Мумията в кристалния ковчег

| от |

Втора част от анализа за Китайската комунистическа партия на нашия експерт (казвам аз, че ще го уредим за посланик) по китайските въпроси Иван Петров. Ако някой е пропуснал първа част, може да я види тук, струва си.

Точно над площад Тиенанмън („Портите към Небесното Спокойствие“), над южния вход на Забранения Дворец, огромен портрет на Мао Дзъдун стоично наблюдава внушителния мавзолей, където се намира мумифицираното тяло на вожда на комунистически Китай, обвито в червен флаг със сърп и чук. Всеки ден стотици китайски и чуждестранни туристи чакат с часове, за да зърнат Великия Кормчия в неговия кристален саркофаг.

Tian'anmen

До преди десетилетие беше нормално да станете свидетели на емоционални изблици от превъзбудени поклонници, които падат на колене пред Червения Император на Китай. Но сега, повечето туристи разглеждат мястото с видимо безразличие и даже разочарование. „Аз чаках на опашката цял час за това?“, казва мъж на средна възраст със силен селски акцент. „Сигурен съм, че това е просто восъчна фигура, това е чиста загуба на време“

Тези малки промени в обществените нагласи през последните 15 години представляват дълбоки промени в идеологията на китайското общество. Пери Линк, професор в Калифорнийския Университет в Ривърсайд и един от най-уважаваните западни експерти по Китай, смята, че идеологическата основа на партията вече е прогнила. „Хората се присъединяват към Партията тези дни, за да създадат guanxi (връзки) и да напреднат, а не защото вярват в някакви социалистически идеали.“

Онлайн цензурата в Китай е една от най-рестриктивните в света. Twitter, Facebook. YouTube, New York Times и безброй много други сайтове и услуги са блокирани, заради страха на Партията, че те биха могли да се използват за организирането на политическа опозиция. Но за да бъде социалното напрежение контролирано, има китайски алтернативи, като Weibo, Youku, RenRen и др., който са под стриктен контрол на централното правителство, но дават на хората една илюзия за свободен дискурс.

Шън Джъхуа е професор в East China Normal University, чиято специалност е СССР и е син на офицер от Народната Освободителна Армия, който е служил заедно с Мао по време на революцията. В началото на 80-те години на миналия век, той прекарва две години в затвор, защото бива несправедливо обвинен в шпионаж за ЦРУ. През септември 2009 г. той и малка група от доверени академици биват призовани от Дзян Дзъмин, Генерален Секретар на ККП от 1989 до 2002 г., за да обсъдят падането на Съветския Съюз. „Горбачов предаде революцията“, казва Дзян и моли учените да идентифицират конкретните елементи, които са довели до разпадането на СССР.

Възгледите на Дзян са споделяни от много в ККП, включително от Си Дзинпин. В реч, която Си изнася пред членове на Партията и военни малко след като става лидер на партията, той казва, че СССР се е разпаднала, защото никой не е имал достатъчно смелост да се изправи и противопостави на тези либерални реформи. Шамбо счита, че ръководството на ККП никога няма да си позволи да направи същите реформи, които Горбачов започва, защото ги е страх от пълния крах на системата.

CCP - Ruling Echalon

„Китай сега има много повече сила във военно, дипломатическо и икономическо отношение отколкото в миналото и вече може да си позволи да противоречи открито на страни като Великобритания и САЩ“, казва професор Линк. „Но въпреки това, властта на Партията в самата страна е по-крехка от всякога.“

Малко след като бива избран за Генерален Секретар на ККП, Си започва серия от репресии срещу известни дисиденти, свободата на словото и етническите сепаратисти в Синдзян. Въпреки надеждите на много от анализаторите Си да е либерален реформатор, той не показва абсолютно никакви знаци, че има желание за политически реформи. Когато про-западните медии от Хонг-Конг и Тайван научават за съществуването на „Документ Номер Девет“, таен меморандум, които бива разпространен из висшите ешелони на ККП, става ясно колко притеснено е новото ръководство от тези западни идеали. „Западни враждебни сили и вътрешни дисиденти постоянно проникват в идеологическата сфера на Партията. За да се запази хватката на властта от Партията, тези грешни начини за мислени, позиции и действия трябва да бъдат изкоренени.“

Според документа, страната е в „жестока“ битка със седем сериозни заплахи, които в академичните среди са известни като „седемте неща, за които не може да се говори“. Първо в списъка е „западен тип конституционна демокрация“, последвана от други табута в Китай като правата на човека, независима съдебна система, независими медии и признаване на грешките на Партията от миналото.

