Македониja со воз

| от | | |

Автор : Божидар Божанов (http://blog.bozho.net)

Та – мои приятели организираха влакова разходка из Македония. Да, звучи най-малкото странно, но целта беше да се обиколи цялата влакова мрежа на Македония. За 3 дни.

Започнахме с влак София-Ниш в четвъртък вечер (директна линия към Македония няма). Циркът започна още с качването – цялото купе, където ни бяха запазените места, беше пълно. „Разгонихме“ хората, но двама (една циганка и един сърбин) не искаха да стават. Ние бяхме 5 човека, та накрая се съгласиха те да се сменят за едното място. Няколко пъти казвахме на жената да отиде в другите вагони да провери, че сигурно има места, тя отговаряше с „нема, нема, проверила съм“. Преди Пирот подозренията ни се оказаха верни – контрабанда. В целия влак имаше контрабандисти на всякакви дребни неща – нашите бяха с пуловери или някакви дрехи. Докато бяхме на прозореца, сърбинът свали седалката и почна да вади неща от там. След малко мина жената с ключовата реплика „събра ли си багажа“. Кондукторите също май бяха в „играта“, защото не им заверяват билетите и така могат да пътуват с тях много пъти. На митничарите с такива дреболии сигурно не им се занимава. Беше леко тъжна картинка, как толкова много хора се занимават с пренасяне на две торби стока, печалбата от което сигурно им стига да си купят да ядат.

Слязохме на Ниш в 2ч през нощта. На гарата, пред полицията, отворихме вестници, нарязахме домати и краставици и замазахме едни филии. Банкетна вечеря в абсурден контекст. Беше вкусно. После се разходихме из Ниш за час – доста приятен град, в центъра беше много оживено, имаше открити дискотеки. Обърнах внимание и на паркирането – има си няколко зони за платено паркиране, а Ниш е по-малък от София. Върнахме се на гарата, влакът позакъсня, но се качихме. А, да, жената, която обявяваше влаковете, казваше „сречан пут“ (приятен път) – незначителна, но забележима любезност. Платихме си спални вагони и, като изключим граничната проверка, се събудихме в Скопие (поне аз, де, другите „скочиха“ по-рано да снимат гари).

Tук давам линк към картата на македонските ЖП линии (пругите), та ако все още не сте спрели да четете, да се ориентирате как се движим. Пристигането в Скопие беше през Куманово (север).

В Скопие гарата е интересна – една естакада с релсите и пероните, а отдолу – автогара. Навсякъде „таксисти“ те прикоткват за такси, нормално. Отказаха да ми продадат бира, защото преди 10ч било забранено. Интересното, е че го спазват, може би защото беше магазинче на гарата. Купихме билети за Гевгелия, до гръцката граница (за след 1 час) и излязохме из квартала да закусим. И там има зони за платено паркиране (25 денара (80ст) / час в тази, в която бяхме). Интересно е да се видят автобусите в Скопие – част от тях са лондонски, част са стари соц автобуси. Еклектика.

Хванахме влака за Гевгелия в 9. Влакът – мръсен, стар. Като нашите. Общо взето всички влакови състави бяха със сръбски вагони и локомотиви, оставени „от едно време“. Гарите са стари, доста от тях порутени. След около 3 часа бяхме в Гевгелия, като от там влак наобратно има чак в 5. Толкова време там нито има какво да правим, нито ще можем след това да стигнем до Прилеп, където е целта да нощуваме. Затова трябва да се върнем към Велес. Само че таксиджиите, които отново „подходиха“ към нас , не искаха да карат до там (100 км е). Придвижихме се до автогарата, където се оказа, че автобусът, който сме прочели в нета, наистина го има, което беше успокоение. (Като казвам „сме“, най-често имам предвид на 3-те други момчета, защото организацията беше изцяло тяхна). Там ни заговори една баба, пита откъде сме, беше много шокирана от това, че сме от България, разказа какви роднини има там, и че била роднина на Нако Колев (шоколада), който трябвало да бъде на мястото на Тодор Живков, ама го убили. „Сакам да кажем“ бяха 40% от думите и, а заключението беше, че тя може да е македонка, ама е и българка („и така, и вака“).

vxeff

Автобусът обаче беше без климатик, а температурата беше 40 градуса, код оранжево (портокалова фаза). Което във влака беше по-поносимо, заради отворените прозорци, но в автобуса се „разтекохме“. Добре, че имаше една почивка на Неготино (където може би не е готино) та да заредим с вода и да се разхладим. Там някъде едни хора пренасяха щайги през магистралата.

