Откъс от „Когато бях морски капитан“ на Михаил Вешим

| от | |

Имаше такъв виц:

Някакъв човек много хойкал по кръчмите. Жена му решила да го отучи от вредния навик – сготвила вечеря, направила салата, сипала му ракия и казала:

– Пий си вкъщи! Защо ходиш по кръчмите?
Чукнали чаши, мъжът отпил от ракията и казал:
– И когато бях морски капитан…
Жената веднага го прекъснала:
– Че кога си бил морски капитан?
– Ето, жена, защо не пия вкъщи!

И аз не съм бил морски капитан, но обичам да разказвам за пътешествията си. Сравнени с пътешествията на Колумб, Магелан или проф. Христо Пимпирев, моите са нищо. Но пък съм забелязал, че като ги разказвам на маса, има кой да ме слуша, без да прекъсва разказа с: „Дай малко сол!“, „Сипи ми салата!“ или „Налей от бирата!“…

нджьшд ф,г пдиянс ньзсшьх
Историите, които ще ви разкажа, преди това са разказвани на маса.
Масата се намираше в едно тясно созополско дворче, под асма с нависнало грозде. Там, в Стария Созопол, редакцията на „Стършел“ имаше къща. Всяка есен ние, компания приятели, окупирахме къщата за седмица-две. През деня ловяхме риба и вадехме миди, а вечер сядахме под асмата и всеки разтваряше собствената си торба с истории. И тихата созополска нощ се огласяше от кикот с високи децибели.

От кикота страдаше сънят на съседите, дето живееха отсреща, отвореният им прозорец беше почти над нас.
Към полунощ съседът не издържаше и се провикваше от прозореца:

 

– Айде де, стига се смяхте!
На което отвръщахме:
– Е, какво, да плачем ли?
Но в името на добросъседските отношения, снишавахме глас и раздигахме купона, като оставяхме недовършените истории за следващата вечер.
Една вечер се чудех докъде съм стигнал и откъде да почна:
– Стигна до китайския влак! – подсказа някой от компанията.
– Не, разказваше за хотел „Русия“ в Москва… – възрази друг.
Изведнъж от другата страна на уличката се обади гласът на съседа:
– За Албания, за Албания разказваше…
– Не за Албания, а за Македония – включи се гласът на жена му.Вдигнах глава – съседът и съседката стояха на отворения прозорец, готови да слушат – като зрители от втори балкон.
– Заповядайте при нас! – поканих ги.
– Не, благодаря! – ледено каза съседката.
Обаче мъжът ѝ сякаш това чакаше:
– Идвааам!
След две минути седна при нас, носеше си и бирата.
И той, човекът, се оказа морски капитан.

МАМА ХУХУ – МЕЛЕЗ МЕЖДУ КОН И ТИГЪР

Колко е богат китайският език – бедна ви е фантазията! Например изразът „Мама Хуху“ на китайски би могло да означава нещо средно между кон и тигър, може да значи
два коня и два тигъра, но най-вече се употребява в смисъла „горе-долу“ или „карай да върви!“…
И досега, двайсет и пет години след като с колегата Румен Белчев бяхме в Китай, го пробвам тоя израз върху произволни китайци в ресторант, в магазин или в дюкян на Илиянци.

Щом чуе това мило, родно „Мама Хуху“ – китаецът, бил той сервитьор, готвач или продавач, се ухилва до ушите и ме среща радушно като сънародник… Слага ми допълнително ориз към порцията, винаги прибавя няколко късчета „свинско в кисело-сладък сос“ над грамажа – ей така, от него, или ми прави намаление на памучната фанелка, която ми продава – все едно я продава на свой човек.

Така че, ако ще ходите нататък, запомнете „Мама Хуху“ – този израз топи ледовете и отваря вратите.
Чувал съм, че две думи са достатъчни, за да ти се отворят всички врати в Щатите. Думите са „пуш“ (Push) и „пул“ (Pull)… За Китай думите са „Мама Хуху“.
А ако искате да ви се отворят и бирените бутилки, са ви нужни още две думи – „Ер питьо“.

* * *

Колкото и да е богат китайският език, двете думи „Ер питьо“ са си две бири – „Пекинско светло“ – и нищо повече. Но преди да стигна до „Пекинското светло“, да ви кажа как с Румен Белчев стигнахме до Китай.

По онова време – времето преди промените, „Стършел“, хумористичният вестник, в който работехме, беше издание на управляващата партия БКП.
И досега, когато някой иска да ми натрие носа, току ще рече: ама ти си работил в издание на БКП!
Ами къде да работя? По онова време всички вестници и списания бяха издание на някаква тоталитарна организация – БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюзите, МНО или МВР.

Нямаше независими издания. (Както впрочем и сега почти няма – но сегашните пъшкат не под тоталитарния диктат, а под диктата на собствениците си.)

От малък искам да правя едно нещо – да пиша смешки. А къде можеше човек да пише смешки по онова време, ако не в „Стършел“ – eдинственият хумористичен вестник? Ако
тогава имаше хумористичен вестник, издание на Консервативната партия или на Християндемократическия съюз, щях да пиша там. Но нямаше нито други партии, нито други вестници – при такъв избор какво да избера?

Във вестника ме взеха на работа още като студент – преди да завърша университета, и оттогава не съм сменял работната площадка. Започнах като стажант, бях момче за всичко, организатор на банкети, доставчик на алкохол, шофьор на главния редактор Кръстьо Кръстев… Сега, трийсет години по-късно, съм главен редактор и шофьор на самия себе си.
Доста от годините си дадох на „Стършел“, но и „Стършел“ доста ми даде – на него дължа и това пътуване до Китай.

В годините преди промените главният ни редактор имаше един куп привилегии – голяма заплата, черна волга с шофьор, кабинет и секретарка. Но най му завиждахме за друга възможност – за правото веднъж годишно да пътува където си поиска по света, един месец на държавни разноски.

Представете си така – взимаш глобуса в ръце, завърташ го, затваряш очи и го спираш с пръст. После поемаш на път – не накъдето ти видят очите, а където ти е попаднал пръстът.
Тогава обикновеният българин не можеше да пътува и до Букурещ – можеше, но не сам, а организирано с „Балкантурист“. А за капиталистическа страна – почти невъзможно, даже да си в туристическа група, ще те проверяват до десето коляно и ще те следят да не прескочиш оттатък Желязната завеса.

Млад бях тогава, пътуваше ми се много по света. Главният редактор, обратното, беше към шейсетте и никъде не му се ходеше. Може и да се е страхувал, че ако остави поста си и тръгне в едномесечна командировка, като се върне, ще намери друг на стола си. А за да не изгаря командировката, вместо него пътуваха заместниците му.

И на нас, по-младите в редакцията, ни беше ясен редът – трябва да минат някакви си двайсетина години, да станем и ние един ден заместници на главния, пък тогава може да ни огрее някоя командировка в по-отдалечената част на глобуса.

Но по някакво чудо мен ме огря по-рано – главният редактор Христо Пелитев, ядосан за нещо на заместниците, се заканил пред редколегията: този път ще пратя двама по-млади!
И казал първите две имена, дето му дошли наум – Румен Белчев и моя милост! Направление – Китай!

* * *
Така през ноември 1988 г. се озовахме в китайската столица.
Преди това, за по-напряко минахме през Пхенян, но за Северна Корея беше предишният ми разказ.

А сега – Пекин.
Тогава тоя град ми заприлича на Ямбол или пък, ако искате – на Сливен, само че беше сто пъти по-голям. Ако в Ямбол/Сливен имаше три широки улици, в Пекин имаше триста. Ако в

Сливен/Ямбол имаше три високи сгради, в китайската столица бяха триста. Останалото – хиляди приземни къщурки без канализация, дето у нас им викат „маалата“, а тук – „хутони“. Сметката и със населението излизаше точно – на един сливналия/ямболия се падаха точно по сто пекински китайци. Само сливенският вятър можеше да се сравни с пекинския едно към едно – на площад „Тянанмън“ през ноември духаше толкова силно, колкото и на площад „Хаджи Димитър“ в Сливен.
Още щом стъпихме на площад „Тянанмън“, вятърът ни издуха в един китайски ресторант. Не знам сега как е, но тогава в Китай повечето ресторанти бяха китайски. Тоест – пълни със загадки. А двамата с Белчев идвахме от страна, където в ресторантите сервитьорът не носи меню, а го декламира като скоропоговорка: „Шишчета, кебапчета, кюфтета…

Може и да ви ги смешаме!“… По-късно китайските ресторанти щяха да дойдат и в София и щяхме да свикнем с „телешкото с вкус на риба“ или с пилето „в сладко-кисел сос“…
Но тогава всичките тия наситнени, пържени, печено-варени и задушени по особено мъчителен начин късчета месо ни се виждаха адски съмнителни. Още повече че ни предупредиха да не поръчваме от най-скъпото – можеш, без да разбереш, да ти пробутат деликатес – гущер или змия, плъх или червей, кучешко или котешко…

Та седяхме и побутвахме с клечките на съмнението сервираните ни ястия с поетични имена „Сияйна зора от Съчуан“ или „Пурпурен залез от Тяншан“ и се чудехме какво ядем – катеричка или миньор, мушама или транзистор… Изведнъж истинска сияйна зора огря сивия ноемврийски ден.

Появи се Тя! Бутилката „Пекинско светло“!
Беше по-висока и стройна от тогавашните софийски бутилки и съдържаше седемстотин грама. Кой знае защо сервитьорката носеше една за двама ни.

По-късно разбрахме, че китайците така постъпват – сядат двама приятели, поръчват си бутилка бира, изпиват я и си тръгват, като леко залитат. Ако един китаец сам удари седемстотин грама пиво – връзва кънките. Това е медицински факт, тъй като у монголоидната раса липсва някакъв ензим за разграждане на алкохола. Тази теория се потвърди и от жената на един колега, която донесе от Япония бирички в консервни кутии по 125 грама. Колкото е нашенският пастет.
Според нея една такава консерва била дозата на японеца.

Иначе имало и бири в кутии от пет литра, но те стигали за японска сватба или за изпращане на войник. Наляхме си ние по една чаша от тази сияйна бира и благодарихме на съдбата, че сме се родили с европейски ензими. Пожелахме си наздраве и отпихме – със свити сърца и разширен стомах, очакващ изненади.

О, боже! Думите са безсилни да опишат този еликсир!
– Долу горублянското пиво! – викнахме в един глас, стряскайки китайската публика – Да живее „Пекинското светло“!

И замахахме с пръсти към сервитьорката да носи още и още бири.
Разбрана излезе жената, донесе бутилки, доста бутилки, които събраха погледите на китайската публика. Пред очите ми очите на присъстващите от дръпнати станаха кръгли.
Наобиколиха ни и вероятно взеха да се чудят: тия европейци защо пият толкова бира и няма ли да паднат от стола?

Как да им обясним, че идваме от другия край на света, където ни мъчат с мътилка от Горубляне или вкисната „Каменица 100“… Че при нас бирата лятото изчезва от магазините, а по ресторантите я дават топла. Че в бутилките плува утайка или направо удавена мишка…
Нищо не им обяснявахме, а си пийнахме биричка колкото за две дузини китайци, и станахме, без да паднем от стола… От това очите на присъстващите още повече се окръглиха. Може така да са им останали за цял живот.

Още на другия ден взехме един урок по китайски, в който наблегнахме на вълшебната думичка „Ер питьо“. Това ще рече две бири. Затворихме се в хотела и си ги повтаряхме –
веднъж аз, веднъж Румен Белчев, докато ги затвърдим и почнем да ги произнасяме като местните хора.

После влизахме със самочувствие в китайските ресторанти, казвахме на български на девойчето, което ни посрещаше с чай, да го сипе във врата на главния готвач и когато то любезно ни се усмихваше, заръчвахме:
– Ер питьо!
Редувахме се в поръчките – ту аз, ту Румен Белчев. Толкова добре усвоихме израза, че можехме да го кажем и на пекински, и на шанхайски, и на гуанджоуски диалект… И навсякъде ни разбираха.

* * *
Наш учител по китайски беше писателят Цветан Пешев – от него добихме тия важни знания – и „Мама Хуху“, и „Ер питьо“…

По онова време той живееше в Пекин като „втори член“ – жена му беше преводачка в нашето посолство, а самият той скучаеше – „вторият член“ нямаше право да работи. Затова Цецо Пешев с радост посрещаше командировани от България и им ставаше доброволен гид из пекинските потайности – разнообразие за него, майтап за командированите.
Той беше голям българин – и на ръст, и на килограми.

Китайците му стигаха до кръста, а най-високите – до рамото. Минувачи го гледаха като истински бял Буда – с уважение и страхопочитание. По-храбрите протягаха ръка и го докосваха по корема – да пипнеш дебел човек носело щастие – току виж си станал като него… Дебел човек по онова време в Китай бе рядкост – това значи, че е богат, щом се е охранил с редовно ядене. Тая милиардна нация много векове бе гладувала и тогава, в края на 80-те, заедно с икономическия си възход, вече можеше да си позволи да се храни три пъти на ден. И дебелото тяло бе идеал за китаеца, обратно на европейската мода на диети и гладуване.

Както в песента „Големият кораб минава…“ така и Цецо Пешев минаваше по пекинските улици – шумен и гръмогласен. Сочеше ни една или друга сграда и ни засипваше с истории – повечето абсолютно измислени… Знаехме си го, че е мистификатор и цар да измисля небивалици, затова малко му хващахме вяра на приказките… Обясненията му бяха приблизително такива: погледнете наляво – това е бившият Централен затвор, тук е лежал генерал У Че, съратник на Мао, разстрелян по времето на културната революция. По-късно сградата е превърната в детска градина на име „Щастливо детство с Дън Сяо Пин“…

Това Цецо ни го съобщаваше като супердостоверна информация. И лицето му оставаше сериозно. Очите му, скрити зад строги очила с дебели рамки, не издаваха, че ни будалка
като канарчета. Аха да си запишем неговите „факти“ в бележничетата и после да ги включим в дописките си за „Стършел“.

– Беше един тук – Цецо назова името на известен журналист – и аз го водих насам-натам из Пекин. Такива му надрънках, той прилежно си ги записа, а после ги напечати в „Работническо дело“…

И той се закиска, силно и от сърце, така че забързаните китайци спряха и го загледаха – един весел Буда, който като дете се радва на шегите си.

Бяхме чували за някои от класическите шеги на Цецо Пешев, с които бе известен в България. Например тази: обажда се посред нощ на писателя Ст. Ц. Даскалов и му казва:
– Другарю Даскалов, извинявайте, че ви звъним толкова късно. Ние харесваме вашите книги. Но сега сме се събрали няколко приятели в клуба на пенсионера и решаваме кръстословица…

– Е, и какво? – пита сърдито съненият писател.
– Ами дванайсет водоравно е роман от Ст. Ц. Даскалов с три букви…
– Път! – вика Ст. Ц. в слушалката заглавието на най-известния си роман.
– ПЪТ не става, третата е „Н“… Става ПЪН…
– Не е ПЪН! – крещи писателят. – Някъде бъркате. Дайте някое отвесно, за да засечем…
И почват заедно по телефона да решават кръстословица…

Ей такива шеги измисляше Цецо Пешев – по-късно ги описа дори в книга, една от най-смешните книги, които съм чел – нарича се „Коза ли е, риба ли е?“ (Нещо като Мама Хуху). Ако ви падне, четете и се смейте!

И тук, на заточение в Пекин като „втори член“, пак продължаваше с провокациите.
– Служителите от посолството – ни разправяше Цецо – постоянно се следят един друг. Кой какво си купил, кой как живее, кой как харчи… И пишат доноси. Като „втори член“
аз нямам право да работя. Я, викам си, да видя как действа системата „натопи другарчето“… Слагам си банкнота от петдесет долара в джобчето на ризата и като срещам втория секретар, му викам уж между другото: „Ох, скапах се днеска от бачкане… Ей какви ми станаха ръцете…“. „Ама ти работиш ли?“, изумява се той. „На черно, казвам му, но между нас да си остане. Помагам в един автосервиз, върша мръсната работа, ама и добре ми плащат… Ей днеска идва японският посланик да му оправим тойотата и накрая ни даде по петдесет долара… Ето ги…“
И Цецо показал банкнотата от джобчето на ризата си.

До вечерта всички в посолството знаели, че Цецо работи в автосервиз. А посланикът викнал жена му и я предупредил, че ако „вторият член“ не спре да се труди на черно, ще се принуди да ги отзове в София.
– Ама той не работи – опитала се да обясни жената. – Шегува се…
– Тук шеги не минават! – заявил посланикът.
Позната картинка от българска мисия в чужбина – Мисия Пекин…

С очите си видяхме Цецо Пешев в действие на известната пекинска улица „Люличан“. Там се продават сувенири (скъпи и евтини), произведения на древното китайско изкуство (оригинали и имитации), порцелан от династията Мин или Цин, често произведен в някой гараж, коприна – истинска и менте, както и десетки джунджурии, дело на китайската ширпотреба.
В едно дюкянче, голямо колкото кабина на камион, той проведе класически пазарлък за някаква ваза.

