Левицата не може да умре

| от |

Въпреки провала на либералната си политика, президентът Франсоа Оланд не отстъпва: „Няма друг изход.“ Тъй като се боят, че скоро ще трябва да платят цената на това упорство, растящ брой социалисти и еколози приканват към завой наляво.

В ХОДА на обществените разисквания се разнасят не само глупости, но и отрови. От всички безумия, охотно преповтаряни от масата експерти и мастити журналисти, безспорно най-токсичното е това, което с пророческа сериозност предвещава края на категориите „дясно“ и „ляво“ и окончателното преодоляване на политическата им антиномия. Заслужава да се обърне по-голямо внимание на смущаващата фактическа близост и обективното съглашателство между призивите „нито дясно, нито ляво“ на крайната десница и „преодоляване на дясното и лявото“ („които вече не значат нищо“) на твърдите центристи.

По силата на странна ирония трябва да мислят еднакво и тези от блатото, и онези от тресавището. Първите фантазират за единодушно помирение под знамето на вечната национална идентичност, а вторите – за минаване под егидата на управленския разум, който води „по необходимост“ към общо съгласие. Нужно е още малко време на медийните коментатори, които защищават непоколебимо това единодушие, да осъзнаят, че фактически са на същото мнение като онези, които защищават противното.

Ето че и един министър-председател пророкува, че „да, възможно е левицата да умре“, като така очевидно издаде под формата на предсказание собствените си мрачни намерения. И нещата стават ясни. Още повече, че няколко отчаяни интелектуалци го последваха: „Левицата е вече мъртва, това, което е оцеляло от нея, е или патетично, или пародийно, защо не се захванем с нещо друго?“, заявява Режис Дебре в Нувел обсерватьор (3 юли 2014). Но той допуска две грешки в едно изречение – първо, смесва левицата, като обща политическа категория, с невзрачните ѝ партийни действия, и второ, парафразирайки, би трябвало да осъзнае, че ако ти не се захванеш с левицата, с теб ще се захване десницата.

Можем само да се учудваме, че понятието „левица“ мълчаливо се отпраща към „Социалистическата партия“, за която вече е съвсем ясно, че не е нищо друго, освен десница. И ако е вярно, че тя може да умре (дори бихме казали, ако е желателно да умре), то левицата е от друго тесто и съответно с различно дълголетие. Защото тя е идея. Равенство и истинска демокрация – това е идеята на левицата. И трябва да си сляп, отровен или отчаян, за да си мислиш, че тази идея е отмряла – тя не само, че не е престанала да въздейства, а дори всъщност едва сега започва да си пробива път. Накратко казано, тя изцяло остава да бъде приведена в реалност.

Да възстановим поляритета дясно — ляво, срещу отровата на отрицанието, предполага да изясним за сетен път какво означава лявото и да опишем по-точно каква идея е то в епохата на глобализирания капитализъм. Това описание се заключава в няколко прости думи – равенството и истинската демокрация не могат да бъдат осъществени, докато обществото страда под безграничната власт на капитала, схващан като обществена логика и група с определен интерес.

Фактът, че капиталът цели пълна власт, произтича от самия процес на натрупване, който по природа е безкраен. Това понятие не предполага никаква граница. Което означава, че единствените прегради, които може да срещне, могат да дойдат отвън под формата на изчерпани природни ресурси или политическо противопоставяне. В противен случай, процесът е призван да се разраства като тумор, едно уродливо развитие по размери и интензивност. По интензивност, чрез безкрайно нарастване на произ­водителността. По размери, чрез завладяване на нови територии, незасегнати досега географски пространства (така както след Азия своя ред чака Африка) и все по-обширни зони на пазарна дейност.

 

Да отхвърлим суверенитета на капитала, да не го оставяме да царува

Капиталът, схващан като обща логика и като обществена група, представлява сила. Свойството на всяка сила е да продължава непрестанно своя утвърждаващ устрем, докато не срещне друга, по-голяма и противостояща сила, която да я отблъсква и възпира. Ето защо, при липса на каквото и да било значително противопоставяне, не трябва да се съмняваме, че капиталът ще се стреми единствено към това да постави цялото общество под своя зависимост, т.е. ще се превърне в тирания, макар и подсладена, предразполагаща към консумация и развлечения, но все пак тирания.

