Можем ли да се научим да сме креативни

| от | |

В 2 часа през нощта на 16 юни 1816 г. Мери Уолстънкрафт Годуин се събужда уплашена. Мери е на 18 и прекарва лятото си във Villa Dioati на Женевското езеро с доведената си сестра Клер Клермон и писателите Лорд Байрон и Джон Уилям Полидори. Бъдещият й съпруг, Пърси Шели също бил отседнал наблизо.


1

Идеята била да прекарат лятото плувайки и наслаждавайки се на слънцето, но година преди ваканцията им в Индонезия изригва вулканът Тамбора и разпръсква 1,5 милиона тона прах в атмосферата, блокирайки слънцето по целият свят. Това се отразява толкова драстично на климата на земята, че 1816 г. става известна като “годината без лято”. Въпреки неблагориятните метерологични условия четиримата се задоволяват с дейности в къщата и четат страшни истории, най-вече от Fantasmagoriana, френска антология на немски истории за духове.

“Оказа се много мокро, неприятно лято, изпълнено с непрестанни дъждове и това ни принуди да стоим в къщата”, споделя Мери Шели в увода към “Франкенщайн”.

“Но”, добавя тя, “Попаднахме на няколко тома страшни истории, преведени от немски на френски.” По предложение на лорд Байрон всички започват да пишат свои собствени страшни истории.

Звездите се нареждат за младата писателка: тя има колкото си иска време заради метеорологичните условия, вдъхновена е от Fanntasmagoriana и е в компанията на велики писатели. Две години по-късно романът й е публикуван, когато тя е едва на 20.

Шели не се е упражнявала особено в писането преди това лято. Така че факта, че шедьовърът й се появява толкова рано в житейският й път би означавал, че уменията й не са придобити, тя се е родила с тях. Според този пример – човек или е креативен, или не е.

Нобеловият лауреат Дорис Лесинг отбелязва по въпроса: “Не си мислете, че завинаги ще сте с творчески способности. Използвайте ги докато можете.“

Но Пол Сезан, който завършва прочутите си “Къпещи се” чак на 66 години не е съгласен. Нито пък Реймънд Чандлър, който започва да пише сериозно на 44. Да не говорим за Тойо Шибата, която публикува първата си стихосбирка на 99 години.

Според професор Дейвид Галенсън успехът на даден артист зависи по-скоро от методологията му, а не от уменията. Той разделя хората на изкуството на два вида – “експериметалните”, които създават творбите си на по-късна възраст, олицетворени най-добре от Сезан и “концептуалните”, съответно олицетворени от Пикасо, който поставя началото на движението кубизъм на 25 години. Техните цели обикновено могат да са ясни още преди да са започнали да творят. Те са склонни да правят много варианти на една и съща творба със специфична визия в главите им още от млади.

Друга широко разпространена теория е, че човек трябва да вложи 10,000 часа, практикувайки творческата задача, която е избрал, за да може да стане експерт. Тоест, че може да се научим да бъдем креативни, просто трябва да отделим 5 години от живота си на това.

Очевидно ако погледнем примерите на Шели или пък Фитцджералд, който пише “Отсам рая”, на 23, докато е в Принстън и в армията правилото за 10,000 часа очевидно не е задължително.

В едно интервю Малкълм Гладуел, който популяризира теорията споделя, че “Упражняването не е единственото условие за успеха. Дори и да играя шах в продължение на 100 години едва ли ще стана гросмайстор. Идеята е просто, че всеки вроден талант изисква огромна инвестиция от време, за да се покаже.”

След тези две общоприети теории за творчеството е по-скоро дразнещо да видим две наскоро излезли изследвания, които твърдят, че креативността е тясно свързана с неврологичните и личностните черти на човек, а не с методиката и практиката. Изводът е, че творчеството може да се научи, но само донякъде. По-важно е какъв е мозъкът ви.

Първото проучване установява, че при много творчески личности мозъкът е по-активен в частта, която отговаря за оригинални асоциации.

Учените знаят, че творчеството може да бъде загубено. Но може ли да бъде научено?

Всички проучвания установяват, че креативността е свързана със способността на мозъка да процесира информация по-бързо и по-бързо да разпознава и размества запаметеното. Донякъде учудващо, донякъде не – оказва се, че хората които са отворени за нови изживявания и са склонни да пробват нови неща са по-креативни. Друго важно нещо, което откриват е, че хората с недостиг на житейски опит могат да потърсят идеи в подсъзнанието си.

