Македониja со воз

| от | | |

Автор : Божидар Божанов (http://blog.bozho.net)

Та – мои приятели организираха влакова разходка из Македония. Да, звучи най-малкото странно, но целта беше да се обиколи цялата влакова мрежа на Македония. За 3 дни.

Започнахме с влак София-Ниш в четвъртък вечер (директна линия към Македония няма). Циркът започна още с качването – цялото купе, където ни бяха запазените места, беше пълно. „Разгонихме“ хората, но двама (една циганка и един сърбин) не искаха да стават. Ние бяхме 5 човека, та накрая се съгласиха те да се сменят за едното място. Няколко пъти казвахме на жената да отиде в другите вагони да провери, че сигурно има места, тя отговаряше с „нема, нема, проверила съм“. Преди Пирот подозренията ни се оказаха верни – контрабанда. В целия влак имаше контрабандисти на всякакви дребни неща – нашите бяха с пуловери или някакви дрехи. Докато бяхме на прозореца, сърбинът свали седалката и почна да вади неща от там. След малко мина жената с ключовата реплика „събра ли си багажа“. Кондукторите също май бяха в „играта“, защото не им заверяват билетите и така могат да пътуват с тях много пъти. На митничарите с такива дреболии сигурно не им се занимава. Беше леко тъжна картинка, как толкова много хора се занимават с пренасяне на две торби стока, печалбата от което сигурно им стига да си купят да ядат.

Слязохме на Ниш в 2ч през нощта. На гарата, пред полицията, отворихме вестници, нарязахме домати и краставици и замазахме едни филии. Банкетна вечеря в абсурден контекст. Беше вкусно. После се разходихме из Ниш за час – доста приятен град, в центъра беше много оживено, имаше открити дискотеки. Обърнах внимание и на паркирането – има си няколко зони за платено паркиране, а Ниш е по-малък от София. Върнахме се на гарата, влакът позакъсня, но се качихме. А, да, жената, която обявяваше влаковете, казваше „сречан пут“ (приятен път) – незначителна, но забележима любезност. Платихме си спални вагони и, като изключим граничната проверка, се събудихме в Скопие (поне аз, де, другите „скочиха“ по-рано да снимат гари).

Tук давам линк към картата на македонските ЖП линии (пругите), та ако все още не сте спрели да четете, да се ориентирате как се движим. Пристигането в Скопие беше през Куманово (север).

В Скопие гарата е интересна – една естакада с релсите и пероните, а отдолу – автогара. Навсякъде „таксисти“ те прикоткват за такси, нормално. Отказаха да ми продадат бира, защото преди 10ч било забранено. Интересното, е че го спазват, може би защото беше магазинче на гарата. Купихме билети за Гевгелия, до гръцката граница (за след 1 час) и излязохме из квартала да закусим. И там има зони за платено паркиране (25 денара (80ст) / час в тази, в която бяхме). Интересно е да се видят автобусите в Скопие – част от тях са лондонски, част са стари соц автобуси. Еклектика.

Хванахме влака за Гевгелия в 9. Влакът – мръсен, стар. Като нашите. Общо взето всички влакови състави бяха със сръбски вагони и локомотиви, оставени „от едно време“. Гарите са стари, доста от тях порутени. След около 3 часа бяхме в Гевгелия, като от там влак наобратно има чак в 5. Толкова време там нито има какво да правим, нито ще можем след това да стигнем до Прилеп, където е целта да нощуваме. Затова трябва да се върнем към Велес. Само че таксиджиите, които отново „подходиха“ към нас , не искаха да карат до там (100 км е). Придвижихме се до автогарата, където се оказа, че автобусът, който сме прочели в нета, наистина го има, което беше успокоение. (Като казвам „сме“, най-често имам предвид на 3-те други момчета, защото организацията беше изцяло тяхна). Там ни заговори една баба, пита откъде сме, беше много шокирана от това, че сме от България, разказа какви роднини има там, и че била роднина на Нако Колев (шоколада), който трябвало да бъде на мястото на Тодор Живков, ама го убили. „Сакам да кажем“ бяха 40% от думите и, а заключението беше, че тя може да е македонка, ама е и българка („и така, и вака“).

vxeff

Автобусът обаче беше без климатик, а температурата беше 40 градуса, код оранжево (портокалова фаза). Което във влака беше по-поносимо, заради отворените прозорци, но в автобуса се „разтекохме“. Добре, че имаше една почивка на Неготино (където може би не е готино) та да заредим с вода и да се разхладим. Там някъде едни хора пренасяха щайги през магистралата.