Пристигнахме на Велес, където също главната улица се казваше Маршал Тито. В повечето градове беше така, очевидно кръстена на създателя на републиката. А защо не Александър Македонски или направо Йехова, не знам. Велес е като нашата Горна Оряховица – най-кръстопътната гара, но скучен град. Докато чакахме влака седнахме на един фонтан в центъра с по едно скопско пиво в ръка. Жегата беше тежка, часът беше 3 следобед, и седенето на сянка беше единственото разумно решение. Гарата е доста далеч от автогарата, та походихме. Намира точно срещу дни силози, явно в индустриалната зона. На гарата купихме билети за Прилеп и зачакахме. Влакът, както всеки влак, който ползвахме, закъсняваше. Дойде един от Скопие, едни хора свалиха вана, други – хладилник. Дойде и нашият, качихме се. Беше експрес, в който имаше големи телевизори, на които даваха държавната телевизия. Там след един пресилено драматичен филм за турското робство пуснаха пропаганден „научно“-популярен филм – че Самуил не бил българин. Май се чу нещо и за фашистките окупатори (българите). Нашият влак беше доста бърз, та скоро се озовахме в родния град на Батман (снимка). С излизането от гарата пред нас се разкри отчайваща гледка – рушащи се, изоставени сгради, прах и…нищо. Не Прилеп, а Припят.  Хванахме пътя към хотела, който уж бяхме резервирали. Към центъра нещата взеха да изглеждат добре, дори приятно. Личеше си, че е вложено усилие за да изглежда градът хубаво. В хотела ни настаниха (макар че не бяха получили заявката за резервация) и излязохме към центъра. Беше към 9 часа, и центърът беше пълен. Може би защото е университетски град, но имаше много хора, много заведения и като цяло – живот. Хапнахме в една гостилница, сервитьорът се оказа, че ходи често в България – Сандански, Петрич, Благоевград, Кюстендил. Хубаво е в България явно, та идват хората.

n6tan

Не успяхме да обиколим добре Прилеп, защото, очаквано, бяхме много изморени, и на следващия ден направо станахме за влака към Битоля (Битола, както му казват сега македонците), в десет без нещо. Битоля е  приятен и поддържан град, втори по големина в Македония. Там имахме време да се поразходим, да накупим джунджурии, картички и боклуци. За няколко часа е супер, даже не ни стигна времето да влезем на разни места, та само отвън гледахме. Хванахме автобуса (бусче, тип маршрутка) за Охрид в 13:15. Отново без климатик, и отново жега. Тук ще отбележа, че до Охрид влак няма. Местността е много планинска, и преди години е имало теснолинейка, но отдавна вече няма. Асфалтът е доста напукан и това доведе до много подскоци и „лашкане“ в бусчето. На задната седалка един македонец се опитваше на развален английски да сваля испанска туристка, беше комична сцена.

