Откъс от „Когато бях морски капитан“ на Михаил Вешим

| от | |

Имаше такъв виц:

Някакъв човек много хойкал по кръчмите. Жена му решила да го отучи от вредния навик – сготвила вечеря, направила салата, сипала му ракия и казала:

– Пий си вкъщи! Защо ходиш по кръчмите?
Чукнали чаши, мъжът отпил от ракията и казал:
– И когато бях морски капитан…
Жената веднага го прекъснала:
– Че кога си бил морски капитан?
– Ето, жена, защо не пия вкъщи!

И аз не съм бил морски капитан, но обичам да разказвам за пътешествията си. Сравнени с пътешествията на Колумб, Магелан или проф. Христо Пимпирев, моите са нищо. Но пък съм забелязал, че като ги разказвам на маса, има кой да ме слуша, без да прекъсва разказа с: „Дай малко сол!“, „Сипи ми салата!“ или „Налей от бирата!“…

нджьшд ф,г пдиянс ньзсшьх
Историите, които ще ви разкажа, преди това са разказвани на маса.
Масата се намираше в едно тясно созополско дворче, под асма с нависнало грозде. Там, в Стария Созопол, редакцията на „Стършел“ имаше къща. Всяка есен ние, компания приятели, окупирахме къщата за седмица-две. През деня ловяхме риба и вадехме миди, а вечер сядахме под асмата и всеки разтваряше собствената си торба с истории. И тихата созополска нощ се огласяше от кикот с високи децибели.

От кикота страдаше сънят на съседите, дето живееха отсреща, отвореният им прозорец беше почти над нас.
Към полунощ съседът не издържаше и се провикваше от прозореца:

 

– Айде де, стига се смяхте!
На което отвръщахме:
– Е, какво, да плачем ли?
Но в името на добросъседските отношения, снишавахме глас и раздигахме купона, като оставяхме недовършените истории за следващата вечер.
Една вечер се чудех докъде съм стигнал и откъде да почна:
– Стигна до китайския влак! – подсказа някой от компанията.
– Не, разказваше за хотел „Русия“ в Москва… – възрази друг.
Изведнъж от другата страна на уличката се обади гласът на съседа:
– За Албания, за Албания разказваше…
– Не за Албания, а за Македония – включи се гласът на жена му.Вдигнах глава – съседът и съседката стояха на отворения прозорец, готови да слушат – като зрители от втори балкон.
– Заповядайте при нас! – поканих ги.
– Не, благодаря! – ледено каза съседката.
Обаче мъжът ѝ сякаш това чакаше:
– Идвааам!
След две минути седна при нас, носеше си и бирата.
И той, човекът, се оказа морски капитан.

МАМА ХУХУ – МЕЛЕЗ МЕЖДУ КОН И ТИГЪР

Колко е богат китайският език – бедна ви е фантазията! Например изразът „Мама Хуху“ на китайски би могло да означава нещо средно между кон и тигър, може да значи
два коня и два тигъра, но най-вече се употребява в смисъла „горе-долу“ или „карай да върви!“…
И досега, двайсет и пет години след като с колегата Румен Белчев бяхме в Китай, го пробвам тоя израз върху произволни китайци в ресторант, в магазин или в дюкян на Илиянци.

Щом чуе това мило, родно „Мама Хуху“ – китаецът, бил той сервитьор, готвач или продавач, се ухилва до ушите и ме среща радушно като сънародник… Слага ми допълнително ориз към порцията, винаги прибавя няколко късчета „свинско в кисело-сладък сос“ над грамажа – ей така, от него, или ми прави намаление на памучната фанелка, която ми продава – все едно я продава на свой човек.

Така че, ако ще ходите нататък, запомнете „Мама Хуху“ – този израз топи ледовете и отваря вратите.
Чувал съм, че две думи са достатъчни, за да ти се отворят всички врати в Щатите. Думите са „пуш“ (Push) и „пул“ (Pull)… За Китай думите са „Мама Хуху“.
А ако искате да ви се отворят и бирените бутилки, са ви нужни още две думи – „Ер питьо“.

