Левицата не може да умре

| от |

Въпреки провала на либералната си политика, президентът Франсоа Оланд не отстъпва: „Няма друг изход.“ Тъй като се боят, че скоро ще трябва да платят цената на това упорство, растящ брой социалисти и еколози приканват към завой наляво.

В ХОДА на обществените разисквания се разнасят не само глупости, но и отрови. От всички безумия, охотно преповтаряни от масата експерти и мастити журналисти, безспорно най-токсичното е това, което с пророческа сериозност предвещава края на категориите „дясно“ и „ляво“ и окончателното преодоляване на политическата им антиномия. Заслужава да се обърне по-голямо внимание на смущаващата фактическа близост и обективното съглашателство между призивите „нито дясно, нито ляво“ на крайната десница и „преодоляване на дясното и лявото“ („които вече не значат нищо“) на твърдите центристи.

По силата на странна ирония трябва да мислят еднакво и тези от блатото, и онези от тресавището. Първите фантазират за единодушно помирение под знамето на вечната национална идентичност, а вторите – за минаване под егидата на управленския разум, който води „по необходимост“ към общо съгласие. Нужно е още малко време на медийните коментатори, които защищават непоколебимо това единодушие, да осъзнаят, че фактически са на същото мнение като онези, които защищават противното.

Ето че и един министър-председател пророкува, че „да, възможно е левицата да умре“, като така очевидно издаде под формата на предсказание собствените си мрачни намерения. И нещата стават ясни. Още повече, че няколко отчаяни интелектуалци го последваха: „Левицата е вече мъртва, това, което е оцеляло от нея, е или патетично, или пародийно, защо не се захванем с нещо друго?“, заявява Режис Дебре в Нувел обсерватьор (3 юли 2014). Но той допуска две грешки в едно изречение – първо, смесва левицата, като обща политическа категория, с невзрачните ѝ партийни действия, и второ, парафразирайки, би трябвало да осъзнае, че ако ти не се захванеш с левицата, с теб ще се захване десницата.

Можем само да се учудваме, че понятието „левица“ мълчаливо се отпраща към „Социалистическата партия“, за която вече е съвсем ясно, че не е нищо друго, освен десница. И ако е вярно, че тя може да умре (дори бихме казали, ако е желателно да умре), то левицата е от друго тесто и съответно с различно дълголетие. Защото тя е идея. Равенство и истинска демокрация – това е идеята на левицата. И трябва да си сляп, отровен или отчаян, за да си мислиш, че тази идея е отмряла – тя не само, че не е престанала да въздейства, а дори всъщност едва сега започва да си пробива път. Накратко казано, тя изцяло остава да бъде приведена в реалност.

Да възстановим поляритета дясно — ляво, срещу отровата на отрицанието, предполага да изясним за сетен път какво означава лявото и да опишем по-точно каква идея е то в епохата на глобализирания капитализъм. Това описание се заключава в няколко прости думи – равенството и истинската демокрация не могат да бъдат осъществени, докато обществото страда под безграничната власт на капитала, схващан като обществена логика и група с определен интерес.

Фактът, че капиталът цели пълна власт, произтича от самия процес на натрупване, който по природа е безкраен. Това понятие не предполага никаква граница. Което означава, че единствените прегради, които може да срещне, могат да дойдат отвън под формата на изчерпани природни ресурси или политическо противопоставяне. В противен случай, процесът е призван да се разраства като тумор, едно уродливо развитие по размери и интензивност. По интензивност, чрез безкрайно нарастване на произ­водителността. По размери, чрез завладяване на нови територии, незасегнати досега географски пространства (така както след Азия своя ред чака Африка) и все по-обширни зони на пазарна дейност.

 

Да отхвърлим суверенитета на капитала, да не го оставяме да царува

Капиталът, схващан като обща логика и като обществена група, представлява сила. Свойството на всяка сила е да продължава непрестанно своя утвърждаващ устрем, докато не срещне друга, по-голяма и противостояща сила, която да я отблъсква и възпира. Ето защо, при липса на каквото и да било значително противопоставяне, не трябва да се съмняваме, че капиталът ще се стреми единствено към това да постави цялото общество под своя зависимост, т.е. ще се превърне в тирания, макар и подсладена, предразполагаща към консумация и развлечения, но все пак тирания.