Като цяло е трудно да кажем кое точно прави един велик художник велик. Както при Франкенщайн, който напада къщи и гробища, за да открие части на тялото си, така и при креативността – има твърде много фактори, нужни за създаването на нещо страхотно. И макар че при Франкенщайн не се получава, при създателката му всичко съвпада и крайният резултат е невероятен. Може би е възможно човек да се научи да е креативен до някаква степен. А и да може, още не знаем как.

С TheAtlantic

 
 

Страх ни е повече от змии, отколкото от катастрофи

| от Спонсорирано съдържание |

Кампанията „Алкохолът е лош шофьор” е част от дългосрочната корпоративна политика на „Каменица” АД, която има за цел създаването на положителна промяна в поведението на пътя и безопасното шофиране. Деветото издание на кампанията протича под посланието „Петък вечер. Има само едно правило, което важи за всички – не карай пил!“, като призовава към разумно поведение и отговорност да не сядаме зад волана след употреба на алкохол.

Всяка година, като част от активностите по кампанията, „Каменица“ АД провежда национално представително проучване за навиците и нагласите на българските шофьори. Проучването тази година е реализирано през октомври с подкрепата на Gemius.

Основен фокус тазгодишната кампания „Алкохолът е лош шофьор“ поставя върху отношението на околните към водачите, които се качват в колата след употреба на алкохол. Близо 80% от българите приемат шофирането в нетрезво състояние за недопустимо, но въпреки това повечето участници в проучването биха запазили известен неутралитет, ако техен познат иска да кара, след като е консумирал алкохол.

Резултатите от проучването и нагласите на хората към употребата на алкохол и шофирането коментира Росен Йорданов, психолог и консултант на кампанията.

ABD2016_Poster

1. Всички знаем че не трябва да се качваме на колата след употреба на алкохол. Осъзнаваме рисковете, всеки ден слушаме за новите жертви на пътя и въпреки това много хора продължават да го правят. Резултатите са категорични. Защо според Вас се случва това?

Причините са много, ако щете дори еволюционни. Може да ви се стори странно, но ако направим анкетно проучване за най-силните страхове сред хора, които живеят в градовете, ще видите, убеден съм, че много повече от тях ще отговорят, че се страхуват повече от змии или паяци например, отколкото от катастрофи и пътни произшествия, а още по-малко от ПТП-та свързани с употреба на алкохол. Парадоксално, но факт е, че ние, въпреки вековете социализация и урбанизация, не сме развили достатъчно инстинктите си за градската „джунгла“. От друга страна осъзнатостта не е достатъчна, за съжаление. За да работи осъзнатостта, за да има онова необходимо възпиращо въздействие, тя трябва да се интегрира в психиката на човека в онези най-ранни години, които не помним, или да почерпим от личен горчив опит. Вие обаче виждате, че в днешни дни възрастните отделяме много повече време на образованието на децата ни и много по-малко на възпитанието им, включително и на културата на поведение на пътя.

2. Вие имате поглед върху кампанията „Алкохолът е лош шофьор“ и от предишни години. Може ли най-общо да споделите своите впечатления от тазгодишните резултати от проучването – наблюдавате ли някакви значими промени в нагласите към хората шофирането в нетрезво състояние? Какви са вашите ключови изводи?

Тазгодишното изследване дава някои поводи за оптимизъм, особено когато бъдат сравнени данните с данните от предходни кампании. Видно е, че в осезаемо по-висока степен хората показват по-добра осведоменост за законовите ограничения, свързани с шофиране след употреба на алкохол, както и за влиянието на алкохола върху преценките и реакциите на шофьорите. Също така нараства категоричността на нетърпимост към този проблем. Това показва безспорно, че кампаниите имат смисъл и си струват усилията. Въпреки че много от анкетираните вероятно имат „едно наум“ в провеждането на подобни кампании, отчитайки корпоративния елемент, бих казал, че промяната дори на 1 човек към това да бъде по-отговорен и като шофьор и като спътник, си струва.