* * *

Колкото и да е богат китайският език, двете думи „Ер питьо“ са си две бири – „Пекинско светло“ – и нищо повече. Но преди да стигна до „Пекинското светло“, да ви кажа как с Румен Белчев стигнахме до Китай.

По онова време – времето преди промените, „Стършел“, хумористичният вестник, в който работехме, беше издание на управляващата партия БКП.
И досега, когато някой иска да ми натрие носа, току ще рече: ама ти си работил в издание на БКП!
Ами къде да работя? По онова време всички вестници и списания бяха издание на някаква тоталитарна организация – БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюзите, МНО или МВР.

Нямаше независими издания. (Както впрочем и сега почти няма – но сегашните пъшкат не под тоталитарния диктат, а под диктата на собствениците си.)

От малък искам да правя едно нещо – да пиша смешки. А къде можеше човек да пише смешки по онова време, ако не в „Стършел“ – eдинственият хумористичен вестник? Ако
тогава имаше хумористичен вестник, издание на Консервативната партия или на Християндемократическия съюз, щях да пиша там. Но нямаше нито други партии, нито други вестници – при такъв избор какво да избера?

Във вестника ме взеха на работа още като студент – преди да завърша университета, и оттогава не съм сменял работната площадка. Започнах като стажант, бях момче за всичко, организатор на банкети, доставчик на алкохол, шофьор на главния редактор Кръстьо Кръстев… Сега, трийсет години по-късно, съм главен редактор и шофьор на самия себе си.
Доста от годините си дадох на „Стършел“, но и „Стършел“ доста ми даде – на него дължа и това пътуване до Китай.

В годините преди промените главният ни редактор имаше един куп привилегии – голяма заплата, черна волга с шофьор, кабинет и секретарка. Но най му завиждахме за друга възможност – за правото веднъж годишно да пътува където си поиска по света, един месец на държавни разноски.

Представете си така – взимаш глобуса в ръце, завърташ го, затваряш очи и го спираш с пръст. После поемаш на път – не накъдето ти видят очите, а където ти е попаднал пръстът.
Тогава обикновеният българин не можеше да пътува и до Букурещ – можеше, но не сам, а организирано с „Балкантурист“. А за капиталистическа страна – почти невъзможно, даже да си в туристическа група, ще те проверяват до десето коляно и ще те следят да не прескочиш оттатък Желязната завеса.

Млад бях тогава, пътуваше ми се много по света. Главният редактор, обратното, беше към шейсетте и никъде не му се ходеше. Може и да се е страхувал, че ако остави поста си и тръгне в едномесечна командировка, като се върне, ще намери друг на стола си. А за да не изгаря командировката, вместо него пътуваха заместниците му.

И на нас, по-младите в редакцията, ни беше ясен редът – трябва да минат някакви си двайсетина години, да станем и ние един ден заместници на главния, пък тогава може да ни огрее някоя командировка в по-отдалечената част на глобуса.

Но по някакво чудо мен ме огря по-рано – главният редактор Христо Пелитев, ядосан за нещо на заместниците, се заканил пред редколегията: този път ще пратя двама по-млади!
И казал първите две имена, дето му дошли наум – Румен Белчев и моя милост! Направление – Китай!

* * *
Така през ноември 1988 г. се озовахме в китайската столица.
Преди това, за по-напряко минахме през Пхенян, но за Северна Корея беше предишният ми разказ.

А сега – Пекин.
Тогава тоя град ми заприлича на Ямбол или пък, ако искате – на Сливен, само че беше сто пъти по-голям. Ако в Ямбол/Сливен имаше три широки улици, в Пекин имаше триста. Ако в