Пристигнахме в Охрид, където ни чакаше човекът, при когото щяхме да нощуваме. Той дава квартира под наем, но наши приятели бяха ходили преди при него и го препоръчаха. И с право. Той е с български убеждения и поддържа каузата, че Македония и България са едно. Поради това му чупят магазина и пишат „Смърт“. Но човекът е много интелигентен и ерудиран. „Другата България“ има филм за него. С него говорихме малко повече на другата сутрин, и разказа доста интересни истории. Например как македонците в Охрид са укривали български войници от немците през войната (след като сменяме ориентацията), и целият град ги е пазил и е събирал злато за да ги откупи. Т.е. „фашисткият окупатор България“ е поредната пропагандна глупост. За Охрид един следобед е малко. Градът е туристически, но не натрапчиво, като например нашите черноморски курорти. Приятно е да се разхождаш край езерото и по уличките в стария град. Има доста църкви, крепост, гроб на Климент, билянините извори (където е „платно белила“) и какво ли още не. Видяхме само част от тези неща. Вечерта беше идилия, когато в рамките на някакво фестивалче хора пееха „Охридското езеро“, а ние седяхме на брега. Малко след това двама от нас водеха хорото. Което беше малко абсрудно – българските „фашистки окупатори“ да водят хорото в Охрид, на песента „Нишка баня“. Хапнахме (в туристическата част е по-скъпо, разбира се, но поносимо). В Охрид ще се ходи пак, няма начин.

Следваше най-дългият ЖП преход, но първо трябваше да стигнем до ЖП гара. От Охрид (югоизток) хванахме автобус за Кичево. Той имаше климатик, защото беше за Скопие и имаше туристи. Хванахме влака за Скопие (да, оставихме по-комфортния автобус със същата дестинация и тръгнахме с мръсния, горещ влак). След скъпата вечеря в Охрид, обядът ни беше филии с топено сирене и мариновани корнишони в мръсния влак. Но няма нищо лошо в контрастите.

Струга, Кичево и всичко по западната граница, та чак до Скопие е албанско. Веят се албански знамена, има огромни кичозни къщи, очевидно на местните „големци“. На една гара албанец се провикна „Не сликай да не извадим пищовот“ („Не снимай да не извадя пистолета“). Самата ЖП линия минава през доста красиви планински места, има и една голяма и много висока естакада. Но гарите ги няма – дори разрушени постройки няма на места. Влакът спира в нищото и се качват/слизат някакви хора (очевидно албанци). На една от горните снимки се вижда надпис „Секоj треба да има 3 деца“. Албанците бяха взели това присърце, и в съседните купета имаше едно семейство с 5. След като те слязоха, бащата остана до Скопие и влезе при нас, да си говорим. Реши, че или сме журналисти, или сме агенти – снимаме и пишем (едното момче пишеше кога пристига влакът, как изглежда гарата, какви завои прави линията и т.н.). Убедихме го, че не сме нито едното от двете, и се заговорихме. Увери ни, че човекът на Радуша с пистолета е нямало да ни направи нищо, щото не сме македонци. И че албанците били много миролюбиви. Ако не били, за два дена щели да превземат всичко до Кюстендил, ама си траели. Което беше част от монолога за велика Албания, как Скопие и още куп територии са всъщност албански, и че албанците са най-най. Както казваше брат ми, ако наложиш на една карта велика Албания, велика Македония, велика Сърбия, велика Румъния и велика България (не тази в Азия), то те ще съвпаднат. Всеки иска всичко на балканите. Тук малко лирическо отклонение – проблемът е, че отделяме твърде много време и енергия за тези исторически претенции. Македонците и албанците тънат в мизерия и мечти за велика Албания / велика Македония. Ние и румънците сме по-добре и само част от хората живеят в миналото. Албанецът продължи с това, кой е виновен за това, че живеем зле – масоните. Те ако се махнели, всичко щяло да се оправи. И така в приказки за велика Албания и масоните слязохме на Скопие.

Заради закъснението на влака, в Скопие имахме само 15 минути да купим билети, вода, храна, аз да питам за автобус за София вечерта, и да се качим на влака за Кочани. Кочани е близо до българската граница, и влакът е само в неделя. В около 15ч потеглихме и следващите 6 часа бяхме в този влак, с 5 минути слизане на Кочани. Той минава през по-българската част на Македония, с най-голям град – Штип. Влакът отново беше мръсен, гарите – отново рушащи се (поне част от тях), ние отново ядохме като клошари, а дори накрая нямахме вода и намерихме две недопити шишета на други пътници. Не се наложи да ги ползваме, защото открихме още едно шише с наша вода. Кондукторът ни се чудеше какво правим, още повече, че за тези 6 часа пътувахме във всичките 3 отделения на влака (заради „климатизацията“). Пристигнахме обратно в Скопие в 21:35, достатъчно време да хвана автобуса в 22. Който, като всичкият транспорт в Македония, дойде с 20 минути закъснение и тръгна с 45, в 22:45.

