Лидерът на СДС няма само долни гащи на „Манчестър Юнайтед“

| от |

Тъй като лидерът на СДС отново е център на внимание, припомняме тази статия на колегите от 24 часа.

Политиците у нас си умират да се увъртат около всякакви български спортисти и техни изяви – особено когато са успешни.

Разбира се, има и такива, които са наистина фенове и не търсят дивиденти. Във футбола и едните, и другите винаги са уредени с места в ложите на нашите стадиони.

Наскоро в горните етажи на българската политика се появи един човек, който превъзхожда всичките си колеги по брой изгледани мачове и то винаги сред редовите фенове. Той е новият председател на СДС Божидар Лукарски.

Освен адвокатска той има и многогодишна практика в агитката на „Локомотив“ (Сф). Възпитаникът на Националната гимназия за древни езици и култури вече близо 25 г. ходи по мачове на „железничарите“ в „Надежда“, из провицията и в чужбина. Ще бъде на стадиона и следнашия петък, когато е първото домакинство за новия сезон на любимия му отбор срещу „Литекс“.

Image_2167307_126

За да стане съвсем ясно, че той е тотален фен на футбола, трябва да бъде споменат прякорът му – Божо Манчестъра. Лукарски е известен така заради силната си привързаност към английския гранд „Юнайтед“. До какво претрупване в гардероба му води тя, новоизбраният председател на СДС споменава по-нататък.

Повечето деца рано или късно се ориентират към по-сладките откъм слава и масовост „Левски“ и ЦСКА. Това става най-често по наследство. При Божидар Лукарски случаят е същият, само че гените тук са железничарски. Първите ясни спомени на политика за футбола са свързани с последната титла на „Локо“ (Сф) от 1978 г.

В дома на семейство Лукарски тогава има празненство по повод 6-ия рожден ден на Божидар. Баща му Цецо се е затворил в спалнята. „По телевизията вървеше мач на „Локо“ (Сф) с ЦСКА. В момента, когато той свърши победно за „Локо“,  баща ми влетя при нас и започна да хвърля във въздуха мен и другарчетата ми от радост. Запомнил съм добре този момент“, разказва Лукарски.

На следващата година той вече лично е свидетел на връчването на бронзовите медали на „Локо“ (Сф), където вижда легендата на тима от „Надежда“ Начко Михайлов. Първо баща му води него и брат му Васил на мачове, а постепенно те започват и сами да ходят.

„Освен от баща ми наследствеността идва и от дядо ми, който бе железопътен работник. Имаше един момент, когато „Локомотив“ играеше в Требич. Оттам имам блед спомен. В „Надежда“ вече бях на мачове много по-често. В 7-8-и клас започнахме да формираме агитка. То това е силно казано за тогава. Но всъщност бройката няма значение. Важно е хората да са истински локомотивци. Нашата агитка никога не е била особено голяма, но винаги е била вярна“, казва Лукарски.

Разбира се, с годините той става по-умерен фен и разрежда мачовете заради ангажиментите си, но не престава да посещава по-интересните. За последно бил пак на срещата с „Пирин“ (Гоце Делчев). През пролетта „Локо“ загуби с 0:1 в София от този съперник и бе много близо до изпадане.

Лукарски ходи редовно и на мачовете от европейските турнири на „железничарите“. Един от кошмарните му спомени е свързан с пътуване до Македония. През 2006 г. „Локо“ гостува на „Македония Гьорче Петров“. Агитката пристига в Скопие 6-7 часа преди началото на двубоя. Идеята е да разгледат града. Македонците закарват българските фенове на стадиона с нареждане да не го напускат.

„Дето се вика, нямахме и карти да запълним времето. Дремехме по седалките. Казаха ни, че това се прави от съображения за сигурност“, разказва Божидар. А агитката на „Локо“ никога не е била агресивна. Лукарски няма неприятни спомени от сбивания с привърженици на други отбори за толкова години по стадионите.

С Европа е свързан и най-силният според него мач на „Локо“. В София отново през 2006 г. „железничарите“ повеждат с 2:0 на „Фейенорд“. Съдията обаче подбутва гостите с фалшива дузпа след артистично падане на Ангелос Харистеас. Мачът свършва 2:2. В Ротердам локомотивци изпускат да отбележат и след 0:0 се разминават с групите на УЕФА.

Може би най-неприятният спомен е свъразн именно с последния мач на „Локо“, посетен от Лукарски. „След като загубихме с 0:1 бях сигурен, че ще изпаднем. А щеше да бъде и заслужено“, казва той.

„Железничарска“ нишка има и в избора на другия негов любим отбор – „Манчестър Юнайтед“. Като големи фенове на футбола и на „Локо“ (Сф) Божидар и брат му Васил решават в големите първенства в чужбина да са противници. Ако единият е от „Аякс“, другият взема „Фейенорд“ например. През 80-те години на миналия век „Ливърпул“ ниже успехи и Васил е негов привърженик.