Сливен/Ямбол имаше три високи сгради, в китайската столица бяха триста. Останалото – хиляди приземни къщурки без канализация, дето у нас им викат „маалата“, а тук – „хутони“. Сметката и със населението излизаше точно – на един сливналия/ямболия се падаха точно по сто пекински китайци. Само сливенският вятър можеше да се сравни с пекинския едно към едно – на площад „Тянанмън“ през ноември духаше толкова силно, колкото и на площад „Хаджи Димитър“ в Сливен.
Още щом стъпихме на площад „Тянанмън“, вятърът ни издуха в един китайски ресторант. Не знам сега как е, но тогава в Китай повечето ресторанти бяха китайски. Тоест – пълни със загадки. А двамата с Белчев идвахме от страна, където в ресторантите сервитьорът не носи меню, а го декламира като скоропоговорка: „Шишчета, кебапчета, кюфтета…

Може и да ви ги смешаме!“… По-късно китайските ресторанти щяха да дойдат и в София и щяхме да свикнем с „телешкото с вкус на риба“ или с пилето „в сладко-кисел сос“…
Но тогава всичките тия наситнени, пържени, печено-варени и задушени по особено мъчителен начин късчета месо ни се виждаха адски съмнителни. Още повече че ни предупредиха да не поръчваме от най-скъпото – можеш, без да разбереш, да ти пробутат деликатес – гущер или змия, плъх или червей, кучешко или котешко…

Та седяхме и побутвахме с клечките на съмнението сервираните ни ястия с поетични имена „Сияйна зора от Съчуан“ или „Пурпурен залез от Тяншан“ и се чудехме какво ядем – катеричка или миньор, мушама или транзистор… Изведнъж истинска сияйна зора огря сивия ноемврийски ден.

Появи се Тя! Бутилката „Пекинско светло“!
Беше по-висока и стройна от тогавашните софийски бутилки и съдържаше седемстотин грама. Кой знае защо сервитьорката носеше една за двама ни.

По-късно разбрахме, че китайците така постъпват – сядат двама приятели, поръчват си бутилка бира, изпиват я и си тръгват, като леко залитат. Ако един китаец сам удари седемстотин грама пиво – връзва кънките. Това е медицински факт, тъй като у монголоидната раса липсва някакъв ензим за разграждане на алкохола. Тази теория се потвърди и от жената на един колега, която донесе от Япония бирички в консервни кутии по 125 грама. Колкото е нашенският пастет.
Според нея една такава консерва била дозата на японеца.

Иначе имало и бири в кутии от пет литра, но те стигали за японска сватба или за изпращане на войник. Наляхме си ние по една чаша от тази сияйна бира и благодарихме на съдбата, че сме се родили с европейски ензими. Пожелахме си наздраве и отпихме – със свити сърца и разширен стомах, очакващ изненади.

О, боже! Думите са безсилни да опишат този еликсир!
– Долу горублянското пиво! – викнахме в един глас, стряскайки китайската публика – Да живее „Пекинското светло“!

И замахахме с пръсти към сервитьорката да носи още и още бири.
Разбрана излезе жената, донесе бутилки, доста бутилки, които събраха погледите на китайската публика. Пред очите ми очите на присъстващите от дръпнати станаха кръгли.
Наобиколиха ни и вероятно взеха да се чудят: тия европейци защо пият толкова бира и няма ли да паднат от стола?

Как да им обясним, че идваме от другия край на света, където ни мъчат с мътилка от Горубляне или вкисната „Каменица 100“… Че при нас бирата лятото изчезва от магазините, а по ресторантите я дават топла. Че в бутилките плува утайка или направо удавена мишка…
Нищо не им обяснявахме, а си пийнахме биричка колкото за две дузини китайци, и станахме, без да паднем от стола… От това очите на присъстващите още повече се окръглиха. Може така да са им останали за цял живот.

Още на другия ден взехме един урок по китайски, в който наблегнахме на вълшебната думичка „Ер питьо“. Това ще рече две бири. Затворихме се в хотела и си ги повтаряхме –
веднъж аз, веднъж Румен Белчев, докато ги затвърдим и почнем да ги произнасяме като местните хора.

После влизахме със самочувствие в китайските ресторанти, казвахме на български на девойчето, което ни посрещаше с чай, да го сипе във врата на главния готвач и когато то любезно ни се усмихваше, заръчвахме:
– Ер питьо!
Редувахме се в поръчките – ту аз, ту Румен Белчев. Толкова добре усвоихме израза, че можехме да го кажем и на пекински, и на шанхайски, и на гуанджоуски диалект… И навсякъде ни разбираха.