След като установим горното, лесно можем да стигнем до извода какво представлява левицата. Левицата е една позиция по отношение на капитала. Да си от левицата, означава да се поставиш в определена позиция спрямо капитала. И по-точно в позиция, основана на идеята за равенство и истинска демокрация, позиция, която отчита, че капиталът е потенциална тирания, при която идеята няма никакъв шанс да се реализира. Така се стига до заключението, че политиката ѝ се състои в отхвърляне на суверенитета на капитала. Да не позволяваш на капитала да царува. Ето това е да си от левицата.

Събитията, последвали финансовата криза от 2007-2008 г., предоставят особено ясен пример за този начин да бъде поставен въпросът, и то на няколко нива – банките, „пактът за отговорност“, осигуряването срещу безработица. При всяко от тях можем да съзрем дълбоката същност на капитала, а именно целта му да постави под тотална зависимост обществото, и начините, по които се домогва да го подчини изцяло. А оттам съответно – и какво означава да бъдеш от левицата.

Макар и напълно основателно, чувството за скандал, породено от спасяването на банките през 2009 г., не беше отправено на точния адрес. Фактът, че стана нужда да се спасяват банки, сам по себе си беше скандален, но още по-скандално беше, че те бяха спасени без нищо в замяна, с миловидно предоставен картбланш да продължат добродушно своите афери. И наистина, трябваше да спасим банките, за да не пропаднем самите ние. Защото банките заемат такова положение в обществената структура на капитализма, че всеобщият им крах щеше да събори не само цялата кредитна система, но най-вече системата на плащанията, щеше да изпари паричните спестявания на хората и за броени дни да повлече в пропастта цялата система на производство и търговия, т.е. щеше да ни докара до състояние на натурално стопанство.

От това не бива да се вади заключението, че трябваше да се задоволим със спасяването на банките – благодарим и довиждане. Заключението е, че след като измъкнахме тях, и себе си заедно с тях, от пропастта, не биваше повече да позволяваме пак да ни завлекат в нея. С други думи, ако наистина осъзнаваме, че банките заемат в общата структура на капитализма една ключова позиция, при която крайностите им системно излагат обществото пред алтернативата да ги спасява за своя сметка или да загине заедно с тях, то тогава следва: първо, това фактическо положение да бъде точно квалифицирано, в смисъл че сме заложници на структурата, и второ, да му се даде ляв отговор, който да отчита неумолимото въздействие на структурите и да стигне до заключението за наложителна структурна промяна.

След като при сегашната конфигурация на банките и финансите е неизбежно подчиняването на цялото общество, да се остави финансирането на икономиката в ръцете на частния финансов капитал, с неговата неудържима склонност към злоупотреби, е недопустимо. Следователно компенсацията, която трябваше да се иска в замяна на спасяването през 2009 г., беше цялостна деприватизация на банковата система, най-напред под формата на национализация, след това — чрез обобществяване, за да се държат рекетьорите на разстояние.

Достатъчно е въпросът да бъде поставен по този начин, за да се даде точна квалификация на политиката на триото Оланд — Московиси — Сапен в областта на „банковата реформа“. В най-добрия случай тя е капитулантска, в най-лошия – колаборационистка. Вярно е, че когато се отпускат в своя си кръг — като по време на годишната срещата на Кръга на икономистите в Екс ан Прованс, където по традиция се включват всички слуги на системата, — последното от трите малки прасенца (закръгленички, розовички, подходящи за касички) донякъде изплю камъчето. Достатъчно е да разместим думите, за да достигнем до дълбините на мисълта им: „Нашият добър приятел са финансите“.

Фактът, че тези тримата, както и безмозъчната команда от главни редактори, отреждат прозвището „рекетьори“ на пощаджиите и железничарите, защото със стачките си взимали пътниците за „заложници“, не бива повече да ни изненадва. Да не се изненадваме и когато всички заедно честват „пакта за отговорност“ и т. нар. социализъм на предлагането, чиято основна аксиома гласи, че спасението е в компаниите и трябва всичко да им се предоставя безрезервно. Не е ли прекрасна идеята всичко да се предоставя на истинските рекетьори? Механизмът на шантаж и ултиматум важи и извън банковата дейност и всъщност се корени в самата логика на капитализма.

