Левицата не може да умре

| от |

Въпреки провала на либералната си политика, президентът Франсоа Оланд не отстъпва: „Няма друг изход.“ Тъй като се боят, че скоро ще трябва да платят цената на това упорство, растящ брой социалисти и еколози приканват към завой наляво.

В ХОДА на обществените разисквания се разнасят не само глупости, но и отрови. От всички безумия, охотно преповтаряни от масата експерти и мастити журналисти, безспорно най-токсичното е това, което с пророческа сериозност предвещава края на категориите „дясно“ и „ляво“ и окончателното преодоляване на политическата им антиномия. Заслужава да се обърне по-голямо внимание на смущаващата фактическа близост и обективното съглашателство между призивите „нито дясно, нито ляво“ на крайната десница и „преодоляване на дясното и лявото“ („които вече не значат нищо“) на твърдите центристи.

По силата на странна ирония трябва да мислят еднакво и тези от блатото, и онези от тресавището. Първите фантазират за единодушно помирение под знамето на вечната национална идентичност, а вторите – за минаване под егидата на управленския разум, който води „по необходимост“ към общо съгласие. Нужно е още малко време на медийните коментатори, които защищават непоколебимо това единодушие, да осъзнаят, че фактически са на същото мнение като онези, които защищават противното.

Ето че и един министър-председател пророкува, че „да, възможно е левицата да умре“, като така очевидно издаде под формата на предсказание собствените си мрачни намерения. И нещата стават ясни. Още повече, че няколко отчаяни интелектуалци го последваха: „Левицата е вече мъртва, това, което е оцеляло от нея, е или патетично, или пародийно, защо не се захванем с нещо друго?“, заявява Режис Дебре в Нувел обсерватьор (3 юли 2014). Но той допуска две грешки в едно изречение – първо, смесва левицата, като обща политическа категория, с невзрачните ѝ партийни действия, и второ, парафразирайки, би трябвало да осъзнае, че ако ти не се захванеш с левицата, с теб ще се захване десницата.

Можем само да се учудваме, че понятието „левица“ мълчаливо се отпраща към „Социалистическата партия“, за която вече е съвсем ясно, че не е нищо друго, освен десница. И ако е вярно, че тя може да умре (дори бихме казали, ако е желателно да умре), то левицата е от друго тесто и съответно с различно дълголетие. Защото тя е идея. Равенство и истинска демокрация – това е идеята на левицата. И трябва да си сляп, отровен или отчаян, за да си мислиш, че тази идея е отмряла – тя не само, че не е престанала да въздейства, а дори всъщност едва сега започва да си пробива път. Накратко казано, тя изцяло остава да бъде приведена в реалност.

Да възстановим поляритета дясно — ляво, срещу отровата на отрицанието, предполага да изясним за сетен път какво означава лявото и да опишем по-точно каква идея е то в епохата на глобализирания капитализъм. Това описание се заключава в няколко прости думи – равенството и истинската демокрация не могат да бъдат осъществени, докато обществото страда под безграничната власт на капитала, схващан като обществена логика и група с определен интерес.

Фактът, че капиталът цели пълна власт, произтича от самия процес на натрупване, който по природа е безкраен. Това понятие не предполага никаква граница. Което означава, че единствените прегради, които може да срещне, могат да дойдат отвън под формата на изчерпани природни ресурси или политическо противопоставяне. В противен случай, процесът е призван да се разраства като тумор, едно уродливо развитие по размери и интензивност. По интензивност, чрез безкрайно нарастване на произ­водителността. По размери, чрез завладяване на нови територии, незасегнати досега географски пространства (така както след Азия своя ред чака Африка) и все по-обширни зони на пазарна дейност.

 

Да отхвърлим суверенитета на капитала, да не го оставяме да царува

Капиталът, схващан като обща логика и като обществена група, представлява сила. Свойството на всяка сила е да продължава непрестанно своя утвърждаващ устрем, докато не срещне друга, по-голяма и противостояща сила, която да я отблъсква и възпира. Ето защо, при липса на каквото и да било значително противопоставяне, не трябва да се съмняваме, че капиталът ще се стреми единствено към това да постави цялото общество под своя зависимост, т.е. ще се превърне в тирания, макар и подсладена, предразполагаща към консумация и развлечения, но все пак тирания.