3. Имайки предвид резултатите от проучването, според Вас коя е по-рисковата група шофьори – младите, които са безразсъдни и самоуверени или по-опитните, които се осланят на опита си зад волана и смятат, че могат да се справят с всяка ситуация на пътя? Коя от двете групи е по-склонна да шофира след употребата на алкохол?

Категорично и двете групи, но с различни мотиви. При младите „обичайният заподозрян“ е надценяването на възможностите и безразсъдството, при опитните – надценяването на опита. Аз обаче бих бил по-критичен към групата на по-опитните водачи, защото освен лична отговорност, те носят и отговорността на стожери на културата на безопасно шофиране. В много случаи именно техните погрешни действия дават „заразния“ пример, който има по-широки последствия. Както и изследването показа децата са силен възпиращ фактор срещу безумието на пийналите водачи. Трябва ли обаче техните бащи, майки, батковци и т.н да прехвърлят тежестта на тази отговорност върху техните „рамене“?!

4.    Тази година кампанията на „Каменица“ АД поставя акцент върху солидарната отговорност на спътниците на шофьори употребили алкохол – склонни ли сме да се качим при такъв водач, защо, намесваме ли се да го спрем и т.н. Резултатите показват, че едва 24% твърдят, че биха направили всичко възможно да спрат шофьора, като по-голямата част от хората заявяват, че избягват да се намесват в личния му избор. Защо, според Вас, хората не са склонни да се намесват в такава ситуация?

Резултатите дават повод за тревога, защото, виждаме немалък процент на пасивност и неангажираност в поведението на хората, когато става дума за разубеждаване на шофьори, които са консумирали алкохол. Още повече водещите причини за пасивното поведение на хората в ситуациите с нетрезви водачи, независимо дали са прикрито или директно афиширани, в отговорите са свързани с личната воля. т.е дължащи се на себесъхранителни мотиви, а не толкова на незнание за проблемите и тежките последствия, които шофирането в нетрезво състояние може да причини. С други думи въпрос на отговорна солидарност към човека до теб, независимо от цената на личния дискомфорт, особено когато става дума за здравето и живота.

А иначе, половината анкетирани са убедени, че усилията да се разубеди водач, понечил да кара пил, биха спестили 2/3 от произшествията, свързани с употреба на алкохол. Простата аритметика показва, че ако хората са по-съпричастни към проблема, би могло всяка година да се спасяват около 100 човешки живота, да не говорим за физическите травми, ако съпоставим тези резултати със статистиката на КАТ.

5. Какво бихте посъветвали хората – как да реагираме, за да спрем наш близък, приятел познат, ако реши да шофира след употребата на алкохол?

Както се казва, човешкото поведение (вкл. и шофирането след употреба на алкохол) може и да е резултат от борбата на много и различни мотиви и преценки, но то винаги се разиграва на „шахматната дъска“ на възможностите и ограниченията, определени от действията на околните. Нека не пропускаме тези „шахматни“ партии, когато нашите близки и приятели искат да шофират нетрезви! Цената на нашето участие е живот! Не играйте хазарт с живота!

6. А какво можем да направим, ако е непознат? Вариант ли е директно да се обадим в полицията или по-добре да поговорим с него?

Според мен е силно препоръчително! Условности разбира се има и то главно да не се злоупотребява с тези сигнали. Да го правим от загриженост, а не от други користни мотиви. Въпросът е жизненоважен, защото ако допуснем един човек в нетрезво състояние да шофира, ние ставаме безмълвни съучастници в ситуация с възможни непоправими последствия.

7. С оглед на предстоящите празници, в които хората ще пътуват и определено ще употребяват алкохол, какво бихте посъветвали и шофьорите и техните близки и приятели?

За шофьорите мога да кажа простичко – не се качвайте зад волана, ако сте пили дори и по-малко. Накратко „Не карай пил“.
За спътниците посланието ми е следното: нека се замислят дали попадайки пред избора – да се намеся или не – когато видят техни близки да се качват в колата с намерение да шофират след като са консумирали алкохол, дали трябва ли да се дистанцират, измисляйки си лицемерни обяснения за личната отговорност, дали си струва да мълчат, „за да не си развалят кефа“ или обратно – да се ангажират, да положат усилие, да бъдат неотстъпчиви в разубеждаването на тези хора ако трябва, но да запазим здравето и/или живота на нашите приятели и близки?

