Кривите сметки

| от | |

Любовните признания рядко бележат исторически поврат. Но думите„Обичам предприемачеството“, отправени през август 2014 г. от нашия министър-председател към Движението на френските предприятия (MEDEF), несъмнено ще бъдат записани в аналите. Сърдечните признания са многозначителни. Как да тълкуваме тези?

Излияния

Един следовник на Шатобриан би търсил корените им в миналото. Да се оцени, предполага да се сравни. През 1945 г. френските индустриалци, обвинени, че са се сдушили с окупатора, просят милост от генерал Дьо Гол, който не е злопаметен и им прощава. Два републикански периода по-късно министър-председателят отива на крака при собствениците на предприятията, за да поиска извинение за миналите си прегрешения, и те не му се сърдят. Услуга за услуга. Вече не бизнесмените ходят при държавниците, а обратно. Йерархията е преобърната.

Последовател на Бурдийо, по-малко склонен към сантименти, би открил в тези думи доказателство, че промишлената и търговската буржоазия е изтласкала административната и интелектуалната посестрима (изместила навремето поземлената аристокрация) от първото място на доминираща класа. Скàлата на доходите вече е по-престижна от скàлата на заслугите. Поради което висшите държавни функционери завиждат на частните мениджъри. Ето защо е обичайно държавният финансов инспектор да се оглежда към частния сектор още на 30, вместо на 60-годишна възраст. Промяна в поведението.

Един ученик на Рене Ремон от Института за политически науки би отбелязал завръщането на сенсимонизма от 1820 г. при нашите изтъкнати мислители и би приветствал справедливото, макар и закъсняло, преклонение на търтея пред работливите пчелички. Управленецът с празни обещания е осъзнал паразитната си същност в свят, в който всичко е стока, и предава факела на реалните производители на блага. Вече познаваме новата, неподлежаща на оповестяване, органиграма на държавната власт: в Президенството (Елисейския дворец) – главният изпълнителен директор на компанията „Франция“, в Министерския съвет („Хотел Матиньон“) – директорският съвет, в Сената (Люксембургския дворец) – надзорният съвет, а в Националното събрание (двореца „Бурбон“) – разширеният управителен съвет.

Понеже не принадлежа към никоя от горните три категории, нека ми бъде позволено да тълкувам събитието както подобава. То бележи културна и по същество цивилизационна промяна. Нашият министър-председател, последователен патриот, обича предприемачеството, защото обича Франция. А Франция е не само благодатен подслон за централните управления на мултинационални компании, самата тя е прераснала в едно голямо и стройно предприятие.

Да обичаш, означава да кръжиш около слънцето. А да смениш слънцето, не е лесно. В случая връзката между политическия ръководител и директорите на компании (частни, тъй като държавните се топят като ланшния сняг) не се основава на ползата, а на заслеплението. Ако се беше задоволил с „оценявам ви“, „уважавам ви“, „предлагам ви договорености от взаимен интерес (нали трябва да се произвежда, преди да се разпределя)“, нямаше да е фатално. Но това, което видях този ден по телевизията, беше дете на нашето време, вцепенено от илюзията на новия век, да прави криви сметки, които скриват истината и засягат самия ни живот.

Инвазията

Нашият речников багаж, притиснат в менгемето на икономиката, постоянно се свива. Всеки ползва икономически термини където му падне: някойуправлява децата си, инвестира в нещо, придобива идеи, посрещапредизвикателства, страда от дефицит на имидж, разполага с капитал от връзки, които промотира, за да остане конвертируем и да запази високата си квота заедно с големите.