След като установим горното, лесно можем да стигнем до извода какво представлява левицата. Левицата е една позиция по отношение на капитала. Да си от левицата, означава да се поставиш в определена позиция спрямо капитала. И по-точно в позиция, основана на идеята за равенство и истинска демокрация, позиция, която отчита, че капиталът е потенциална тирания, при която идеята няма никакъв шанс да се реализира. Така се стига до заключението, че политиката ѝ се състои в отхвърляне на суверенитета на капитала. Да не позволяваш на капитала да царува. Ето това е да си от левицата.

Събитията, последвали финансовата криза от 2007-2008 г., предоставят особено ясен пример за този начин да бъде поставен въпросът, и то на няколко нива – банките, „пактът за отговорност“, осигуряването срещу безработица. При всяко от тях можем да съзрем дълбоката същност на капитала, а именно целта му да постави под тотална зависимост обществото, и начините, по които се домогва да го подчини изцяло. А оттам съответно – и какво означава да бъдеш от левицата.

Макар и напълно основателно, чувството за скандал, породено от спасяването на банките през 2009 г., не беше отправено на точния адрес. Фактът, че стана нужда да се спасяват банки, сам по себе си беше скандален, но още по-скандално беше, че те бяха спасени без нищо в замяна, с миловидно предоставен картбланш да продължат добродушно своите афери. И наистина, трябваше да спасим банките, за да не пропаднем самите ние. Защото банките заемат такова положение в обществената структура на капитализма, че всеобщият им крах щеше да събори не само цялата кредитна система, но най-вече системата на плащанията, щеше да изпари паричните спестявания на хората и за броени дни да повлече в пропастта цялата система на производство и търговия, т.е. щеше да ни докара до състояние на натурално стопанство.

От това не бива да се вади заключението, че трябваше да се задоволим със спасяването на банките – благодарим и довиждане. Заключението е, че след като измъкнахме тях, и себе си заедно с тях, от пропастта, не биваше повече да позволяваме пак да ни завлекат в нея. С други думи, ако наистина осъзнаваме, че банките заемат в общата структура на капитализма една ключова позиция, при която крайностите им системно излагат обществото пред алтернативата да ги спасява за своя сметка или да загине заедно с тях, то тогава следва: първо, това фактическо положение да бъде точно квалифицирано, в смисъл че сме заложници на структурата, и второ, да му се даде ляв отговор, който да отчита неумолимото въздействие на структурите и да стигне до заключението за наложителна структурна промяна.

След като при сегашната конфигурация на банките и финансите е неизбежно подчиняването на цялото общество, да се остави финансирането на икономиката в ръцете на частния финансов капитал, с неговата неудържима склонност към злоупотреби, е недопустимо. Следователно компенсацията, която трябваше да се иска в замяна на спасяването през 2009 г., беше цялостна деприватизация на банковата система, най-напред под формата на национализация, след това — чрез обобществяване, за да се държат рекетьорите на разстояние.

Достатъчно е въпросът да бъде поставен по този начин, за да се даде точна квалификация на политиката на триото Оланд — Московиси — Сапен в областта на „банковата реформа“. В най-добрия случай тя е капитулантска, в най-лошия – колаборационистка. Вярно е, че когато се отпускат в своя си кръг — като по време на годишната срещата на Кръга на икономистите в Екс ан Прованс, където по традиция се включват всички слуги на системата, — последното от трите малки прасенца (закръгленички, розовички, подходящи за касички) донякъде изплю камъчето. Достатъчно е да разместим думите, за да достигнем до дълбините на мисълта им: „Нашият добър приятел са финансите“.

Фактът, че тези тримата, както и безмозъчната команда от главни редактори, отреждат прозвището „рекетьори“ на пощаджиите и железничарите, защото със стачките си взимали пътниците за „заложници“, не бива повече да ни изненадва. Да не се изненадваме и когато всички заедно честват „пакта за отговорност“ и т. нар. социализъм на предлагането, чиято основна аксиома гласи, че спасението е в компаниите и трябва всичко да им се предоставя безрезервно. Не е ли прекрасна идеята всичко да се предоставя на истинските рекетьори? Механизмът на шантаж и ултиматум важи и извън банковата дейност и всъщност се корени в самата логика на капитализма.

