете в проведените на два пъти парламентарни избори през 2012 г. Това означава ли, че проповядваният от него езотеричен, нацистки расизъм внезапно е спечелил 426 000 избиратели? В никакъв случай. Същите тези избиратели първоначално предпочетоха традиционната крайна десница в лицето на ЛАОС (Народен православен сбор), влязла в Парламента през 2007 г. Но между двете изборни кампании от 2012 г. се случи ключово събитие. ЛАОС влезе в правителството на националното съгласие начело с Лукас Пападимос, чиято пътна карта предвиждаше Парламентът да одобри „спасителен“ план, предложен от „тройката“, с цената на драстични мерки за финансови ограничения. По този начин ЛАОС се превърна в радикална дясна партия и загуби симпатии за сметка на „Златна зора“, която отказа всякакви компромиси. И обратното, в повечето европейски страни радикалните десни партии или напълно изместиха своите по-крайни съперници (Швеция, Норвегия, Швейцария и Холандия), или успяха подобно на Партията на истинските финландци да се появят в страни, където екстремистите бяха претърпели провал.

Последният често срещан случай е, когато радикалната десница се намира в електорална конкуренция със „суверенистки“ формации. Същността на програмата на тези партии е желанието да се излезе от Европейския съюз. Те също експлоатират темата за идентичността, имиграцията и културния упадък, без обаче да са обременени с екстремистки и расистки възгледи. Ще споменем „Алтернатива за Германия“, Партията за независимост на Обединеното кралство, „Тим Стронах“ в Австрия и ръководената от Никола Дюпон-Енян „Република на крак“ във Франция.

Това, че терминът „популизъм“ се използва с повод и без повод, съвсем не е безобидно. Чрез него всъщност се дискредитира всяка критика към идеологическия либерален консенсус, всяко преосмисляне на двуполюсния европейски политически модел, противопоставящ либерал-консерватори и социалдемократи, всеки израз на народно недоверие към недостатъците на представителната демокрация. Университетският преподавател Пол Тагарт, например, въпреки че дава относително прецизна дефиниция на десния популизъм, не може да се въздържи и прокарва паралел между дясно-популистките партии и антикапиталистическата левица. Така той премахва една фундаменталната отличителна черта на крайните и радикалните десни партии – а именно явната или прикрита етническа дискриминация, която те проповядват. Според него, както и според много други изследователи, популизмът на радикалната десница се определя не от някаква особена идеология, а от нейното противопоставяне на политическата система, в която като единствено легитимен се смята изборът между либерални и лявоцентристки формации.

По същия начин защитаваната от Джовани Сартори теза, според която политическата игра се подрежда около разграничението между партиите на консенсуса и партиите на протеста, поставя проблема за демокрацията чрез кооптация в една затворена система, в която само партиите на консенсуса имат капацитет да упражняват властта и да бъдат приемлив коалиционен партньор. Ако източникът на всяка легитимност е народът и немалка част от него (между 15 и 25 % в много страни) гласува за радикална „популистка“ и „антисистемна“ десница, в името на какъв принцип трябва да пазим тази част от народа от самата нея и да твърдим, че тези партии трябва да бъдат низвергнати от властта? Без впрочем да можем в дългосрочна перспектива да ограничим влиянието им.

Този проблем на политическата философия е още по-важен поради факта, че засяга и поведението на тези, които формират общественото мнение за алтернативните и радикални леви партии. Легитимността на последните се поставя под съмнение, защото искат да променят, а не да поправят обществото. Според старото и невярно схващане, че „крайностите се допират“, те често са представяни като огледален образ на радикалната десница. Така политологът Мейндерт Фенема създава широката категория „протестиращи партии“. По дефиниция те се противопоставяли на цялата политическа система, заклеймявали я заради всички злини в обществото, но не предлагали никакъв „точен отговор“ на проблемите, които повдигат. Какво обаче означава „точен отговор“ на проблемите, които социалдемокрацията и либерално-консервативната десница не са успели да разрешат?