Пристигнахме на Велес, където също главната улица се казваше Маршал Тито. В повечето градове беше така, очевидно кръстена на създателя на републиката. А защо не Александър Македонски или направо Йехова, не знам. Велес е като нашата Горна Оряховица – най-кръстопътната гара, но скучен град. Докато чакахме влака седнахме на един фонтан в центъра с по едно скопско пиво в ръка. Жегата беше тежка, часът беше 3 следобед, и седенето на сянка беше единственото разумно решение. Гарата е доста далеч от автогарата, та походихме. Намира точно срещу дни силози, явно в индустриалната зона. На гарата купихме билети за Прилеп и зачакахме. Влакът, както всеки влак, който ползвахме, закъсняваше. Дойде един от Скопие, едни хора свалиха вана, други – хладилник. Дойде и нашият, качихме се. Беше експрес, в който имаше големи телевизори, на които даваха държавната телевизия. Там след един пресилено драматичен филм за турското робство пуснаха пропаганден „научно“-популярен филм – че Самуил не бил българин. Май се чу нещо и за фашистките окупатори (българите). Нашият влак беше доста бърз, та скоро се озовахме в родния град на Батман (снимка). С излизането от гарата пред нас се разкри отчайваща гледка – рушащи се, изоставени сгради, прах и…нищо. Не Прилеп, а Припят.  Хванахме пътя към хотела, който уж бяхме резервирали. Към центъра нещата взеха да изглеждат добре, дори приятно. Личеше си, че е вложено усилие за да изглежда градът хубаво. В хотела ни настаниха (макар че не бяха получили заявката за резервация) и излязохме към центъра. Беше към 9 часа, и центърът беше пълен. Може би защото е университетски град, но имаше много хора, много заведения и като цяло – живот. Хапнахме в една гостилница, сервитьорът се оказа, че ходи често в България – Сандански, Петрич, Благоевград, Кюстендил. Хубаво е в България явно, та идват хората.

n6tan

Не успяхме да обиколим добре Прилеп, защото, очаквано, бяхме много изморени, и на следващия ден направо станахме за влака към Битоля (Битола, както му казват сега македонците), в десет без нещо. Битоля е  приятен и поддържан град, втори по големина в Македония. Там имахме време да се поразходим, да накупим джунджурии, картички и боклуци. За няколко часа е супер, даже не ни стигна времето да влезем на разни места, та само отвън гледахме. Хванахме автобуса (бусче, тип маршрутка) за Охрид в 13:15. Отново без климатик, и отново жега. Тук ще отбележа, че до Охрид влак няма. Местността е много планинска, и преди години е имало теснолинейка, но отдавна вече няма. Асфалтът е доста напукан и това доведе до много подскоци и „лашкане“ в бусчето. На задната седалка един македонец се опитваше на развален английски да сваля испанска туристка, беше комична сцена.

Пристигнахме в Охрид, където ни чакаше човекът, при когото щяхме да нощуваме. Той дава квартира под наем, но наши приятели бяха ходили преди при него и го препоръчаха. И с право. Той е с български убеждения и поддържа каузата, че Македония и България са едно. Поради това му чупят магазина и пишат „Смърт“. Но човекът е много интелигентен и ерудиран. „Другата България“ има филм за него. С него говорихме малко повече на другата сутрин, и разказа доста интересни истории. Например как македонците в Охрид са укривали български войници от немците през войната (след като сменяме ориентацията), и целият град ги е пазил и е събирал злато за да ги откупи. Т.е. „фашисткият окупатор България“ е поредната пропагандна глупост. За Охрид един следобед е малко. Градът е туристически, но не натрапчиво, като например нашите черноморски курорти. Приятно е да се разхождаш край езерото и по уличките в стария град. Има доста църкви, крепост, гроб на Климент, билянините извори (където е „платно белила“) и какво ли още не. Видяхме само част от тези неща. Вечерта беше идилия, когато в рамките на някакво фестивалче хора пееха „Охридското езеро“, а ние седяхме на брега. Малко след това двама от нас водеха хорото. Което беше малко абсрудно – българските „фашистки окупатори“ да водят хорото в Охрид, на песента „Нишка баня“. Хапнахме (в туристическата част е по-скъпо, разбира се, но поносимо). В Охрид ще се ходи пак, няма начин.