След като установим горното, лесно можем да стигнем до извода какво представлява левицата. Левицата е една позиция по отношение на капитала. Да си от левицата, означава да се поставиш в определена позиция спрямо капитала. И по-точно в позиция, основана на идеята за равенство и истинска демокрация, позиция, която отчита, че капиталът е потенциална тирания, при която идеята няма никакъв шанс да се реализира. Така се стига до заключението, че политиката ѝ се състои в отхвърляне на суверенитета на капитала. Да не позволяваш на капитала да царува. Ето това е да си от левицата.

Събитията, последвали финансовата криза от 2007-2008 г., предоставят особено ясен пример за този начин да бъде поставен въпросът, и то на няколко нива – банките, „пактът за отговорност“, осигуряването срещу безработица. При всяко от тях можем да съзрем дълбоката същност на капитала, а именно целта му да постави под тотална зависимост обществото, и начините, по които се домогва да го подчини изцяло. А оттам съответно – и какво означава да бъдеш от левицата.

Макар и напълно основателно, чувството за скандал, породено от спасяването на банките през 2009 г., не беше отправено на точния адрес. Фактът, че стана нужда да се спасяват банки, сам по себе си беше скандален, но още по-скандално беше, че те бяха спасени без нищо в замяна, с миловидно предоставен картбланш да продължат добродушно своите афери. И наистина, трябваше да спасим банките, за да не пропаднем самите ние. Защото банките заемат такова положение в обществената структура на капитализма, че всеобщият им крах щеше да събори не само цялата кредитна система, но най-вече системата на плащанията, щеше да изпари паричните спестявания на хората и за броени дни да повлече в пропастта цялата система на производство и търговия, т.е. щеше да ни докара до състояние на натурално стопанство.

От това не бива да се вади заключението, че трябваше да се задоволим със спасяването на банките – благодарим и довиждане. Заключението е, че след като измъкнахме тях, и себе си заедно с тях, от пропастта, не биваше повече да позволяваме пак да ни завлекат в нея. С други думи, ако наистина осъзнаваме, че банките заемат в общата структура на капитализма една ключова позиция, при която крайностите им системно излагат обществото пред алтернативата да ги спасява за своя сметка или да загине заедно с тях, то тогава следва: първо, това фактическо положение да бъде точно квалифицирано, в смисъл че сме заложници на структурата, и второ, да му се даде ляв отговор, който да отчита неумолимото въздействие на структурите и да стигне до заключението за наложителна структурна промяна.

След като при сегашната конфигурация на банките и финансите е неизбежно подчиняването на цялото общество, да се остави финансирането на икономиката в ръцете на частния финансов капитал, с неговата неудържима склонност към злоупотреби, е недопустимо. Следователно компенсацията, която трябваше да се иска в замяна на спасяването през 2009 г., беше цялостна деприватизация на банковата система, най-напред под формата на национализация, след това — чрез обобществяване, за да се държат рекетьорите на разстояние.

Достатъчно е въпросът да бъде поставен по този начин, за да се даде точна квалификация на политиката на триото Оланд — Московиси — Сапен в областта на „банковата реформа“. В най-добрия случай тя е капитулантска, в най-лошия – колаборационистка. Вярно е, че когато се отпускат в своя си кръг — като по време на годишната срещата на Кръга на икономистите в Екс ан Прованс, където по традиция се включват всички слуги на системата, — последното от трите малки прасенца (закръгленички, розовички, подходящи за касички) донякъде изплю камъчето. Достатъчно е да разместим думите, за да достигнем до дълбините на мисълта им: „Нашият добър приятел са финансите“.

Фактът, че тези тримата, както и безмозъчната команда от главни редактори, отреждат прозвището „рекетьори“ на пощаджиите и железничарите, защото със стачките си взимали пътниците за „заложници“, не бива повече да ни изненадва. Да не се изненадваме и когато всички заедно честват „пакта за отговорност“ и т. нар. социализъм на предлагането, чиято основна аксиома гласи, че спасението е в компаниите и трябва всичко да им се предоставя безрезервно. Не е ли прекрасна идеята всичко да се предоставя на истинските рекетьори? Механизмът на шантаж и ултиматум важи и извън банковата дейност и всъщност се корени в самата логика на капитализма.

