Калфин: Хората ми дават доверие, за да направя живота им по-добър, не да съм верен

| от |

Уважаеми другарю Станишев,

Моля моята кандидатура да бъде изтеглена от по-нататъшните партийни процедури за съставяне на листата за предстоящите през май избори за Европейски парламент, така започва обръщението на евродепутатът Ивайло Калфин на  личната му страница в интернет.
Калфин

Решението ми не се дължи на процедурни причини. Бих искал единствено да спомена, че строгото прилагане на утвърдените критерии не би позволило издигането на моята кандидатура. Приемам преценката на Националния съвет като безпартиен да не участвам в обсъждането на критериите, по които се издигат кандидати за членове на ЕП, в подготовката на предизборната платформа за следващите избори, както и в изработването на подробен, аналитичен и публичен отчет за дейността на представителите на Коалиция за България през приключващия мандат на ЕП. Благодарен съм за високата оценка, която получих за досегашната си дейност в разговори с Вас и други членове на ръководството през последните седмици.Искам ясно да подчертая, че нямам никакви претенции и допълнителни очаквания към заявеното от Вас виждане за евентуалното ми място в бъдеща листа.

Решението ми е продиктувано от принципни съображения.Вече имах възможност да ги изложа пред Вас.Моля Ви да съдействате те да станат достояние на партийните членове и партийните организации, много от които издигнаха моята кандидатура отново и към които изпитвам дълбоко уважение и респект.

Скъпи другари,

Преди да изречете тежките думи и оценки за решението ми да не участвам в листата на БСП, а да създам друга алтернатива за предстоящите европейски избори,

ви моля да се спрете за момент и да се опитате да приемете аргументите за едно много трудно, но дълбоко премислено и направено с абсолютно убеждение действие. Надявам се да го направите така, както и аз съм приемал вашите аргументи, критики, очаквания, изисквания към БСП и нейното участие във властта.

Всички ние сме емоционални в политиката

Искаме политиката да промени живота ни към добро, разчитаме, че когато БСП е в управлението, то върви правилно, когато сме в опозиция се борим да се върнем отново на власт. И така вече 25 години. Равносметката е лоша. Обществото ни продължава да е разделено, животът на много хора вместо да се подобри, става по-тежък. Защо? Защо все повече от нашите сънародници губят доверие в политиката и политиците и търсят непрекъснато нови лица и нови партии, въпреки че и новите се оказват още по-бързо намразвани? Защо преди 20 години в българския парламент имаше авторитетни, доказали се, обичани хора, макар и от различни партии, а днес трудно изброяваме имената на 15-20 народни представители дори от нашата собствена парламентарна група? Защо българските граждани, включително социалистите не вярват на институциите?

Моят отговор е следният: защото страната ни непрекъснато сменя посоката и се движи много бавно напред

Защото нямаме национални приоритети, национална кауза, защото не сме обединени и консолидирани зад една цел. Защото много политици и партийни лидери направиха от политиката бизнес докато накрая станаха зависими от бизнеса. Защото чувството за онеправданост и цинизъм във властта обзема все повече българи. Можем ли да кажем, че само другите са виновни, а ние не сме? Каква е цената на компромисите, които се правят заради коалиции, заради бизнесмени с много власт и пари, заради лични конфликти и амбиции? Днес управлението връща ли доверието на хората? Имаме ли чувството за прозрачност, безпристрастност, за това, че държавата върши основната си функция – да защитава интересите на всички български граждани – в националните граници и извън тях?

Можем да продължаваме така още. Докато силата на демографския срив трайно ни превърне в слабо и разделено общество – на малко богати и много бедни. Докато още едно поколение се загуби в прехода и трудно преживее старините си. Докато много образовани и активни хора предпочитат да изберат друга страна от свободния европейски трудов пазар. Но може и по някакво чудо да се събудим. Да определим националните си цели и да наложим на сменящите се политици да ги спазват. Да не позволяваме на политиците да правят каквото си искат, а за каквото са изпратени. Да се опитаме да си планираме живота за 10-15 години напред. Да прочистим политиката и да върнем доверието в институциите. За мен е важно да върнем самочувствието и на тези, които се определят като леви.

