Като си припомняме Холокоста

| от | |

Автор : Джонатан Алън, посланик на Великобритания в София (http://blogs.fco.gov.uk/jonathanallen/bg)

Обичайният подход на един блогър или коментатор към дадено историческо събитие е да потърси сравнения с настоящето, да свърже това събитие с определена тенденция, интерес или проблем. Когато говорим за Холокоста обаче, подобен подход е неприемлив. Поради ужасите, ако щете, поради диапазона на това злочестие, не може да става и дума за сравнение или контраст. Всеки опит да се направи подобна връзка принизява паметта на убитите.

poland5_1604408a

Обхватът на ужасите, станали в Европа преди 70 години, изисква да поспрем, да си припомним и да помислим дали всеки от нас прави достатъчно, за да гарантираме, че подобно нещо няма да се случи отново. Шест милиона евреи – две трети от деветте милиона еврейско население в Европа по онова време – са убити от нацисткото правителство в Германия и на териториите, окупирани от Германия през Втората световна война. Един милион от тях са деца. 40,000 отделни структури са използвани, за да се съберат на едно място, да се задържат и да се убият евреи и други хора, включително роми и хора с увреждания. Гробовете на повече от 2.2 милиона жертви остават неизвестни и до днес.

Днес, 25 февруари, Великобритания поема председателството на Международния алианс в памет на жертвите на Холокоста – организация, чиято цел е да подкрепя гражданското общество в държави, засегнати от Холокоста и подобни събития. Главната задача е да се подпомагат местните общности в цяла Европа да идентифицират, открият и пазят гробовете на повече от 2.2 милиона жертви. Друга от задачите е да се обяснява на идните поколения какво се е случило.

Във Великобритания Холокостът е включен като задължителен учебен материал в националните образователни програми, подкрепян и от посещения в училищата от оцелелите от Холокоста. В Института по образование на Лондонския университет съществува Център за информация за Холокоста, който извършва пионерска работа в начина на преподаване и преподаваното съдържание на този материал. Образователният тръст за Холокоста организира посещения в Освиенцим по двама ученика от горните класове на всяко училище в Англия и Уелс. През месец януари, в който Холокостът се почита във Великобритания, се състояха над 200 възпоменателни събития.

Това, което България има да разкаже в тази връзка, е уникално. Единствена от страните, доминирани от нацистка Германия, България не позволи нейното еврейско население да бъде закарано в лагерите на смъртта. България с право се гордее с тази геройска глава в националната си история. Миналата година участвах във възпоменателните чествания по случай 70-та годишнина от събитието. Впечатляващо беше да се види как, като част от възпоменателните инициативи, България отбеляза, че не е предотвратила депортирането на евреите от териториите в Македония и Гърция, окупирани и контролирани от нея през Втората световна война.

Радвам се, че през декември миналата година историята за спасяването на българските евреи беше официално оповестена по време на събитие, организирано в британския парламент, на което присъства британският министър за Европа Дейвид Лидингтън. Знам, че на 10 март – деня, в който България почита паметта на жертвите на Холокоста  – тук ще се състои възвишено възпоменание.

За съжаление, в много други държави Холокостът остава деликатен проблем, използван от националистически настроени политици. Все повече стават случаите, в които Холокостът се отрича; засилва се антисемитизмът. Дори в България шокират честите графити на свастики. Ако обществата и нациите забравят какво се е случило в Европа по време на Холокоста, можем да си представим колко по-трудно ще стане в бъдеще предотвратяването на прояви на геноцид и как ще подрони това принципа на Отговорността за закрила, новата международна норма за защита на сигурността и човешките права, за предотвратяване на геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството.

Защото, макар нищо да не може да се сравнява с размера и ужаса на Холокоста, станахме свидетели на по-късни по време престъпления срещу човечеството, независимо дали визираме геноцида в Руанда или, за да не търсим примери толкова далеч, етническото прочистване на Балканите. Създали сме международни съдилища, за да предотвратим и избегнем подобни жестокости в бъдеще и да въздадем справедливост спрямо онези, които се опитват да ги извършат.

Но преди всичко трябва да продължим да си спомняме Холокоста в цялото му омерзение. Трябва да направим възможното децата ни, внуците ни, и техните деца и внуци, да продължават да си го спомнят. Защото, като човечество, никога не трябва да се помирим със съзнанието, че сме допуснали да бъде изтребено цяло едно общество. Никога вече не трябва да позволяваме да губим човечността си.