Капиталът държи като заложници хората на наемния труд индивидуално, тъй като да продадеш работната си сила е единственото възможно решение в една икономика на разделение на труда, където никой не може да разполага с условия за материално възпроизводство извън пазарния обмен. След като достъпът до пари е задължително условие за оцеляване, а този достъп е възможен само под формата на работна заплата, очевидно системата на наемния труд е нещо като пистолет, опрян в слепоочието. И ако понякога хората на наемния труд забравят това дотолкова, че подобна мисъл им изглежда твърде крайна, то е защото капитализмът се е погрижил да обогати трудовия им живот с неприсъщите за него радостни емоции на консумацията и присъщото удовлетворение от „самоосъществяването“ в труда. Но както понякога забравят, така си и спомнят най-брутално, когато маските паднат и трябва без много приказки да избират между безжалостните норми на труд и уволнението.

 

Идеолозите помнят само първата дума на израза „съзидателно разрушение“

Но капиталът държи като заложници хората на наемния труд и колективно, тъй като позицията му в икономическото общество му гарантира правото на инициатива за производство, изпълнението на проекти и инвестиции. И след като е казал „или при моите условия, или нищо“, той съвсем спокойно може да реши да „стачкува“, ако сметне, че изискванията му не са докрай изпълнени. Мястото на капитала наистина му позволява такъв тип отношения към цялото общество, отношения от позиция на силата, които задължават обществото да изпълнява всички негови изисквания – „ако ли не, аз си тръгвам“. Именно това е същността на предупрежденията на капитала към обществото, особено в епохата на глобализацията, която му разкрива най-широки възможности за мобилност и стратегически избор. „Намалете социалните удръжки, или си отивам“; „Направете по-гъвкав пазара на труда, или си отивам“; „Дайте ми правото да давам колкото си искам дивиденти на едните и акции на другите, или си отивам“.

Частният капитал е фактически съдържател на материалните интереси на цялото общество и той регулира по своя инициатива условията за просперитет или обедняване. Нима можем да смятаме, че тази сила без спирачки не би злоупотребила, че няма да налага безгранично своите изисквания със заплахата, че ще блокира икономиката, още повече когато има срещу себе си правителства, готови на всякакви отстъпки? Напразно бихте търсили в исканията на капитала някаква разумна граница, която, веднъж достигната, не би била прекрачена и всичко да си тръгне по реда. Няма такава, защото безгранично означава без граница. Достатъчно доказателство за това е безкрайният списък на придобивките на капитала от тридесет години насам, както и фантастичният ръст на печалбите му в момента на историческия му фалит! И в момента, когато на власт е нещо, дръзнало все още да се нарича „левица“.

Защото, съгласно по-горният анализ, да си „левица“ означава именно да не се подаваш на този хроничен шантаж, т.е. да трансформираш структурите, които го задвижват и определят силовата позиция на капитала в обществото. Това означава например:

1. Да се ограничи мобилността, която предлага на капитала стратегическа свобода (делокализации, движение на капитали, свободно преместване на седалищата на предприятията и банките, достъп до офшорни зони);

2. Да се ограничи възнаграждението за акционерите чрез данък от типа ГРАП , който определя таван на общото възнаграждение на акционерите;

3. Да не се подчинява икономиката на финансите, от една страна чрез премахване на Борсата , а впоследствие, по модела на самоуправлението (рекомуната) , да се отмени принципът на управление на производството от финансовите собственици;

4. Да се въведе един разумен протекционизъм, който да спре дивата конкуренция, не само в областта на наемния труд, но и в начина на живот и т.н.

Да се оспори суверенитетът на капитала, означава също той да бъде подведен под отговорност за щетите, нанесени на общността, които той изобщо не признава. Щети, които ни най-малко не са обусловени от обстоятелствата, а са част от дълбоката му същност като сила, насочена към постоянно преустройство на цялото разделение на труда, т.е. колкото към иновация, толкова и към непрекъснато разрушаване и декласиране. Маркс и Енгелс навремето не пропуснаха да отбележат, че: „Постоянни поврати в производството, непрекъснато пречупване на всички социални категории, вечна несигурност и движение отличават буржоазната епоха от всички предишни епохи“ (Манифест на Комунистическата партия).

