Как се излиза от бразилски затвор

| от |

Затворниците, които спортуват активно или пък се занимават с литература, ще излежават по-кратки наказания: така Бразилия се надява да се справи с хаоса в препълнените си затвори. Правителството има и други подобни идеи, пише Дойче веле.

bra

Навсякъде се разнася неприятна миризма. Пълно е с мухи и плъхове. Матраци или походни легла обаче няма. Затворниците спят направо на пода. Така изглежда ежедневието в бразилските затвори – претъпкани килии и катастрофални хигиенни условия.

Бразилия е една от страните с най-много затворници в световен мащаб. Преди нея се нареждат само САЩ, Китай и Русия. От 2005 до 2012 броят на бразилските затворници е нараснал от 316 000 на 513 000, а същевременно в съответните институции за изтърпяване на наказания има само близо 300 000 места.

За да останеш по-кратко в затвора

На този фон бразилското правителство е принудено да въведе някои промени. То възнамерява до 2014 да бъдат вложени допълнителни 300 милиона евро за разширяване на капацитета на затворите. Освен това в бразилския парламент се обсъжда законопроект, който предвижда времето на наказанието да бъде намалявано, ако съответният затворник се занимава активно със спорт.

Същевременно властите, неправителствените организации и университетите излизат с идеята за „национален пакт“, който би трябвало да стимулира участието на затворниците в социални и културни програми. Паралелно се предвижда в бъдеще да се проверява и правомерността на наказанието, което евентуално би могло да доведе до съкращаване на продължителността му.

Катастрофалното състояние на бразилските затвори периодически приковава вниманието и на местната, и на международната общественост. Метежите, издевателствата, организираната престъпност и проявите на насилие сред арестантите отдавна са превърнали бразилските затвори в синоним на „нечовешко отношение“. Особено показателен е случаят в прочутия затвор „Карандиру“ в Сао Пауло, където преди 25 години при един бунт 111 затворници бяха застреляни от военната полиция.

bra2

Сега очакванията са новите мерки за ресоциализация да намалят до известна степен проблемите. Съгласно бразилското право и сега затворниците могат да намалят срока на наказанието си чрез изършване на някаква работна дейност или ако се включат в някакви образователни проекти. Така например срещу 3 работни дни или 12 успешно завършени учебни часа престоят може да бъде съкратен с един ден при определени предпоставки.

Затворници плетат и бродират

Не всички затвори обаче са в състояние да предложат на своите арестанти възможността да се включат в подобни програми. Точно поради тази причина в рамките на „националния пакт“ се търсят и други форми на ресоциализация. В затвора „Санта Рита ду Сапокай“ в щата Минас Жерайс например 130 от затворниците ежедневно въртят педали в продължение на часове и така произвеждат електроенергия за уличните лампи. В друг затвро – „Ариосвалдо де Кампош Пирес“, който се намира на 160 км северно от Рио де Жанейро, една бразилска дизайнерка е научила затворниците да плетат и бродират.

В град Бразилия пък университетът, затворническата управа и неправителствената организация „Сер ливре“ (Да бъдеш свободен) са инициатори на проекта „Открити врати“. Участниците в него трябва всеки месец да четат по една книга, за която след това да напишат рецензия. След това специална комисия оценява текстовете и на тази база се решава на кого и с колко да му се намали срокът на наказанието.

Интересът към проекта обаче не е особено висок – засега само 12 затворници са написали рецензия. В това не е учудващо. Че как да се интересуват затворниците от съвременна бразилска литература, след като дори нямат достатъчно питейна вода и не знаят дали изобщо ще оцелеят в затвора? Статистическите данни сочат също така, че голяма част от затворниците не могат да четат и пишат, има дори и такива, които не знаят рождената си дата.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Най-неприятните жени в Холивуд

| от chronicle.bg |

Да бъдеш актриса в Холивуд не е лесно. Трябва да си секси, красива, талантлива и да даваш всичко от себе си, за да израснеш в една силно конкурентна среда.

Ако успееш в същото време да запазиш някаква човечност и да не изглеждаш супер надута, тогава ставаш истинска звезда. Ако не успееш, израстваш в кариерата си, но разочароваш онези, които имат късмета или нещастието да те познават.

В галерията долу сме събрали онези знаменитости, които по мнение на хората, които имат досег до тях, са изключително капризни, арогантни и се държат като принцеси. Иначе казано – кифли.

Вижте 10 известни, брилянтни в професията си жени, които са се провалили в отношението си към фенове и колеги.

 
 

Красивата дъщеря на Младия папа

| от chronicle.bg |

В последната седмица луксозната модна къща „Бърбъри” обяви за свое ново лице Айрис Лоу. Ако това име не ви говори нищо, то нека ви разкажем за 16-годишната дъщеря на Джъд Лоу и Сейди Фрост.

Модата не и е чужда – най-малкото нейна кръстница е супермоделът Кейт Мос.

Преди година дъщерята на Джъд Лоу, който влезе в ролята на глава на римокатолическата църква в сериала „Младият папа“, се снима за корицата на тинейджърския вариант на Vogue. Тази година тя ще бъде лице на червило на „Бърбъри” – каквито в предишни години са били Кейт Мос, Кара Делевин и Лили Джеймс. Това е първата модна рекламна кампания, в която Лоу се снима.

„Бърбъри” и друг път са се оглеждали сред поколенията на световни звезди за кампаниите си. Преди две години Ромео Бекам участва заедно с Наоми Кембъл в реклама на марката, а миналото лято брат му Бруклин стана лице на британска кампания на „Бърбъри”.

Със сигурност кампанията ще отвори много врати и пред дъщерята на Джъд Лоу.

Вижте в галерията няколко факта от живота й.

 
 

Молец с руса коса и малки гениталии кръстен на Доналд Тръмп

| от chronicle.bg |

След като новият президент Румен Радев положи клетва, дойде ред и на Доналд Тъмп.

По случай светлия повод и цялата персона на новия американски държавен глава, биологът д-р Вазрик Назари кръсти новооткрит вид молци на негово име: Neopalpa donaldtrumpi. Буболечките могат да бъдат забелязани в по границата на САЩ с Мексико – точно там, където очакваме и обещаната от Тръмп стена против нелегални имигранти.

Абсолютно без никаква връзка с името, молецът има русичко нещо на главата и мънички гениталии.

Докато д-р Назари разглеждал екземпляри от генотипа Neopalpa, забелязал, че един от тях не приличал на останалите. Той имал значително по-малки гениталии от най-близкия си роднина N. neonata. След ДНК изследвания Назари заключил, че това е напълно нов и неописан вид. А новите видове се кръщават от откривателите си.

Тръмп не е единственият американски президент, който има биологичен вид кръстен на негово име. Джордж У. Буш има бръмбар, Роналд Рейгън има оса, а Бил Клинтън – риба. Барак Обама обаче държи рекорда с 9 вида на негово име.

 

 

„И така, кръстих биологичен вид на Доналд Тръмп. Може би сега той ще направи опазването на крехката американска екосистема приоритет.“