Капиталът държи като заложници хората на наемния труд индивидуално, тъй като да продадеш работната си сила е единственото възможно решение в една икономика на разделение на труда, където никой не може да разполага с условия за материално възпроизводство извън пазарния обмен. След като достъпът до пари е задължително условие за оцеляване, а този достъп е възможен само под формата на работна заплата, очевидно системата на наемния труд е нещо като пистолет, опрян в слепоочието. И ако понякога хората на наемния труд забравят това дотолкова, че подобна мисъл им изглежда твърде крайна, то е защото капитализмът се е погрижил да обогати трудовия им живот с неприсъщите за него радостни емоции на консумацията и присъщото удовлетворение от „самоосъществяването“ в труда. Но както понякога забравят, така си и спомнят най-брутално, когато маските паднат и трябва без много приказки да избират между безжалостните норми на труд и уволнението.

 

Идеолозите помнят само първата дума на израза „съзидателно разрушение“

Но капиталът държи като заложници хората на наемния труд и колективно, тъй като позицията му в икономическото общество му гарантира правото на инициатива за производство, изпълнението на проекти и инвестиции. И след като е казал „или при моите условия, или нищо“, той съвсем спокойно може да реши да „стачкува“, ако сметне, че изискванията му не са докрай изпълнени. Мястото на капитала наистина му позволява такъв тип отношения към цялото общество, отношения от позиция на силата, които задължават обществото да изпълнява всички негови изисквания – „ако ли не, аз си тръгвам“. Именно това е същността на предупрежденията на капитала към обществото, особено в епохата на глобализацията, която му разкрива най-широки възможности за мобилност и стратегически избор. „Намалете социалните удръжки, или си отивам“; „Направете по-гъвкав пазара на труда, или си отивам“; „Дайте ми правото да давам колкото си искам дивиденти на едните и акции на другите, или си отивам“.

Частният капитал е фактически съдържател на материалните интереси на цялото общество и той регулира по своя инициатива условията за просперитет или обедняване. Нима можем да смятаме, че тази сила без спирачки не би злоупотребила, че няма да налага безгранично своите изисквания със заплахата, че ще блокира икономиката, още повече когато има срещу себе си правителства, готови на всякакви отстъпки? Напразно бихте търсили в исканията на капитала някаква разумна граница, която, веднъж достигната, не би била прекрачена и всичко да си тръгне по реда. Няма такава, защото безгранично означава без граница. Достатъчно доказателство за това е безкрайният списък на придобивките на капитала от тридесет години насам, както и фантастичният ръст на печалбите му в момента на историческия му фалит! И в момента, когато на власт е нещо, дръзнало все още да се нарича „левица“.

Защото, съгласно по-горният анализ, да си „левица“ означава именно да не се подаваш на този хроничен шантаж, т.е. да трансформираш структурите, които го задвижват и определят силовата позиция на капитала в обществото. Това означава например:

1. Да се ограничи мобилността, която предлага на капитала стратегическа свобода (делокализации, движение на капитали, свободно преместване на седалищата на предприятията и банките, достъп до офшорни зони);

2. Да се ограничи възнаграждението за акционерите чрез данък от типа ГРАП , който определя таван на общото възнаграждение на акционерите;

3. Да не се подчинява икономиката на финансите, от една страна чрез премахване на Борсата , а впоследствие, по модела на самоуправлението (рекомуната) , да се отмени принципът на управление на производството от финансовите собственици;

4. Да се въведе един разумен протекционизъм, който да спре дивата конкуренция, не само в областта на наемния труд, но и в начина на живот и т.н.

Да се оспори суверенитетът на капитала, означава също той да бъде подведен под отговорност за щетите, нанесени на общността, които той изобщо не признава. Щети, които ни най-малко не са обусловени от обстоятелствата, а са част от дълбоката му същност като сила, насочена към постоянно преустройство на цялото разделение на труда, т.е. колкото към иновация, толкова и към непрекъснато разрушаване и декласиране. Маркс и Енгелс навремето не пропуснаха да отбележат, че: „Постоянни поврати в производството, непрекъснато пречупване на всички социални категории, вечна несигурност и движение отличават буржоазната епоха от всички предишни епохи“ (Манифест на Комунистическата партия).

Нищо не може да предотврати щетите от този процес на постоянен преход, типичния за капитализма оксиморон. А ако предположим, че благодеянията от това, което той поражда, в края на краищата се проявяват, те никога не идват достатъчно рано, за да компенсират в реално време разрушенията, които се проявяват веднага. Африка ще навлезе в глобализацията и ще причини на Китай същите злини, които той причини на Европа, форматът MP3 декласира компактдиска, който декласира грамофонната плоча, фотолентата беше заменена от цифровата фотография, а фотоапаратите – от смартфоните. Самото движение на капитализма представлява една постоянна дестабилизация, която непрекъснато изхвърля от пътя легиони от непотребни хора и вещи.

