Македониja со воз

| от | | |

Автор : Божидар Божанов (http://blog.bozho.net)

Та – мои приятели организираха влакова разходка из Македония. Да, звучи най-малкото странно, но целта беше да се обиколи цялата влакова мрежа на Македония. За 3 дни.

Започнахме с влак София-Ниш в четвъртък вечер (директна линия към Македония няма). Циркът започна още с качването – цялото купе, където ни бяха запазените места, беше пълно. „Разгонихме“ хората, но двама (една циганка и един сърбин) не искаха да стават. Ние бяхме 5 човека, та накрая се съгласиха те да се сменят за едното място. Няколко пъти казвахме на жената да отиде в другите вагони да провери, че сигурно има места, тя отговаряше с „нема, нема, проверила съм“. Преди Пирот подозренията ни се оказаха верни – контрабанда. В целия влак имаше контрабандисти на всякакви дребни неща – нашите бяха с пуловери или някакви дрехи. Докато бяхме на прозореца, сърбинът свали седалката и почна да вади неща от там. След малко мина жената с ключовата реплика „събра ли си багажа“. Кондукторите също май бяха в „играта“, защото не им заверяват билетите и така могат да пътуват с тях много пъти. На митничарите с такива дреболии сигурно не им се занимава. Беше леко тъжна картинка, как толкова много хора се занимават с пренасяне на две торби стока, печалбата от което сигурно им стига да си купят да ядат.

Слязохме на Ниш в 2ч през нощта. На гарата, пред полицията, отворихме вестници, нарязахме домати и краставици и замазахме едни филии. Банкетна вечеря в абсурден контекст. Беше вкусно. После се разходихме из Ниш за час – доста приятен град, в центъра беше много оживено, имаше открити дискотеки. Обърнах внимание и на паркирането – има си няколко зони за платено паркиране, а Ниш е по-малък от София. Върнахме се на гарата, влакът позакъсня, но се качихме. А, да, жената, която обявяваше влаковете, казваше „сречан пут“ (приятен път) – незначителна, но забележима любезност. Платихме си спални вагони и, като изключим граничната проверка, се събудихме в Скопие (поне аз, де, другите „скочиха“ по-рано да снимат гари).

Tук давам линк към картата на македонските ЖП линии (пругите), та ако все още не сте спрели да четете, да се ориентирате как се движим. Пристигането в Скопие беше през Куманово (север).

В Скопие гарата е интересна – една естакада с релсите и пероните, а отдолу – автогара. Навсякъде „таксисти“ те прикоткват за такси, нормално. Отказаха да ми продадат бира, защото преди 10ч било забранено. Интересното, е че го спазват, може би защото беше магазинче на гарата. Купихме билети за Гевгелия, до гръцката граница (за след 1 час) и излязохме из квартала да закусим. И там има зони за платено паркиране (25 денара (80ст) / час в тази, в която бяхме). Интересно е да се видят автобусите в Скопие – част от тях са лондонски, част са стари соц автобуси. Еклектика.

Хванахме влака за Гевгелия в 9. Влакът – мръсен, стар. Като нашите. Общо взето всички влакови състави бяха със сръбски вагони и локомотиви, оставени „от едно време“. Гарите са стари, доста от тях порутени. След около 3 часа бяхме в Гевгелия, като от там влак наобратно има чак в 5. Толкова време там нито има какво да правим, нито ще можем след това да стигнем до Прилеп, където е целта да нощуваме. Затова трябва да се върнем към Велес. Само че таксиджиите, които отново „подходиха“ към нас , не искаха да карат до там (100 км е). Придвижихме се до автогарата, където се оказа, че автобусът, който сме прочели в нета, наистина го има, което беше успокоение. (Като казвам „сме“, най-често имам предвид на 3-те други момчета, защото организацията беше изцяло тяхна). Там ни заговори една баба, пита откъде сме, беше много шокирана от това, че сме от България, разказа какви роднини има там, и че била роднина на Нако Колев (шоколада), който трябвало да бъде на мястото на Тодор Живков, ама го убили. „Сакам да кажем“ бяха 40% от думите и, а заключението беше, че тя може да е македонка, ама е и българка („и така, и вака“).

vxeff

Автобусът обаче беше без климатик, а температурата беше 40 градуса, код оранжево (портокалова фаза). Което във влака беше по-поносимо, заради отворените прозорци, но в автобуса се „разтекохме“. Добре, че имаше една почивка на Неготино (където може би не е готино) та да заредим с вода и да се разхладим. Там някъде едни хора пренасяха щайги през магистралата.