Капиталът държи като заложници хората на наемния труд индивидуално, тъй като да продадеш работната си сила е единственото възможно решение в една икономика на разделение на труда, където никой не може да разполага с условия за материално възпроизводство извън пазарния обмен. След като достъпът до пари е задължително условие за оцеляване, а този достъп е възможен само под формата на работна заплата, очевидно системата на наемния труд е нещо като пистолет, опрян в слепоочието. И ако понякога хората на наемния труд забравят това дотолкова, че подобна мисъл им изглежда твърде крайна, то е защото капитализмът се е погрижил да обогати трудовия им живот с неприсъщите за него радостни емоции на консумацията и присъщото удовлетворение от „самоосъществяването“ в труда. Но както понякога забравят, така си и спомнят най-брутално, когато маските паднат и трябва без много приказки да избират между безжалостните норми на труд и уволнението.

 

Идеолозите помнят само първата дума на израза „съзидателно разрушение“

Но капиталът държи като заложници хората на наемния труд и колективно, тъй като позицията му в икономическото общество му гарантира правото на инициатива за производство, изпълнението на проекти и инвестиции. И след като е казал „или при моите условия, или нищо“, той съвсем спокойно може да реши да „стачкува“, ако сметне, че изискванията му не са докрай изпълнени. Мястото на капитала наистина му позволява такъв тип отношения към цялото общество, отношения от позиция на силата, които задължават обществото да изпълнява всички негови изисквания – „ако ли не, аз си тръгвам“. Именно това е същността на предупрежденията на капитала към обществото, особено в епохата на глобализацията, която му разкрива най-широки възможности за мобилност и стратегически избор. „Намалете социалните удръжки, или си отивам“; „Направете по-гъвкав пазара на труда, или си отивам“; „Дайте ми правото да давам колкото си искам дивиденти на едните и акции на другите, или си отивам“.

Частният капитал е фактически съдържател на материалните интереси на цялото общество и той регулира по своя инициатива условията за просперитет или обедняване. Нима можем да смятаме, че тази сила без спирачки не би злоупотребила, че няма да налага безгранично своите изисквания със заплахата, че ще блокира икономиката, още повече когато има срещу себе си правителства, готови на всякакви отстъпки? Напразно бихте търсили в исканията на капитала някаква разумна граница, която, веднъж достигната, не би била прекрачена и всичко да си тръгне по реда. Няма такава, защото безгранично означава без граница. Достатъчно доказателство за това е безкрайният списък на придобивките на капитала от тридесет години насам, както и фантастичният ръст на печалбите му в момента на историческия му фалит! И в момента, когато на власт е нещо, дръзнало все още да се нарича „левица“.

Защото, съгласно по-горният анализ, да си „левица“ означава именно да не се подаваш на този хроничен шантаж, т.е. да трансформираш структурите, които го задвижват и определят силовата позиция на капитала в обществото. Това означава например:

1. Да се ограничи мобилността, която предлага на капитала стратегическа свобода (делокализации, движение на капитали, свободно преместване на седалищата на предприятията и банките, достъп до офшорни зони);

2. Да се ограничи възнаграждението за акционерите чрез данък от типа ГРАП , който определя таван на общото възнаграждение на акционерите;

3. Да не се подчинява икономиката на финансите, от една страна чрез премахване на Борсата , а впоследствие, по модела на самоуправлението (рекомуната) , да се отмени принципът на управление на производството от финансовите собственици;

4. Да се въведе един разумен протекционизъм, който да спре дивата конкуренция, не само в областта на наемния труд, но и в начина на живот и т.н.

Да се оспори суверенитетът на капитала, означава също той да бъде подведен под отговорност за щетите, нанесени на общността, които той изобщо не признава. Щети, които ни най-малко не са обусловени от обстоятелствата, а са част от дълбоката му същност като сила, насочена към постоянно преустройство на цялото разделение на труда, т.е. колкото към иновация, толкова и към непрекъснато разрушаване и декласиране. Маркс и Енгелс навремето не пропуснаха да отбележат, че: „Постоянни поврати в производството, непрекъснато пречупване на всички социални категории, вечна несигурност и движение отличават буржоазната епоха от всички предишни епохи“ (Манифест на Комунистическата партия).

