МФ: 8,8 млрд. лв. е фискалният резерв

| от |

Размерът на фискалния резерв към 30.11.2014 г. е 8,8 млрд. лв., в т.ч. 8,2 млрд. лв. депозити на фискалния резерв в БНБ и банки и 0,6 млрд. лв. вземания от фондовете на Европейския съюз за сертифицирани разходи, аванси и други, съобщиха от Министерство на финансите.

В съответствие с §1, т. 41 от Допълнителните разпоредби на Закона за публичните финанси, обхватът на фискалния резерв е променен, като се включват и вземанията от фондовете на Европейския съюз за сертифицирани разходи, аванси и други.

По данни от месечните отчети на първостепенните разпоредители с бюджет салдото по консолидираната фискална програма (КФП) към края на ноември е отрицателно в размер на 1 600,7 млн. лева. Постъпилите приходи и помощи по КФП към 30.11.2014 г. са в размер на 26 738,4 млн. лв., или 89,2% от разчетите по ЗИД на ЗДБРБ за 2014 година . Съпоставено със същия период на предходната година приходите по КФП към края на месец ноември нарастват номинално с 427,5 млн. лв. (1,6%), като следва да бъде отчетен базов ефект от постъпили приходи с еднократен характер през 2013 г. в частта на неданъчните приходи.

Общата сума на данъчните постъпления (вкл. приходите от осигурителни вноски) към края на месец ноември възлиза на 21 023,2 млн. лв., което представлява 90,2% от планираните за годината приходи в актуализираните разчети. Съпоставено със същия период на предходната година данъчните постъпления нарастват номинално с 3,7% (754,5 млн. лв.).

Приходите в частта на преките данъци са 3 731,1 млн. лв., което е 87,2% от предвидените в ЗИД на ЗДБРБ за 2014 г. и нарастват спрямо същия период на предходната година с 316,6 млн. лв. (9,3%). Постъпленията от ДДФЛ бележат ръст от 11,5% (247,3 млн. лв.). Нарастване към края на месец ноември 2014 г. се отчита и при приходите от корпоративни данъци – с 69,3 млн. лв., което е с 5,4% повече от същия период на миналата година.

Приходите от косвени данъци са в размер на 10 733,6 млн. лв., което е 90,0% от актуализираната програма за годината. Съпоставено със същия период на предходната година постъпленията нарастват номинално със 134,0 млн. лева. Постъпленията от ДДС са в размер на 6 849,6 млн. лв., или 89,0% от планираните за годината. Съпоставени със същия период на предходната година, приходите от ДДС нарастват със 103,4 млн. лева. Приходите от акцизи са в размер на 3 720,1 млн. лв., или 91,6% от планираните за годината. Постъпленията от акцизи нарастват номинално с 23,3 млн. лв. (0,6%) спрямо отчетените за същия период на предходната година. Постъпленията от мита са 139,5 млн. лв., или 93,4% от разчета за годината. Постъпленията от други данъци (вкл. имуществени данъци и др. данъци по ЗКПО) са в размер на 764,3 млн. лв., или 94,3% изпълнение на актуализираните годишни разчети. Приходите от социалноосигурителни и здравни вноски са 5 794,2 млн. лв., което представлява 92,2% от разчетените за годината. Съпоставено със същия период на предходната година приходите от осигурителни вноски нарастват номинално с 5,3% (292,6 млн. лева).

Неданъчните приходи са в размер на 3 204,4 млн. лв., което представлява 93,3% изпълнение на актуализираните годишни разчети. Това е с 438,5 млн. лв. по-малко от същия период на миналата година, което се дължи на базов ефект от постъпили еднократни приходи през 2013 г. от дивидент за държавата и от присъдена сума в полза на държавата по арбитражно дело. Постъпленията от помощи от страната и чужбина (вкл. помощите от фондовете на ЕС) са в размер на 2 510,8 млн. лв., което представлява 77,6% от актуализирания разчет за годината.

