Лявото, дясното, членството и лидерството

| от | |

Иван Стамболов, www.5corners.eu

Populist

Преди няколко дни ме поканиха за интервю в сериозна и авторитетна  медия. Темата беше „Лявото и дясното, проблемите на дясното и перспективите пред него“. Признавам, че изпитах мъничко злорадство, защото интересът към тази тема доказва, че темата наистина е важна, въпреки упоритите усилия да бъде неглежирана. От няколко години се наблюдават сериозни опити да бъде внушавано на хората, че „ляво“ и „дясно“ са отживелици, че са изпразнени от съдържание понятия и че светът вече е съвсем друг и в този съвсем друг свят няма място за такива демодирани разделения. Наистина в този олевял свят лявото и дясното може би са се изродили в ляв популизъм и десен популизъм, но у нас има и друга причина на публиката денонощно да бъде втълпявано, че ляво и дясно няма. Тази причина трябва да се търси във факта, че мощни индустриалци и партийни приватизатори на държавни активи са членове на националните органи на социалистическата партия, докато уж десни икономисти, членове на „автентични“ партии, се държат като синдикалисти, заставащи до наемния труд, за да го бранят от работодателите. В момента всеки иска за него да гласуват всички и затова на всички иска да угоди с обещанията си. Но не става така. Не можеш да угодиш едновременно и на дребния бизнес, и на администрацията. Не можеш да угодиш едновременно и на работниците, и на работодателите. А който твърди, че може, то той е типичният популист на нашето време. Но въпреки популизма, хората си имат специфични групови и съсловни интереси, които трябва да бъдат защитени и адекватно представени във властта. Тези интереси често са антагонистични и затова трябва да бъдат представяни от антагонистични партии. Не се плашете от думата. Тя се използва не само в политическите науки, но и в анатомията. Антагонисти са мускулите отпред и отзад на краката и поради това ние можем да вървим. Аз мисля, че както за да има семейство са нужни мъж и жена (въпреки упоритите опити напоследък да се докаже обратното), така и за хармоничното съществуване на обществото са нужни ляво и дясно в политиката.

Каква е оперативната разлика между лявото и дясното

Има много критерии да се отговори на този въпрос. От икономическа гледна точка дясната политика е тази, която разпределя по-малко от половината обществени пари през държавата, а лявата е онази, която разпределя повече от половината. Пак от икономическа, но малко по-лична гледна точка, десният човек е този, който би приел свободната конкуренция като поле, на което да докаже силата и способностите си, а левият би заложил на ясни, честни, макар и малко сложни правила, по които обществото да регулира отношенията между членовете си, дори и между най-неконкурентоспособните от тях, за да цари справедливост и да няма непоносимо страдание. От още по-съкровена гледна точка лявото и дясното могат да се измерят през свободата. Десният човек не би дал свободата си за нищо на света, дори това да му коства мъки, а левият с готовност би делегирал части от свободата си в името на спокоен, сигурен и регулиран живот. Най-накрая, от една по-философска и хуманитарна гледна точка, десният човек е по-склонен да гледа на себе си като на творение, докато левият се възприема като венец на еволюцията. На когото му се занимава, нека се самоопредели по тези критерии и да реши ляв ли е, десен ли е. За нас в случая по-важно е друго:

Кои са десните партии в България

Има два начина да се дефинира един политически субект като ляв или десен. Първият е според идеологията, вторият е според електоралната подкрепа. Да вземем например ГЕРБ. Като идеология и политика те са доста компромисно десни, защото политиката им се основава по-скоро на централизираната регулация, отколкото на свободната конкуренция. Що се отнася до идеологията им, те първо трябва да отговорят на въпроса имат ли изобщо някаква идеология и чак след това да кажат каква е тя. Но пък по електорална подкрепа ГЕРБ си е par excellence дясна партия, защото голяма част от гласуващите за нея са десни избиратели или поне са такива избиратели, които по-рано са гласували за СДС. Това прави ГЕРБ поне на пръв поглед недвусмислено десни. Но все пак остава и един непреодолим фактор:

Така наречената „автентична десница“

Каквото и да говорим, патентът се държи от ДСБ – където е ДСБ, там е дясното. Удобно и продуктивно убеждение. Макар че всъщност марката е СДС. Именно СДС г-н Борисов желаеше навремето да приобрети за себе си, но не му се получи. СДС продължава да бъде марката на дясното, макар че беше нечовешки употребена при водачеството на г-н Кабаиванов, който избърза да заяви лоялността си към г-н Борисов. Но скоро окончателно ще спре да бъде такава, особено ако Реформаторският блок си изиграе картите както трябва. Какво всъщност е дясното? От електорална гледна точка дясното продължава да представлява едни около 30% от гласоподавателите, които все още определят себе си преди всичко като антикомунисти. Антикомунизмът не е маловажен, нито е отживял времето си. Комунизмът е достатъчно мащабна катастрофа, достатъчно персонифицирано зло, за да си мисли някой, че някога ще престане да бъде определящ критерий. Значи, тези 30% продължават да търсят своето политическо представителство. Кой ще ги представи във властта?

Една от двете десници

Както вече стана ясно, „автентичните“ десници са две: идеологически адекватната и електоралноадекватната. Тоест Реформаторският блок и ГЕРБ. Реформаторският блок е сериозен кандидат за изразител и представител на десните хора, но и той си има своите проблеми. За Реформаторския блок има две големи и жизненоважни задачи: да увеличи доверието и да разшири базата. Грешка е партиите от Блока да фокусират усилията си върху твърдите си ядра. Тези ядра си имат граница и ние отдавна я знаем коя е. Трябва Блокът да върви по посока да разширява базата си, което може да стане по един сравнително лесен начин:

Индивидуално членство в Блока

Напоследък има мощно движение в тази посока и аз съм склонен да го подкрепя. Индивидуалното членство в Реформаторския Блок е може би най-демократичното нещо, което се е случвало от основаването му насам. То дава възможност на хора, които не желаят да се обвържат с една или друга партийна доктрина, но пък искат да бъдат част от новия и автентичен десен проект на страната си, да намерят своето място в обществения дискурс. Знам, че няма време индивидуалното членство да стане това, което трябва да бъде. Защото за да се случи това, Реформаторският блок трябва да се превърне в самостоятелна и обособена политическа партия. Лично моето мнение е, че РБ отдавна трябваше да бъде самостоятелна партия, но изглежда балансът на интересите е по-сложен и това затруднява преговорите вътре в него. Както и да е. В момента е напълно възможно да се учреди индивидуално членство в Блока. Формално то ще прилича на института на т.нар. „регистрирани симпатизанти“, който може да даде приемливи форми на участие на гражданите. Въпрос на добра воля на Блока е да даде на този институт правомощията да избира ръководни органи. Което ни довежда до следващата тема:

Ръководните органи на Блока

Индивидуалното членство поставя и въпроса за лидерството. Нормално е лидерите на партиите от Блока да искат да бъдат и лидери на Блока като цяло. Но сред тях има такива, които срещат очевидни проблеми с лидирането на собствените си партии, а това би отровило атмосферата по конституиране на ръководството на Блока. Ето защо мисля, че въвеждането на принципа за индивидуално членство в Реформаторския блок е добро, защото ще може да се избере легитимно ръководство, независимо от инструментите, които ще му бъдат предоставени – конгрес, гласуване в интернет или нещо друго. Нещо повече, нека лидерите на партиите в Блока издигнат кандидатурите си заедно с всички останали кандидатури, които ще се появят. Аз съм сигурен, че ще покажат добър резултат, ще влязат в новите ръководни органи на Блока и тогава вече никой нищо няма да може да каже за тяхната легитимност, защото ще бъдат избрани не от собствените си партии, нито пък ще заемат ръководни постове в резултат на преговори и пазарлъци помежду си.