Пристигнахме на Велес, където също главната улица се казваше Маршал Тито. В повечето градове беше така, очевидно кръстена на създателя на републиката. А защо не Александър Македонски или направо Йехова, не знам. Велес е като нашата Горна Оряховица – най-кръстопътната гара, но скучен град. Докато чакахме влака седнахме на един фонтан в центъра с по едно скопско пиво в ръка. Жегата беше тежка, часът беше 3 следобед, и седенето на сянка беше единственото разумно решение. Гарата е доста далеч от автогарата, та походихме. Намира точно срещу дни силози, явно в индустриалната зона. На гарата купихме билети за Прилеп и зачакахме. Влакът, както всеки влак, който ползвахме, закъсняваше. Дойде един от Скопие, едни хора свалиха вана, други – хладилник. Дойде и нашият, качихме се. Беше експрес, в който имаше големи телевизори, на които даваха държавната телевизия. Там след един пресилено драматичен филм за турското робство пуснаха пропаганден „научно“-популярен филм – че Самуил не бил българин. Май се чу нещо и за фашистките окупатори (българите). Нашият влак беше доста бърз, та скоро се озовахме в родния град на Батман (снимка). С излизането от гарата пред нас се разкри отчайваща гледка – рушащи се, изоставени сгради, прах и…нищо. Не Прилеп, а Припят.  Хванахме пътя към хотела, който уж бяхме резервирали. Към центъра нещата взеха да изглеждат добре, дори приятно. Личеше си, че е вложено усилие за да изглежда градът хубаво. В хотела ни настаниха (макар че не бяха получили заявката за резервация) и излязохме към центъра. Беше към 9 часа, и центърът беше пълен. Може би защото е университетски град, но имаше много хора, много заведения и като цяло – живот. Хапнахме в една гостилница, сервитьорът се оказа, че ходи често в България – Сандански, Петрич, Благоевград, Кюстендил. Хубаво е в България явно, та идват хората.

n6tan

Не успяхме да обиколим добре Прилеп, защото, очаквано, бяхме много изморени, и на следващия ден направо станахме за влака към Битоля (Битола, както му казват сега македонците), в десет без нещо. Битоля е  приятен и поддържан град, втори по големина в Македония. Там имахме време да се поразходим, да накупим джунджурии, картички и боклуци. За няколко часа е супер, даже не ни стигна времето да влезем на разни места, та само отвън гледахме. Хванахме автобуса (бусче, тип маршрутка) за Охрид в 13:15. Отново без климатик, и отново жега. Тук ще отбележа, че до Охрид влак няма. Местността е много планинска, и преди години е имало теснолинейка, но отдавна вече няма. Асфалтът е доста напукан и това доведе до много подскоци и „лашкане“ в бусчето. На задната седалка един македонец се опитваше на развален английски да сваля испанска туристка, беше комична сцена.

Пристигнахме в Охрид, където ни чакаше човекът, при когото щяхме да нощуваме. Той дава квартира под наем, но наши приятели бяха ходили преди при него и го препоръчаха. И с право. Той е с български убеждения и поддържа каузата, че Македония и България са едно. Поради това му чупят магазина и пишат „Смърт“. Но човекът е много интелигентен и ерудиран. „Другата България“ има филм за него. С него говорихме малко повече на другата сутрин, и разказа доста интересни истории. Например как македонците в Охрид са укривали български войници от немците през войната (след като сменяме ориентацията), и целият град ги е пазил и е събирал злато за да ги откупи. Т.е. „фашисткият окупатор България“ е поредната пропагандна глупост. За Охрид един следобед е малко. Градът е туристически, но не натрапчиво, като например нашите черноморски курорти. Приятно е да се разхождаш край езерото и по уличките в стария град. Има доста църкви, крепост, гроб на Климент, билянините извори (където е „платно белила“) и какво ли още не. Видяхме само част от тези неща. Вечерта беше идилия, когато в рамките на някакво фестивалче хора пееха „Охридското езеро“, а ние седяхме на брега. Малко след това двама от нас водеха хорото. Което беше малко абсрудно – българските „фашистки окупатори“ да водят хорото в Охрид, на песента „Нишка баня“. Хапнахме (в туристическата част е по-скъпо, разбира се, но поносимо). В Охрид ще се ходи пак, няма начин.