Когато нашият министър на културата и комуникацията (втората му роля очевидно предшества първата) приема директора на държавен телевизионен канал, той му нарежда спешно да увеличи аудиторията.„Числата са пред нас, господине, нищо друго не може да се каже.“ И в никакъв случай не става дума за мисия, качество и стойност на предаванията. Изследователят в областта на обществените науки се оценява по броя на публикациите му в англосаксонски списания; министърът на вътрешните работи – по броя на отпратените чужденци годишно; областният управител – по броя на експулсираните месечно; служителят от пътната полиция – по броя на съставените актове; художественият филм – по броя на посетителите в сряда; дадена емисия – по броя на зрителите. Стойността на нашите деца се измерва във „Фейсбук“. Несъмнено, човек трябва да умее да отчита тежестта на положения труд, когато определя цената на нещата.

В заключение – когато се говори за икономическа криза, трябва да се има предвид, че икономиката владее както най-интимната сфера, така и цялостния ни публичен, а вече и интелектуален живот.

Нашите експерти по икономика (псевдонаука, разчитаща единствено на фактора случайност) умеят да правят прогнози само с обратна дата. И подобно на римски гадатели се ласкаят в собствен кръг, без да успеят да убедят когото и да било. Уверено обаче споделят мнението си пред вратите на храмовете и хората ги слушат. Учудващо е, че влиянието им и доверието към тях стремглаво растат от края на „славните тридесет години“, когато икономиката започна да куца поради петролната криза. Някой би казал, че и автомонтьорите стават авторитети, когато колата се повреди. В това има логика. С тази разлика обаче, че последните обикновено знаят как да ремонтират автомобила.

Асимилация

Подривното търсене на полза във всичко тласна Министерството на външните работи към дипломация, фокусирана върху прибирането на валута от външната търговия и присвояването на лъвския пай от туризма. Външнотърговският баланс обосновава укрепването на дружбата между „родината на човешките права“ и Саудитска Арабия, където за изневяра или богохулство всяка седмица публично се режат глави – със сабя, не с нож. Нашият президент се е превърнал в търговски представител. Пазарлъкът е успешен, ако води до „вдигане на борсовия индекс на родните предприятия“. По-тежки са пораженията от приспособяването на въоръжените сили. Те претърпяха драстично орязване на бюджета и числеността си за сметка на оперативния си капацитет (от 1989 г. насам загубиха две трети от личния си състав). Спадът при тях прилича повече на разтуряне чрез свеждане на институцията до модела на стопанско предприятие, с най-тежки последици при сухопътните войски. Край на монопола на легитимното насилие, банализиране на функциите, пълна демотивация и (докато се чакат платежоспособни клиенти) превръщане на „инструмента за отбрана“ в трудово поделение от служители, дегизирани като войници. С алибито на професионалната армия, което е провал на републиканските идеи, войникът се превръща в наемен работник, офицерът – в мениджър, а смъртта по време на бой – в трудова злополука с право на обезщетение. Преминава се към „екстернализация“ на дейности. Частни военни компании по англосаксонски модел (като при борбата срещу пиратството) ще заемат в близко бъдеще пазара на „сигурността“. Парадоксалното при тези крачки с поглед към бъдещето е, че ни връщат назад във времето. Нашият двадесет и първи век води към шестнадесетия. Възстановяване на кондотиерите. Нямаш ли пари, няма швейцарска гвардия. Сянка на армия, сянка на държава.

Възпоминание

Светът се промени, но всеки може да си живее както преди. Използваме същите думи. Фирмата продължава да се нарича Франция, Сена продължава да тече под мостовете. Всичко върви по мед и масло, не берете грижа. Така е, но какво обичаме през 2015 г., когато „обичаме Франция“? На кого служим, когато служим на държавата? На Националната железопътна компания или на Европа? Франция, извоювана с меч, не предизвиква същите чувства като Франция, изкупена в акции. Събуждащите се сутрин под звука на телевизионните новини са различни от вдигащите се на крак със зова на камбаните и бойните барабани.