Плурализъм или централизъм

Когато РБ събере критична членска маса, то съвсем логично е да свика и Конгрес. Стига да има добрата воля за това, защото времето за учредяване на партия до изборите е технически недостатъчно. На този конгрес всички ангажирани с управлението на Блока трябва да кажат какви да са органите на тази организация и кои хора да членуват в тях. Делегатите ще изберат лидер и управляващи органи. Когато това обаче стане, аз съм привърженик на схващането, че управлението трябва да е централизирано, лидерът да има голяма власт и голяма отговорност. Да няма коригиращи органи като разни обществени съвети, защото те се правят само за да е симпатична партията на публиката (а тя не става симпатична, само заради това че има обществен съвет), но иначе пречат за бързото взимане на правилни решения.

Разширената база, която ще получи Реформаторският блок заради възможността за индивидуално членство в него, както и новото лидерство, потвърдено от индивидуалното членство, ще изнесат Блока отвъд скромните граници на твърдите ядра на партиите в него. Тогава много повече от онези 30% гласоподаватели, за които стана дума по-горе, ще излязат и ще гласуват за Блока, видели в него истински и смислен десен проект, отправил поглед в бъдещето отвъд конюнктурните интереси на отделни личности.

Ако Реформаторският блок успее да вкара трийсетина депутати, тогава няма да има политически играч, който да не се съобразява с него. Тогава Блокът наистина ще може да прави ефективна политика и ако тази политика е честна и автентично дясна, то бъдещето ще бъде светло. Ето това се опитах да кажа, когато ме попитаха за дясното.

 
 

„Туин Пийкс”: Агент Купър, това ти ли си?

| от chronicle.bg |

След като наскоро разбрахме коя е датата, на която „Туин Пийкс” се завръща, вече можем да погледнем и към още едно много очаквано завръщане. Как изглежда агент Дейл Купър днес?

И Дейвид Линч, и Марк Фрост мълчат за това, което ни очаква в новите епизоди.

Голяма част от звездите в оригиналните епизоди се завръщат, с изключение на Джоан Чен, Лара Флин Бойл, Пайпър Лори, Майкъл Онткийн и Ерик Да Ре.

Новият сезон започва на 21 май с двучасов епизод. Предлагаме ви тийзър, с който да надникнем към това, което ни очаква.

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

Най-доброто от Мартин Скорсезе

| от |

Мартин Скорсезе е един от най-великите живи режисьори на нашето време. За своите 74 години този дребен американец от италиански произход е променил основните правила на седмото изкуство повече пъти, отколкото всеки друг режисьор.

С над 50 заглавия във филмовата си кариера, един спечелен „Оскар“ и близо 60 продуцентски проекта Мартин Скорсезе прави от киното онова, заради което хората го наричат „изкуство“. Остри кадри, близки планове, тишината в сцените, динамичният разказ, неконвенционалните персонажи са онези неща, които правят Скорсезе отличителен, запомнящ се, забележителен. Гледате ли негов филм, дори само един, няма връщане назад и така трябва да бъде.

Скорсезе прави кино в чист вид. Епични шедьоври, удоволствие за сетивата за всеки киноман, които ще останат в историята на седмото изкуство, много след като нас и него няма да ни има. И отново – така трябва да бъде.

Мартин Скорсезе е един от най-великите режисьори покорили Холивуд и всеки, който мисли различно е или голям глупак или не разбира от кино. Толкова е просто.

След две години тишина Скорсезе се завръща на голям екран с „Мълчание“ – един проект, който иска да направи от много години. История за безпрецедентната, безкористна вяра и религията, както той я разбира. Защото религията и вярата имат много малко общо. И „Мълчание“ е тук, за да разкаже това.