Капиталът като обществена група несъмнено се отдава със страст на играта на капитал като обща логика – същата игра, която Йозеф Шумпетер прослави като „съзидателно разрушение“. Тъй като идеолозите на либерализма помнят само първата от тези две думи, за да подхранват своята апологетика, време е да им напомним същинското значение на цялостния израз, а именно, че капиталът колкото създава, толкова и руши, и дори, че непрестанно гради върху собствените си развалини. Но капиталистите биха искали да се отдадат изцяло на своята „съзидателна“ страст, без да им се търси сметка за разрушителните последици, и да се наслаждават спокойно на желанието си да „правят“ (т.е. да експлоатират).

При такава користна интелектуална парализа, истинският смисъл на един „пакт на отговорност“ би могъл да бъде следният: не непочтена безусловна капитулация на комплексираната десница, а една позиция, изградена въз основа на анализите и на съответните логични заключения. След като капиталът по самата си същност е причинител на „постоянни поврати в производството“, след като декласирането вследствие на „постоянния преход“ е очевидна последица от хищническата енергия, проявявана от капиталистите в тяхната „игра“, то капиталът дължи пълно обезщетение за разрушенията, причинени от неговите „творения“.

Едно е да се гледа на застраховката срещу безработица като на осигуровка срещу произшествията по пътя на индивидуалната кариера – добре измислено „взаимоспомагателно“ неутрализиране на щетите, за да се прикрият основните предизвикателства. Но съвсем друго е да се гледа на нея като на наложителна компенсация за това, че обществото приема (временно) играта на капитала. „Пежо“, „Алстом“, „Фралиб“, „Континентал“, „Гудиър“ и т.н. са следствие от играта, която капиталистите играят страстно без всякакъв материален риск – игра на конкуренция, на прехвърляне на капитали, на сливания-придобивания, накратко, опиянение от глобализацията, разглеждана като интересна игра на война и житейско приключение.

 

Идеята на левицата е само на два века, на съвсем млада възраст

Капиталът се отдава на играта? Тогава трябва да плати за нанесените щети! Такъв е принципът на отговорност, към който капиталът следва постоянно да бъде пренасочван. Докато на обществото се налага да търпи материалното възпроизводство да минава през капитала, а капиталът същевременно да превръща жизнените интереси на обществото в обект на собствените си домогвания, обществото е длъжно, в името на висшите си интереси, да не позволява те да бъдат изцяло отклонявани в полза на капитала или да попадат под негова власт и да определя при какви ограничаващи условия ще толерира този плен.

Въпросните условия всъщност са съвсем елементарни. На една специфична обществена група се разрешава да превръща общия интерес в собствена игра – това фактическо положение не може да се приеме без съответни компенсации. Капиталът трябва да плаща за всички пакости, които прави, докато се „забавлява“. Да обезщетява безработните и временно заетите, да компенсира занижените доходи, да обезщетява пораженията от гъвкавото трудово законодателство, несигурността на работното място и прекъсването на жизнения ритъм. А ако забравя от какви предимства се ползва, нека му ги напомним и нека плаща без да възразява. Вместо това го освобождаваме от 40 милиарда данъци и социални вноски! На всичкото отгоре — отвратителна ирония — под името „пакт за отговорност“, гнусна формулировка, която фактически благославя цялата му безотговорност.

Трябва непрекъснато да повтаряме всеизвестния принцип, че да си от левицата, предполага да не си от тези, които приемат капитала за очевидност, която не си струва да се поставя под съмнение, и се задоволяват с фискално премитане по ъглите. Отношението към капитала, определящо характерната позиция на левицата, е силово политическо поле, то е отношение, което оспорва царството на капитала и утвърждава един суверенитет – суверенитета на некапиталистическото множество над това на „използвачите“ – ако използваме израза на стачкуващите в Гваделупа по време на протестното им движение през 2009 г.

Всеки човек ще забележи, че тази идея за левицата, ако се абстрахираме, разбира се, от заместителите, предлагани от дясната левица, е доста широко скроена. Тя не предвижда какво да правим с капитализма като такъв, а оставя поле, и то изключително гостоприемно поле, за разисквания относно неговото събаряне. Да се утвърждава антикапиталистическият суверенитет, не изключва да се приема присъствието на капитала като факт от съвременната реалност, но това също означава да се възпират стремежите му към пълна власт. А може вече да се мисли и не само за ограничаване на царството му, но и за премахването му, например чрез повсеместно прилагане и узаконяване на самоуправлението (рекомуната) или чрез отказ да се плаща държавният дълг. Което ще срине банките, ще ни позволи да ги изкупим за без пари и да ги преобразим по наш модел, отначало чрез национализация-конфискация, а сетне като ги превърнем в социализирана система на кредитиране.