Следваше най-дългият ЖП преход, но първо трябваше да стигнем до ЖП гара. От Охрид (югоизток) хванахме автобус за Кичево. Той имаше климатик, защото беше за Скопие и имаше туристи. Хванахме влака за Скопие (да, оставихме по-комфортния автобус със същата дестинация и тръгнахме с мръсния, горещ влак). След скъпата вечеря в Охрид, обядът ни беше филии с топено сирене и мариновани корнишони в мръсния влак. Но няма нищо лошо в контрастите.

Струга, Кичево и всичко по западната граница, та чак до Скопие е албанско. Веят се албански знамена, има огромни кичозни къщи, очевидно на местните „големци“. На една гара албанец се провикна „Не сликай да не извадим пищовот“ („Не снимай да не извадя пистолета“). Самата ЖП линия минава през доста красиви планински места, има и една голяма и много висока естакада. Но гарите ги няма – дори разрушени постройки няма на места. Влакът спира в нищото и се качват/слизат някакви хора (очевидно албанци). На една от горните снимки се вижда надпис „Секоj треба да има 3 деца“. Албанците бяха взели това присърце, и в съседните купета имаше едно семейство с 5. След като те слязоха, бащата остана до Скопие и влезе при нас, да си говорим. Реши, че или сме журналисти, или сме агенти – снимаме и пишем (едното момче пишеше кога пристига влакът, как изглежда гарата, какви завои прави линията и т.н.). Убедихме го, че не сме нито едното от двете, и се заговорихме. Увери ни, че човекът на Радуша с пистолета е нямало да ни направи нищо, щото не сме македонци. И че албанците били много миролюбиви. Ако не били, за два дена щели да превземат всичко до Кюстендил, ама си траели. Което беше част от монолога за велика Албания, как Скопие и още куп територии са всъщност албански, и че албанците са най-най. Както казваше брат ми, ако наложиш на една карта велика Албания, велика Македония, велика Сърбия, велика Румъния и велика България (не тази в Азия), то те ще съвпаднат. Всеки иска всичко на балканите. Тук малко лирическо отклонение – проблемът е, че отделяме твърде много време и енергия за тези исторически претенции. Македонците и албанците тънат в мизерия и мечти за велика Албания / велика Македония. Ние и румънците сме по-добре и само част от хората живеят в миналото. Албанецът продължи с това, кой е виновен за това, че живеем зле – масоните. Те ако се махнели, всичко щяло да се оправи. И така в приказки за велика Албания и масоните слязохме на Скопие.

Заради закъснението на влака, в Скопие имахме само 15 минути да купим билети, вода, храна, аз да питам за автобус за София вечерта, и да се качим на влака за Кочани. Кочани е близо до българската граница, и влакът е само в неделя. В около 15ч потеглихме и следващите 6 часа бяхме в този влак, с 5 минути слизане на Кочани. Той минава през по-българската част на Македония, с най-голям град – Штип. Влакът отново беше мръсен, гарите – отново рушащи се (поне част от тях), ние отново ядохме като клошари, а дори накрая нямахме вода и намерихме две недопити шишета на други пътници. Не се наложи да ги ползваме, защото открихме още едно шише с наша вода. Кондукторът ни се чудеше какво правим, още повече, че за тези 6 часа пътувахме във всичките 3 отделения на влака (заради „климатизацията“). Пристигнахме обратно в Скопие в 21:35, достатъчно време да хвана автобуса в 22. Който, като всичкият транспорт в Македония, дойде с 20 минути закъснение и тръгна с 45, в 22:45.