Разходите по консолидираната фискална програма (вкл. вноската на Република България в бюджета на ЕС) към 30.11.2014 г. възлизат на 28 339,1 млн. лв., което е 86,0% от актуализираните годишни разчети. Спрямо ноември 2013 г. общо разходите по КФП са нараснали с 1 456,2 млн. лв. (5,4%), което се дължи основно на ускореното усвояване на средствата по програмите и фондовете на ЕС и на ръст при социалните и здравноосигурителните плащания. Разходите по сметките за европейски средства (вкл. националното съфинансиране) нарастват с 22,9% (714,2 млн. лв.) спрямо същия период на 2013 г., а разходите по националния бюджет нарастват с 3,1% (742,0 млн. лв.) спрямо отчетените за същия период на 2013 година. Ръстът при социалните разходи се дължи основно на базов ефект от увеличението на пенсиите от 1 април 2013 г., както и на по-високи здравноосигурителни плащания през 2014 година.

Нелихвените разходи са в размер на 26 994,9 млн. лв., което представлява 90,1% от актуализираните годишни разчети. Текущите нелихвени разходи за единадесетте месеца на 2014 г. са в размер на 23 043,5 млн. лв. (92,5% от разчета за годината), капиталовите разходи (вкл. нетния прираст на държавния резерв) възлизат на 3 951,4 млн. лв. (77,9% от разчетите към ЗИД на ЗДБРБ за 2014 г.). Лихвените плащания са в размер на 534,1 млн. лв. (79,8% от планираните за 2014 г.).

Частта от вноската на Република България в бюджета на ЕС, изплатена към 30.11.2014 г. от централния бюджет, възлиза на 810,1 млн. лв., което е в съответствие с Регламент (ЕО, ЕВРАТОМ) 1150/2000 на Съвета на ЕС от 22 май 2000 г. за прилагане на Решение 94/728/ЕО, Евратом относно системата за собствени ресурси на Общностите. Бюджетното салдо по КФП на касова основа към ноември 2014 г. е отрицателно в размер на 1 600,7 млн. лв., което се формира от дефицит по националния бюджет в размер на 854,9 млн. лв. и дефицит по европейските средства в размер на 745,8 млн. лева. /БГНЕС

 
 

Анимираната симфония на живота

| от chronicle.bg |

Кратката форма в киното е обект на внимание от хиляди режисьори и аниматори по света.

Днес пък е петък – ден като никой друг. Затова ще ви покажем „Symphony no. 42″ – една късометражка, която ни представя 47 нерационални сцени за връзката между човек и природа.

 

Symphony no. 42 from Reka Bucsi on Vimeo.

 
 

Всички обичат Дакота

| от chronicle.bg |

Хана Дакота Фанинг е едно от златните деца на Холивуд, на чието израстване е станал свидетел целият кино свят.

Дакота, която навършва 23 днес, е родена в семейството на Стивън Фанинг – бивш бейзболист и Джой Фанинг, професионална тенинстка. Майка й искала да я кръстят Хана, а баща й държал на Дакота. Така на бял свят се появява Хана Дакота, наричана от приятелите си и известна в киното като Дакота.

Фанинг става актриса на петгодишна възраст, когато се появява в телевизионна реклама на лотарията в щата Джорджия, заедно със знаменития музикант Рей Чарлс. След това е избрана за реклама на прах за пране.

Следва участие в касови фирми като „Мъж под прицел“ с Дензъл Уошингтън, „Криеница“ с Робърт де Ниро, „Война на световете“ с Том Круз, тийн вамп сагата „Здрач“ др.

Фанинг е една от най-богатите тийнейджърки и една от най-добре облечените звезди на червения килим.

Черпим ви с ултра доза сладост и красота в галерията, показваща различни моменти от кариерата й.

 
 

Премиерата на „Красавицата и Звяра“ съвпадна с бурята Дорис

| от chronicle.bg |

Звездите на „Красавицата и Звяра“ понесоха стоически лошото време, предизвикано от бурята Дорис, за да присъстват на състоялата се в Лондон премиера на игралната версия на класическата анимация на „Дисни“ от 1991 г., съобщава БТА.