 
 

И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

| от в. "Сега" |

През последната седмица новостите в света на българската песенна култура бият като барабанен огън.

Социалните мрежи се възпалиха и кипнаха първо на почва Издислав и Фики Стораро, сега естетите и меломаниаците анализират Гери-Никол и новата й песен. Стръвта, на която кълват възмутените и вдъхновените, е рефренът: „яката дупара – кой ще я бара?“

Общо взето на Шопенхауер му е все тая, ама само Шопенхауер ли е естет на тоя свят? Едно магаре ли се казва Марко? И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

***

Неслучайно на български основният офис на една компания се нарича седалище; и по-рядко – главен офис. У нас е по-важно да имаш дупара, нежели глава. Това е видимо и при други идиоми. На английски се казва – „трябва да имаш черва за еди-какво си“ (to have guts); на български за същото казваме – „трябва да имаш дупе“ (или евентуално топки). В дупарата сме куражлии!

***

Българо-македонският фолклор пази различни бивалици и небивалици с такава постройка: една работа се върши или с пари, или с дупара; пари нема – действайте.

***

В днешно време обаче има лидери едновременно с голяма и щедра дупара, но и приказно богати. От двете страни на един шпигел имаме две прекрасни корпулентни дупари. И не са стиснати – особено едната! Много обича да дава. На народа дава, но и на заслужили дупари дава – предимно обществени поръчки.

***

Благоразумието и прагматизмът ни учат: ако искаш мира, стой си на дупарата и кротувай! Но един неблагодарен дупарин пиян на мотика изрече непристойни и клеветнически думи за приключенията на Голямата дупара в Симитли.

***

Напънала се планината и родила мишка. Напънала се дупарата…

***

Дянков щеше да пляска дупарата на руската мечка. В действителност отиде и целуна пръстена, с извинение – влезе в управлението на голяма руска банка и икономически институт. На това му се вика дупара с две лица, казано на изящен език – това е стилът на Двуликия Анус.

***

И Христо Ботев е писал за Musculus gluteus maximus, но с ето такива възрожденски думи:

„Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му – като талията на свинята, гърбът – като табашки кош, а под гърба – кръгла манастирска трапеза.“

Текстът е публикуван във в. „Сега“. 

 
 

Къде отиват мазнините, когато сваляме килограми

| от chronicle.bg, по iflscience.com |

Диетите и хранителните режими често са в устите на хората. Оказва се обаче, че има много митове за свалянето на килограми. Някои хора смятат, че мазнините се превръщат в енергия или топлина. Други пък твърдят, че се секретират или направо, че се превръщат в мускули.

Всъщност това съвсем не е така. Андрю Браун от Университетът на Ню Саут Уейлс и австралийският физик и тв водещ Рубен Мийрман откриват, че когато губим мазнини, всъщност ги издишваме.

„Царува стряскащо незнание около метаболичните процеси при отслабване“, казва Браун. Мийрман добавя: „Правилният отговор е, че по-голямата част от подкожната мазнина се издишва под формата на въглероден диоксид. Отива във въздуха.“

Те са изчислили, че за да загубим 10 килограма мазнини, ще ни трябват 29 килограма кислород, а ще произведем 28 килограма въглероден диоксид и 11 килограма вода.

Това, разбира се, не означава, че ако дишаме повече, ще отслабнем по-бързо. Означава само, че ще ни стане лошо и можем да загубим съзнание.

 

 
 

Как се разказва за живота на Румена Воевода

| от chronicle.bg |

Все по-малко време остава до премиерата на новия филм на Зорница-София „Воевода“ за живота на жената-хайдутин Румена Воевода.

Филмът ще се появи по кината през януари, а дотогава от екипа на „Воевода“ продължават да разпространяват видеа за „мейкинга“ на тази сложна историческа продукция.

Представяме ви видео „зад кулисите“, което показва как актьорите от филма се подготвят за епичните битки на хълмовете над Жеравна.

Независимо дали става дума за боравене със сабя или за стрелба („Нека куршумът бъде продължение на окото“), всички актьори трябва да са в перфектна форма и да знаят техниките и похватите на боя и оръжията, за да се справят с предизвикателствата, които ги очакват.

Вижте видеото, което ще ви разкаже за подготовката на актьорите, включително чрез психо-драма, за доверието, за битките в гората, за глада за другите репетиции: