Кой е виновен: Буш или Обама?

| от | |

87d453357040

Гийом Лаган, специалист по отбранителни въпроси, преподавател в парижкия Институт за политически изследвания

Какво щеше да се случи, ако Джордж Буш не беше свалил Саддам Хюсеин през 2003? Как щеше да се развие ситуацията, ако Барак Обама беше запазил американското военно присъствие в Ирак? Ще се опитаме да разберем кой наистина е отговорен за днешния хаос в Близкия Изток.

Кой е виновен, че северен Ирак се намира под контрола на екстремистите от Ислямската държава на Ирак и Леванта /ИДИЛ/?

За хората с леви убеждения и френската десница отговорът на този въпрос не предизвиква никакви съмнения: виновен за всичко е не някой друг, а Джордж Буш младши, който нахлу в Ирак през 2003. Саддам Хюсеин нямаше да загине от ръцете на новата власт след първия в историята съдебен процес срещу арабски лидер /2006/. Ирак беше диктатура, но все пак беше стабилна държава, макар и с цената на жестоки репресии /химическата атака срещу кюрдите през 1988, потушаването на шиитските бунтове през 1991/. Гьоте, за който несправедливостта е по-добро благо от безредиците, би бил доволен.

В една своя неотдавнашна статия Тони Блеър, „пуделът на Буш“, твърди, че Арабската пролет от 2011 при всички положения щеше да свали режима на иракския лидер.

Но подобно развитие на нещата би изглеждало малко вероятно. Единствените диктатури, които бяха свалени от народни движения /Египет и Тунис/, зависеха от западната помощ. Изолирани режими като тези в Либия и Сирия точно обратното оказаха ожесточена съпротива. Саддам Хюсеин можеше да се опре на партията БААС, армията и иракските малцинства /преди всичко на сунитите/ и щеше да се сражава с всички сили срещу масовите прояви на шиитско недоволство /60% от населението/.

За американската десница главният виновник е Барак Обама. Той от самото начало се обяви срещу войната в Ирак и непрекъснато се стремеше да изведе американските войски от страната. През 2011 те окончателно се изтеглиха от Ирак, който все пак успяха да стабилизират със силата на оръжието. През 2010 сунитската общност активно участва в парламентарните избори, въпреки че ги игнорира през 2005. Изглеждаше, че Ирак върви по пътя на националното помирение.

След изтеглянето на своите военни части САЩ се лишиха от влияние върху ситуацията в страната. Те повече не можеха да принудят местните сили към мир. Но в това няма нищо учудващо: в следвоенна Франция едва ли е имало някой, който да е искал привържениците на генерал Дьо Гол и маршал Петен да работят заедно в едно правителство? Авторитарната политика на иракския премиер шиит Нури ал Малики и разпаленият от войната в съседна Сирия сунитски радикализъм свършиха останалата част от работата. Изборите през 2014, на които ал Малики постигна относителна победа, бяха белязани с много ниска избирателна активност сред сунитската общност, което се превърна в предвестник на настъплението на ислямистите.

Макар че днес едва ли е възможно да отсъдим кой точно е виновен, иракските уроци са достатъчно ясни. Ако Западът реши да се намеси, той трябва да прояви постоянство. Извеждайки войските си от Либия след свалянето на полковник Кадафи, той изостави страната на произвола на съдбата, позволявайки й да изпадне в хаос. Заради отсъствието на подкрепа за умерената опозиция в Сирия, тя стана жертва на радикалите от ИДИЛ.

Следователно Америка и нейните съюзници трябва отново да се намесят на страната на новите иракски власти, защото в противен случай в Багдад стабилно ще се закрепи Иран, а той вече предложи своята помощ. А САЩ, които завършват изтеглянето си от Афганистан през тази година, все пак трябва да запазят там достатъчно военно присъствие по примера на Франция: макар че от момента на провъзгласяване на независимостта на африканските републики вече са изминали почти 50 години, тя до ден-днешен играе важната роля на регионален жандарм.

 
 

Филмите, селектирани в „Петнайсетдневката на режисьорите“ в Кан

| от chronicle.bg, по БТА |

В паралелната секция „Петнайсетдневката на режисьорите“ на кинофестивала в Кан бяха селектирани 19 филма от 1649 предложени пълнометражни ленти.

Сред финалистите фигурират „Un beau soleil interieur“ на френската режисьорка Клер Дени с участието на Жерар Депардийо и Жулиет Бинош, музикалната комедия на Брюно Дюмон „Jeannette, l’enfance de Jeanne d’Arc“ и „Alive in Paris“ на Абел Ферара.

„Тази година постъпиха с 67 кинотворби повече от миналата 2016-а в паралелната секция „Петнайсетдневка на режисьорите“. Сред тях фигурират пет филмови дебюта и пет френски, пет американски, три италиански и седем ленти на жени-режисьорки“, заяви директорът на програмата Едуард Уайнтроп.

„Петнайсетдневката“ ще бъде открита с прожекцията на комедията „Un beau soleil interieur“. „Харесваме кинотворците, които изпробват нови неща, така че и ние се опитваме да дадем своя принос, като ще стартираме паралелната секция с комедия“, коментира Уайнтроп.

Сред другите включени заглавия фигурират лентите на Шон Бейкър „The Florida Project“, „The Rider“ на Клои Жао, „Patty Cakes“ на Кери Мърниън, „West of the Jordan River“ на Амос Гитай и др.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Рецепта за чипс от сладък картоф

| от chronicle.bg |

В днешната си рецепта Росица Гърджелийска предлага нещо здравословно като мезе за бирата.

Росица Гърджелийска работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

 

Нужни продукти:

3 сладки картофа
6-7 с.л. олио
1 с.л. сол
1/2 ч.л. черен пипер
1/2 ч.л. червен пипер

чипс от сладък картоф роси

Начин на приготвяне:

Загрейте фурната на 150 градуса с вентилатор.

Разбъркайте олиото със солта, черния и червен пипер.

В няколко по-големи тави сложете фолио и го намажете с малко мазнина.

Нарежете картофите на тънки филии и ги подредете в тавите.

Намажете ги с олио и ги хвърлете във фурната за около час.

Внимавайте да не изгорят, ако трябва малко намалете фурната.

Имайте предвид, че ще станат хрупкави, когато изстинат.

Извадете ги, преместете ги върху решетка да изстинат и ги поднесете с ваш любим сос. Аз бих се спряла върху сос барбекю или крема сирене.

И не забравяйте да охладите бирата преди да поднесете мезето.

 

 
 

13 сериала, които ще искате да изгледате на екс

| от chronicle.bg |

Някои сериали просто не те оставят на мира!

Сериалите са виновни за толкова много изпуснати пътувания, тежки работни дни и провалени сесии по света. Хората, независимо от възраст и пол, будуват до ранни зори само за да изгледат още един епизод.

И това е прекрасно! Сериалите са прекрасно забавление, което често ни отделя от ужасите на реални свят, показвайки ни доста по-ужасен. Затова в днешната ни галерия сме събрали 13 сериала, които ще искате да изгледате наведнъж. Приятна събота и неделя!