„Много хора са изключително разочаровани от думите и действията на Си,“ казва Шън Джъхуа. „Но има хора, които го защитават и смятат, че той първо ще затвърди властта си и стабилизира политическата ситуация преди да започне да прокарва нужните реформи“

Mao Tse-tung

„Друга по-песимистична и по-реалистична интерпретация на действията на Си е, че той няма нови и свежи идеи и затова просто цитира Мао и се опитва да се хване здраво за властта“, казва друг реформаторски настроен princling (термин използват за децата на видни партийни лидери от миналото) „Ако това е така, то Китай няма никаква надежда.“

Три десетилетия след като Дън Сяопин стартира мащабни пазарно-ориентирани реформи и започва откриването на Китай към света, икономиката на страната расте с темпове невиждани досега. Милиони хора са извадени от класата на бедността и това кара някой анализатори да твърдят, че „пазарният Ленинизъм“ опровергава тезата, че обществото се демократизира с нарастването на доходите. Но според редица професори още е много рано да се каже дали този „държавен капитализъм“ доказва или опровергава теорията на модернизацията.

БВП на глава от населеното в Китай е около $9200 и според професор Лиу Ю, специализиращ „Политически Науки“ в Университета Цинхуа, той все още не е достигнало нивото, след което страни с подобно културно минало започват прехода към демокрация. През 1988 г. Южна Корея и Тайван са имали БВП на глава от населението от $12 221 и $14 584, а нивата за СССР и Унгария през 1989 г. са били $16 976 и $11 257.

Тези цифри показват, че Китай ще постави началото на собствената си политическа трансформация само след няколко години. Но не бива да се забравя, че икономиката на Китай губи своята инерция и от ръст от 17% през четвъртото тримесечие на 2011 г. пада до растеж от под 7% през 2013 година, което е най-бавният темп от 13 години насам. Повечето икономисти очакват допълнително забавяне на тези темпове и през следващите няколко години.

Мао Юшъ, баща на „съвременната китайска микроикономика“, прогнозира, че Китай ще се изправи пред „неизбежна“ финансова криза в близките години, заради натрупването на огромния лош дълг. Китайското общество е едно от най-неравните общества в света и голяма част от богатството е концентрирано в малка част от политически елит. Ако сегашния спад в икономическия ръст доведе до икономическа криза или предизвика висока безработица, повечето анализатори смятат, че правителството ще трябва да се справя с масови протести и революции.

Системата в Китай рано или късно ще се сгромоляса, може би след месец, може би и след десетилетия, но това е неизбежно. Въпросът, който всички трябва да си зададат обаче е „А после какво?“

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.

 
 

„Воевода“: Кино и патриотизъм

| от Мария Тодорова |

Най-новият филм на Зорница София тръгна по кината с апломб. „Воевода“ е най-гледаната премиера у нас за втора поредна седмица и няма супергерои или екшъни, които да я свалят от върха на боксофиса.

Много хора се чудят на какво се дължи това. 

„Воевода“ експлоатира най-любимата тема на родната общност – патриотизма. Българското кино, подобно на българското съзнание, трудно успява да се отърве от далечното си минало. Турското владичество и бойният дух владеят ума на родните зрители години наред и това, предвид тенденциите, които наблюдаваме напоследък, особено в седмото ни изкуство, няма да приключи скоро. Но както е приказката – предлагането се определя според търсенето.

Историята, по която Зорница София работи дълго, а още по-дълго търси финансиране за проекта си, е вдъхновена от разказ на Николай Хайтов. В него той описва героичната съдба на Румена войвода – най-известната жена войвода, която оставя мъжа и детето си, за да поведе чета срещу османското поробителство.

Самата Зорница играе Румена, а компания й правят актьорите Владимир Зомбори, Алек Алексиев и Валери Йорданов. Крум Родригез отговаря за операторското майсторство. Кадрите са красиви, дълги и визуално издържани.

На моменти обаче „Воевода“ леко изпуска плавността на разказа си. На места той е разпокъсан и ако човек не се концентрира повече, може и да изпусне важна част от сюжета. За сметка на това родните актьори стоят добре на екран и си личи, че след всяка изминала година стават все по-обиграни, стане ли дума за камерата. Това облекчение за зрителя, който често се плашеше от пламенните вопли на някой, викащ от екрана насреща, все едно е на театрална сцена.

Съдбата на Румена не е сред най-популярните у нас, може би защото българското образование я е пропуснало в един етап от учебния план по история. Хубаво е, че съществуват литературата и киното, за да чуем  за нея.

„Воевода“ работи на нива, които българинът обича. Патриотизмът у нас е като екшънът в чужбина – той винаги продава билети.

Все пак никога не забравяйте, че киното, подобно на повечето неща в живота, е въпрос на избор и на решения. Патриотизмът също. Най-важното за двете е да са с мярка. Ако те в своята премереност успеят да се срещнат някъде по средата при вас, то може да изберете „Воевода“ като своя филм този уикенд.      

 
 

Имате още една седмица

| от |

„Имате още една седмица“. С тази реплика Румен Радев се опита да засегне част от депутатите. И успя. Седмица по-късно обаче това изречение се връща като бумеранг към него. „Г-н президент, имате още една седмица“.