Впрочем дали проблемът на Европа е във възхода на крайнодесните и радикалните партии или в промяната на идеологическата парадигма на десницата? Едно от основните явления след 2010 г. са все по-малкото задръжки на класическата десница да приема за партньор в управлението радикални формации – като Северната лига в Италия, Центристкия демократичен съюз в Швейцария, Австрийската либерална партия, Лигата на полските семейства, партията „Велика Румъния“, Словашката национална партия, а вече и Партията на прогреса в Норвегия.

Тук не става въпрос само за изборна тактика и аритметика. Това личи от все по-голямото преливане на избиратели между Националния фронт и Съюза за народно движение във Франция. До такава степен че моделът на трите десници – контрареволюционна, либерална и плебисцитна (с мита си за Спасителя), създаден неотдавна от Рене Ремон, вече не отговаря на френската действителност. Дори ако към тях се добави четвърта дясна партия в лицето на Националния фронт. Несъмнено се върви към конкуренция между две десни партии. Едната от тях (каквато е Националният фронт) е национал-републиканска и може да се разглежда като суверенистки и морално-консервативен наследник на вече приета традиция и на радикалната десница. Това би било завръщане на „националното“ семейство. Другата би била федералистка, проевропейска, привърженик на свободната търговия и либерална в социално отношение.

Навсякъде в Европа, разбира се с вариации в отделните страни, борбата за власт в голямата мъглявина на десните партии се разиграва около едни и същи разделителни линии: държавата-нация срещу европейското управление; идеята за „една земя, един народ“ срещу мултикултурното общество; първенството на общността срещу „тоталното подчинение на живота на печалбарската логика“ [13]. Преди да помисли как да победи радикалните десни партии на изборите, европейската левица ще трябва да приеме, че противникът ѝ се е променил. Все още сме далече от това.

 
 

6 лоши кино римейка

| от |

Този месец, преди точно 15 години, на голям екран излиза великолепната криминална комедия „Бандата на Оушън“. Джордж Клуни, Брад Пит, Мат Деймън, Кейси Афлек, Джулия Робъртс и Анди Гарсия, под режисурата на Стивън Содърбърг и майсторския сценарий на Тед Грифин, създават едно истинско удоволствие за гледане в този кино пъзел.

„Бандата на Оушън“ сам по себе си е римейк на известен филм от 1960-а година с Франк Синатра и Дийн Мартин. Но за разлика от нашата класация тук, е един от добрите примери в киното.

Петнайсет години след модерната си версия филмът вече е нещо като класика, която може да бъде гледана отново и отново, при това винаги да ви носи удовоствие и кеф, макар да знаете отговора на загадката в него. Може би, заради това или поради липсата на свежи идеи, но Холивуд вече прави повторен римейк на този филм, при това с жени.

След „Ловци на духове“ „Бандата на Оушън“ ще е следващия филм, който ще пострада от феминистичния удар, разстлал се като сив похлупак над меката на киното. Разбира се, това са само предположения, за които всеки гледал и двете версии на филма, се надява да не е прав.

Междувременно, докато чакаме женската версия на „Бандата на Оушън“ ние си припомняме шест ужасни римейка, с които киното е сбъркало. Много.

В галерията горе.

 
 

Книга на седмицата: „Другият сън” от Владимир Полеганов

| от chronicle.bg |

Ученият Стивън Хокинг предупреди преди дни, че живеем в най-опасното време за планетата. Какво обаче ще се случи след това? В близкото бъдеще, когато технологиите са заели още по-голяма част от живота ни, работата се върши единствено на екрани, малки роботчета почистват домовете ни, а природата се е оттеглила от света наоколо?