Нищо не може да предотврати щетите от този процес на постоянен преход, типичния за капитализма оксиморон. А ако предположим, че благодеянията от това, което той поражда, в края на краищата се проявяват, те никога не идват достатъчно рано, за да компенсират в реално време разрушенията, които се проявяват веднага. Африка ще навлезе в глобализацията и ще причини на Китай същите злини, които той причини на Европа, форматът MP3 декласира компактдиска, който декласира грамофонната плоча, фотолентата беше заменена от цифровата фотография, а фотоапаратите – от смартфоните. Самото движение на капитализма представлява една постоянна дестабилизация, която непрекъснато изхвърля от пътя легиони от непотребни хора и вещи.

Капиталът като обществена група несъмнено се отдава със страст на играта на капитал като обща логика – същата игра, която Йозеф Шумпетер прослави като „съзидателно разрушение“. Тъй като идеолозите на либерализма помнят само първата от тези две думи, за да подхранват своята апологетика, време е да им напомним същинското значение на цялостния израз, а именно, че капиталът колкото създава, толкова и руши, и дори, че непрестанно гради върху собствените си развалини. Но капиталистите биха искали да се отдадат изцяло на своята „съзидателна“ страст, без да им се търси сметка за разрушителните последици, и да се наслаждават спокойно на желанието си да „правят“ (т.е. да експлоатират).

При такава користна интелектуална парализа, истинският смисъл на един „пакт на отговорност“ би могъл да бъде следният: не непочтена безусловна капитулация на комплексираната десница, а една позиция, изградена въз основа на анализите и на съответните логични заключения. След като капиталът по самата си същност е причинител на „постоянни поврати в производството“, след като декласирането вследствие на „постоянния преход“ е очевидна последица от хищническата енергия, проявявана от капиталистите в тяхната „игра“, то капиталът дължи пълно обезщетение за разрушенията, причинени от неговите „творения“.

Едно е да се гледа на застраховката срещу безработица като на осигуровка срещу произшествията по пътя на индивидуалната кариера – добре измислено „взаимоспомагателно“ неутрализиране на щетите, за да се прикрият основните предизвикателства. Но съвсем друго е да се гледа на нея като на наложителна компенсация за това, че обществото приема (временно) играта на капитала. „Пежо“, „Алстом“, „Фралиб“, „Континентал“, „Гудиър“ и т.н. са следствие от играта, която капиталистите играят страстно без всякакъв материален риск – игра на конкуренция, на прехвърляне на капитали, на сливания-придобивания, накратко, опиянение от глобализацията, разглеждана като интересна игра на война и житейско приключение.

 

Идеята на левицата е само на два века, на съвсем млада възраст

Капиталът се отдава на играта? Тогава трябва да плати за нанесените щети! Такъв е принципът на отговорност, към който капиталът следва постоянно да бъде пренасочван. Докато на обществото се налага да търпи материалното възпроизводство да минава през капитала, а капиталът същевременно да превръща жизнените интереси на обществото в обект на собствените си домогвания, обществото е длъжно, в името на висшите си интереси, да не позволява те да бъдат изцяло отклонявани в полза на капитала или да попадат под негова власт и да определя при какви ограничаващи условия ще толерира този плен.

Въпросните условия всъщност са съвсем елементарни. На една специфична обществена група се разрешава да превръща общия интерес в собствена игра – това фактическо положение не може да се приеме без съответни компенсации. Капиталът трябва да плаща за всички пакости, които прави, докато се „забавлява“. Да обезщетява безработните и временно заетите, да компенсира занижените доходи, да обезщетява пораженията от гъвкавото трудово законодателство, несигурността на работното място и прекъсването на жизнения ритъм. А ако забравя от какви предимства се ползва, нека му ги напомним и нека плаща без да възразява. Вместо това го освобождаваме от 40 милиарда данъци и социални вноски! На всичкото отгоре — отвратителна ирония — под името „пакт за отговорност“, гнусна формулировка, която фактически благославя цялата му безотговорност.

Трябва непрекъснато да повтаряме всеизвестния принцип, че да си от левицата, предполага да не си от тези, които приемат капитала за очевидност, която не си струва да се поставя под съмнение, и се задоволяват с фискално премитане по ъглите. Отношението към капитала, определящо характерната позиция на левицата, е силово политическо поле, то е отношение, което оспорва царството на капитала и утвърждава един суверенитет – суверенитета на некапиталистическото множество над това на „използвачите“ – ако използваме израза на стачкуващите в Гваделупа по време на протестното им движение през 2009 г.

