Марин Льо Пен: Европейците не искат да виждат Украйна в ЕС

| от |

Лидерката на френската крайна десница Марин Льо Пен, която многократно прави изявления в подкрепа на руския президент Владимир Путин, отново показа, че вижда ситуацията в Украйна малко по-различно от официалните власти на Франция.

marine-le-pen3

В интервюта за RFI и Le Parisien лидерът на Националния фронт заяви, че да се излезе от украинската криза е възможно само чрез преговори. При това, тя ясно даде да се разбере, че вината за това, което се случва в Украйна, е на Европейския съюз. Европейците не желаят Украйна в ЕС, добави тя. Пред L’Express тя добави, че Европа е хвърлила „олио в огъня“ и сравни отношенията между Русия и Украйна с „развод, в който приятелите не трябва да вземат страна“.

Официален Париж осъди „военната ескалация” между Русия и Украйна и прекрати подготовката за срещата на „Г8”, която трябва да се проведе в Сочи.

 
 

Тези хора на 70+ години ще разбият стереотипите ви за възраст

| от chronicle.bg |

По линията на стереотипите, обхващащи възрастните хора, всички сме виновни.

Повечето от нас са убедени, че веднъж щом човек навърши 70 години, хубавата част от живота му е приключила и това, което предстои, включва единствено болести, декубитални дюшеци и наливане на минерална вода в Княжево.

Разбира се, това далеч не се отнася до всички пенсионери. Фотографът Владимир Яковлев е посветил доста време на проекта си „Age of Happiness“, където снима хора между 70 и 100 години, които все още следват мечтите си, откриват нови неща и живеят на пълни обороти.

Вижте в галерията част от снимките, които е направил той и веднага счупете предразсъдъците.

 
 

Какво прави Скарлет Йохансон в телефона на Гери Турийска

| от chronicle.bg |

Ако с тиха усмивка сте си тананикали „Ще те хапя по мустака и гола кафе ще ти правя у вас“, значи прекрасният глас на Гери Турийска и чувството за хумор в текстовете й вече са ви застигнали. Гери е част от група Rubikub и създател на „Пощенска кутия за приказки“.

Концепцията е следната – известни лица четат текстове на автори, които все още не са познати за публиката. Резултатът винаги е забавен. Няма нужда да ви я представяме повече, вижте отговорите й в рубриката на Chronicle и Samsung България.

Кой е последният набран номер в телефона ти?

На съпруга ми. Но разговорът беше с дъщеря ни Аника, която каза: „Мамо, дойдеш ли?“. Време е да затварям лаптопа и да слизам да правя кус-кус.

Най-известният човек в телефонния ти указател?

Хахаха, имам българския номер на Скарлет Йохансон от 2005 година. Тогава тя снимаше „Черната Далия“ в София и се размотавахме постоянно.

За какво най-често използваш мобилния си телефон?

За Фейсбук, май. Никак не обичам да говоря по телефона. Предпочитам месинджърите.

Как реагираш, когато го забравиш вкъщи?

О, това би бил края на света. Слава Богу, не ми се случва. Може би веднъж съм си го забравяла и бях в тиха паника.

Приложението, без което не можеш?

Фейсбук месинджър, Whats up, Viber, Instagram.

Коя е твоята социална медия?

Е, ще се повторя, но Фейсбук. Цялата ми дейност покрай „Пощенска кутия за приказки“ минава през него. Нещо като офис ми е.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Кой е човекът, задминал Бил Гейтс по богатство

| от Getty Images |

Всички знаят Zara, но никой не знае за Амансио Ортега – основателят на марката, който редовно задминава Бил Гейтс по богатство.

Акциите на основната му компания Inditex се качиха с 2,5%. Според Forbes това е увеличило състоянието на Ортега до 79,5 милиарда долара. Гейтс има само 78,5 милиарда.

Въпреки огромните капитали на испанеца, малцина са чували за него. Това е така, защото той строго пази личния си живот в тайна и рядко дава интервюта в медиите.

Амансио Ортега основава модния гигант Zara с тогавашната си съпруга Росалия през 1975 година. Днес търговската му компания Inditex SA, която притежава Zara, Massimo Dutti и Pull&Bear, има над 6,600 магазина в цял свят.

През август 2013 година, бившата му съпруга и съосновател на Zara Росалия Мера умира на 69 години. Тя е най-богатата жена в Испания. Повече биография за Амансио в галерията.