Когато нацията се подмени с фирма, никой не иска да умира за „Тотал“.Задоволяваме се с предимството, че вместо да пращаме войски, можем да наложим икономически санкции (не е нужно да се ходи до Москва и да се воюва срещу генерал Студ). В свят на взаимна зависимост санкциониращият скоро сам попада под ударите на собствените си санкции. Но какво от това – самата дума има привкус на наказание, което пасва на нашето комично усещане за морално превъзходство. Френската история за щастие познава начело на държавата само личности, попаднали там от рикошет, посредници между Вечното и Актуалното, хора-мостове, проправящи пътя. Между Небето и Земята – синовете на Свети Луи. Между Венсенския дъб [1] и базата „Куру“ [2], между покръстването на Хлодвиг и атомната бомба – Дьо Гол. Между Брюксел и Министерството на икономиката и финансите, между Пакта за стабилност и статистическите отчети – Оланд. Когато „монархът“ се позове на Небесната воля, вечерта му гостува Босюе. Когато се взре в историята, пристига Малро. Когато се вгледа в статистиката, идва Жак Атали.

Заслепление

Това обяснява проамериканското подражателство и факта, че нова Европа е обезличен доминион в НАТОландия, чийто върховен главнокомандващ е в Белия дом. Той решава, ние изпълняваме (не правим нищо по своя воля). Такава е стратегическата формула на промяната в начина на мислене. Самите французи, навремето по-оригинални, не получават в това отношение никакъв интелектуален, роден прилив. Нашите центрове за стратегически проучвания и анализ следват модела на англосаксонски мозъчни тръстове, чиито ръководители, обучени в САЩ, имат единствено амбицията да получат прием в Пентагона или Държавния департамент (или похвална бележка написана на ръка, поставена в рамка и закачена на стената). За какво ни е френска позиция, след като трябва да се защитава Западът? САЩ са загубили всички войни от 1945 г. насам (с лек нюанс за Корейската), но лоялният партньор не си задава подобни въпроси. Виетнам, Сомалия, Афганистан, Ирак, Либия и т.н. нямат никакво значение. Решаващото е, че нашата американска метрополия спечели битката за душите, парите, езика, безпилотните самолети, за нормите и мечтите. Заслуга за което имаме и ние, със своята активна подкрепа… в периферията.

Римският елит говореше гръцки и именно имперският Рим елинизира Запада. Американският елит е едноезичен, а нашето есперанто се нарича глобиш.

Извеждането в орбита на нашите нови поколения, които още с излизането си от гимназията се стремят към родината на Стив Джобс, е резултат от осмозата на две екосистеми. Нашата, уви, не може да излезе победителка в това преливане на ценности, поради две прости причини. Първата е генетична – икономиката властва в Америка, защото там тя исторически предшества държавата, докато във Франция е обратното – държавата е цивилизовала гражданското общество и обединила нацията. Втората причина е духовна – Америка разполага с гражданска религия, а ние сме загубили нашата. Библейско-патриотичната вяра доминира, регулира и поддържа небостъргача и „Уолстрийт“ не е върхът му, а мецанинът. На този метафизичен гръбнак се дължи фактът, че американската демокрация не е обикновена плутокрация. На нашето евро няма изображение на божието око.

Вътрешен взрив

Независимо дали човек е треньор, или президент, папа в Рим, или издател в Париж, политиката се състои в превръщане на купчината в цяло, на населението – в народ, на бандата смешници – в отбор. Икономическото суеверие има точно обратен ефект – то разгражда цялото и го превръща в купчина. Първата сглобява, второто разглобява. Обединителят, за да създаде спойка и съответния устрем, си служи (ако може да се каже така) със символи. Какво е символ? Мишена, към която всички се стремят – полюс, надарен с магнетична сила. Прогрес, Справедливост, Революция, Нация, Равенство – нещо невидимо, неподлежащо на изобразяване, защото се намира отвъд хоризонта и над непосредствения и осезаем свят. Нещо, което обаче има свойството да споява.