26-годишната Ема Уотсън приличаше на истинска принцеса, постигната благодарение на приказна сребристосива рокля с пелерина, сътворена от дизайнерката Емилия Уикстед. Актрисата сподели, че „твърде прогресивната“ й героиня Бел е по-различна от останалите принцеси на „Дисни“.

На премиерата на филма присъстваха също Дан Стивънс, който се превъплъщава в образа на Звяра/Принца, Люк Еванс (Гастон, отхвърлен съперник за сърцето на Бел), Ема Томпсън и Иън Маккелън, които озвучават персонажите Мисис Потс и Когсуърт, режисьорът Бил Кондън.

Кондън не скри, че се е чувствал напрегнат заради предизвикателство да създаде игрална версия на класическата анимация. Маккелън сподели, че с известно безпокойство е очаквал моментът, в който ще може да сравни новия филм с оригиналната анимационна лента.
Игралната версия на „Красавицата и Звяра“ излиза на екран във Великобритания, САЩ и България на 17 март.

 
 

Той не е чудовище

| от chronicle.bg |

До преди седмици той беше най-популярния човек в YouTube. Тази седмица обаче Disney се отказаха от сътрудничество с шведската YouTube звезда Феликс “PewDiePie” Кйелберг, след като Wall Street Journal повдигнаха въпроса за антисемитските послания в няколко от неговите видеа, пише „Бъзфийд“. В тях той експериментира какво би направил човек за 5 долара и кара различни хора на различни места по света да отправят расистки послания, обидни дори за тях самите, за да покаже колко лесно се поддават на алчността.

YouTube последваха примера на Disney скоро след това, като отмениха предстоящия втори сезон от неговата уеб поредица, Scare PewDiePie. Някои от неговите видеа с по-скандално съдържание бяха изтрити, и той вече не е “Google Preferred” продуцент в YouTube — но както отбелязва Kotaku, Кйелберг получава все още рекламни приходи от записите си.

За тези, които не ги харесват, видеата на Кйелберг, в които той прави коментари, докато играе видеоигри, все така са дразнещи, дори и да не включват нацистки отправки. 

Едната история, която бихме могли да разкажем, е за технологиите, парите и сферата на знаменитости, които познаваме, слели се в най-наболелия въпрос на 2017: възходът на белия национализъм и фашизъм в Америка. Това е хитова тема, но не е истинската история.

Истинската история с PewDiePie не е, че някой, когото мразите на база предразсъдъци — заради лично неодобрение на неговата евро-DJ несъзнателност и крещяща енергия, или защото като цяло отхвърляте неговия бранш, или защото не вярвате, че някой може да спечели толкова много пари, като реално не прави нищо особено — си е получил заслуженото. Това е бягство от реалния проблем, защото самият PewDiePie не е самият проблем. Той е един от 50 милиона и една капки в океана, уловени във вълна към противен бряг.

Връзката на PewDiePie с неговите последователи е и реципрочна система на признание, и мъжки култ към личността, не го диагностицираме като нещо необичайно: приемаме го за естествено, защото “мъжете са си мъже”. Можем да демонизираме “тях” (тези, които отиват твърде далеч) като идея, да продължаваме да ги игнорираме в реалността, и да се правим после на шокирани, когато нуждата им от внимание най-накрая съвпадне със способността им да бият на очи.

Въпросът не е в правотата. Естествено, шегаджиите-расисти, тролове и начинаещи фашисти не са прави; естествено, те са неконтролируеми, подпомагани от корпорации, които им осигуряват платформа за организация и трибуна за изказ. Въпросът е в разбирането какво стои зад тази тъмна страна на интернет и как да го спрем.

Кйелберг не е първият или единственият създател на видеа от този тип, но отпечатъкът от него е навсякъде. Огромната част от “Let’s Play” видеата и друго косвено свързано с игрите съдържание, което представлява мнозинството от съдържнаието с много абонати в YouTube, носи неговата следа, неговите идиоми, неговата сбита реч. Донякъде от късмет и шанс, неговият ефект върху доминиращия зараждащ се медиен формат на XXI век е постоянен, като поражда тропи и формати и стандарти за изразяване, които са сравними с неговата слава. Ако YouTube видеата са изкуство, той е случайно появил се Пикасо.