Всеки човек ще забележи, че тази идея за левицата, ако се абстрахираме, разбира се, от заместителите, предлагани от дясната левица, е доста широко скроена. Тя не предвижда какво да правим с капитализма като такъв, а оставя поле, и то изключително гостоприемно поле, за разисквания относно неговото събаряне. Да се утвърждава антикапиталистическият суверенитет, не изключва да се приема присъствието на капитала като факт от съвременната реалност, но това също означава да се възпират стремежите му към пълна власт. А може вече да се мисли и не само за ограничаване на царството му, но и за премахването му, например чрез повсеместно прилагане и узаконяване на самоуправлението (рекомуната) или чрез отказ да се плаща държавният дълг. Което ще срине банките, ще ни позволи да ги изкупим за без пари и да ги преобразим по наш модел, отначало чрез национализация-конфискация, а сетне като ги превърнем в социализирана система на кредитиране.

Остава въпросът за подходящия териториален мащаб, в който да се развие това отношение към капитала. Национален, европейски или друг? Достатъчно ясно е, че сблъсъкът между суверенитети и включването на силови отношения, в които левицата се определя като такава, предполагат от страна на противниците на империята на капитала една политическа плътност, плътност на конкретни взаимодействия, разисквания, срещи, организирани акции, които трудно можем да си представим, предвид езиковата общност, извън привилегирования терен на националното пространство.

През юни т.г. Координацията на временно и частично заетите от областта Ил дьо Франс (CIP-IDF) окупира помещенията на Парижката филхармония, за да се срещне с работещите там, голяма част от които са наети незаконно и идват от множество страни. Към опасенията им, свързани с крайно нестабилното им трудово положение, се прибавя и пълната им невъзможност да разговарят, да се разбират и следователно да координират действията и да водят борба. Ето как една дезориентирана и разнородна маса от хора е поставена в ръцете на деспотичната власт на собствениците, която добре умее да разделя по езиков признак, за да царува по-спокойно. Това е почти чист случай на пролетарски интернационализъм в действие. А всъщност, в тотална безпомощност.

С риск да засегнем чувствителността на алтерглобалистите, владеещи два или три езика, свикнали да пътуват и склонни да вярват, че способностите им се споделят от всички, международната дейност, която е абсолютно възможна, дори абсолютно желателна, не може да има същата плътност, съответно същия обхват, нито същото въздействие като преди всичко националната. Последната съвсем не изключва, дори напротив, допълнителните преимущества от предаването на опит и трансграничното съревнование. Следователно не очакваме да се образува една постнационална левица. Ще се образуват едни локално развити левици, силно желаещи да общуват и да си помагат.

Само университетски мислители, които не съзнават особеността на общественото си положение, могат да игнорират до такава степен конкретните условия за конкретна дейност. И да отминават с презрение всичко, което се върши на национално ниво, т.е. почти всичко, което там се върши ефективно, а не въображаемо. Преследват вечно химерите на „международното“, това неопределено и безформено пространство, докато антикапиталистическата политика може да се води само във „вътрешно“-народното.

Никой не отрича бурния характер на разискванията, но какво от това, те не са най-важното. Както винаги, решението ще дойде от реалното развитие на нещата, при което ще се очертаят и методите. Но те ще бъдат измислени на фона на един проект за суверенитет в служба на една идея. Проект за суверенитет, защото именно това е изразът, който определя колективното утвърждаване на една форма на живот и на едно „общо решение“, особено когато той се противопоставя на потисническото царство на капитала.

Независимо от бесните напъни в името на идентичността, които целят да се претопят и обезличат лявото и дясното, под претекст да се постигне едно вечно национално единство, независимо от слепотата на партията на управляващите технократи, която си мисли, че „преодолява лявото и дясното“, а всъщност само възпроизвежда дясното, независимо от медийната обърканост на левицата и нейните партии, независимо от зловредната дейност на няколко „политически убийци“, които дават вид, че се тревожат за левицата, но всъщност целят да я убият, лявата идея не може да умре. Тя е на само два века, тя е съвсем млада, развоят на нещата непрекъснато потвърждава правотата ѝ, днешните скандали настойчиво я призовават. Бъдещето ѝ принадлежи.