Нищо не може да предотврати щетите от този процес на постоянен преход, типичния за капитализма оксиморон. А ако предположим, че благодеянията от това, което той поражда, в края на краищата се проявяват, те никога не идват достатъчно рано, за да компенсират в реално време разрушенията, които се проявяват веднага. Африка ще навлезе в глобализацията и ще причини на Китай същите злини, които той причини на Европа, форматът MP3 декласира компактдиска, който декласира грамофонната плоча, фотолентата беше заменена от цифровата фотография, а фотоапаратите – от смартфоните. Самото движение на капитализма представлява една постоянна дестабилизация, която непрекъснато изхвърля от пътя легиони от непотребни хора и вещи.

Капиталът като обществена група несъмнено се отдава със страст на играта на капитал като обща логика – същата игра, която Йозеф Шумпетер прослави като „съзидателно разрушение“. Тъй като идеолозите на либерализма помнят само първата от тези две думи, за да подхранват своята апологетика, време е да им напомним същинското значение на цялостния израз, а именно, че капиталът колкото създава, толкова и руши, и дори, че непрестанно гради върху собствените си развалини. Но капиталистите биха искали да се отдадат изцяло на своята „съзидателна“ страст, без да им се търси сметка за разрушителните последици, и да се наслаждават спокойно на желанието си да „правят“ (т.е. да експлоатират).

При такава користна интелектуална парализа, истинският смисъл на един „пакт на отговорност“ би могъл да бъде следният: не непочтена безусловна капитулация на комплексираната десница, а една позиция, изградена въз основа на анализите и на съответните логични заключения. След като капиталът по самата си същност е причинител на „постоянни поврати в производството“, след като декласирането вследствие на „постоянния преход“ е очевидна последица от хищническата енергия, проявявана от капиталистите в тяхната „игра“, то капиталът дължи пълно обезщетение за разрушенията, причинени от неговите „творения“.

Едно е да се гледа на застраховката срещу безработица като на осигуровка срещу произшествията по пътя на индивидуалната кариера – добре измислено „взаимоспомагателно“ неутрализиране на щетите, за да се прикрият основните предизвикателства. Но съвсем друго е да се гледа на нея като на наложителна компенсация за това, че обществото приема (временно) играта на капитала. „Пежо“, „Алстом“, „Фралиб“, „Континентал“, „Гудиър“ и т.н. са следствие от играта, която капиталистите играят страстно без всякакъв материален риск – игра на конкуренция, на прехвърляне на капитали, на сливания-придобивания, накратко, опиянение от глобализацията, разглеждана като интересна игра на война и житейско приключение.

 

Идеята на левицата е само на два века, на съвсем млада възраст

Капиталът се отдава на играта? Тогава трябва да плати за нанесените щети! Такъв е принципът на отговорност, към който капиталът следва постоянно да бъде пренасочван. Докато на обществото се налага да търпи материалното възпроизводство да минава през капитала, а капиталът същевременно да превръща жизнените интереси на обществото в обект на собствените си домогвания, обществото е длъжно, в името на висшите си интереси, да не позволява те да бъдат изцяло отклонявани в полза на капитала или да попадат под негова власт и да определя при какви ограничаващи условия ще толерира този плен.

Въпросните условия всъщност са съвсем елементарни. На една специфична обществена група се разрешава да превръща общия интерес в собствена игра – това фактическо положение не може да се приеме без съответни компенсации. Капиталът трябва да плаща за всички пакости, които прави, докато се „забавлява“. Да обезщетява безработните и временно заетите, да компенсира занижените доходи, да обезщетява пораженията от гъвкавото трудово законодателство, несигурността на работното място и прекъсването на жизнения ритъм. А ако забравя от какви предимства се ползва, нека му ги напомним и нека плаща без да възразява. Вместо това го освобождаваме от 40 милиарда данъци и социални вноски! На всичкото отгоре — отвратителна ирония — под името „пакт за отговорност“, гнусна формулировка, която фактически благославя цялата му безотговорност.

Трябва непрекъснато да повтаряме всеизвестния принцип, че да си от левицата, предполага да не си от тези, които приемат капитала за очевидност, която не си струва да се поставя под съмнение, и се задоволяват с фискално премитане по ъглите. Отношението към капитала, определящо характерната позиция на левицата, е силово политическо поле, то е отношение, което оспорва царството на капитала и утвърждава един суверенитет – суверенитета на некапиталистическото множество над това на „използвачите“ – ако използваме израза на стачкуващите в Гваделупа по време на протестното им движение през 2009 г.