Повечето хора, които говорят за Кйелберг сега, обаче всъщност не го познават толкова. Хората са склонни да надценяват колко разпространени са техните собствени позиции и интереси, феномен, наречен “фалшив консенсус”. Той обяснява защо близките ви постоянно се шокират от неща във Facebook; той обяснява в голяма част защо левицата и десницата са шокирани от реакциите на президентите Тръмп и Обама. Той обяснява и защо Феликс Кйелберг е толкова лесна табула раза за собствените ни есета и анализи: защото той е значим основно за младежите, чиито идеи и обсесии все още не се приемат насериозно от масовия дискурс.

Сред младежите между 13 и 18 години, според сп. Variety през 2014, PewDiePie е по-разпознаваем от Дженифър Лорънс. Ако това ви се струва невъзможно, стигате до разбирането на “фалшивия консенсус”. Децата пред екраните — които като цяло игнорират развлекателното съдържание, новините и културата, които вие считате за важни, света такъв, какъвто останалите като нас го разбират — изграждат свой собствен свят: те изграждат бъдещето. 50 милиона от тях. И феновете на PewDiePie, независимо дали това ви харесва, получават нещо реално от него.

“Много хора ме приемат за приятел, с който могат да релаксират за 15 минути дневно,” обяснява Кйелберг през 2014. “Самотата пред компютърния екран ни обединява. Аз обаче никога не съм се опитвал да бъда модел за подражание; просто искам да ги поканя да дойдат при мен.”

Като се има предвид тази връзка, не напълно симулирана интимност, няма нищо толкова разочароващо като YouTube знаменитост, изпадаща в подсъзнателни предразсъдъци или непривлекателни нагласи. В първите седмици на 2017, нереконструираното разбиране на Кйелберг за социална и политическа динамика доведе, както често се случва, до катастрофа, пише „Бъзфийд“.

Първо The Sun изолира аудио от видео, в което Кйелберг използва расова обида по време на особено триумфален момент. Няколко дни по-късно, стабилно нарастваща склонност към упоменаване на нацистите, Хитлер и антисемитски теми – Wall Street Journal преброява девет такива случая – експлодира под формата на скеч, в който Кйелберг наема двама души в Индия да държат плакат, призоваващ към смъртта на всички евреи (нещо, което по думите на Кйелберг той никога не е смятал, че те наистина ще сторят).

Кйелберг никога не е бил особено интелектуален. Неговият разсеян, пронизителен говор винаги е съдържал твърде много “кучки”; неговото настояване да се обръща към последователите си с “братлета” е част от нереалистично фокусираното върху мъжете възприятие, че гейминг културата има собствена демография (отново случай на фалшив консенсус). Като влиятелна фигура и инфлуенсър, това означава, че Кйелберг допринася за това, като подстрекава към това: той е едновременно създание и лидер на мислене във формално мъжки бранш и култура, изживяващ дълбока криза на идентичността.

Шокиращите онлайн активисти са породени от култура, изолирана от реалния живот. Шегите за Хитлер и изнасилвания идват първоначално от наивност, и в крайна сметка се слягат в убеждения: има безброй стендъп комици, хванати със свалени гащи, които са силно засегнати от негативната реакция и отвръщат с двойно по-голямо озлобление и стават зли. Проектирането на нашата културна сянка върху тяхното друго аз — ние, добрите хора, търсещи и стъпкващи тези, които тайно не са добри — ни пречи да видим как тези общности се зараждат, разрастват и се подхранват от нашето отхвърляне.

Това не е аргумент срещу политическата коректност като зла концепция, породена от консерватизма, не е и призив за съчувствие към интернет троловете по света. Слънчевата светлина обаче е най-добрият дезинфектант, и това, което не можете да видите — или отказвате да видите — е нещо, което не можете да поправите. Криенето от най-грозните части на нашата собствена култура ги поставя в позиция да причиняват най-голяма вреда.

