Как турските власти се борят със свободните медии

| от | |

Джейкъб Вайсберг, Файненшъл таймс

Цензурата от нов тип е по-малко строга, но по-ефективна.

Само до преди година Турция беше лидер по брой на намиращи се в затвора журналисти, изпреварвайки дори Иран и Китай. Неотдавна, посещавайки тази страна в състава на мисия на Комитета за защита на журналистите, с радост научих, че списъкът на затворниците е намалял от над 60 на 7 души. В деня, когато турският парламент одобри изпращането на военни в Сирия, президентът, премиерът и министърът на правосъдието намериха време да отговорят на въпроси на нашата група за тези случаи и редица въпроси, свързани със свободата на словото – от цензурата в интернет до собствеността на медиите.

Но добрите новини се ограничиха с тази среща, провела се в Анкара. Лошите се състоят в това, че въпреки намалялата заплаха от наказателно преследване, като цяло ситуацията със свободата на медиите в Турция се е влошила. Журналистите, с които се срещнахме в Истанбул, ни обрисуваха картина на страх и само цензура. Поляризираната и изключително тенденциозна медийна среда се характеризира с усилването на държавния контрол и все по-малък брой наистина свободни гласове. Можем да говорим за медийна цензура от нов тип – не толкова строга и по-малко набиваща се в очи, но далеч по-ефективна.

Президентът Реджеп Тайип Ердоган е концентрирал усилията си, за да предаде контрола над основните медии в ръцете на своите привърженици, използвайки задкулисен натиск за въздействие върху редакционната политика на изданията. Вестниците се довеждат до банкрут като им се налагат произволни данъчни претенции, след което те преминават в ръцете на приятелите на президента. Според данните от разследване на „Блумбърг“ Ердоган е принудил предишните собственици да продадат независимия ежедневник „Сабах“ на консорциум от бизнесмени, който се оглавява от неговия зет. Сега „Сабах“ е неофициалният рупор на правителството, а зетят на Ердоган – негов постоянен колумнист.

Както и в много други страни, притежаването на вестници в Турция се превърна в най-добрия начин за загуба на пари. Компании, които искат да получат държавни договори, обикновено помагат при покриването на загубите на изданията, подкрепящи Ердоган. Те смятат това като част от заплащането, за да могат да правят бизнес. Един журналист много точно оприличи притежаването на медиите като данък, с който се облагат големите турски индустриалци. В отговор властта насочва рекламното финансиране към проправителствените медии, ограничавайки достъпа до него на опозиционните медии.

На Ердоган му е по-трудно да контролира социалните мрежи. През март той нареди да бъдат блокирани Туитър и ЮТюб, след като беше разгневен от изтичането на информация за антикорупционните разследвания, които той смята, че са част от заговор дирижиран от Пенсилвания. Блокирането беше лесно преодоляно и в резултат на забраната популярността на Туитър в Турция нарасна. По-късно Ердоган прокара през парламента закон, позволяващ на държавния телекомуникационен регулатор да настоява за блокирането на всяка публикация в интернет без това да е одобрено от съда.

В деня, в който ние разговаряхме с Ердоган в президентския дворец Чанкая, Конституционният съд, който се превърна в главния форпост в борбата за свободата на словото в Турция, обяви, че този закон е противоконституционен. Но Ердоган не мисли да се отказва от намеренията си да ограничи интернет и с мъка разказва, как „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ използва мрежата за вербуването на привърженици. „С всеки изминал ден ставам все по-голям противник на интернет“, сподели ни той по време на срещата, продължила час и половина.

И Ердоган, и министър-председателят Ахмет Давутоглу ясно описват границите, в които, според тях, може да съществува свободната преса – тя може да критикува властите, но само докато тази критика не се превръща в обиди или „оскърбления“. Давутоглу ни каза, че за него оскърбителни са „обидите срещу турския народ“.

Наказанието за подобно „оскърбление на величеството“ може да варира от съдебен иск до наказателно преследване на журналисти и телефонни разговори със собствениците на изданията с искания те да бъдат уволнени. От избухването на протестите на площад „Таксим“ преди година над 80 журналисти са били обект на политически натиск.

Върху чуждестранните журналисти, които не могат да бъдат уволнени или е по-трудно да бъдат преследвани, се оказва натиск с очерняне. След като Ердоган нарече журналистката от „Икономист“ Амберин Заман „безсрамна войнстваща активистка“, съветвайки я да си „знае мястото“, върху нея се изсипа цяла буря от заплахи. Преди няколко седмици репортерката на „Ню Йорк Таймс“ Сейлан Егинсу трябваше да напусне Турция, опасявайки се за своя живот, след като Ердоган я разкритикува. Проправителствените медии я представиха като предателка и американска шпионка.