Следваше най-дългият ЖП преход, но първо трябваше да стигнем до ЖП гара. От Охрид (югоизток) хванахме автобус за Кичево. Той имаше климатик, защото беше за Скопие и имаше туристи. Хванахме влака за Скопие (да, оставихме по-комфортния автобус със същата дестинация и тръгнахме с мръсния, горещ влак). След скъпата вечеря в Охрид, обядът ни беше филии с топено сирене и мариновани корнишони в мръсния влак. Но няма нищо лошо в контрастите.

Струга, Кичево и всичко по западната граница, та чак до Скопие е албанско. Веят се албански знамена, има огромни кичозни къщи, очевидно на местните „големци“. На една гара албанец се провикна „Не сликай да не извадим пищовот“ („Не снимай да не извадя пистолета“). Самата ЖП линия минава през доста красиви планински места, има и една голяма и много висока естакада. Но гарите ги няма – дори разрушени постройки няма на места. Влакът спира в нищото и се качват/слизат някакви хора (очевидно албанци). На една от горните снимки се вижда надпис „Секоj треба да има 3 деца“. Албанците бяха взели това присърце, и в съседните купета имаше едно семейство с 5. След като те слязоха, бащата остана до Скопие и влезе при нас, да си говорим. Реши, че или сме журналисти, или сме агенти – снимаме и пишем (едното момче пишеше кога пристига влакът, как изглежда гарата, какви завои прави линията и т.н.). Убедихме го, че не сме нито едното от двете, и се заговорихме. Увери ни, че човекът на Радуша с пистолета е нямало да ни направи нищо, щото не сме македонци. И че албанците били много миролюбиви. Ако не били, за два дена щели да превземат всичко до Кюстендил, ама си траели. Което беше част от монолога за велика Албания, как Скопие и още куп територии са всъщност албански, и че албанците са най-най. Както казваше брат ми, ако наложиш на една карта велика Албания, велика Македония, велика Сърбия, велика Румъния и велика България (не тази в Азия), то те ще съвпаднат. Всеки иска всичко на балканите. Тук малко лирическо отклонение – проблемът е, че отделяме твърде много време и енергия за тези исторически претенции. Македонците и албанците тънат в мизерия и мечти за велика Албания / велика Македония. Ние и румънците сме по-добре и само част от хората живеят в миналото. Албанецът продължи с това, кой е виновен за това, че живеем зле – масоните. Те ако се махнели, всичко щяло да се оправи. И така в приказки за велика Албания и масоните слязохме на Скопие.

Заради закъснението на влака, в Скопие имахме само 15 минути да купим билети, вода, храна, аз да питам за автобус за София вечерта, и да се качим на влака за Кочани. Кочани е близо до българската граница, и влакът е само в неделя. В около 15ч потеглихме и следващите 6 часа бяхме в този влак, с 5 минути слизане на Кочани. Той минава през по-българската част на Македония, с най-голям град – Штип. Влакът отново беше мръсен, гарите – отново рушащи се (поне част от тях), ние отново ядохме като клошари, а дори накрая нямахме вода и намерихме две недопити шишета на други пътници. Не се наложи да ги ползваме, защото открихме още едно шише с наша вода. Кондукторът ни се чудеше какво правим, още повече, че за тези 6 часа пътувахме във всичките 3 отделения на влака (заради „климатизацията“). Пристигнахме обратно в Скопие в 21:35, достатъчно време да хвана автобуса в 22. Който, като всичкият транспорт в Македония, дойде с 20 минути закъснение и тръгна с 45, в 22:45.