Всеки човек ще забележи, че тази идея за левицата, ако се абстрахираме, разбира се, от заместителите, предлагани от дясната левица, е доста широко скроена. Тя не предвижда какво да правим с капитализма като такъв, а оставя поле, и то изключително гостоприемно поле, за разисквания относно неговото събаряне. Да се утвърждава антикапиталистическият суверенитет, не изключва да се приема присъствието на капитала като факт от съвременната реалност, но това също означава да се възпират стремежите му към пълна власт. А може вече да се мисли и не само за ограничаване на царството му, но и за премахването му, например чрез повсеместно прилагане и узаконяване на самоуправлението (рекомуната) или чрез отказ да се плаща държавният дълг. Което ще срине банките, ще ни позволи да ги изкупим за без пари и да ги преобразим по наш модел, отначало чрез национализация-конфискация, а сетне като ги превърнем в социализирана система на кредитиране.

Остава въпросът за подходящия териториален мащаб, в който да се развие това отношение към капитала. Национален, европейски или друг? Достатъчно ясно е, че сблъсъкът между суверенитети и включването на силови отношения, в които левицата се определя като такава, предполагат от страна на противниците на империята на капитала една политическа плътност, плътност на конкретни взаимодействия, разисквания, срещи, организирани акции, които трудно можем да си представим, предвид езиковата общност, извън привилегирования терен на националното пространство.

През юни т.г. Координацията на временно и частично заетите от областта Ил дьо Франс (CIP-IDF) окупира помещенията на Парижката филхармония, за да се срещне с работещите там, голяма част от които са наети незаконно и идват от множество страни. Към опасенията им, свързани с крайно нестабилното им трудово положение, се прибавя и пълната им невъзможност да разговарят, да се разбират и следователно да координират действията и да водят борба. Ето как една дезориентирана и разнородна маса от хора е поставена в ръцете на деспотичната власт на собствениците, която добре умее да разделя по езиков признак, за да царува по-спокойно. Това е почти чист случай на пролетарски интернационализъм в действие. А всъщност, в тотална безпомощност.

С риск да засегнем чувствителността на алтерглобалистите, владеещи два или три езика, свикнали да пътуват и склонни да вярват, че способностите им се споделят от всички, международната дейност, която е абсолютно възможна, дори абсолютно желателна, не може да има същата плътност, съответно същия обхват, нито същото въздействие като преди всичко националната. Последната съвсем не изключва, дори напротив, допълнителните преимущества от предаването на опит и трансграничното съревнование. Следователно не очакваме да се образува една постнационална левица. Ще се образуват едни локално развити левици, силно желаещи да общуват и да си помагат.

Само университетски мислители, които не съзнават особеността на общественото си положение, могат да игнорират до такава степен конкретните условия за конкретна дейност. И да отминават с презрение всичко, което се върши на национално ниво, т.е. почти всичко, което там се върши ефективно, а не въображаемо. Преследват вечно химерите на „международното“, това неопределено и безформено пространство, докато антикапиталистическата политика може да се води само във „вътрешно“-народното.

Никой не отрича бурния характер на разискванията, но какво от това, те не са най-важното. Както винаги, решението ще дойде от реалното развитие на нещата, при което ще се очертаят и методите. Но те ще бъдат измислени на фона на един проект за суверенитет в служба на една идея. Проект за суверенитет, защото именно това е изразът, който определя колективното утвърждаване на една форма на живот и на едно „общо решение“, особено когато той се противопоставя на потисническото царство на капитала.

Независимо от бесните напъни в името на идентичността, които целят да се претопят и обезличат лявото и дясното, под претекст да се постигне едно вечно национално единство, независимо от слепотата на партията на управляващите технократи, която си мисли, че „преодолява лявото и дясното“, а всъщност само възпроизвежда дясното, независимо от медийната обърканост на левицата и нейните партии, независимо от зловредната дейност на няколко „политически убийци“, които дават вид, че се тревожат за левицата, но всъщност целят да я убият, лявата идея не може да умре. Тя е на само два века, тя е съвсем млада, развоят на нещата непрекъснато потвърждава правотата ѝ, днешните скандали настойчиво я призовават. Бъдещето ѝ принадлежи.

Фредерик Лордон LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Анджелина Джоли представи новия си филм

| от chronicle.bg, по БТА |

Анджелина Джоли направи премиерно представяне в Камбоджа на новия си филм в присъствието на краля на страната Нородом Сиамони, предадоха световните агенции.

