Как „Арабската пролет“ стана ислямска

| от |

Те екзекутират и изнасилват в името на „истинския ислям“. А в дъното на всичко е чувството, че Западът ги е обидил и отхвърлил, както и жестоката омраза към „лицемерието“ и „двойните стандарти“, с които се сблъсквали, предава Дойче веле.

„Красавицата и звярът“ – за това заглавие напомня опасното репортерско пътешествие на една млада журналистка. Тя се среща с лидер на ИД /“Ислямска държава“/, който дори не крие, че лично е участвал в обезглавявания и други зверства. При това журналистката пише за западни издания като „Вашингтон Пост“ и „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ (ФАЦ). Суад Мекхенет от години се занимава с Близкия Изток и с темата за тероризма. Както казва тя самата в интервю за „Дойчланрадио“, именно добрите ѝ контакти помогнали да уговори интервюто с Абу Юсаф. Да, било доста страшничко, признава репортерката, която разказва впечатленията си в германския ФАЦ:

Опасна репортерска мисия

Нареждането беше кратко и ясно: „Никаква чанта, никакъв мобилен телефон, никакви електроники, никакъв часовник.” Събеседникът ми се бои да не го проследят. И как ли не! Човекът, с когото се срещам през тази нощ на турско-сирийската граница, знае, че тази среща е много рискована – както за него, така и за всеки друг участник.

Абу Юсаф (той иска да бъде наричан именно така) е един от военните командири на Абу Бакр ал Багдади, който се самообяви са халиф на „Ислямската държава”. Абу Юсаф влиза в тесния кръг от хора, които имат пряк контакт с ал Багдади. Истинското му име и националност не бива да се разкриват.

Интервюто се провежда късно през нощта в движещо се превозно средство. Нося дълга черна дреха и черна шамия, която покрива косите ми. Такова беше желанието на събеседника ми. „Ас салам алейкум” – поздравява ме Абу Юсаф. Склонил е глава, тъмнокестенявите му коси са скрити под бейзболно каскетче. „Знам, че сте писали много за Ал Кайда и талибаните,” казва той на арабски.

Прави малка пауза, после продължава на английски: „Всичко съм чел, но ние не сме като тях, ще видите.” Родителите на Абу Юсаф са от Северна Африка, той самият е роден в една страна от Бенелюкс, където е и отраснал. На 18 години се присъединява към Ал Кайда и се бие под командването на Абу Мусаб аз Заркауи. Днес е на 27 и се е издигнал до самия връх на „Ислямската държава”. Женен е с едно дете. Потегляме. Напред, към нощния мрак. Без мобилен телефон, без чанта, паспорт и часовник.

Западът подготвил почвата за ИДИЛ

САЩ изведнъж се оказаха отново участници в една война, която президентът им отдавна беше обявил за спечелена. Барак Обама беше казал, че тероризмът е победен, а демокрацията си пробива път в арабския свят. Днес нещата изглеждат съвсем различно. „Не очаквахме, че Западът толкова бързо ще се обяви против досегашните си съюзници” – каза ми либиецът Абу Суфян, с когото също имах разговор наскоро. Между 2002 и 2007 година той лежа в Гуантанамо, след това се би срещу Кадафи, после се включи в Сирийската война, а накрая се присъедини към „Ислямската държава”.

По ирония на съдбата, казва той, с решаващата помощ на Запада били отстранени най-големите препятствия пред „Ислямската държава” – Кадафи, Мубарак, Бен Али, а „с Божията помощ!” скоро и владетелите в Бахрейн и Мароко. „Откакто беше обявена „Арабската пролет”, за нас започна „Ислямската пролет” – казва той.

След 2011 мнозина западни политици оживено обсъждаха един красив сценарий: как протестите в арабския свят ще доведат до демокрация по западен образец. Реалността обаче се оказа съвсем друга. При по-внимателно вглеждане още тогава трябваше да ни бъде ясно какво точно си представят повечето демонстранти под понятието „демокрация”: власт на радикалния ислям.

А Западът отново повтори грешката, допусната навремето в Афганистан: сам подготви почвата за радикалните сили. Чувала съм както от представители на ИД, така и от хора в арабските тайни служби, че много бойци от Либия и от Сирия, обучени от западните тайни служби за борба срещу „диктаторите”, днес вече са в редиците на ИД. „Някои от нашите братя тук са се борили със западна подкрепа срещу Кадафи, други воюваха преди в Сирия” – потвърждава и Абу Юсаф. „Други наши братя тук са се били в Босна, Чечения, Афганистан и Ирак.”