Зная, че всички сме съгласни по тези неща. Говорим ги по избори, пишем ги по предизборни програми. И колкото повече ги говорим и пишем, толкова повече става обратното. Докато политическите думи се превърнат в клишета. Наред с положителните социални мерки, настоящото управление допусна и допуска тежки грешки, които задълбочават недоверието на хората. Като активен участник в политиката през последните години, аз имам отговорност за това състояние на нещата.

За мен политиката и социалдемокрацията са кауза, а не начин на препитание

Ако си търсех топло място, аз щях да се скрия в партийната листа, да шушукам за проблемите, вместо да говоря високо за тях, да правя ежедневни компромиси с доверието на хората, които са ме избрали. Винаги съм мислел, че хората ми дават доверието си, за да променя живота им, а не за да бъда верен на партийното ръководство, дори когато имам критики към него. Да, аз съм издиган и избиран от членовете на БСП за депутат, за министър, за кандидат за президент. Във всеки един от тези мандати аз съм работил с всички сили и цялото си сърце за БСП – за членовете и хората, които подкрепят БСП. Навсякъде съм постигал резултати, които са видими и измерими. Навсякъде съм бил честен и всеотдаен в това, което съм правил. Не успях обаче да променя страната по начина, по който си представях.

Днес пред мен има две възможности. Първата е да се откажа – както направиха много честни хора, които се занимаваха с политика през последните десетилетия. Готов съм на това, но след като се убедя, че съм изчерпал всяка възможност за промяна.

Втората възможност е да направя още един опит. Да се постарая да убедя тези, които са готови да се борят за левицата и за страната, че има начин за промяна.

Аз не съм предател

Предатели са тези, които бързо забравят обещанията, които са дали пред хората и гузно си крият мненията зад партийната дисциплина и коалиционните особености. Предатели са тези, които не се смущават от факта, че БСП и левицата въобще, вече близо 20 години не могат да претендират за самостоятелно отговорно управление. Тези, които дори и в коалиция отказват да я направят публична, за да запазят достойнството на партията и нейните членове. Те са истинските предатели.

Партийното единство не е мантра. То е необходимо, за да даде възможност за провеждане на ясна политика. Когато единството води до трайно свиване на избирателната подкрепа и до все по-тежки коалиционни компромиси, тогава очевидно има проблем.

На тези, които се опасяват за единството, бих отговорил с въпроса дали единството или авторитетът и електоралната тежест на левицата е по-важно. Българските граждани имат право на избор. Никой не може да претендира за монопол върху тяхното представителство. Алтернативата, която аз защитавам е социалдемократическа. Основен политически опонент ми е ГЕРБ и десницата. При успех и двете листи – на АБВ и БСП ще работят в една и съща парламентарна група в Европейския парламент – тази на социалистите и демократите.

Скъпи другари,

След като прочетете аргументите ми, вече можете да ме съдите. Не се сърдя дори на най-острите мнения. Не съм наивен и зная с какво се заемам и какви са рисковете, които поемам. Длъжен съм са вложа това, което имам – авторитетът, изграден заедно с вас в една важна за мен кауза – увеличаване на доверието в левицата и връщане на авторитета на българската държава.

С уважение,
Ивайло Калфин

14.1.2014 г.
София

 
 

5 сериала за телевизията, които да гледате по телевизията

| от |

Телевизията е велика магия. Можеш да покажеш всичко, да излъжеш, да пускаш глупости с часове, да се правиш на маймуна и винаги ще има поне един човек, който ще те гледа и дори ще те хареса. Телевизията е медията с най-силно влияние в модерния свят и нито интернет, нито онлайн стриймовете могат да я победят.

Телевизията е истинска магия. Там може да си на места, без реално да бъдеш на тях, може да си тъп, но да изглеждаш умен, можеш да си забавен без да имаш и един грам чувство за хумор. Телевизията придава онзи дребен блясък върху хората, след който всеки се чувства с 10 см по висок.

