Кой сте Вие, г-н Народ?

| от | |

Иван Стамболов, 5corners.eu

ivanstambolov

Някъде в същата онази далечна 1762 година, когато Русо публикува своя фундаментален труд „За обществения договор“ и с него слага началото на съвременния свят – добър или лош – в същата тази година един рошав монах се провиква в здрача на Зографския манастир: „От днеска нататък българският род история има и става народ“. Или поне дядо Вазов твърди, че се е провикнал с тези думи. С това, освен че се отбелязва раждането на „народа“, се поставя и началото на традицията за него да се говори в трето лице с изключение може би само на първоличното дядо Славейково „не сме народ, а мърша“. И наистина, за народа говорим винаги в трето лице, сякаш го няма, сякаш само сме чували за него, но никога не сме го виждали, колкото и да е важен той за нас.

Хората исторически, икономически и идеологически се делят на две големи групи: народни закрилници и народни изедници. Тоест хората не принадлежат към народа, не са народа, а само го закрилят или изеждат. Към групата на закрилниците спадат хайдутите и партизаните, а към групата на изедниците – чорбаджиите и фашистите. В по-ново време изедниците са депутатите (народните представители), а като закрилници може би ще се оформят мутрите от 90-те години, само още мъничко да се увеличи историческата дистанция и народът да викне, пък да им запее песента: „Ооо, тигре, тигре!…“

Но щом хората и народът не са едно и също, то може да се направи и още по-голямо обобщение: човеците се делят на хора и на народ. Като „народът“ е нещо особено и съвсем отделно.

Как да дефинираме понятието „народ“? Очевидно досегашните дефиниции – хора, които живеят на една територия, говорят един език и прочие – не вършат работа, защото не се отнасят за хората в качеството им на народни закрилници и народни изедници. Или, иначе казано, хората (закрилници и изедници), които живеят на една територия и говорят един език, не са народ, защото са нещо друго и различно от народа, както стана ясно. Ето защо много по-добра би била следната дефиниция:

„Народът е митично образувание, което може би се състои от някакви хора и което никой не е виждал, но което е източник на чувство за вина и повод за репресии.“

Да вземем например „народния съд“. Макар че се казва така, в него отново не можем да видим „народа“, а само народните закрилници, които разстрелват народните изедници в името на народа. И в негово отсъствие. Тези разстрели оповестиха раждането на една нова България, която е вече „народна“ република и в която всичко се прави за благото на народа. Вече нямаше богаташи, пък и да имаше някой, то той не беше „народен изедник“, а беше „човек от народа“ (в началото на 80-те имаше филм за Тодор Живков с такова заглавие). Така народният изедник се превърна във „враг на народа“ – защото винаги трябва да има добри и лоши, като лошите дават повод на добрите да се държат лошо. Врагът на народа обикновено беше човек, който разказваше вицове за човека от народа. Между другото, вицовете са най-хубави, когато са забранени и то в името на народа. Сега вече няма такива вицове.

По-важно е обаче раждането на една друга идея по същото време – идеята за народа като собственик. Въпреки че никой не го е виждал и никой не знае как би изглеждал един нотариален акт на негово име, „народът“ изведнъж става собственик на всичко. Народът притежава всичко, а „хората от народа“ начело с „човека от народа“ управляват тази собственост от името на народа и за благото на народа. От това обаче на народа не му става по-добре – факт който научаваме от народните трибуни, наречени дисиденти, които в епохата на гласността говорят от името на народа, който е собственик на всички блага в народната република.

Ето че идва моментът „народът“ да се превърне от субект на собствеността в субект на властта. Когато народът е на власт, това на старогръцки се нарича „демокрация“ – управление на народа. Той, народът, и по време на народната република уж беше на власт, ама само уж, както уж беше и собственик на средствата за производство, чийто фактически собственик беше държавата, а пък тя беше в ръцете на „човека от народа“ с благословията на „великата страна“ – приятелка и покровителка на всички народи по света. Сега, когато „народът“ наистина пое властта чрез демокрацията, трябваше да се раздели със собствеността, която премина отново от народа към хората и това се нарича „приватизация“.

Вярно, че доста „хора от народа“, близки в миналото до „човека от народа“, успяха да получат собственост чрез приватизация по същия начин, по който навремето дядовците им получиха власт чрез експроприация. Но това не променя общата картина – по-добре собствеността да бъде у хората, отколкото у народа.