По този начин съм обиколил цялата железопътна мрежа на Македония, без една отбита от пътя ни гара – Волково (по линията за Прищина), която останалите от групата останаха днес да посетят, като по този начин съм покрил 98.9% от дължината на железопътната мрежа.

В закючение, като изключим центровете на големите градове, всичко останало е соц, а „Юго“ все още е масова кола. Не мога да кажа, че е „България преди 20 години“, защото има неща, които са европейски, поне в големите градове, но като цяло така изглежда. В същото време хората биват промивани от държавните медии, което ги капсулира – те мразят и българите, и гърците, а това са единствените страни в близост, които са в ЕС. Но както мразят българите, така доста от тях идват често в България или имат роднини. Малко абсурдна ситуация. Езикови проблеми почти няма, дори може да не се мъчи човек да говори на македонски – и да кара на български, ще го разберат (с изключение на някои думи).

Като цяло – абсурдно, но приятно пътешествие.

 
 

Общото между Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу

| от chronicle.bg |

Днес Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу имат рожден ден!

Известните девойки стават съответно на 35, 38 и 48. По този повод направихме галерия с техни снимки – да им се порадваме отстрани в случай, че не са ни поканили на купона довечера.

Родените на 2 декември са общителни, оригинални и спонтанни  хора с младежки дух, артистичен темпе­ра­мент и богато въображение. Те също така са възприемчиви, деликатни и амбициозни, с енергичен ха­рактер и темперамент.

 
 

Какво ли би написал Андерсен днес?

| от |

На днешната дата Ханс Кристиан е издал първата си книга с приказки. Той е роден през 1800 и някоя година, няма значение, никой не го интересува. Живял е в Дания преди времето на фейсбук и дори преди Дания да е в Европейския съюз, това също не е интересно. Интересно е обаче какво би написал днес Андерсен. И дали въобще би станал писател.

Някои хора биха казали, че да си писател е призвание и мисия. Това са същите хора, които започват текстове за историческа личност с дата на раждане и местожителство. Днес Андерсен сигурно би броил кликове. В днешно време кой не брои кликове. Също така може би би се занимавал с реклама – копирайтър или някакъв криейтив. Както всички знаем, какво ти пише в длъжностната характеристика в договора не е от някакво ангажиращо значение. По-важно е какъв е продуктът на работата ти, всъщност най-важно. Та какво би написал? Кой би посмял да предположи? Ми ние.

Имало едно време, разбира се, една риба. Тя се казвала Малката руса. Малката руса много искала да отиде на земята и да стане човек. Върху коралите по тротоарите в морето често имало залепени обяви за бърз кредит. Обявите представлявали номер на телефон и надпис над него „Бърз кредит“. Тайно от баща си – царят на морето, тя взела такъв бърз кредит и си купила крака, защото искала да е себе си и да се развива. Краката били пластмасови, направени от пластмасата, която човеците изхвърляли в морето, макар че нямало нужда, защото човеците често изхвърляли и направо готови протези. Една вечер Малката руса се направила, че й е лошо и повръща, тайно се натокала, оваляла се в галета, сложила краката и отишла сред хората. Слязла до центъра на града, където били питейните заведения и локали. Там намерила особено примамливо място и влезнала да види тука как е. Заозъртала се и погледът й спрял на едно сепаре. Там седели храбрият напомпан войник и грозното бате. Тя отишла при тях, разбира се.

– Седай – казал й войникът, докато гасял цигарата у пластмасова чаша с вода.

– Оууу… – и седнала, няма да стои права – И сега? Какъв е планът, войниче?

Храбрият напомпан войник й начертал един план и тя се съгласила. После двамата какво да правят – заживели заедно.

Не щеш ли, а тя много не щяла, ония от морето тръгнали да си търсят парите. Семейството й се опитвало да върне каквото може, но те постоянно си измисляли някакви задължения. Накрая семейството й фалирало. Царят бил гол. Когато се научил на тази новина, войникът бързо инструктирал своите две леви ръце – грозното бате, да види да оправи нещата. Решението било фирмата да се срине и да спрат да се искат заеми от нея. Батето се обадило на малката хибридопродавачка там да уреди нещата, тя уредила нещата и нещата вече били уредени.