По този начин съм обиколил цялата железопътна мрежа на Македония, без една отбита от пътя ни гара – Волково (по линията за Прищина), която останалите от групата останаха днес да посетят, като по този начин съм покрил 98.9% от дължината на железопътната мрежа.

В закючение, като изключим центровете на големите градове, всичко останало е соц, а „Юго“ все още е масова кола. Не мога да кажа, че е „България преди 20 години“, защото има неща, които са европейски, поне в големите градове, но като цяло така изглежда. В същото време хората биват промивани от държавните медии, което ги капсулира – те мразят и българите, и гърците, а това са единствените страни в близост, които са в ЕС. Но както мразят българите, така доста от тях идват често в България или имат роднини. Малко абсурдна ситуация. Езикови проблеми почти няма, дори може да не се мъчи човек да говори на македонски – и да кара на български, ще го разберат (с изключение на някои думи).

Като цяло – абсурдно, но приятно пътешествие.

 
 

Пет начина да изглеждате умни на обществени места

| от |

Човек е същество, което има навика да изпада в крайности. За много неща. Но ако трябва да сведем лашкането от една посока в друга на чисто базисно ниво, то можем да кажем, че най-често човек се надценява или подценява жестоко. Ако сте от втория тип, вие виждате себе си като едни чудесни, общителни и великолепни хора. Или поне така се случват нещата в главата ви. Но някъде там, най-отзад, във фронталния лоб, едно гласче тихичко ви нашепва, че това май не е точно така. Тоест, вие си мислите, че сте умни, готини и сърдечни, казано с думи прости – вие сте направо супер и най-желаната компания за всяко по-елитарно и приятно събиране, но всъщност май не е точно така.

Спокойно. Има нещо, което хората винаги приемат с отворени обятия и това са умните хора. Те наистина са желана компания в почти всяка ситуация. От събиране на книжния клуб до пиене в бар, един наистина интелигентен човек, придава истинска осанка на плеядата от характери в този мини социум.

И вие искате да блеснете в него. Ама не знаете как. Ние ще ви дадем пет изпипани метода. Приложете ги и ще живеете щастливо.