Чувството за общност или доминира над всичко, или отсъства. Факт е, че хората се обединяват само около нещо, което ги надвишава. Без вертикална ос, по хоризонтала няма нищо солидно, а само разплута, раздробена, безгръбначна маса. Сегрегация и зониране. Клетки и ниши. Конкуренцията между региони, възрастови групи, университети, памет разкъсва всичко, което историята е успяла да обедини, спои, смеси и оплоди. Европа страда от своята хоризонталност и се разпада на парчета (Каталуния, Ирландия, Фландрия и т.н.), понеже нищо не стои над закона на цифрите. Франция не се разпада на княжества, а на гета, мрежи, лобита, етноси, религии. И всичко попада в това радостно раздробяване – шестдесет милиона, които следват модата, шестдесет милиона самотници, които не знаят на кой господ да се кланят. Сякаш интернет връзката може да породи братство между тях.

Отчуждение

Половин век мир в Европа не успя да излъчи личности от магмата на интелектите. Последните излюпени от Националния институт по администрация, които никога не са държали оръжие в ръка и не са минали през всеобщата военна служба, са невежи по въпросите на отбраната. Оттам и лекотата, с която решават да започнат войни, и неумението им да ги приключат (какво ще стане впоследствие не ги вълнува). Слабо информирано за историята на религиите и културната география, убедено в идеята, че историята на човечеството започва с падането на Берлинската стена, а историята на Франция – в деня на дебаркирането в Нормандия, това поколение не е в крак със съвременността, основана върху дълбините на времето. Оттук и грешките в прогнозите му, по-специално в Близкия изток.

Понеже не чете книги, не ходи на театър и разчита само на кратките новини, резюметата, SMS-те и плакатните послания, това поколение е обладано от реактивна неграмотност, находчива по форма, но глуповата по съдържание. Разполага с малко опит и никакви убеждения. За да успее в кариерата, му стига да се приспособи към това, което смята за най-истинско – Пари Мач и интернет. Медии и бизнес. Тези индивидуалисти, които убиват всичко обществено, дискредитират професиите и гонят най-добрите, в крайна сметка поверяват на телевизионния водещ Патрик Себастиен и на футболистите от националния отбор грижата да бъде задоволявана неизменната нужда от национален възторг и солидарност.

Но бизнесът не осигурява щастие и човек изпитва нужда от важни непотребни неща. Става така, че някои тукашни младежи ходят на военна служба другаде – кой в Сирия, кой в Израел, кой в Украйна. От това плахите настръхват. Има защо да се страхуваме както от нихилизма на елитите, така и от фанатизма на „париите“. Кръстосват се фобии и изкупителни жертви от двете страни – и сред отчуждените от американската мечта, които мечтаят да се скитат из Сан Франциско и Ню Йорк, и сред отчуждените от видения в сънищата халифат, които пък мечтаят да парадират по улиците на Мосул или Ракка. Първите се отчуждават от своята култура, а вторите се отдават на далечно безумие.

Да не губим надежда. Връщане към конкретното тук и сега не е невъзможно в по-далечно бъдеще. Стига интелектуалният завет на Просвещението да срещне морална воля. Не всеки ден е неделя, но както се казва, най-лошото невинаги е сигурно.

LE MONDE DIPLOMATIQUE


 

Режис Дебре e писател и философ. Последна публикувана книга – Modernes Catacombes(Модерни Катакомби), Gallimard, coll. „Blanche“, Париж, 2013. Пространна версия на материала „Кривите сметки“ излиза от печат в края на месец октомври 2014 г. в издателство „Cerf“.

 
 

Ford Mustang GT с кожа от истински мустанг и кобри

| от chronicle.bg |

Ford Mustang е легенда. Историята на този култов автомобил се припомня от време на време, но никога не е излишно да се спомене отново.

Или поне накратко, защото колата го заслужава.