По този начин съм обиколил цялата железопътна мрежа на Македония, без една отбита от пътя ни гара – Волково (по линията за Прищина), която останалите от групата останаха днес да посетят, като по този начин съм покрил 98.9% от дължината на железопътната мрежа.

В закючение, като изключим центровете на големите градове, всичко останало е соц, а „Юго“ все още е масова кола. Не мога да кажа, че е „България преди 20 години“, защото има неща, които са европейски, поне в големите градове, но като цяло така изглежда. В същото време хората биват промивани от държавните медии, което ги капсулира – те мразят и българите, и гърците, а това са единствените страни в близост, които са в ЕС. Но както мразят българите, така доста от тях идват често в България или имат роднини. Малко абсурдна ситуация. Езикови проблеми почти няма, дори може да не се мъчи човек да говори на македонски – и да кара на български, ще го разберат (с изключение на някои думи).

Като цяло – абсурдно, но приятно пътешествие.

 
 

Варненска компания за изкуствени рифове се бори за 1 млн. долара

| от chronicle.bg |

Варненската компания Sea Harmony, която е разработила свой патент за изкуствени рифове, е българският финалист в надпреварата за част от наградния фонд от 1 млн. долара в конкурса Chivas The Venture.

Компанията започва работа по развиването на вертикални ферми за миди Pisa Reef. За разлика от съществуващите, тяхната разработка дава възможност за инсталиране и извън заливите. Pisa Reef е цяла подводна къща, която бързо се заселва с екологична система – миди, скариди и риби. Хранейки се със свръхпопулациите от зелени водорасли, развили се вследствие на битово замърсяване на водата, ерозия и използване на химикали, новите обитатели на вертикалните ферми пречистват водата. Освен това, създават и добър добив.

Sea Harmony е избрана да продължи към световния финал след няколко етапа, като в последния се състезаваше с още отличени стартиращи бизнеси с кауза. Компаниите-полуфиналисти в Chivas The Venture са три.

Stackport се класираха със системата за незрящи VAST, която използва очила с камера и приложение за смартфон, за да ориентира хората с нарушено зрение във всекидневни ситуации. Създателите на идеята очакват продуктът им да върне на работните места 15% от незрящите. VAST ще им дава възможност да се ориентират по-добре в непознати пространства, да подобрят възможностите си за четене, пазаруване, придвижване.

Cupffee е компания, създател на вафлена чашка за кафе – тя е вкусна, ядлива, биоразградима и не променя вкуса на кафето. Замърсяването с опаковки за еднократна употреба е огромен световен проблем. Cupffee е много добро решение както за любителите на бисквитката към кафето, така и за околната среда – дори и да изхвърлите чашката, тя се разгражда за няколко дни.

Изкуствената фотосинтеза е в основата на проекта на Wasabi Innovations – третият полуфиналист. Чрез специални сапунени молекули и сапунен мехур, се преработва въглероден двуокис във възобновима енергия с помощта на слънчевата светлина. В резултат на това бизнес начинание може да бъде революционизирана световната енергийна практика и предоставена възможност за обръщане на климатичните промени в света.

Sea Harmony, заедно с финалистите от другите 31 страни, ще участват и в едноседмично обучение за управление на бизнес в Оксфорд. През юли финалистът ни ще представи България на глобалния финал на Chivas The Venture в Лос Анжелис и ще се състезава за дял от милионния награден фонд. Sea Harmony ще презентира идеята си пред световни бизнес лидери и международното жури на Chivas The Venture.

Наградният фонд от 1 000 000 долара ще бъде разпределен на два етапа – 250 000 долара чрез 5-седмично онлайн гласуване, 750 000 долара – от глобално жури между един или повече екипи.