  1. Не говорете много. Или просто не говорете изобщо и просто кимайте. Няма нищо по-елитарно от човек с напрегната физиономия, който слуша, но не си отваря устата. В редките случаи, когато това се наложи все пак, казвайте неща от сорта на: „Ти казваш, че аз ти казах, че той ти е казал…“ или нещо в този ред на мисли. Дълги изречения, без реална информация в тях, които да объркат противника. Но наистина – не говорете много. Ще изглеждате зашеметяващо потайни и дори малко студени. Но се усмихвайте в редки моменти. Защото един по-умен от вас човек е казал, че „когато не знаеш какво да кажеш, е по-добре да си замълчиш“. А вие наистина не знаете, нали?
  2. Говорете много. Този съвет реално се бие с предния. Затова трябва да изберете един от двата метода. Изборът най-често зависи от личната ви натура и начина, по който се чувствате в конкретния момент. При този създаването на вербална плява винаги оставя околните с впечатлението, че знаете много. Най-често много думи. Но думите са важни. Не случайно езикът се е развил до такива нива и е най-лесният начин за комуникация между различните хора и видове. Многото говорене, подобно на липсата на такова, винаги обърква другите – дали просто дрънкате празни приказки или реално казвате съществени неща? Не е ясно. Думите ви излизат по 100 в минута и дори да са просто дърдорене, никой не може да хване нишката толкова бързо. Учете се от политиците – казвайте нищо с много думи. Или най-добре – повтаряйте едно и също с различни думи. Единстеният проблем на този начин е, че все пак се налага да имате поне средно богат речник. Ако не сте сред тези индивиди, то изберете първия метод.
  3. Бъдете шумни. Първо и много важно нещо, шумните хора се забелязват от 100 километра. Когато влезете в една стая, винаги има един човек, който е по-ярък от останалите. И той винаги говори с няколко тона по-високо от всички. Смятате, че това е случайност? Не. Той вече е открил този метод и той работи за него. Казвайте и правете с аплом всичко – от поръчването на питие до разказването на виц. Нека всички знаят, че сте там или на съседната пряка или някъде много близо. И да се чувстват застрашени от вас и харизмата ви. Защото шумът винаги предизвиква внимание. А ако този шум е облечен в нещо по-така, още по-добре. Избирайте ярки тоалети, интересен грим или най-малкото – по-различна прическа. Обвийте тези неща в шум, звуци и силен тактилен контакт с околната среда и имате перфектната комбинация на мозък, обвит в чудесна и ярка опаковка.
  4. Цитирайте всичко. Една жена беше оставила с впечатлението свои познати, че е изчела цялата руска класика, само защото беше запомнила десет цитата на Толстой и Достоевски, които е прочела във фейсбук. За да развиете този метод до съвършенство трябва да се подготвите малко. Първо, лайкнете във фейсбук всякакви страници с цитати, мъдри мисли, анти мъдри мисли и Word porn. Започвайте да наизустявате, като тук подбирането е от голямо значение. Нека да са цитати от важни хора, но все пак и да са близки до вашата емоционална същност. Все пак хората, пред които смятате да ги употребявате ви познават поне малко. След това, от време на време, цитирайте тези хора и онлайн. Нека публичният и личният ви живот се слеят в едно. Цитирате умни хора онлайн, правите го и на живо, значи съответно четете безспир и имате слонска памет. Друго много важно – винаги комбинирайте цитати на български с такива на английски. Полиглозите са новите секссимволи. Пък и това може да заблуди останалите, че всъщност четете книги на няколко езика. Което винаги е плюс.
  5. Бъдете нихилист. Смята се, че ироничните хейтъри по дифолд са по-умни от обикновените простаци, гадняри, невъзпитани отрепки или онези позитивни загубеняци. Вие сте повече от всички тях и хейтите ярко онова, което те харесват, а онова, което не харесват – го хейтите повече с интелект. Пффф, сакразмът е секси и ви придава осанка на изключителна умност. Тъй като обаче сакразмът е висша форма на чувство за хумор, може и да ви е малко трудно. Затова се придържайте към простичкия нихилизъм, в който всичко е кофти, ама пък вие сте супер. Просто, защото вече сте му хванали цаката. Другото, което може да ви помогне тук е лайкването на нихилистични мемета. Тоест, лайквате, съответно схващате скритите послания и древната истина, заключени с тези две прости изречения. Понякога и шервайте, ама по рядко. По-често може да откраднете нещо, тоест да го заемете, и да го перефразирате като за вас си. Не се отклонявайте много от оригинала, че може и да ви хванат. Също така статусите, в които се оплаквате от хората, тъпотията, тъпаците, свалячите, които, да им се незнае, не ви оставят просто намира, винаги са чудесен начин да сте извисен нихилист и умник в едно. При това красавец, бе!

Следвайте тези прости съвети и ще пребъдете. Успех!

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.

 
 

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!     

 
 

5 сериала за телевизията, които да гледате по телевизията

| от |

Телевизията е велика магия. Можеш да покажеш всичко, да излъжеш, да пускаш глупости с часове, да се правиш на маймуна и винаги ще има поне един човек, който ще те гледа и дори ще те хареса. Телевизията е медията с най-силно влияние в модерния свят и нито интернет, нито онлайн стриймовете могат да я победят.

Телевизията е истинска магия. Там може да си на места, без реално да бъдеш на тях, може да си тъп, но да изглеждаш умен, можеш да си забавен без да имаш и един грам чувство за хумор. Телевизията придава онзи дребен блясък върху хората, след който всеки се чувства с 10 см по висок.

Негово величество малкият екран! Той ти дава толкова много и те мами по онзи приятно сладък начин. Той може да е мелодраматичен в тежките моменти и силно захаросан в сладките. И ти нямаш нищо против. От „Малката булка“ да майстори-готвачи, телевизията предлага всичко. Там има всичко. От експерти, които говорят мъдро по всякакви въпроси до маймуни, които правят фокуси.

Телевизията е сладкото изкушение и понякога се прави трудно. Особено, когато се стремиш към добра телевизия. Дали такава е останала, някои хора се съмняват, но ние не. Затова и имаме една селекция от пет адски добри сериала, правени за телевизия, в които се разкава за правенето на телевизия. Приятно четене.