Приучени сме да се дистанцираме от троловете с аниме аватари, така че те остават невидими — докато изведнъж не спрат да бъдат. Те стават колективи, в който момент изглежда сякаш са се зародили от нищото. Те обаче идват отнякъде: скука, самота, всеобщото усещане (което повечето от нас имат късмета да преодолеят в детинството) да бъдеш главният герой във вселената, който е жертва на лошо отношение въпреки че е най-добрият.

За тези момчета изнасилването и Ане Франк са еднакво призрачни истории, еднакъв път към екстремното. Този тип дълбоко огорчени мъже винаги ще говорят по-шумно, ще се надвикват, и ще надвикват жените. Нърдовете крещят, защото се чувстват незабележими и нечути. Това е единствената причина, поради която някой го прави.

Това не е далеч от стъпката мислещи еднакво герои-жертви се свързват с “еджлордовете” и се радикализират взаимно, точно както активистите за правата на мъжете, или противните свалячи: никой друг не разбира тяхната отбранителна перспектива, нуждата им от признание, нуждата им от помощ. Всъщност те биват оплювани за това. И те съответно се насърчават един друг, и тъй като всичкият хумор е базиран на усещане за дискомфорт, и семената рано или късно покълват, омразата чрез шеги в крайна сметка еволюира в реална омраза.

Представете си приемливото ниво на омраза в хумора, дори само преди няколко десетилетия, от черните лица на белите, играещи черни, до семеен тормоз и “испанската муха” — и как те биха еволюирали, без натиск от обществото като цяло за спирането им. Представете си, че хората зад тези така наречени шеги в момента съществуват в свят, доколкото те го разбират и емоционално го ценят, пълен с хора, които ги насърчават.

Тъй като пренебрегваме тези хора, докато те изминават пътя от точка A до точка B, приемаме, че A е равно на B; те никога не са се “променяли,” просто прикритието им е изчезнало. Гледали сме настрани в реалността, достатъчно дълго, за да се случи промяната извън периферното ни зрение. Реалността е, че те са имали нужда от граници, и ние не сме им ги дали, защото са били твърде противни, за да ги гледаме. Очертаването на самоуспокояваща граница между “Reddit нърдовете” от една страна и “чудовищата” от друга не прави нищо, за да ги спре, още по-малко, за да им помогне. То работи само в наша полза.

Представете си колко лесно би било да идолизирате някой, на който толкова редовно може да се разчита да променя личния ви прозорец на Овертон — категорията на нещата, които сте смятали за немислими — така че да включва неща, които вие не бихте казали преди шест месеца… на всеки шест месеца. Това е прекрасно усещане на свобода и престъпване на граници, и то никога не спира: това, което ви дава тръпка, сега вече звучи като ежедневие, всички го казват, всички са го нормализирани, и трябва да преминете към нещо друго. Нещо по-лошо, иначе никой няма да обърне внимание. Този възвратно-постъпателен дискурс осигурява невероятно признание, като учи, че най-лошото, което някой може да помисли, не го прави кофти човек, а герой.

Тази стратегия на групова терапия също така означава своеобразно взаимно упълномощаване: ние игнорираме степента, в която мъжете постоянно се нагаждат едни към други, или към “алфата” в дадена ситуация, за да видят къде е границата — примерно както Тръмп казва на Били Буш, че “те” позволяват да правиш всичко — и когато нито една от страните в този разговор няма усещане за авторитет, това се превръща в самозатвърждаваща се система на съгласие и консенсус.

Оспорването на тази базова рамка — на съвместна идеология, на сложни ориентири, които момчетата и мъжете използват, за да определят и насочват поведението на себе си и другите — означава да се нарушат правилата на “момчешкия клуб”. Невъзможно е да бъде зададен този въпрос, без да се изправим пред “мъжката крехкост”, пред защитата на мъжествеността в духа на #NotAllMen: “Как може да твърдиш, че следвам лидера?”