* * *
Наш учител по китайски беше писателят Цветан Пешев – от него добихме тия важни знания – и „Мама Хуху“, и „Ер питьо“…

По онова време той живееше в Пекин като „втори член“ – жена му беше преводачка в нашето посолство, а самият той скучаеше – „вторият член“ нямаше право да работи. Затова Цецо Пешев с радост посрещаше командировани от България и им ставаше доброволен гид из пекинските потайности – разнообразие за него, майтап за командированите.
Той беше голям българин – и на ръст, и на килограми.

Китайците му стигаха до кръста, а най-високите – до рамото. Минувачи го гледаха като истински бял Буда – с уважение и страхопочитание. По-храбрите протягаха ръка и го докосваха по корема – да пипнеш дебел човек носело щастие – току виж си станал като него… Дебел човек по онова време в Китай бе рядкост – това значи, че е богат, щом се е охранил с редовно ядене. Тая милиардна нация много векове бе гладувала и тогава, в края на 80-те, заедно с икономическия си възход, вече можеше да си позволи да се храни три пъти на ден. И дебелото тяло бе идеал за китаеца, обратно на европейската мода на диети и гладуване.

Както в песента „Големият кораб минава…“ така и Цецо Пешев минаваше по пекинските улици – шумен и гръмогласен. Сочеше ни една или друга сграда и ни засипваше с истории – повечето абсолютно измислени… Знаехме си го, че е мистификатор и цар да измисля небивалици, затова малко му хващахме вяра на приказките… Обясненията му бяха приблизително такива: погледнете наляво – това е бившият Централен затвор, тук е лежал генерал У Че, съратник на Мао, разстрелян по времето на културната революция. По-късно сградата е превърната в детска градина на име „Щастливо детство с Дън Сяо Пин“…

Това Цецо ни го съобщаваше като супердостоверна информация. И лицето му оставаше сериозно. Очите му, скрити зад строги очила с дебели рамки, не издаваха, че ни будалка
като канарчета. Аха да си запишем неговите „факти“ в бележничетата и после да ги включим в дописките си за „Стършел“.

– Беше един тук – Цецо назова името на известен журналист – и аз го водих насам-натам из Пекин. Такива му надрънках, той прилежно си ги записа, а после ги напечати в „Работническо дело“…

И той се закиска, силно и от сърце, така че забързаните китайци спряха и го загледаха – един весел Буда, който като дете се радва на шегите си.

Бяхме чували за някои от класическите шеги на Цецо Пешев, с които бе известен в България. Например тази: обажда се посред нощ на писателя Ст. Ц. Даскалов и му казва:
– Другарю Даскалов, извинявайте, че ви звъним толкова късно. Ние харесваме вашите книги. Но сега сме се събрали няколко приятели в клуба на пенсионера и решаваме кръстословица…

– Е, и какво? – пита сърдито съненият писател.
– Ами дванайсет водоравно е роман от Ст. Ц. Даскалов с три букви…
– Път! – вика Ст. Ц. в слушалката заглавието на най-известния си роман.
– ПЪТ не става, третата е „Н“… Става ПЪН…
– Не е ПЪН! – крещи писателят. – Някъде бъркате. Дайте някое отвесно, за да засечем…
И почват заедно по телефона да решават кръстословица…

Ей такива шеги измисляше Цецо Пешев – по-късно ги описа дори в книга, една от най-смешните книги, които съм чел – нарича се „Коза ли е, риба ли е?“ (Нещо като Мама Хуху). Ако ви падне, четете и се смейте!