Появата на отделни критични статии в Турция само създава усещането на свобода на словото, но в действителност независимост на медиите не съществува. /БГНЕС

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.   

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.

 
 

18 години H.M.S.U.

| от chronicle.bg |

Музикалното движение Hard Music and Sounds United празнува 18 години от началото си. По случай годишнината се организира събитие в две зали в комплекса на студио “Орфей”, което ще представи някои от най-актуалните гости на музикални лейбъли за Drum and Bass, получили световно признание. Добре дошли са всички drum & bass фенове.

Едната от залите ще бъде с участието на артисти от екипа на Critical Music, а другата – на Viper Recordings.

В програмата на Critical ще слушаме сетове от супер актуалния продуцент Mefjus, който вече се представи подобаващо по време на летния фестивал на H.M.S.U. С нетърпение очакваме участието на музикалния гений Current Value. За първи път в София ще имаме удоволствие да чуем и самия Kasra – основател на Critical и добре утвърден на световната сцена с първокласната си продукция.

В залата с артисти на Viper ще чуем хитовите Brookes Brothers, които поръсват с настроение “палави ликуид ролери”. Артистът с псевдоним Cyantific през годините беше част от най-големите лейбъли, а сега издава ексклузивно за английския Viper. В тази зала ще можем да се насладим и на сета на един от най-актуалните продуценти – InsideInfo.

През годините H.M.S.U. безспорно се отличава с качествен подбор на гости за своите партита. Те винаги са сред най-актуалните или изгряващи имена на световната сцена. Нещо повече – за времето на своето съществуване организацията е била домакин на над 400 гости от световната сцена и почти всички родни диджеи.

От страна на H.M.S.U. в програмата ще се включат Ogonek, Konspirator & Mocks с проекта High Roll, Targy, acidtrip и EXo със Salmon Flow. Специален гост ще бъде и родната гордост на световната Drum and Bass сцена – L 33. За визуалните инсталации по време на събитието ще се погрижат Elektrick.me.

Билети могат да бъдат закупени на цена от 25 лв., а в деня на събитието – на 30 лв. Всички промо ценови категории бяха изчерпани още преди началото на 2017. в мрежата на EVENTIM.bg и избрани магазини. Повече информация тук. 

18_YEARS_HMSU_2017_BACK

 
 

Колко струва откраднатата ви самоличност в интернет

| от chronicle.bg |

Към 20 долара. Десетки милиони хора губят личната си информация през последните години. Но какво се случва след това? Голяма част от тази информация излиза за продан по тъмните кътчета на интернет, по-известни като dark web.

Според това дали към информацията за човека има и данни за кредитната му карта, цените могат да варират от под 1 долар до около 459 долара. Средната цена е 21,35 долара. Както и в стандартния легален интернет пазар, цената на стоката зависи от фактори като качество, надеждност и репутацията на продавача.

Един от продавачите, който предлага открадната информация за 454,05 долара, обяснява цената с думите: „Това са данни изключително на личности с добро кредитно досие (над 720 точки). Можете да ги ползвате, за да си купите кола, къща или каквото си искате. Профилите идват с пълно име, адрес, цялата информация за кредитната карта. Можете да ги ползвате за колкото си време искате.“ Друга скъпа информация (248, 22 долара) е на карта с 10 000 долара лимит.

Евтини карти (2 долара) се продават, когато информацията им може да е оскъдна или невалидна по някакъв начин. „Те са за хора, които имат допълнителен вътрешен достъп до банкова информация“, споделя един от продавачите.

Сайтовете за продажба на самоличности си имат система за навигация и опции като нормален сайт. Трудно е обаче да се прецени качеството на стоката. Понякога продавачите казват откъде са вземи акаунтите, на коя банка са и т.н. Това в никакъв случай не означава, че няма да ви измамят с невалидна или измислена информация.

„Бизнесът с откраднати самоличности може да е много печеливш“, казва Хю Мин Го от Виетнам, който беше осъден през 2015 година на 13 години затвор за подобна измама с 200 милиона открадната профила. Обвинението твърди, че така той е спечелил над 1 900 000 долара.

Дори когато сайтовете за продажба на подобна информация се закрият, на тяхно място се появяват нови.