„Не признаваме границите“

„Ислямската държава”, разпростряла се вече от турско-сирийската граница чак до Мосул, е голяма крачка съм осъществяването на апокалиптичния сценарий, който кроят джихадистите: халифат, който ще обхване целия ислямски свят. На първо време. „Ние не признаваме границите в ислямския свят,” казва Абу Юсаф. Скоро ще ги заличим и всички мюсюлмани ще заживеят под флага на Ислямската държава.”

И те сякаш разполагат с необходимите средства – както военни, така и икономически. Абу Бакр ал Багдади и неговите хора вече завзеха обширни територии от Сирия и Ирак, под техен контрол се намират многобройни петролни кладенци, огромни количества оръжие и пари. „Подаряваме петрола на семействата, които живеят в нашите територии. Или пък го продаваме на нищожна цена на близки до нас бизнесмени, които после го вкарват контрабандно в Турция” обяснява Абу Юсаф.

„Знаем как трябва да живее един истински мюсюлманин…“

„Знаем, че Съединените щати ще ни нападнат, очакваме го. Разбира се, в отговор на всяка акция ще има и контраакция” – казва той и вдига дясната си ръка. „Ако ни нападнат с цветя, и ние ще им отговорим с цветя, но ако ни нападнат с огън – и ние ще им отговорим с огън. При това дори в тяхната собствена страна.”

Абу Юсаф с удоволствие говори за военните успехи. Направо светкавично успели да превземат Мосул и региона, съпротивата била нищожна. Войниците от иракската армия без бой предали оръжейните си складове и автопарка. Но тези бързи успехи очевидно си имат предистория: „Западът позволи на Малики и престъпната му шайка да си развяват байрака, сунитите бяха подложени на тормоз – и всичко това уж в името на демокрацията” – казва Абу Юсаф и поглежда през прозореца навън. Няколко клана от Мосул и околностите били толкова отчаяни от „потисническото” правителство на Малики, че още преди операцията дали клетва за вярност към Абу Бакр ал Багдади. А какво стана с онези, които не пожелаха? – питам го. С тях не сме се церемонили дълго, казва Абу Юсаф.

Той и неговите съмишленици имали ясна представа кой е истински мюсюлманин и как трябва да живее един истински мюсюлманин. „За нас е важно да се бием не само срещу шиитските неверници, но и срещу останалите, които са против нас. Все едно дали са сунити или не” – казва Абу Юсаф. След което подхваща гневна тирада срещу „арабските властелини”. Най-вече срещу онези, които разрешавали на „неверниците” да строят храмове в техните страни. „В Бахрейн и в Мароко, например, християни и евреи издигат черкви и синагоги и дори заемат високи длъжности. Тези властелини рано или късно ще изчезнат – или като Бен Али, Кадафи и Мубарак в името на „Арабската пролет” или по друг начин. И тогава идваме ние.”

„Разбираш, че никога няма да те приемат“

Внезапно спираме. Пътят е пуст. Абу Юсаф мълчи. Отваря прозореца откъм своята страна и дълбоко поема дъх. Някъде в далечината се чува молитвеният призив. „В повечето европейски страни този призив е забранен, а ислямът – нежелан” – казва той и намества каскетчето си. „А пък после ни говорят за религиозна свобода и човешки права, тези лицемери.” „Антиислямските настроения” в Европа и дискриминацията го насочили към „верния път”, казва Абу Юсаф. Същото се било случило и с повечето братя от САЩ и Европа, които днес се биели за халифата. Поглежда часовника на мобилния си телефон и казва, че е време да приключваме с интервюто. „В един момент разбираш, че никога няма да те приемат. Всеки ден по медиите ми повтаряха все едно и също: „Ислямът това, ислямът онова” – добавя Абу Юсаф. Той лично явно е намерил своя ислям.