Негово величество малкият екран! Той ти дава толкова много и те мами по онзи приятно сладък начин. Той може да е мелодраматичен в тежките моменти и силно захаросан в сладките. И ти нямаш нищо против. От „Малката булка“ да майстори-готвачи, телевизията предлага всичко. Там има всичко. От експерти, които говорят мъдро по всякакви въпроси до маймуни, които правят фокуси.

Телевизията е сладкото изкушение и понякога се прави трудно. Особено, когато се стремиш към добра телевизия. Дали такава е останала, някои хора се съмняват, но ние не. Затова и имаме една селекция от пет адски добри сериала, правени за телевизия, в които се разкава за правенето на телевизия. Приятно четене.  

 
 

Васил Иванов, Нова и „личните“ разговори с приятели

| от Любомир Аламанов* |

Нарочно не коментирах веднага ситуацията около Васил Иванов, Слави Трифонов, бТВ, Нова, оставки, пресконференции, обвинения и контраобвинения, и всичко, което видяхме, чухме и прочетохме по темата. Защото подобни случаи са наситени с много емоция, прекалено много емоция. И хората не могат да мислят рационално.

Не съм работил в телевизия, не мога да коментирам бизнес отношенията в този сектор. Работил съм известно време в комуникациите, ръководил съм хора, изнасял съм лекции пред студенти по ПР и журналистика, затова мисля, че мога да кажа нещо по тези теми.

Та, ето и редовните ми 21 точки:

1. Сред работещите и в бТВ, и в Нова ТВ, и в БНТ имам много приятели. И знам, че и в трите телевизии работят много, ама много качествени хора. Както и в много други медии. Това не трябва да се забравя!

2. Емоционалният изблик, на който станахме свидетели, е само крайна реакция на един процес. Процес по съсипване на медийния пазар и репутацията на медиите като 4-а власт. Емоционален изблик и от страна на преките участници, и от страна на страничните наблюдатели.

3. Все още се правят страхотни медийни продукти. Както разследващи, така и политически, така и развлекателни.

4. И все още хората по-често звънят на медии, когато имат проблеми, а не на институции. Ама това май е лошо за институциите.

5. Собствеността и финансирането на медиите е пълна тайна. За повечето. А това ги поставя в уязвимо положение. Разбираемо. „Битието определя съзнанието.“ Или патриотичното: „Раната прави борбата!“

6. Евросредствата съсипаха медийния пазар, както никой друг пазар. Темата е дълга, не е за тук. Само ще отбележа, че телевизиите и радиата потриваха доволно ръце, като се намери вратичка само те да получават директно пари по Оперативните програми. И не подкрепиха печатните медии в тяхното справедливо негодуване. Грешка.

7. Ефирните телевизии от десетилетия не споменават имена на марки и компании даже когато са допринесли изключително много за обществото ни. Също дълга тема. Но резултатът е, че хората масово са облъчвани с политика и катастрофи.

8. Политиците упражняват натиск върху медиите. Без съмнение. Още се помни случая, когато Бойко [Борисов] звънеше на главни редактори, за да му потвърдят, че не им звъни…

9. Има и скапани медии и журналисти. Които изнудват и изпълняват поръчки. От най-високо политическо ниво, до злобното: „Ако не ми дадеш реклама, ще напиша колко ти е скапан продуктът. Или как имаш мишка в магазина.“

10. Има и скапани политици/компании/агенции, които предлагат пари за рекламни публикации, но под формата на журналистически материали, и то за продукти или услуги, които са далеч от добрите.

11. На фона на горните точки, журналистите, които продължават да правят истинска журналистика, са герои. Категорично.

12. Знам каква е фрустрацията да работиш много и да не ти уважават труда. Бавно откачаш.

13. Знам какво е да си тръгнеш от някъде, където си го приемал за дом. И то толкова изпълнен с емоции, че сякаш ще се взривиш от вътре.

14. Знам и какво е някой да използва колегите за собствена полза. Дори и просто защото не е намерил друг начин за действие. Това е зле. Ако си мъж, справи се сам. Или с тези, които знаят какво правят и как те подкрепят. Всичко друго не е мъжко. Както ми каза скоро една приятелка, при бизнес разделите колегите са в лошата позиция на децата при развод. Хем не знаят съвсем точно какво става, хем трябва да вземат страна. И все някой ги използва по лош начин.