Адаптация по романа на японеца Шюсако Ендо „Мълчание“ е трудна, бавна, тъжна и мълчалива история. Тя подлага на съмнение и дълги и мъчителни изпитания най-фундаменталните въпроси и чувства заложени в човека.

Тишина ли е Бог? Ако Него изобщо го има. Защо остава мълчалив, дори когато ти говориш с него? Трябва ли да продължиш да го търсиш и да вярваш, дори когато той не ти отговаря със същото? „Am I just praying to silence?“ е основният мотив загнезден в тази тъжна приказка за божественото и отвъд него. И отговорът на всички тези въпроси е „да“.

Религията, вярата и изпитанията, които идват след като се отдадеш на тях, са теми, които вълнуват Скорсезе и той често ги прокарва по един или друг начин във филмите си. Понякога го прави директно, взима религията, чопли я, унищожава я, показва най-лошото й, най-хубавото й и накрая оставя зрителят да реши сам за себе си. Като в „Последното изкушение на Христос“.

Религията според Скорсезе е много по-многопластова и интересна, отколкото според църквата, която винаги се опитва да ни я пробуда с една по-ведра, но някак назидателна страна. Вярата от друга страна е нещо, което всички ние носим в себе си. Тя е заложена в ДНК-то ни и само ние можем да изберем как и накъде да я насочим. Да вярваме или не изобщо не е въпросът! Въпросът е „в какво“?

В този ред на мисли „Мълчание“ е някак задължителен за гледане, защото е кино в чист вид, защото е по една от любимите теми на своя режисьор и защото ще подложи на изпитание и вас, като зрители.

По повод премиерата на „Мълчание“, която е на 14.01. в зала 1 на НДК, като част от програмата на „Киномания“, ние се обръщаме към Мартин Скорсезе и аплодираме неговото величие на голям екран. Защото този дребен мъж с проблемен, странен и динамичен живот е създал повече кино, отколкото някои хора ще успеят да видят в живота си.

Вие се подгответе за „Мълчание“, а дотогава 10 от най-добрите заглавия на маестро Скорсезе са от нас за вас. В галерията горе. Наздраве!

 
 

Рецепта за гъбено ризото

| от Росица Гърджелийска |

Росица работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия. Днес ви предлагаме рецептата й за гъбено ризото. 

След всичките пържоли, мезета, ядки, баклави, баници имам нужда да хапна нещо топло и семпло. Деликатният вкус на гъбеното ризото винаги ми напомня, че пролетта ще се завърне бързо и слънцето отново ще изгрее. И запомнете – бялото вино в рецептата е за готвене, а не за пиене.
Нужни съставки:

1 литър пилешки или зеленчуков бульон

1 голяма глава лук

2 глави чесън – накълцани на дребно

1 тиквичка

400 гр гъби – нарязани

90 гр пармезан – настърган

2 с.л. зехтин или олио

1 с.л. масло

400 гр ориз за ризото

2 ч.ч. бяло сухо вино

пресен копър за сервиране

Начин на приготвяне:

Загрейте 1 с.л. зехтин в дълбок тиган. Добавете гъбите и чесъна и гответе докато гъбите омекнат – около 15 мин. Прехвърлете в друг съд гъбите и соковете от тях.

Добавете към същия тиган 1 с.л. зехтин и добавете нарязаната на много дребно тиквичка и лук. Гответе 10 минути.

Добавете ориза към лука и тиквичката и разбъркайте, за да се овъргаля ориза в мазнината. Когато оризът стане златист и леко прозрачен започнете да добавяте вино до пълното му абсорбиране в ориза. Започнете да добавяте постепенно бульона по същия начин, малко по малко докато, оризът напълно поеме цялата течност и омекне до степен „ал денте“, не прекалено твърд, но не и прекалено сварен.

Махнете ориза от котлона, добавете към него гъбите, заедно с техните сокове, маслото, пресен лук (чайвс) и малко пресен копър за украса.

DSCN7507