Междувременно, за да има хепи енд и за да укроти децибелените мъки от злощастието на другарката си, войникът реши да я заведе на хирург да я пооправят. И отишли на хирург.

– Докторе, имам трето зърно. Искам да ми го махнете.

– Дайте да видя, госпожа.

– Госпожица съм. Вижте.

– Ама, госпожице… Това зърно е грахово.

Резил за Малката руса. Както и да е, де. Докторът я разпорил като риба и махнал гарнитурата.  Накрая храбрият напомпан войник я зарязал и тръгнал с някаква Малечка Палечка. Малката руса нямало какво да прави без образование и работен стаж и се върнала се при техните в морето. Край.

Така, всякаква прилика с реални неща е абсолютно нарочна, разбира се. Използвани са най-клишираните образи от средата ни, именно защото са клиширани – а клишетата са клишета с причина.

 
 

Киното на Уди Алън: крачка в друга реалност

| от chronicle.bg |

На днешния ден е роден един от гениите на съвременното кино – Уди Алън. И днес той навършва 81г. Трудно за вярване, но факт.

Уди Алън е от онези имена, които след проверка в Wikipedia, установявате, че се свързват с 10 професии накуп. Някои от нас едва успяват да се закрепят на острието на една професия, а Алън е режисьор, актьор, сценарист, драматург и музикант. Това е положението. Някои могат повече от други и Уди Алън е от можещите.

След 50 години в киното, творческата енергия на Алън не дава симптоми на затихване, както става ясно от последния му филм Cafe society. Нито грандиозният жълт скандал около раздялата му с Миа Фароу (1992 г.), нито недоказаните обвинения в педофилия, нито критиките спряха Алън да прави изкуството си, така както го разбира.

Филмите му са доказателството, че чувството за хумор е основната черта, която разделя интелигентния от неинтелигентния човек, широко скроения от тесногръдия.

Подбрали сме в галерия 15 любими наши филми на Уди Алън. Искате ли да добавите нещо?

 
 

Хайде да идва новият „Шерлок“!

| от |

След няма и година и един месец, минали в тегаво чакане, на малкия екран ще се появи новият, четвърти поред сезон на, нека си признаем честно, един от най-добрите сериали за последните години – „Шерлок“.

Шоуто, което направи Бенедикт Къмбърбач мега звезда, при това за няма и месец, се завръща за четвърти и засега, последен път на екран.

„Кометата на ВВС“, както феновете иронично наричат най-смелия проект на канала, стартира през 2010 година. По онова време модерна версия на най-известния книжен детектив, създаван някога, звучи като лоша научна-фантастика. Та какво може да прави Шерлок Холмс в XXI век и да е все така уникален, като мъжа създаден преди близо два века от сър Артър Конан Дойл? Хората са скептични и по-скоро негативно настроени към проекта, но накрая се оказва, че не са прави.

„Шерлок“ е шоу, в което или се влюбваш веднага или започваш да не понасяш още от първия му епизод. „Study in Pink“, базиран на един от кратките разкази на Дойл, излиза официално на 25 юли 2010 година. Месец по-рано ВВС пускат първата версия на същия епизод онлайн. Гледанията и свалянията са в хиляди. Епизодът по-късно е леко редактиран, променен и премонтиран и излиза официално на екран.

Взависимост от това коя версия сте гледали, може и да не сте харесали сериала още от първите му минути. Неофициалната версия, каквато се води неизлъчения епизод, е по-дълга, по-бавна и да, една идея по-различна.

Ще се учудите, но има хора, които рязко намразват сериала именно заради този епизод и така и не му дават повече шанс. Тяхна грешка. „Шерлок“ е поп-културно явление за телевизионния бизнес и е новаторство във времето, в което зрителят трудно успява да бъде изненадан.

Модерният „Шерлок“ няма време за губене. Сериалът базира първите си два сезона, излезли в рамките на шест месеца един от друг, на най-известните произведения на Конан Дойл и набързо вкарва вътре най-известните персонажи от света на детектива – Айрийн Адлър, професор Мориарти, инспектор Лестрейд, Майкрофт Холмс и разбира се, доктор Уотсън. Ще се учудите, но дори и второстепенните персонажи в сериала са базирани на такива, измислени от британеца и присъстващи в оригиналните му истории.