За половин час с петнайсетте китайски думи, които знаеше, с много ръкомахания, мимики и жестове, с междуметия, мръхтене и пръхтене смъкна десет пъти цената на порцелановия съд от времето на Дзин (Цин или Мин, чиста имитация) – от 400 юана (стотина долара), на 40 юана…
Разтреперан, продавачът пишеше цифри на листчета, после ги късаше, късаше си и ризата и се хващаше за сърцето. Цецо също се хващаше – ту за сърцето, ту за портфейла. Аха да плати – и се отказваше… Тръгваше да излиза. Продавачът скачаше след него, хващаше го за ръкава, завръщаше го и отново почваха пазарлъка…

Хем се смеехме на сценката, хем по едно време ме обхвана тревога. Аха да изрека класическата реплика: „Другарю Бендер, ще ни бият!“ – представих си, че продавачът вика подкрепление, изведнъж ни ограждат двайсетина китайци и с удари от кунг фу ни принуждават да купим не само тая ваза, ами цялата стока на дюкяна.
Нищо подобно не се случи – на финала Цецо позволи на продавача да го пипне по корема и с едно сърдечно „Мама Хуху“ се измъкнахме.
– Що не я купи? – попитах го.
– У нас имам вече пет такива вази… – каза Цецо

 
 

Молец с руса коса и малки гениталии кръстен на Доналд Тръмп

| от chronicle.bg |

След като новият президент Румен Радев положи клетва, дойде ред и на Доналд Тъмп.

По случай светлия повод и цялата персона на новия американски държавен глава, биологът д-р Вазрик Назари кръсти новооткрит вид молци на негово име: Neopalpa donaldtrumpi. Буболечките могат да бъдат забелязани в по границата на САЩ с Мексико – точно там, където очакваме и обещаната от Тръмп стена против нелегални имигранти.

Абсолютно без никаква връзка с името, молецът има русичко нещо на главата и мънички гениталии.

Докато д-р Назари разглеждал екземпляри от генотипа Neopalpa, забелязал, че един от тях не приличал на останалите. Той имал значително по-малки гениталии от най-близкия си роднина N. neonata. След ДНК изследвания Назари заключил, че това е напълно нов и неописан вид. А новите видове се кръщават от откривателите си.

Тръмп не е единственият американски президент, който има биологичен вид кръстен на негово име. Джордж У. Буш има бръмбар, Роналд Рейгън има оса, а Бил Клинтън – риба. Барак Обама обаче държи рекорда с 9 вида на негово име.

 

 

„И така, кръстих биологичен вид на Доналд Тръмп. Може би сега той ще направи опазването на крехката американска екосистема приоритет.“

 
 

Мелания Тръмп носи Ralph Lauren на церемонията

| от chronicle.bg |

Всички погледи бяха насочени към Мелания Тръмп, докато съпругът й се заклеваше във вярност към американските граждани, а тя ставаше първа дама.

За церемонията г-жа Тръмп беше избрала елегантна бледа синя рокля с жакет с голяма яка, изработен от същата материя и ръкавици. Тоалетът е дело на иконичния дизайнер Ралф Лорън.

Появилата се информация, че Лорън ще работи заедно с Карл Лагерфелд по тоалета на Мелания Тръмп не е вярна. Лагерфелд няма нищо общо с модното решение на първата дама. Или поне не под лейбъла на Chanel, което може да означава, че е германският дизайнер е работил през своя собствен лейбъл.

 
 

Виктория Бекъм може да съди Spice girls

| от chronicle.bg |

След юридическия огън между Анджелина Джоли и Брад Пит, нова може би още по-изненадваща и бурна съдебна война се появи в шоубизнеса.

Виктория Бекъм изпрати агресивни заплашителни писма на колегите си от Spice girls Мелани Браун, Мелани Чизхолм, Ема Бънтън и Гери Хорнър. В тях съпругата на английския футболист Дейвид Бекъм предупреждава за война, ако певиците изпълняват песни, за които тя има авторски права.

Три от дамите – Гери Хорнър, Ема Бънтън и Мелани Браун, планираха турне по повод 20 години от създаването на групата. Турнето трябваше да се казва GEM (от англ. – скъпоценен камък), което е абревиатура от първите букви на момичетата.

Гери първа се отказа, за да се фокусира върху множащото й се семейство. През октомври миналата година тя съобщи, че очаква детенце. Така остави Ема и Мелани сами да се оправят с правния въпрос.

„Това е невероятно тъжен начин нещата да приключат, особено след всичко, което групата е преживяла заедно“, каза източник близък на Spice girls. „Момичетата са потресени.“

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.