Действието в „Другият сън” на Владимир Полеганов се развива именно в близкото бъдеще, когато все повече разчитаме на технологиите за всичко в живота си. След странен телефонен разговор млад мъж се озовава в непознат свят, в който постепенно се появяват странни предмети и хора. Непознатият свят не е приказен, той е чужд и различен. Героят се опитва да вкара в познатите форми всичко, което вижда, въпреки че то не напомня на някоя от тях.

Разказът се води така, сякаш четящият е наясно с начина, по който се развива всекидневието в този нов свят и всичко се подрежда като пъзел – парче по парче, което читателят трябва да прецени къде да сложи.

Специфична характеристика на романа на Владимир Полеганов е липсата на абзаци – читателят потъва в потока от мислите на героя, като постепенно навлиза в неговия странен свят, проследява лутанията на паметта му и опитите да конструира от хаоса реалност.

„Другият сън” е определян като психологически роман, маскиран като фантастичен. Той предлага невероятно пътешествие навътре във въображението и си играе със способността на читателя да отговаря на въпроси, които никога не си е задавал.

Владимир Полеганов е завършил клинична психология и творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски”. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев”. През 2015 година разказът му „Птиците” е включен в антологията Best European Fiction на издеателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в престижни български и чуждестранни издания. Автор е на сборника с разкази „”Деконструкцията на Томас С.”

 
 

Седмичен астрологичен обзор: предприемачество и авантюризъм

| от Селена Астро |

В понеделник Луната ще продължи да преминава през знака Водолей, най-независимият, оригинален и пълен с идеи знак от зодиака. Денят ще бъде подходящ за работа с нови технологии, телевизия, политика или астрономия. Бихме могли да се впуснем в преследване на целите и мечтите ни, да отделим време за социални контакти или обществени дейности.

Денят ще бъде най-успешен за въздушните знаци Водолей, Везни и Близнаци, както и за хората с лични планети или Асцендент в тези знаци. Не е изключено те да получат изненадващи обаждания или съобщения, които да ги насочат в правилна за тях посока.

От вторник до четвъртък Луната ще пребивава в знака Риби. Докато Луната, която отговаря за емоционалното ни състояние преминава през най-мечтателния и отнесен знак от зодиака, е възможно да сме доста объркани и разсеяни. Няма да ни е лесно да се организираме и да сме достатъчно ефективни, но също така не е изключено и в обстоятелствата около нас да цари хаос и по един или друг начин всичко, с което се захващаме да се размива и протака.

През тези три дни най- не във форма ще бъдат подвижните знаци Риби, Стрелец, Близнаци и Дева, както и  хората с лични планети или Асцендент в тези знаци. На тях ще им е изключително трудно да реагират обективно на ситуациите, в които попадат, понеже ще са с изострена чувствителност и емоциите силно ще влияят на преценките им. За тези знаци е добре да намерят време за разпускане и отделяне от стреса, най-добре биха им се отразили занимания с плуване, йога, танци или творчество.

Петък и събота Луната ще преминава през знака Овен и поради тази причина тези два дни са изключително подходящи за отстояване на позициите, поставяне на нови начала, предприемачество, спортни активности, авантюризъм и състезания от всякакъв тип.

Най-успешен ще бъде периодът за огнените знаци Овен, Стрелец и Лъв, както и за хората с лични планети или Асцендент в тези знаци. Те ще успеят да постигнат важни и значими за тях неща и ще се натъкнат на хора, които да им помогнат със съвет или препоръка.

В неделя Луната ще преминава през знака Телец, поради което вторият почивен ден е изключително подходящ за кулинария, архитектура, отдаване на почивка и удоволствия, грижа за тялото и външния вид. Добър е също така за сключване на договори, правене на инвестиции, започване на професионални, но също така и на лични партньорства.

Най-успешен ще бъде този период за земните знаци Дева, Телец и Козирог, както и за хората с лични планети или Асцендент в тези знаци. При тях е вероятно добро стечение на обстоятелствата да им помогне да разгърнат по много добър начин потенциала и възможностите си.