„Шерлок“ е феномен. На пръв поглед в него няма нищо уникално – та той адаптира произведия написани през 1800 година, не измисля нито един нов случай или персонаж за своя герой – и същевременно е най-новаторското хрумване на модерния развлекателен бизнес. Пълен е със случки и неща, които телевизията сякаш открива чак сега. И най-важното, успява да запали искрата по известния детектив отново.

Всеки век има свой Шерлок, казват различни експерти. Толкова уникално е творението на Артър Конан Дойл. За XXI век този Шерлок се нарича Бенедикт Къмбърбач. Независимо доколко това се харесва на някои или не. Независимо колко пълнометражни филма се направят за този детектив. Независимо колко нови книги излязат, се напишат, адаптират и прочие.

„Шерлок“ изстрелва Къмбърбач и Фрийман в стратосферата на мега-звездите. До момента, близо 40-годишните британци, са играли в телевизията, киното, при това във висококласни продукции, театъра и грандиозният успех все някак им се изплъзва. „Шерлок“ е game changer за тях. Той дава ударен ход на кариерите им и влива свежа кръв в леко скучния пейзаж на новите имена и еднотипни актьори, които се появяват ежегодно в Холивуд.

След грандиозния успех на първите си два сезона „Шерлок“ си взима почивка от цели 2 години. В днешно време, пък и в което и да е време, няма телевизионна продукция, която може да си позволи такава пауза. Това е лукс. Но ето, че „Шерлок“ го прави и това по никакъв начин не намалява фен-базата му. На 24 декември 2013 година, когато Шерлок Холмс трябва да се завърне от мъртвите, Twitter прегрява от тагове, хаштагове и прочие модерни версии на онлайн ентусиазма, заради старта на шоуто. Страницата на ВВС блокира от фенове, решени да гледат новия епизод онлайн.

Сезон 3 минава точно като комета – веднъж на 100 години – и отново отива в почивка, за да се завърне на 1 януари 2015-а (времевите паузи в „Шерлок“ са толкова огромни и различни, че могат да се мерят само с начина, по който Градска мобилност отчита времето между отделните трамваи – тоест, то граничи от сега до плюс безкрайност).

Стивън Мофат и Марк Гатис – сценарист и актьор по професия и създатели на сериала, в едно свое интервю казват, че когато им хрумнала идеята за модерен Шерлок, просто се молели ВВС да кажат „да“ на проекта. Защото телевизията се дърпа в продължение на няколко години. А какво и как ще правят те, за да го осъществят, си е тяхна работа.

В момента екипът на „Шерлок“ – от актьорите през режисьорите и сценаристите – е толкова зает с ангажименти по други проекти, че нямат време да направят нови епизоди за продукта, който ги направи толкова известни и желани. И това е жалко. Защото „Шерлок“ заслужава много сезони.

Сезон 4 обаче е на път. Той вече е изсниман, под строги мерки за сигурност и зоркия поглед на телевизията, в студения Кардиф. „Шерлок“ отдавна не се снима в Лондон. Всъщност от първия си епизод насам, защото вероятността там нещо да остане в тайна и някой да не види някоя сцена, е абсолютно невъзможно.

Ето ви един любопитен факт: първи епизод е сниман на реалната „Бейкър Стрийт“ 221В. Това не се е случвало никога след това. По онова време улицата е затворена и снимките текат, начело с Бенедикт Къмбърбач и Мартин Фрийман на сета, и никой не забелязва или дори и да го прави, не го вълнува какво се случва. Днес този вариант е мираж.

Сезон 4 на „Шерлок“, след един тотално страничен епизод, тръгва на 1 януари 2017 година. След него, в три поредни седмици, следват още 3 епизода. The Six Thatchers, The Lying Detective и The Final Problem, чиято първа снимка показва завръщането на Мориарти, ще бъдат излъчени съответно на 1-ви, 8-ми и 15-ти януари. И оттам-нататък не се знае накъде.

Sherlock Шерлок

Засега „Шерлок“ е в пауза. Но пък е като оргазъм или комета… зависи от гледната точка. Случва се рядко, но пък как!