Остава въпросът за подходящия териториален мащаб, в който да се развие това отношение към капитала. Национален, европейски или друг? Достатъчно ясно е, че сблъсъкът между суверенитети и включването на силови отношения, в които левицата се определя като такава, предполагат от страна на противниците на империята на капитала една политическа плътност, плътност на конкретни взаимодействия, разисквания, срещи, организирани акции, които трудно можем да си представим, предвид езиковата общност, извън привилегирования терен на националното пространство.

През юни т.г. Координацията на временно и частично заетите от областта Ил дьо Франс (CIP-IDF) окупира помещенията на Парижката филхармония, за да се срещне с работещите там, голяма част от които са наети незаконно и идват от множество страни. Към опасенията им, свързани с крайно нестабилното им трудово положение, се прибавя и пълната им невъзможност да разговарят, да се разбират и следователно да координират действията и да водят борба. Ето как една дезориентирана и разнородна маса от хора е поставена в ръцете на деспотичната власт на собствениците, която добре умее да разделя по езиков признак, за да царува по-спокойно. Това е почти чист случай на пролетарски интернационализъм в действие. А всъщност, в тотална безпомощност.

С риск да засегнем чувствителността на алтерглобалистите, владеещи два или три езика, свикнали да пътуват и склонни да вярват, че способностите им се споделят от всички, международната дейност, която е абсолютно възможна, дори абсолютно желателна, не може да има същата плътност, съответно същия обхват, нито същото въздействие като преди всичко националната. Последната съвсем не изключва, дори напротив, допълнителните преимущества от предаването на опит и трансграничното съревнование. Следователно не очакваме да се образува една постнационална левица. Ще се образуват едни локално развити левици, силно желаещи да общуват и да си помагат.

Само университетски мислители, които не съзнават особеността на общественото си положение, могат да игнорират до такава степен конкретните условия за конкретна дейност. И да отминават с презрение всичко, което се върши на национално ниво, т.е. почти всичко, което там се върши ефективно, а не въображаемо. Преследват вечно химерите на „международното“, това неопределено и безформено пространство, докато антикапиталистическата политика може да се води само във „вътрешно“-народното.

Никой не отрича бурния характер на разискванията, но какво от това, те не са най-важното. Както винаги, решението ще дойде от реалното развитие на нещата, при което ще се очертаят и методите. Но те ще бъдат измислени на фона на един проект за суверенитет в служба на една идея. Проект за суверенитет, защото именно това е изразът, който определя колективното утвърждаване на една форма на живот и на едно „общо решение“, особено когато той се противопоставя на потисническото царство на капитала.

Независимо от бесните напъни в името на идентичността, които целят да се претопят и обезличат лявото и дясното, под претекст да се постигне едно вечно национално единство, независимо от слепотата на партията на управляващите технократи, която си мисли, че „преодолява лявото и дясното“, а всъщност само възпроизвежда дясното, независимо от медийната обърканост на левицата и нейните партии, независимо от зловредната дейност на няколко „политически убийци“, които дават вид, че се тревожат за левицата, но всъщност целят да я убият, лявата идея не може да умре. Тя е на само два века, тя е съвсем млада, развоят на нещата непрекъснато потвърждава правотата ѝ, днешните скандали настойчиво я призовават. Бъдещето ѝ принадлежи.

Фредерик Лордон LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

BBC разследва изтеклия финал на новия сезон на Sherlock

| от chronicle.bg |

BBC разследва източника, който е разпространил нелегално финалния епизод от четвъртия сезон на хитовия сериал Sherlock.

Миналата събота, четвъртият епизод от последния сезон на сериала, озаглавен „His Final Problem“, изтече онлайн с руско аудио. От BBC са започнали пълно разследване по отношение на източника, който е разпространил серията.

“ВВС молят феновете на поредицата да останат верни на продукцията и да не свалят епизода ”, споделя в Twitter продуцента на сериала Сю Върчу.

След като разследването приключи, от ВВС смятат да издадат пълен отчет по отношение на това дали руският телевизионен оператор, Пeрвый канал, който се бе сдобил с първото копие на епизода, е виновен за ситуацията.

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.