Фредерик Лордон LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

9 седмици до Super Bowl: Любимите реклами на Иван Бондоков

| от |

Лейди Гага ще пее на полувремето на най-важният мач по американски футбол – Super Bowl. Той ще се състои на 5 февруари 2017 година, но приготовленията започват още от сега.

И ако финалистите ще станат ясни след дълъг и оспорван редовен сезон в Националната футболна конференция и Американската футболна конференция, чиито шампиони се срещат в мач превърнал се почти в национален празник на САЩ, то присъствието на големите рекламодатели е 100% сигурно.

Super Bowl e американското спортно събитие, заради което големите компании зад океана плащат милиони за продукция и още толкова за излъчване на новите си рекламни спотове с надеждата да се превърнат във вирално видео. 30 секунди ефирно време струват около пет милиона долара.

Super Bowl е и моментът, в който всички брандове имат възможността да се покажат в най-добрата си светлина. Това ни накара да потърсим кои са любимите реклами на различни популярни (и не толкова популярни личности). С тяхна помощ ще отброим седмиците до 51-то издание на Super Bowl, чиито реклами вероятно отново ще задминат по популярност самото събитие.

Днес продължаваме с Иван Бондоков: съ-основател на Limacon – първият център за развитие на социален капитал в България. Занимава се с маркетинг и PR, развиване на социален капитал на личностно и общностно ниво и е китарист и поет по душа.

Ето какво каза той за любимите си реклами, като предварително заяви, че не се притеснява, че повечето от тях са леко нецензурни:

За мен най-добрите реклами са тези, които не адресират директно продукта на фирмата. Тези реклами, които не навират в лицето на зрителя колко готин и нужен е дадения продукт за него. Обожавам интелигентните реклами и нереализирана мечта ми е да направя подобна реклама за култов бранд.

Bud Light „Cut The Cheese“

Феноменална реклама, която се заиграва с няколко жаргонни израза за различни физиологични процеси, които извършваме в ежедневието си! За повечето от вас, както и за мен, ще е нужно да прочетете коментарите под видеото, за да разберете гениалността на сценаристите. Велико!

Bud Light Swear Jar

Продължавам с „вулгарните“ реклами, които са били забранени за масово разпространение. Феноменалните Ab InBev, които произвеждат едни от най-известните марки бира в света, отново къртят с тази реклама и нейната сестра в третото видео! Мисля, че няма нужда от разяснение защо е феноменална.

Bud Light Clothing Drive

Пак да кажа – тези хора правят най-великите реклами! Насладете се на това заиграване с една вътрешно-фирмена кауза, а именно да се даряват дрехи за бедните в замяна на една биричка.

Old Spice | The Man Your Man Could Smell Like

Не мога да пропусна великите реклами на Old Spice, които странно защо от скоро взеха да се въртят по българските телевизии, но и ние си знаем, че за много неща сме назад от всички други. Изключително работещо е да изграждаш рекламна стратегия около един човек/актьор, който да се превърне в лице на целия продук. Разгледайте и видеата, в които перфектно сложения мъж отговаря на коментари под неговите реклами в youtube – супер смарт!

Bud Light – „Candle Light“ Horse 

Разък завой отново към Bud Light и тази реклама, която е апогей на „вулгарността“. Нечовешки добре измислено.

Metallica – Hardwired….To Self-Destruct

Като върл фен на Metallica не мога да не ви споделя този душевен оргазъм. Страхотно измислено и няма как човек освен да иска да си купи тавата, да не тръгне да търси и такива ръкавици.

Mercedes Benz – Library 

За тази яка реклама говор просто слоганът накрая – красива отвън, умна отвътре.

Porsche 911 commercial

Рекламата на любимата ми марка коли, която много точно обрисува една човешка мечта. Завършвам с този майсторски миг на интелигентност, стил, страст и човечност. Настръхвам като я гледам просто. Велико!

Очаквайте следващите ни предложения след седмица, а ако имате своя любима реклама – посочете ни я в коментарите. На финала ще направим специална селекция от читателите на Chronicle.

 

 
 

И ние можем да пеем на английски… и не само!

| от |

#ЗТП е популярен хаштаг в Twitter и означава ‘Земи тоя превод. В случая можем да добавим и ‘Земи това изпълнение! Предлагаме ви избрана селекция песни, в която български изпълнители пеят на чужд език! Резултатът е разтърсващ… от смях.