бел. ред. Снимката е на Хуго Жегер и повече за историята ѝ можете да прочетете тук.

 
 

Актрисите, получили Оскар за най-добра женска роля през последните 20 години

| от chronicle.bg |

Казахме го и вчера. Онлайн тормозът с Оскарите няма да спре до 26 февруари, когато 89-тите награди на Академията ще бъдат връчени в Лос Анджелис.

Вече ви показахме кои са последните 20 филма, тръгнали си от Dolby Theatre със статуетка, както и кои са мъжете, които са били наградени с „Оскар“ през последните 20 години.

Днес е денят на актрисите.

Вижте ги в галерията горе.

 
 

„За тялото и душата“ е най-добър филм на кинофестивала в Берлин

| от chronicle.bg |

Унгарската лента „За тялото и душата“ на режисьорката Илдико Енеди получи наградата за най-добър филм „Златна мечка“ на международния кинофестивал в Берлин, предадоха Франс прес и ДПА.

Церемонията по обявяването на победителите на тазгодишното издание на Берлиналето – един от най-престижните кинофестивали в света – се състоя тази вечер.

„За тялото и душата“ не бе смятан предварително за един от фаворитите за „Златна мечка“. Унгарският филм разказва за любовната история на мъж и жена в кланица в Будапеща. Те се желаят, но не могат да общуват, освен в съня, който и двамата сънуват. В съня мъжът се превъплъщава в елен, а жената – в кошута.

Първата лента на Илдико Енеди, „Моят 20-и век“, печели наградата за най-добър дебютен филм „Златна камера“ на кинофестивала в Кан през 1989 г.

Финландецът Аки Каурисмеки получи наградата „Сребърна мечка“ за най-добър режисьор за своя филм „Другата страна на надеждата“. Лентата разказва за сирийския бежанец Халед, озовал се пряко волята си в „сивата“ Финландия, и местен собственик на ресторант, разделен със съпругата си алкохоличка, който му идва на помощ.

Това е повече от добра утеха за Каурисмеки, чийто филм в подкрепа на мигрантите бе приет много добре от критиката и бе смятана за основен претендент за „Златна мечка“ наред с чилийския „Фантастична жена“.

Лентата на режисьора Себастиан Лелио повдига въпроса за равноправието на хората с нетрадиционна сексуална ориентация, разказвайки за транссексуална жена, която трябва да се пребори със загубата на своя партньор.

Миналата година наградата за най-добър филм на Берлиналето спечели „Огън в морето“ на италианеца Джанфранко Рози, който е в подкрепа на мигрантите.

Австриецът Георг Фридрих и южнокорейката Ким Мин-хи бяха удостоени с награда „Сребърна мечка“ съответно за най-добър актьор и актриса.

Фридрих бе отличен за ролята си във филма „Светли нощи“ на германския режисьор от турски произход Томас Арслан. Той играе ролята на баща, който се опитва да възстанови връзката си със своя син тийнейджър. Двамата поемат на пътешествие в Северна Норвегия, за да се преоткрият, след като почти не са общували помежду си.

Ким Мин-хи спечели „Сребърна мечка“ за най-добра актриса за ролята си във филма „Нощем на брега сама“ на южнокорейския режисьор Хон Сан-су.

Лентата разказва за жена, решила да си „почине“ от връзка. Героинята на Ким Мин-хи, една от водещите актриси в Южна Корея, се скита из северния пристанищен германски град Хамбург, търсейки смисъла на любовта.

Наградата „Сребърна мечка“ за най-добър документален филм спечели „Лов на духове“ на палестинеца Раед Андони. Лентата показва бивши затворници, които правят възстановка на случки в главния център за разпити в Израел.

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.    

 
 

Новата песен на Лана дел Рей е това, от което имаме нужда днес

| от chronicle.bg |

Минаха цели две години, откакто Лана дел Рей представи последния си албум Honeymoon. Сега обаче певицата се завръща със съвсем нова музика.

От няколко дни по улиците на Лос Анджелис могат да се видят промоционални пана с нейния образ, напомнящи на филмови постери, върху които стои заглавието на новата й песен – „Love“.

Днес парчето вече беше официално представено – меланхолична любовна песен с винтидж звучене и красивите емблематични вокали на Лана.

„Love“ може да се слуша както през YouTube, така и през Apple Music. До момента няма информация за евентуален нов албум, но Rolling Stone съобщава, че парчето ще се сдобие с клип под режисурата на Ричард Лий.

Дотогава – можете да се насладите на любовно послание на Лана дел Рей.