Състезанието за стартиращи компании с кауза Chivas The Venture вече трета година дава възможност на български участници да представят своя бизнес пред общност от инвеститори и да се състезават за част от наградния фонд от 1 млн долара. Тази година в The Venture се включват бизнеси с кауза от 32 държави на шест континента.

 
 

HP ZBook 15u със значително подобрение на процесора

| от chronicle.bg |

 

HP обяви подобрение преносимата си работна станция HP ZBook 15u.

Тези, които сте имали досег до HP ZBook 15u, знаете, че със своя 15.6“ дисплей станцията е една добра комбинация от мобилност и стойност. С тегло от от 1.9кг. (4.18lbs)3 и 19.9 мм. дебелина, работната станция може да се похвали с висока производителност. Захранва се с новите седмо поколение Intel® Core™ i5 и i7 процесори4, с да 32 GB DDR4 памет5, професионална графична карта AMD FirePro™, 2TB2 дисково пространство, включително и по избор HP Z Turbo Drive G25, и FHD touch или UHD дисплей.

Батерията е с дълъг живот и се поддържа от HP Fast Charge, осигуряваща бързо презареждане до 50% от батерията само за 30 минути.

Мобилната работна станция ZBook 15u има обща системна надеждност, гарантирана от 120 000 часа тестване в HP’s Total Test Process и е проектирана да отговори на MIL-STD 810G стандартите. Потребителите могат да се възползват от Windows 10 Pro1 и богатите функции на ISV сертифицираната видео карта AMD FirePro™ 3D с 2GB видео памет, проектирана да работи с всички професионални приложения на преносимата работна станция ZBook 15u.

HP ZBook15u_Touch_G4_with_Hand_Solidworks

Тази мобилна работна станция е оборудвана с конфигурация, подсигуряваща висока сигурност и лесна управляемост, включително водещата в индустрията BIOS функция за защита – HP Sure Start Gen8, която следи състоянието на BIOS, възстановява платформата без намеса, връща BIOS до обичайното му състояние и предлага функционалност за централизирано управление.

Интегрираните Trusted Platform Module (TPM), Smart Card Reader и по избор Finger Print Reader5 осигуряват защита на данни, имейл и потребителски документи. HP ZBook 15u има множество портове включително USB 3.1 Gen 1 port, DisplayPort™ 1.2 и други.

Мобилната работна станция HP ZBook също така идва и с предварително инсталираната HP Remote Graphics Software за отдалечени работни групи, HP Performance Advisor за оптимална производителност и HP Velocity за по–надеждно и бързо сърфиране мрежата.

HP ZBook 15u е достъпно сега със стартова цена от €1,090 без ДДС.

 

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Рон Уизли в трейлъра на сериалa „Гепи“

| от chronicle.bg |

Култовият филм „Гепи“ на режисьора Гай Ричи, с Брад Пит и Джейсън Стейтъм, ще бъде адаптиран в сериал. Дистрибутор е сайтът Crackle.

Мнозина са скептични по въпроса дали филмът би могъл да стане на сериал и действително – новите актьори не са коравите мъже, които бихме очаквали.

В ролите ще видим Люк Паскуалино от „Скинс“ и „Снежен снаряд“, Ед Уестуик от „Клюкарката“ и… Рупърт Гринт, който разбира се играе Рон Уизли във филмите за Хари Потър. Сериалът има 10 епизода, създадени от Алекс Де Раков, който обещава да запази хумористичното настроение на оригиналния филм от началото на века.

Гринт играе Чарли, двадесет-и-нещо-годишен лидер на банда от малки натегачи. Можем да очакваме бус пълен със златни кюлчета, уговорени боксови мачове и неадекватна престрелка с мъж в халат на цветя.

Трейлърът ни дава достатъчно, за да се закачим, въпреки че по-радикалните фенове може и да не са доволни от променения актьорски колектив и сюжет.

Сериалът излиза на 16 март.