Започна така нареченият „преход“, който според мен отдавна е свършил, но има хора, според които още не е. Това няма значение. Важното е, че по време на прехода се случиха две важни неща. Първо, богатството на нацията (БВП) се увеличи 5-6 пъти и сега „народът“ живее много по-добре, отколкото живееше в началото на прехода. Второ, смени се едно цяло поколение и епохата на „човека от народа“ се отдалечи достатъчно исторически, за да започне да навява носталгични чувства у не особено интелигентните и информираните. В социалните мрежи започнаха да се появяват изказвания като това:

Да върнем останалото от държавата в ръцете на народа! НАЦИОНАЛИЗАЦИЯ на незаконно придобитото! Събуди се, НАРОДЕ! (Facebook)

Хей народ поробен! Що си тъй заспал!“ – провикна се Стамболов 111 години след като монахът, с когото започнахме, обяви раждането на народа. Сега очевидно отново има хора (и отново различни от народа), които смятат, че народът е заспал и че трябва спешно да се събуди. Да се събуди, отново да стане собственик на нещата и всичко да започне отначало. Такива настроения си имат своите предпоставки извън границите на нашата територия. Но тези предпоставки вече не са в народовластието (на гръцки „демокрация“), а във вулгарното народнячество (на латински „популизъм“). Популизмът е болест, обхванала цивилизования свят в такава степен, че вече е разяла политическия му организъм. Болните от популизъм политици обещават на народа неща, които дори и народът (ако е такъв мъдрец, какъвто го изкарват) не вярва, че могат да се изпълнят. Левите популисти обещават на народа добруване веднага, а десните популисти признават за временни несгоди, но в името на бъдещото абсолютно и безкрайно добруване на народа. И двата вида популисти си приличат в това, че очертават образа на един абстрактен колектив, пред който индивидите трябва да преклонят глава. Уж всеки човек е ценност сам по себе си, но излиза, че „народът“ е по-ценен от него и човекът трябва да живее в положението на перманентно заподозрян в недобросъвестност по отношение на „народа“.

Колективът не е лошо нещо, стига да го разбираш като общност, а не като мравуняк – разлика очертана още от Достоевски в „Бесове“. Общността е съборност, тоест общо живеене при пълно запазване и уважение на индивидуалността на всеки човек, у когото като в холограма се съдържа промисълът на цялото човечество и на цялата вселена. При такова разбиране за живота и човека образът на „народа“ е просто плашило, извинение за някого да ти стори зло не от свое име, а от името на „народа“. За нормалните човешки отношения истинска стойност има понятието „другият“ – всеки един отделен човек, към когото подхождаш с обич и уважение заради неговата неповторимост. И за разлика от „народа“, „другият“ може да ти отвърне със същото, дори да не живеете на една територия и да не гледате една и съща телевизия. Ако десет „други“ хора те обичат, това е нещо много по-голямо и истинско от „любовта“ на всички „народи“ по света. Народът не може да изпитва чувство. Той може само да насажда чувства – най-вече чувство за вина че не си му се поклонил достатъчно дълбоко и не си му дал всичко, което той очаква от теб. Някой със сигурност ще каже: „Ама у мен народът поражда и други чувства. Аз съм горд, че съм син на този народ!“. Добре. Нека е така. Но казвайки „аз съм син на този народ“, ти за пореден път казваш, че не си част от „народа“, че „народът“ е нещо друго, нещо извън теб, нещо обективно и в никакъв случай не нещо субективно. В най-добрия случай твой родител, но не самият ти. Защото не можеш да кажеш „аз съм народът“ и същевременно да си негов син, да го обичаш или да не го обичаш, да си му верен или да го предаваш, да си му закрилник или изедник. Уж е една от най-безспорните ценности, уж е нещо много свято, към което всички имат дълг, но все пак „народът“ си остава загадка, за която много трудно се говори в първо лице. Народът винаги е „някъде там“, имаме към него ангажименти, даже дълг. Но къде съм аз? Аз част от народа ли съм? Ако съм „враг на народа“, враг на себе си ли съм? Ако предам интересите на народа, своите интереси ли предавам? Ако обичам народа и съм готов да се жертвам за него, краен егоист ли съм? Ако пък аз не съм народа и не мога да бъда нищо друго освен негов слуга или негов враг, то къде все пак е Народът, как можем да се срещнем с него, можем ли да си говорим и има ли той какво да ни каже. В крайна сметка, кой сте Вие, г-н Народ?

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.