И тук, на заточение в Пекин като „втори член“, пак продължаваше с провокациите.
– Служителите от посолството – ни разправяше Цецо – постоянно се следят един друг. Кой какво си купил, кой как живее, кой как харчи… И пишат доноси. Като „втори член“
аз нямам право да работя. Я, викам си, да видя как действа системата „натопи другарчето“… Слагам си банкнота от петдесет долара в джобчето на ризата и като срещам втория секретар, му викам уж между другото: „Ох, скапах се днеска от бачкане… Ей какви ми станаха ръцете…“. „Ама ти работиш ли?“, изумява се той. „На черно, казвам му, но между нас да си остане. Помагам в един автосервиз, върша мръсната работа, ама и добре ми плащат… Ей днеска идва японският посланик да му оправим тойотата и накрая ни даде по петдесет долара… Ето ги…“
И Цецо показал банкнотата от джобчето на ризата си.

До вечерта всички в посолството знаели, че Цецо работи в автосервиз. А посланикът викнал жена му и я предупредил, че ако „вторият член“ не спре да се труди на черно, ще се принуди да ги отзове в София.
– Ама той не работи – опитала се да обясни жената. – Шегува се…
– Тук шеги не минават! – заявил посланикът.
Позната картинка от българска мисия в чужбина – Мисия Пекин…

С очите си видяхме Цецо Пешев в действие на известната пекинска улица „Люличан“. Там се продават сувенири (скъпи и евтини), произведения на древното китайско изкуство (оригинали и имитации), порцелан от династията Мин или Цин, често произведен в някой гараж, коприна – истинска и менте, както и десетки джунджурии, дело на китайската ширпотреба.
В едно дюкянче, голямо колкото кабина на камион, той проведе класически пазарлък за някаква ваза.

За половин час с петнайсетте китайски думи, които знаеше, с много ръкомахания, мимики и жестове, с междуметия, мръхтене и пръхтене смъкна десет пъти цената на порцелановия съд от времето на Дзин (Цин или Мин, чиста имитация) – от 400 юана (стотина долара), на 40 юана…
Разтреперан, продавачът пишеше цифри на листчета, после ги късаше, късаше си и ризата и се хващаше за сърцето. Цецо също се хващаше – ту за сърцето, ту за портфейла. Аха да плати – и се отказваше… Тръгваше да излиза. Продавачът скачаше след него, хващаше го за ръкава, завръщаше го и отново почваха пазарлъка…

Хем се смеехме на сценката, хем по едно време ме обхвана тревога. Аха да изрека класическата реплика: „Другарю Бендер, ще ни бият!“ – представих си, че продавачът вика подкрепление, изведнъж ни ограждат двайсетина китайци и с удари от кунг фу ни принуждават да купим не само тая ваза, ами цялата стока на дюкяна.
Нищо подобно не се случи – на финала Цецо позволи на продавача да го пипне по корема и с едно сърдечно „Мама Хуху“ се измъкнахме.
– Що не я купи? – попитах го.
– У нас имам вече пет такива вази… – каза Цецо

 
 

Най-лошите филми на 2016

| от chronicle.bg, по businessinsider.com |

Холивуд отново е пред раздаване на награди на най-заслужилите.

Като контрапункт на това в галерията ще ви покажем най-лошите филми на годината. От  разбитата надежда „Алиса в Огледалния свят“ до разочарования като „Warcraft: Началото“.

Класацията ни е придружена с мнение на критици за всяка лента. Понякога, повечето пъти честно казано, тези реплики са по-оригинални от филма, който критикуват.

 
 

Мадона стана жена на годината според Billboard

| от chronicle.bg |

Поп-иконата Мадона спечели наградата за „Жена на годината“ на списание Billboard. Певицата определи като едно от най-големите предизвикателства пред себе си това да бъде добра майка.

„За мен винаги е било сериозно предизвикателство да бъда майка и същевременно певица“, каза тя, приемайки наградата.

58-годишната певица, която има четири деца, през март приключи световното си турне „Rebel Heart“, което включваше 82 концерта. Междувременно водеше съдебна битка с жившия си съпруг – режисьора Гай Ричи, за попечителството над 16-годишния им син Роко. Именно по време на турнето той пожела да живее при баща си в Лондон. По време на престоя си в британската столица синът на Мадона беше заловен с трева и прекара извстно време в ареста. Битката за попечителство приключи през септември.