През цялата седмица много силно ще действа аспекта секстил между Марс и Сатурн. Марс е планетата, която отговаря за начина, по който се отстояваме и борим се за нещата, докато Сатурн символизира пречките, спънките,  ограниченията, авторитетите, но също така и стабилността, реда и статуковото.

Конфликтът между двете планети дава амбиция и желание за постигане на успех, но също така пречи на правилното концетриране на енергията, която влагаме. Поради тази причина в периода е възможно прекалено целенасочено да преследваме някоя своя цел, с риск да смачкаме и нараним някой потърпевш, да изгубим границите си или да се изложим на риск (т.е. да се подадем на Марсовата си енергия) или да сме прекалено нерешителни и сдържани, пропускайки добри възможности и страхувайки се да се откроим и да защитим позициите си. Тогава ще съществува риск да бъдем смачкани и потиснати от останалите (т.е. ще се оставим Сатурн да ни завладее).

За да не се развие нито първия нито втория сценарии е важно да влагаме точното количество усилия и старание, за да постигнем максимално добри резултати, стремейки се да не сме прекалено агресивни и настъпателни, но също така и не прекалено пасивни и сдържани. Важно е да съумеем да запазим вътрешния си баланс и да запомним, че нещата, които се случват по време на Сатурнови аспекти не стават лесно, но за сметка на това са на стабилна структура и здрава основа.

 

 

 
 

Хайде да идва новият „Шерлок“!

| от |

След няма и година и един месец, минали в тегаво чакане, на малкия екран ще се появи новият, четвърти поред сезон на, нека си признаем честно, един от най-добрите сериали за последните години – „Шерлок“.

Шоуто, което направи Бенедикт Къмбърбач мега звезда, при това за няма и месец, се завръща за четвърти и засега, последен път на екран.

„Кометата на ВВС“, както феновете иронично наричат най-смелия проект на канала, стартира през 2010 година. По онова време модерна версия на най-известния книжен детектив, създаван някога, звучи като лоша научна-фантастика. Та какво може да прави Шерлок Холмс в XXI век и да е все така уникален, като мъжа създаден преди близо два века от сър Артър Конан Дойл? Хората са скептични и по-скоро негативно настроени към проекта, но накрая се оказва, че не са прави.

„Шерлок“ е шоу, в което или се влюбваш веднага или започваш да не понасяш още от първия му епизод. „Study in Pink“, базиран на един от кратките разкази на Дойл, излиза официално на 25 юли 2010 година. Месец по-рано ВВС пускат първата версия на същия епизод онлайн. Гледанията и свалянията са в хиляди. Епизодът по-късно е леко редактиран, променен и премонтиран и излиза официално на екран.

Взависимост от това коя версия сте гледали, може и да не сте харесали сериала още от първите му минути. Неофициалната версия, каквато се води неизлъчения епизод, е по-дълга, по-бавна и да, една идея по-различна.

Ще се учудите, но има хора, които рязко намразват сериала именно заради този епизод и така и не му дават повече шанс. Тяхна грешка. „Шерлок“ е поп-културно явление за телевизионния бизнес и е новаторство във времето, в което зрителят трудно успява да бъде изненадан.

Модерният „Шерлок“ няма време за губене. Сериалът базира първите си два сезона, излезли в рамките на шест месеца един от друг, на най-известните произведения на Конан Дойл и набързо вкарва вътре най-известните персонажи от света на детектива – Айрийн Адлър, професор Мориарти, инспектор Лестрейд, Майкрофт Холмс и разбира се, доктор Уотсън. Ще се учудите, но дори и второстепенните персонажи в сериала са базирани на такива, измислени от британеца и присъстващи в оригиналните му истории.

„Шерлок“ е феномен. На пръв поглед в него няма нищо уникално – та той адаптира произведия написани през 1800 година, не измисля нито един нов случай или персонаж за своя герой – и същевременно е най-новаторското хрумване на модерния развлекателен бизнес. Пълен е със случки и неща, които телевизията сякаш открива чак сега. И най-важното, успява да запали искрата по известния детектив отново.