Представен на изложението в Ню Йорк на 17 април 1964 г., два месеца и девет дни след като „Бийтълс“ за пръв път свирят в САЩ, Mustang буквално смайва публиката и всички искат да го имат.

кола, форд мустанг

Ford стартира официалните продажби още същия ден, като те са рекордни – до края на 64-та марката реализира 97 705 автомобила в изпълнение ‘Notchback’ купе и още 28 833 открити коли. На следващата година пуска Mustang Fastback с елегантно спускащ се към задницата покрив, форма която се запечатва завинаги в съзнанието на хората и с която повечето асоциират името Mustang.

кола, форд мустанг

Форма в която Ford предлага и най-новото шесто поколение на модела (макар, че наскоро излезе фейслифт), първият Mustang създаден и с мисъл за Европа, както и първият с наистина независимо задно окачване.

кола, форд мустанг

И първият с 2,3-литров 4-цилиндров двигател, чиито показатели са стабилни. Конкретната кола обаче е в изпълнение GT с масивния атмосферен 5-литров V8 и 422 коня, идващ с подобаващия за един ‘Stang’ тътен. И макар интериорът на Mustang MkVI да е огромен качествен скок, собственикът на този автомобил иска седалките му не само да са от истинска кожа, а въпросната кожа да е от съответната порода – мустанг. Заедно с косъма.

кола, форд мустанг

Представителството на Vilner в Пекин се заема с педантичното изпълнение на този донякъде противоречив проект.

Клиентът е категоричен: „Това е истински Mustang, искам и кожата да е от мустанг…“ . Vilner решават, че най-удачно е да използват естествения материал с косъм за страниците на седалките, останалата им площ обвиват в същия материал, но обработен и на ръка. Ателието борави с респект и влага огромно количество ръчен труд в изработката. Обърнете внимание на перфорациите, всички те са нанесени педантично на ръка. Конците са червени, в контраст с екстериора на колата. В същото бордо са изпълнени и предпазните колани, както и шевовете около лоста на ръчната спирачка, също облицована с конска кожа.

кола, форд мустанг

Почти всички останали повърхности са облагородени с фина алкантара: корите на вратите, корите при задните седалки, таблото, воланът, който е комбинация кожа от мустанг/алкантара и таванът на Mustang GT, изпълнен според изискванията на клиента. Алкантареното платно над главите на шофьора и пасажера е ръчно изрисувано с две кобри, препратка към по-мощните Shelby изпълнения на колата, но изпълнено в традиционен китайски стил. Детайл завършващ този изключително автентичен и персонализиран интериор е металната табелка срещу пътника, на която е гравирано изображение с първото поколение Mustang и номер 01, идентфициращ уникалността на проекта.

кола, форд мустанг

2015 Ford Mustang GT, 4951 куб. см, V8, 422 к.с., 524 Нм, 6 ст. автоматична, задно предаване, 1732 кг.

 
 

Илон Мъск основа нова компания, която ще сближава човешкия мозък с компютрите

| от chronicle.bg |

Очевидно на Илон Мъск му остава твърде много време покрай Tesla, SpaceX и Hyperloop, защото основа още една компания.

Според информация на The Wall Street Journal (WSJ) новият проект на Мъск се казва Neuralink и целта му е да създаде технология, която може да направи пряка връзка между човешкия мозък и компютрите.

Neuralink цели създаването на чипове, които могат да се имплантират в мозъка. Идеята е да се лекуват заболявания, а може би и да се създаде  по-силна връзка между човек и компютър. Така може да се стигне до директна комуникация между нас и компютрите, а командите ще стават само чрез мисълта ни.

Neuralink е регистрирана в Калифорния като медицинска изследователска компания и според слухове вече е наела няколко академици с висок профил в областта на неврологията и гъвкави електроди, сред които експерта по нано технологии д-р Венеса Толоса, професора от UCSF Филип Сабес и професора от Бостънския университет Тимъти Гарднър, който изучава невронните пътеки и мозъците на пойните птици.