15. Знам какво е да искаш да излееш емоциите, да разкажеш, да обясниш, да покажеш на другия/другите какво е положението. Дори и само да се оправдаеш пред себе си, че май постъпваш правилно.

16. Знам какво е да искаш да дадеш информация, само защото знаеш, че другата страна ще те залее с помия. Но и знам как трябва да си наложиш да стискаш зъби. Защото не си като „ония“, „другите“, „бившите“. Стискаш зъби и това е.

17. Знам какво е като работодател да се налагам над служител. Защото знам повече от него. Защото нося по-голяма отговорност от него. Защото на финала, ако стане издънка, аз ще го отнеса.

18. Знам и какво е като работодател да се доверявам на екипа и да приемам техните предложения. Защото в днешния свят никой не може сам.

19. Конфликт на интереси има навсякъде. Роднинските отношения на Балканите все още са по-силни от прагматизма на бизнеса. Просто трябва да се внимава това да не пречи на работата. Защото ако излезе от контрол, всичко се скапва.

20. Все още не ми е ясно, етично ли е да се излъчват записани разговори или не? Защото ако журналисти записват журналисти, е неетично. Но ако записват други хора, то е „разследване“ и е етично. И какво трябва да се гледа – как са записани разговорите или какво е съдържанието им? Записът как един премиер спира проверка на фабриката на свой приятел, етичен ли е, защото показва как мафията превзема държавата или е неетичен, защото е незаконен?

21. Основните виновници за ситуацията са политиците и магистратите, които с написване на двусмислени закони, неспазването им, разрушаване на институциите, натиск върху медиите, съсипване на съдебната система и всичко друго, което си знаем, ни вкарват в режим да се изпокараме един с друг. А те си управляват отново и отново си поделят финансовите ресурси.

Ако има добра саморегулация, ако зрителите наложат високи изисквания, ако медиите намерят как да се откъснат от политическия натиск, след няколко месеца може да има развитие по случая и всичко да е ясно. Малко желание и малко смелост се иска. И много бачкане. Но може да стане. И май трябва. Защото оставането в миналото е безсмислено и неконструктивно. Каквото и да се е случило. Всеки трябва да намери начин да продължи напред. Защото не думите, с които ни замерят, ни определят какви сме. А нещата, които правим. Всеки ден. Без да спираме.

* Коментарът е публикуван в личния профил на Любомир Аламанов във Facebook и се препечатва в Chronicle.bg с разрешението на автора. Любомир Аламанов е PR-специалист с дългогодишен опит в предоставянето на консултантски услуги и изграждане на комуникационни стратегии; един от създателите на Българската асоциация на PR агенциите.

 
 

Джесика Ланг – от Франсис Фармър до Джоан Крауфорд

| от Дилян Ценов |

Тя има лице, за което камерата копнее, а освен това притежава и талант.“ Това казва за нея Полин Каел, един от най-влиятелните филмови критици в Америка през миналия век.

Не само камерата, но и публиката копнее за Джесика Ланг. Актрисата дебютира в киното преди 41 години и още с първия си филм привлича вниманието. Оттогава насам филмите й остават сред най-добрите заглавия в киното, а тя се превръща в звезда от световна величина.

Работи с големите за времето режисьори и актьори, на няколко пъти е избирана пред Мерил Стрийп. Можем само да се наслаждаваме на ролите й в „Ах, този джаз“, „Франсис“, „Синьо небе“ и „Пощальонът винаги звъни два пъти“. Последните години тя стана още по-популярна с ролята си в сериала „Зловеща семейна история“. Проектът на Раян Мърфи и Брад Фалчък представи Джесика Ланг на цяло едно ново поколение, което моментално я обикна. Неслучайно – талантът на тази красива актриса е непреходен и граничи с гения.

Днес тя отбелязва своя 68-и рожден ден. Безупречна дори на тази възраст – в това можете да се убедите и сами, като разгледате нашата галерия.

 
 

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!