Прожекцията на лентата „Първо убиха баща ми“ , която се фокусира върху геноцида на режима на Червените кхмери в периода 1975-1979 година, се състоя в древния храмов комплекс Ангкор Ват.

Филмът под режисурата на Анджелина Джоли е екранизация на едноименния роман на активистката за правата на човека Лунг Унг, в който тя си спомня за детските години и за преживения ужас по време на бруталния режим на Пол Пот. Тя е била петгодишна, когато неговите главорези нахлуват в камбоджанската столица Пном Пен. Момичето е изпратено в трудов лагер и преживява нечовешки страдания. При режима на Пол Пот е избито една четвърт от населението на Камбоджа.

Страната е близка до сърцето на Джоли. Тук тя засне филма си в периода 2015-2016 година, от тази държава е и осиновеният й син Мадокс, припомнят агенциите.

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.    

 
 

Toyota вече има над 10 милиона продажби на хибридни автомобили

| от chronicle.bg |

Автомобилният гигант Toyota официално съобщи, че към 31 януари е продала над 10 милиона хибридни автомобила.

„Когато представихме Prius, никой нямаше представа какво е това хибрид”, каза Такеши Учимада, председател на Съвета на директорите на Toyota.

„Тези, които го караха, бяха наричани гийкове и как ли не още. Днес, благодарение онези, които дадоха шанс на Prius, хибридните автомобили имат все по-нарастваща популярност, яхнали са вълната на успеха и вървят към установяването им като стандартна технология.”

Припомняме, че Toyota Prius е първата масово произвеждана хибридна електрическа кола, която се появи през 1997 година. Хибридът вече е на цели 20 години.

 
 

Сладкодумният разказвач, който ви къса нервите

| от Констанс Бонасьо |

И вие сте го виждали. Нещо повече – срещате го всеки ден, и още по-лошо – чувате го.

Той няма конкретен образ, претворява се и се видоизменя, сякаш крие магьосническа пръчка в джоба си. В битката за вашия слух и съзнание, той е готов на всичко – да прави циганско колело; да търси на мобилното си приложение сграда, която се вижда, само и само да ви разкаже защо отива до нея; да жонглира с портокали от промоционалната витрина, за да ви разкаже, че цитрус пресата му се е прецакала.

Въобще – където ви свари, там ще ви облъчва с тегавите си безкрайни разкази.

Вече не ни преследват само досадни бабички, за да ни омагьосват с ишиаса си, с темерутщината на зетя си и следването на внучката в Америка. Те разказват надълго и нашироко своето житие-битие, защото сте имали неблагоразумието да ги подкрепите на слизане от трамвая. В отплата на това, че сте прихванали костеливата им ръчица, можете да изслушате какви ли не истории – колко лъжат на Женския пазар; как вече и медът не е истински; как „Топлофикация” казала, че ще ги компенсира, но не ги компенсирала; колко вярвали на Радан Кънев; как такава зима не е имало от 30 години насам…

Сладкодумният разказвач има много лица, а и обхватът на темите му постоянно се разширява.

Той може да е чичката в метрото, който обяснява как е оставил колата на паркинга, за да не се навира в задръстванията. Следват биографични данни на автомобила – година на производство, година на покупка, марка, кубатура на двигателя, цвят, тапицерия…И всичко това, само защото си му казал на коя спирка да слезе.

Друга разновидност на сладкодумния разказвач е съседката – грижовна къщовница и домакиня.

Тя ще ви изпили нервите докрай. Само заради непридвидливостта ви да носите снопче розмарин в ръка, се започва, та не се свършва. И тя готвела – пък как нарязала лука, пък как задушила гъбите, пък изпекла спанак с ориз. И докато готвела, пуснала една пералня и прахосмукачка, извела кучето, изгладила, изплела пуловер с еленче. И всичко това, само защото й казахте, че в магазина има пресни подправки.

За сладкодумния разказвач от социалните мрежи хич няма да отваряме и дума. Той е описван подробно и многократно.
В заключение можем да кажем, че сладкодумният разказвач, не е никакъв разказвач, още по-малко сладкодумен. Той си е една жива досада…

И нашият съвет на патил и препатил човек, магнит за сладкодумния разказвач, е веднага, щом го разпознаете, да побегнете. Друго спасение няма.