Започваме, разбира се, с песента, която „подлуди социалните мрежи“. Макар Издислав да се появи едва миналата седмица, със сигурност заслужава първото място.

Когато Екстра Нина пееше на френски, Фики и ръце нямаше, не само крака :)

Шоуто на Слави обаче държи рекорда по брой „шедьоври“ от времето, когато реши да интернационализира патриотичния фолклор. Резултатът е изключителен.

Камон, камон шаутед

дъ Туркиш дженерал

фром дъ таун оф Панагюрище.

Айм дъ мейкър оф дъ флаг,
дъ продюсър оф дъ знак
деф ор либъртииииии….

И ако вече сте с отворена уста само чуйте “Get back, get back, maiden Kalino”!

Има и вариант на “Sitting down is Djore dos”

И нашият фаворит… засега…
Иф ай дай ор иф дей кил ми,
дончу край тунайт фор ми,
Гоу ту дринк уиски енд биър,
рокендрол фореевър!

Но ако си мислите, че Слави се е сетил единствен бъркате! Поп фолка отдавна е „Danger zone“ за езика на ШекспирТ!

Дори Лили Иванова владее този език още от времето на първите английски крале…

А поп-фолка помни полиглота Коста Марков, който пееше песните си на два езика едновременно… (От 01:50 за английски превод)
Оунли ю кен чуз хус дъ уан ху уил люз!

А кака ви Сашка поздрави немскоговорящите с Камъните падат на… швейцарски както сама каза. Няма да казваме какво чуваме…

Tук се затруднихме, но Уна пасиооооон е може би песен, на може би испански…

Дори Луна пропя на английски… или на нещо, което прилича…

Ако се сетите за някоя пропусната песен, заслужаваща място тук, пишете!

Ние завършваме с Бейби юр он май майнд на Преслава…

 
 

Десет сериала, които свършиха прекалено рано

| от |

Американската телевизия е известна с това, че може да разбие сърцата на феновете само с един свой замах. Като прекрати любимото им шоу, като убие най-обичания им персонаж… Примерите са безброй в дългите години правене на качествени сериали.

Много от сериалите, които стартираха в сезон 2016-2017 така и не доживяха да видят новата година и… новия си сезон. Някои биват прекратени още преди да се докоснат до малкия екран, а други дори не изкарват цял сезон.

Независимо колко нагади има един сериал, колко подписки се направят и какво говорят феновете за културното му наследство, когато една телевизия реши да дръпне шалтера на някое шоу, то вече е обречено. Малко са примерите, като „Анатомията на Грей“, Family Guy и прочие, които могат да се похвалят, че са видели живот след телевизионната си смърт.

Разбира се, върлият телевизиоман познава и злощастни примери на сериали продължили по-дълго, отколкото е редно. И успели да отегчат нещастната си аудитория до смърт.

Истината е винаги някъде по средата и е редно да знаеш кога да спреш и да се откажеш. Прекалено рано обаче никога не е добра идея. Особено, ако имаш потенциал. Ние сме събрали за вас 10 телевизионни шоута, които приключиха пътя си от малкия екран към нечий хол прекалено рано. Поне според нас. В галерията горе.

 
 

10 реклами със звезди, преди да станат известни

| от chronicle.bg |

Свикнали сме да гледаме на холивудските звезди като на свръчовеци, които се подвизават само по големите екрани и червения килим, но дори някои от най-големите актьори и актриси са започнали кариерите си по не толкова бляскав начин.

Вижте някои реклами с участието на знаменитости. Преди да станат такива.

Бен Афлек в реклама на Burger King

Брад Пит рекламира Pringles

Дженифър Лорънс за MTV Super sweet 16

Обожаваме Стенли Тучи в „Дяволът носи прада“, но след като го видяхме в тази реклама на Levi`s, ни стана още по-симпатичен

Леонардо Ди Каприо пък рекламира дъвки през 80-те

А Наоми Уотс…тампони

Не сме и предполагали, че Илайджа Ууд толкова обича сирене

Кристен Стюарт пък участва в реклама на Porsche

Рекламата на Pop Tarts с Джозеф Гордън-Левит представя по друг начин това, което сме искали, гледайки го на кино – а именно да ни направи закуска

Деми Мур няма нужда от диетична кола, но я рекламира