Президентските пълномощия може и да не са големи, но президентът Радев има една седмица, преди да ги поеме в най-пълния им смисъл по Конституция, назначавайки служебен кабинет.

Тази работа можеше и вече да е свършена, а очакванията успокоени, ако новият президент беше приел предложението на Росен Плевнелиев за съставяне на общ служебен кабинет. Но макар и самият той още да не е политик, Радев-президент е чисто политически продукт. Затова и логично, той избра да приеме реториката на съветниците си от „Позитано“ 20 вместо обществената потребност от разумен консенсус.

Румен Радев има време да обмисли чии съвети ще следва в следващите 5 години, но първите впечатления са особено важни.

Изборът на президентската администрация е трудна задача, още повече за дебютант в политиката. Видяхме го и при Плевнелиев, чиято липса на експертиза и то не толкова негова лична, колкото институционална, беше най-слабото му място в целия мандат.

Паралелното съставяне на служебно правителство прави задачата на Радев още по-трудна. Ако първото е почти приключило, за второто той има още една седмица.

Основното предизвикателство пред Радев ще трябва да е институционалното разграничаване от БСП. Не само заради онази част от гласовете, които просто бяха протестен вот срещу ГЕРБ, а основно заради риска да стане жертва на собствените си създатели. Както се знае „Революцията изяжда децата си“.

Партията-майка ще се изкуши да използва победата на Радев за своя бъдещ електорален успех на приближаващите избори, което е прекалена ниска миза за началото на мандата на един президент.

Подборът на министрите е ще е първата голяма разделителна линия, която ще не ще, ще трябва да прокара Радев – тези, които искат, няма да се харесат на обществото, останалите най-вероятно ще откажат. За половината от гражданите кабинетът ще е прекалено близък до БСП, за другата половина – прекалено далеч от социалистите.

И номинацията за нов български комисар тропа на вратата. Мантрата „жена от Източна Европа“ е ясна, но която и да е тя, ще предизвика вълна от недоволство особено след като споменът за двуглавата ламя Бокова-Георгиева е толкова пресен. Радев веднъж вече излезе с позиция номинацията на следващият комисар да е плод на следващото редовно правителство, но няма гаранция, че обстоятелствата няма да се променят.

Депутатите оставиха и кипящия казан, наречен „Референдума на Слави“. Президентът нищо не може да направи, но недоволството си е недоволство. А и ако трябва да сме честни бащата на референдумите в българската политика не се казва Слави, а Георги Първанов.

Радев скоро ще разбере, че когато се опиташ да се харесаш на всички, получаваш удари от всички страни.

Високите очаквания в избирателите са нож с две остриета. Печелят избори, но бързо губят доверие. Утре част от избирателите на Радев ще разберат, че той можете да им вдигнете пенсиите, че не може да спре корупцията, че няма как да направи правосъдието или здравеопазването по-справедливи. Не може да свалите цените на бензина, нито да върне България на три морета.

Предимството на всеки следващ президент е, че може да се учи от грешките на предшествениците си и да не ги повтаря – Боянските ливади на д-р Желев, „Иване, кажи си“ на Петър Стоянов, международната изолация на Първанов, и вътрешната на Плевнелиев.

Колкото до медийната любов, тя е ден до пладне и две обществени поръчки. А и доброжелателите често са по-вредни от враговете – ако не вярвате, прочете прясната биография на ген. Радев.

 
 

Ясна е причината за избухващите телефони на Samsung

| от chronicle.bg |

Фиаското с избухващите устройства Samsung Galaxy Note 7 се дължи на проблем с батерията. Това сочат резултатите от разследването по темата.

Galaxy Note 7 беше замислен като конкуренция на последния iPhone, но се наложи всички устройства да бъдат изтеглени заради безброй сигнали за подпалени телефони.

Изтеглянето струва на компанията около 5.3 милиарда долара и навреди на репутацията на южнокорейския технологичен гигант.

В понеделник компанията обяви, че проблемът с избухващите телефони е причинен единствено от батериите – няма проблем със софтуера или хардуера.

Причина са грешки в дизайна и производството, които са се отразили на батерията.

Докладът от разследването посочва, че проблемите са свързани с недостатъчно изолационен материал в батерията и дизайн, който не дава достатъчно пространство за безопасно разполагане на електродите на батерията.

Samsung обяви, че поема отговорност за провала.

Компанията не обяви името на доставчиците на батериите, но миналата година те бяха идентифицирани като филиала Samsung SDI и китайската Amperex Technology. Технологичният гигант не планира да предприема правни действия срещу тях, а приема отговорността за действията си.

Samsung’s Note 7 се появи на пазара през август 2016 година като устройство, конкуриращо iPhone на Apple.

През септември обаче се наложи да бъдат изтеглени 2.5 милиона устройства заради оплаквания с прегряване и избухващи батерии.