Image_2167308_128

„Разбрах, че основателите на „Манчестър Юнайтед“ били железничарски работници от Нютън Хийт, както се казва първо отборът, и това веднага определи моето решение. Не ме отказа и това, че за кратко бяха във Втора лига. Подкрепях ги здраво и този клуб се превърна в част от мен, както бе и с „Локомотив“. Много бях разочарован в края на сезон 1991/1992. Водехме с няколко точки, но накрая „Лийдс“ стана шампион. Тогава не съм знаел какво ме очаква през следващите 20 г.

Другата година станахме шампиони и с приятели се събрахме да го полеем в едно кафене на улица „Тулово“. Едва ли тогава обаче някой от нас е очаквал последвалата хегемония на „Юнайтед“, която ни донесе толкова радости. Тук на първо място трябва да се постави требълът през 1999 г. с черешката на тортата – победата над „Байерн“ във финала на Шампионската лига“, обяснява Лукарски.

Поради различни обстоятелства той и до днес не е успял да посети мач на „Юнайтед“ в Англия. Бил е на такива на други отбори. Подкрепял е обаче любимците си от Манчестър при техни гостувания в Европа. Много впечатляващо за него остава първото. През есента на 1993 г. Лукарски е в Будапеща за мача „Хонвед“ – „Юнайтед“.

„Беше страхотно чувство да видя любимия си отбор. Бях шашнат най-вече от това, че имаше фенове буквално от всички краища на света – САЩ, Австралия. Това показваше колко голям клуб наистина е „Юнайтед“, спомня си Лукарски.

Манията му по английския гранд освен прякора Божо Манчестъра води до постоянно пазаруване на всякакви облекла и артикули на клуба. „Май само долни гащи на „Юнайтед“ нямам. У нас е пълно с всякакви анцузи, екипи, якета, химикалки, гумички, шапки и каквото се сетите още. Вече ми идват байгън, но като се познавам, и тази година ще си поръчам новия екип“, казва Лукарски.

Image_2167309_128

Като българин той е много щастлив през 2008 г. при трансфера на Димитър Бербатов в „Манчестър Ю“. И Лукарски изпитва горчивина през последния сезон на нападателя на „Олд Трафорд“, когато българинът явно е неглижиран от сър Алекс Фергюсън.

„Бербатов заедно с Кантона и Гигс са любимите ми футболисти на „Юнайтед“. Този клуб ми е носил много хубави емоции, но ме е докарвал и до сълзи при загуби. Това стана и тази пролет при отпадането от „Реал“ (М) в Шампионската лига“, признава Лукарски.

Освен да гледа мачове по изпитаната мъжка рецепта с питие и приятели пред телевизора, адвокатът играе много често футбол. От над 15 г. той се събира два пъти седмично с приятели. Посещава често и залата за фитнес.

Така че сигурното е, че СДС вече има за председател човек, който дълги години е верен на 2 футболни каузи – „Локо“ (Сф) и „Манчестър Ю“, а и сам знае какво е да водиш битка на терена.

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.

 
 

Рецепта за гъбено ризото

| от Росица Гърджелийска |

Росица работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия. Днес ви предлагаме рецептата й за гъбено ризото. 

След всичките пържоли, мезета, ядки, баклави, баници имам нужда да хапна нещо топло и семпло. Деликатният вкус на гъбеното ризото винаги ми напомня, че пролетта ще се завърне бързо и слънцето отново ще изгрее. И запомнете – бялото вино в рецептата е за готвене, а не за пиене.
Нужни съставки:

1 литър пилешки или зеленчуков бульон

1 голяма глава лук

2 глави чесън – накълцани на дребно

1 тиквичка

400 гр гъби – нарязани

90 гр пармезан – настърган

2 с.л. зехтин или олио

1 с.л. масло

400 гр ориз за ризото

2 ч.ч. бяло сухо вино

пресен копър за сервиране

Начин на приготвяне:

Загрейте 1 с.л. зехтин в дълбок тиган. Добавете гъбите и чесъна и гответе докато гъбите омекнат – около 15 мин. Прехвърлете в друг съд гъбите и соковете от тях.

Добавете към същия тиган 1 с.л. зехтин и добавете нарязаната на много дребно тиквичка и лук. Гответе 10 минути.

Добавете ориза към лука и тиквичката и разбъркайте, за да се овъргаля ориза в мазнината. Когато оризът стане златист и леко прозрачен започнете да добавяте вино до пълното му абсорбиране в ориза. Започнете да добавяте постепенно бульона по същия начин, малко по малко докато, оризът напълно поеме цялата течност и омекне до степен „ал денте“, не прекалено твърд, но не и прекалено сварен.

Махнете ориза от котлона, добавете към него гъбите, заедно с техните сокове, маслото, пресен лук (чайвс) и малко пресен копър за украса.

DSCN7507

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.