Със знаменитост като Кйелберг, това води до идеята, че ако да бъдеш “фен” е част от идентичността ти, всякакво оспорване на него е присъда за теб на поне две нива: като героичен независим мислител, и като човек с достатъчно изтънчен вкус, за да харесва нещата, които харесваш. Изследването на въпросната култура, независимо дали тя е на видеоигрите, или YouTube, или бялото расово превъзходство, е абсолютна атака срещу членовете й, от посока, която те не могат да видят или разберат. Защото като всеки въпрос, засягащ привилегия, ефектът й е екзистенциален, в духа на Лъвкрафт: за всяка група светът изглежда по един начин, но реално той изглежда другояче, а мозъкът ни е неспособен да осмисли другия начин.

Това се превръща в самозащитаващо се, самоподдържащо се статукво, което изпада в безумие, като всеки от тълпата убеждава другите, че това е нормално, че е редно: всъщност другите са тези, които не го разбират. Всеки “еджлорд” и начинаещ фашист си представя, че е Нео, отварящ очите си за тайната истина.

Фантазията за “Избрания” е най-невъзможна за разчупване или спиране, защото подхранва силно егото — и защото няма никакви “доказателства”, аргументи или срам, които да работят срещу нея; тя поглъща всичко. Това е нещото, което някои мъже в тези не твърде тясно свързани кръгове на привилегированост и скандалност сами признават като “гамбит на Ксанатос” — каквото и да стане, аз печеля. Можете да видите версия на това в отговора на PewDiePie на критиките срещу него: “Мисля, че да ставаме полиция на политическата коректност на практика ще ни прецака всички,” казва той в едно видео, “и тази година, 2017, реших да се боря. Ще бъда верен на себе си.”

Добавете към това и факта, че мъжете в нашата култура са приучени да виждат себе си като единствения обективен и рационален играч, и виждате специфично американска форма на радикализация, за която още нямаме понятие, защото е съвсем нова. В другите държави, ако млад мъж се чувства толкова важен и прав, и нечут от другите, че да е склонен да наруши законите или да навреди на хората, за да ги накара да разберат, имаме понятие за това: тероризъм. Просто не можем да го видим в самите нас.

Някъде в последните 10–20 поста на Facebook потока ви — не е нужно да скролвате твърде много — вероятно ще видите пост от човек, който обичате, който пуска с лекота шега за газови камери, или подмята нещо за изнасилване в или от видеоигра, или тайно/не толкова тайно смята, че Хилъри е кучка и това не подлежи на оспорване.

Чудовища ли са тези хора? Не. Но използвате определението “чудовище”, за да не се налага да признавате тази тяхна страна, за да избегнете да говорите с тях за нея, за да ви предпази от това да отворите кутията на Пандора и да видите какво има вътре. Бихте предпочели да изчакате и да се надявате ендшпилът в този случай да е нещо различно. Насилието, омразата и организираният активизъм са за тези, с които се асоциират другите хора, не за тези, които познавате и обичате.

PewDiePie е симптом на болест на мнозинството, но защото той случайно е забогатял, се задоволяваме да стоварваме отговорността единствено върху него. Неговото падение изглежда антикапиталистическо, неконформистко, кара ни да изпитваме всичко, което обичаме да изпитваме, когато се опитваме да докажем, че сме по-добри от другите. Истината обаче е, че почвата, на която расте този плевел, е реалността на Америка и съвременния свят, и ще насърчаваме и занапред това поведение, и този начин на мислене, докато те не дадат преки резултати.

Причината за това е ужасна и крайно проста: защото хленчещото самомнение и самоугаждане на белия мъжки гняв — от Геймъргейт до “Анонимните”, от WikiLeaks до The Fappening, всички разпространяващи се форми на объркване и гняв от “алтернативната десница”, които не бихте могли да разграничите от тезези на дори най-малко радикалната реална десница — са толкова отблъскващи, че е почти невъзможно да ги гледате или анализирате. Ние обаче няма да се избавим, както и те няма да се избавят от проблема, ако не опитаме. Болката им може и да е жалка, но наблюдавайте как тя се разпространява.