Всяка година Billboard раздава наградите си на жени със значителен принос към музикалната индустрия, които са вдъхновение за други жени.

 
 

Господин Брана, черпим те!

| от |

Известен като един от най-големите почитатели на Шекспир в наши дни, като един от мъжете, които могат да играят еднакво добре на сцена, на екран и в живота, Кенет Брана е много неща.

Роден в студена Ирландия, този прекрасен представител на седмото изкуство, има пет номинации за „Оскар“, включително по една за режисура и сценарий, пет за „Златен глобус“ и има в джоба си едно Еми и цели 4 награди БАФТА.

Когато е на 23 години, подобно на много хора на Острова, влюбени в Шекспир, Брана се присъединява към Royal Shakespeare Company, където участва в първата си главна роля – тази на Хенри V. А после прави и класиката – „Ромео и Жулиета“.

Благодарение на многообразните вариации и интерпретации на шекспировото творчество Кенет Брана е обявен за патрон на театъра от принц Чарлз, а няколко години по-късно пренася любовта си към британския драматург и на голям екран, като прави киноадаптация на „Много шум за нищо“. Което пък му носи първа номинация за „Златен глобус“, макар и не лична и поименна, в категория „най-добър комедия и мюзикъл“.

Оттам насетне Брана сигурно е един от малкото британски актьори и режисьори, които могат да се похвалят, че са адаптирали огромна част от творчеството на Шекспир, както на сцената, така и на екран. От „Хенри V“, през „Макбет“, до „Както ви харесва“, в богата му биография ще откриете почти всяко известно заглавие на драматурга, направено по различен начин на екран или сцена.

Кенет Брана работи в киното от 1981 година, като режисьорския си дебют прави 8 години по-късно и оттогава не се спира. Освен любимия му Шекспир е правил както комерсиални, така и по-бутикови филми. Някои добри, други лоши, но всички с отличителен белег на лека мелодраматичност, каквато всеки почитател на класическия театър носи в себе си.

Последно гледахме Кенет Брана в „Джак Райън: Теория на хаоса“, където освен, че играе основния злодей и режисира. А скоро очакваме и негова адаптация на „Убийство в Ориент Експрес“ по творба на друго известно британско бижу – мадам Агата Кристи. Там Брана режисира и играе основната роля – тази на известния Еркюл Поаро.

Кенет Брана е един от актьорите, които могат да правят еднакво добре кино, телевизия и театър и затова говорят част от последните му роли – в „Моята седмица с Мерилин“, „Операция Валкирия“ и „Рок радио“, както и режисьорските му неща – като последната „Пепеляшка“. В телевизията може да видите Брана в една доста различна светлина – като нещастния, затворен и тъжен инспектор Валандър в британската адаптация на шведското шоу. Там ви го препоръчваме горещо.

Както казахме в началото Кенет Брана е много неща. Освен това днес е рожденик, защото прави 56 години. А ние се черпим в негова чест с част от прекрасните му роли. Те са в галерията горе.  

 
 

Най-вероятният ден да бъдете зарязани от партньора наближава

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-вероятният ден, в който може да бъдете зарязани от партньора наближава и той е 11 декември.

Тази неделя е набедена за най-фатална от статистиците, които внимателно анализирали думата „раздяла“ в постовете и статусите във Фейсбук. Съществуват различни теории относно това на какво се дължат тези разлъки.

По-стиснатите люде си дават сметка, че не си заслужава да се хвърлят пари на вятъра за подаръци за човека, с когото не са сигурни, че ще продължат. Други пък предпочитат скъсването на отношенията пред това да представят човека до себе си на семейството. Но не трябва да изключваме и влиянието на стреса – периодът около коледните и новогодишните празници е особено напрегнат и на мнозина не им издържат нервите.

Много тлеещи конфликти излизат наяве и от това страда любовната връзка. Ако все пак двойките преодолеят фаталния 11 декември, да не мислят, че всичко им се е разминало. Разлъките на Коледа и на Нова година намаляват, но рязко скачат през пролетта, предупреждава таблоидът.