Всеки век има свой Шерлок, казват различни експерти. Толкова уникално е творението на Артър Конан Дойл. За XXI век този Шерлок се нарича Бенедикт Къмбърбач. Независимо доколко това се харесва на някои или не. Независимо колко пълнометражни филма се направят за този детектив. Независимо колко нови книги излязат, се напишат, адаптират и прочие.

„Шерлок“ изстрелва Къмбърбач и Фрийман в стратосферата на мега-звездите. До момента, близо 40-годишните британци, са играли в телевизията, киното, при това във висококласни продукции, театъра и грандиозният успех все някак им се изплъзва. „Шерлок“ е game changer за тях. Той дава ударен ход на кариерите им и влива свежа кръв в леко скучния пейзаж на новите имена и еднотипни актьори, които се появяват ежегодно в Холивуд.

След грандиозния успех на първите си два сезона „Шерлок“ си взима почивка от цели 2 години. В днешно време, пък и в което и да е време, няма телевизионна продукция, която може да си позволи такава пауза. Това е лукс. Но ето, че „Шерлок“ го прави и това по никакъв начин не намалява фен-базата му. На 24 декември 2013 година, когато Шерлок Холмс трябва да се завърне от мъртвите, Twitter прегрява от тагове, хаштагове и прочие модерни версии на онлайн ентусиазма, заради старта на шоуто. Страницата на ВВС блокира от фенове, решени да гледат новия епизод онлайн.

Сезон 3 минава точно като комета – веднъж на 100 години – и отново отива в почивка, за да се завърне на 1 януари 2015-а (времевите паузи в „Шерлок“ са толкова огромни и различни, че могат да се мерят само с начина, по който Градска мобилност отчита времето между отделните трамваи – тоест, то граничи от сега до плюс безкрайност).

Стивън Мофат и Марк Гатис – сценарист и актьор по професия и създатели на сериала, в едно свое интервю казват, че когато им хрумнала идеята за модерен Шерлок, просто се молели ВВС да кажат „да“ на проекта. Защото телевизията се дърпа в продължение на няколко години. А какво и как ще правят те, за да го осъществят, си е тяхна работа.

В момента екипът на „Шерлок“ – от актьорите през режисьорите и сценаристите – е толкова зает с ангажименти по други проекти, че нямат време да направят нови епизоди за продукта, който ги направи толкова известни и желани. И това е жалко. Защото „Шерлок“ заслужава много сезони.

Сезон 4 обаче е на път. Той вече е изсниман, под строги мерки за сигурност и зоркия поглед на телевизията, в студения Кардиф. „Шерлок“ отдавна не се снима в Лондон. Всъщност от първия си епизод насам, защото вероятността там нещо да остане в тайна и някой да не види някоя сцена, е абсолютно невъзможно.

Ето ви един любопитен факт: първи епизод е сниман на реалната „Бейкър Стрийт“ 221В. Това не се е случвало никога след това. По онова време улицата е затворена и снимките текат, начело с Бенедикт Къмбърбач и Мартин Фрийман на сета, и никой не забелязва или дори и да го прави, не го вълнува какво се случва. Днес този вариант е мираж.

Сезон 4 на „Шерлок“, след един тотално страничен епизод, тръгва на 1 януари 2017 година. След него, в три поредни седмици, следват още 3 епизода. The Six Thatchers, The Lying Detective и The Final Problem, чиято първа снимка показва завръщането на Мориарти, ще бъдат излъчени съответно на 1-ви, 8-ми и 15-ти януари. И оттам-нататък не се знае накъде.

Sherlock Шерлок

Засега „Шерлок“ е в пауза. Но пък е като оргазъм или комета… зависи от гледната точка. Случва се рядко, но пък как!