Прототипът вероятно ще бъде под формата на мозъчен имплант, който ще може да лекува заболявания като епилепсия, Паркинсон или депресия.

 
 

Актьори, които за малко да изпуснат велики роли

| от |

 Представете си „Терминатор“ без Арнолд Шварценегер или „Титаник“ без ди Каприо. Направихме галерия с актьори и актриси, който за малко да изпуснат иконичните си роли.

В историята често се ходи по много тънък лед. Освен разминавания и недоразумения, личните решения на хората често са причина за изпускане на прекрасни шансове. Дори за номинации за Оксар. В Холивуд актьори често правят мръсни номера, за да получат роля. Но когато отказват прекрасни възможности по собствено желание  – тогава е наистина озадачаваща ситуация.

Галерията ни ще ви покаже много известни лица, които за малко да изпуснат ролите на живота си. Тези, които ги направиха известни.

 
 

Цен*ура

| от |

Вие имате магазин за плодове и зеленчуци, аз имам 10 реда фиданки. Правим договор аз да продавам на вашия плод-зеленчук и да правим бизнес.

Идвам, 5-6 години продавам много готина продукция, но днес ето че вече продавам каквото си искам, защото имам тази свобода и по закон, и по договора ми с вас.

Вие ми казвате: „Днес магазинът е затворен, защото прекаляваш“. Аз ви казвам: „Черните ми дрехи крият от вас колко са бели душите ми.“ И съм прав, защото така сме се разбрали. Само дето не съм прав…

Не съм прав по същия начин, по който не съм прав, когато момичето предложи да плати на първа среща, аз да кажа „Ми окей“. Това, което ще стане, когато тя си плати, няма да е неморално или незаконно. Ще е тъпо.

На магазина пише “Плод-зеленчук”, хората очакват ако не само плодове и зеленчуци, то поне предимно това. Затова влизат. Като влязат обаче единственото плодово в магазина е презервативи с вкус на лимон. Често нямам и от тях.

Поне да продавах добре, но не продавам особено добре. София-Ден-и-нощният отсреща продава 2 пъти колкото мен. А дори не продават от магазин, а от багажник на кола. Нормално е да затворите магазина, нормално е да направите нещо.

От една страна така. От друга страна…

Това е Слави Трифонов и историята му на екран доказва, че той е поставял ултиматуми, чупил е телевизори, изхвърлял е боклуци. бТВ би трябвало добре да знаят за какво става въпрос. Какво да очакваш от Слави Трифонов?

Да добавим и това, че преди записа на всяко предаване сценарий получават не само режисьорите, Ку-ку бенд и т.н. Сценарият стига и до един човек, който се нарича делегиран продуцент. Той (или тя) е от страната на телевизията и следи “да не стане нещо”. Съответно – бТВ знаят какво ще става във всяко предаване. Естествено, едва ли са знаели, че Филип Станев ще къса снимка на президента, но това е частен случай.

В този смисъл в спора си със Слави Трифонов те са в ролята на момичето, което на първа среща каже: „Ти ще платиш“. Нито е неморално, нито е незаконно. Тъпо е.

Двете страни са заедно в тази работа, а работата е ясна.

В крайна сметка след цялата разправия с „Шоуто на Слави“, довечера всички ще са пред телевизора, за да видят какво ще стане. Излъчва се, рейтингът се вдига, Слави се чува, а новият изпълнителен директор на бТВ Флориан Скала оправдава доверието – всички са щастливи.

Преди 2-3 годни в едно интервю питаха DJ Станчо още ли има вражда между „Снайпер Рекъдрс“ и „Аренби Рекърдс“ и той каза: „А-а-а, не, то това беше само за да продаваме касетки.“

А ако случайно бТВ реши и тази вечер да пуска стари записи, то шоуто така или иначе ще продължи. С малко повече шум на улицата.