Авторката на този репортаж, който цитираме със съкращения, разказва и още подробности за своя събеседник в интервюта за Втора германска телевизия /ЦДФ/ и за „Дойчландрадио”:

„Признавам, че ми е известна истинската му идентичност. Той е роден в една от страните на Бенелюкс. И както се случва с много други младежи, всичко започнало с опитите му да се впише в тамошното общество. В един момент обаче разбрал, че завинаги ще си остане северноафриканец, че обществото никога няма изцяло да го приеме. Разказа ми как го дискриминирали по време на професионалното обучение, на каква дискриминация били подложени родителите му. Това очевидно е тежка травма. Мнозина млади мъже, но и жени, които днес се бият в редиците на ИД, носят в себе си травмата на бащите и дедите си, травмата на колониализма. От друга страна у него постепенно се появил и интерес към политиката. Точно тогава установил, че в западните страни непрекъснато се борави с двойни стандарти.”

 
 

Женските неща, които мъжете искат

| от chronicle.bg |

Да бъдеш възприет като „нежен“, „женствен“ или „чувствителен“, когато си мъж, е върховна обида, ругатня и унижение. Преди няколко дни потребител в сайта Reddit задава уместния въпрос: „Мъже, какво „женско“ нещо бихте правили, ако никой нямаше да ви съди?“ И се оказва, че въпросът има много отговори.

Някои мъже казват, че би им било приятно те да са „малката лъжичка“, когато спят с приятелките си (има се предвид позата, в която и двамата сте легнали на една страна и единият е гушнал другия – гушнатият е „малката лъжичка“, а гушкащият – „голямата“).

Друг от отговорилите казва: „Ако нямах пенис, щях да нося клинове.“

Прави впечатление, че много от мъжете са объркани по въпроса със срамното си окосмение – хем искат да го махнат, хем се тревожат дали няма да им се подиграват. Същевременно други са сигурни какво ще правят: „Ще си счупя ръцете от плетене, братле“

Никой не споменава цветните коктейли в чаша за Мартини със захар по ръба, но… да, цветните коктейли.

Много от марките се възползват от крехката мъжественост на някои хора, за да брандират продуктите си така, че те да вдъхват сила и увереност.

 

This absolutely necessary product:

„Забравих, че мъжете и жените имат различен вид зъби“

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Facebook тества инструмент за изобличаване на фалшиви новини

| от chronicle.bg |

След новината, че Германия има намерения да глобява Facebook за всяка фалшива новина, която се завърти в мрежата, от компанията явно са решили да се справят с проблема и в момента тестват филтър за фалшиви новини в Германия.

Политиците в Германия се опасяват, че разпространението на фалшиви новини може да се отрази на предстоящите наесен федерални избори.

Немците планират пътя, по който да вървят фалшивите новини така: когато системата за проверка на фактите на Facebook отчете една новина като фалшива, потребителите ще бъдат изпратени на Correctiv, неправителствена новинарска организация със седалище в Берлин. Ако даден елемент се счете за неверен, той ще бъде маркиран като „оспорван“, придружен от обосновка, а сайтът ще предупреждава потребителите, преди те да го споделят в социалната мрежа.

Освен това, т.нар. спорни елементи ще се показват по-малко в новинарския поток на социалната мрежа.

Източник: Financial Times

 
 

Колко струва откраднатата ви самоличност в интернет

| от chronicle.bg |

Към 20 долара. Десетки милиони хора губят личната си информация през последните години. Но какво се случва след това? Голяма част от тази информация излиза за продан по тъмните кътчета на интернет, по-известни като dark web.

Според това дали към информацията за човека има и данни за кредитната му карта, цените могат да варират от под 1 долар до около 459 долара. Средната цена е 21,35 долара. Както и в стандартния легален интернет пазар, цената на стоката зависи от фактори като качество, надеждност и репутацията на продавача.

Един от продавачите, който предлага открадната информация за 454,05 долара, обяснява цената с думите: „Това са данни изключително на личности с добро кредитно досие (над 720 точки). Можете да ги ползвате, за да си купите кола, къща или каквото си искате. Профилите идват с пълно име, адрес, цялата информация за кредитната карта. Можете да ги ползвате за колкото си време искате.“ Друга скъпа информация (248, 22 долара) е на карта с 10 000 долара лимит.

Евтини карти (2 долара) се продават, когато информацията им може да е оскъдна или невалидна по някакъв начин. „Те са за хора, които имат допълнителен вътрешен достъп до банкова информация“, споделя един от продавачите.

Сайтовете за продажба на самоличности си имат система за навигация и опции като нормален сайт. Трудно е обаче да се прецени качеството на стоката. Понякога продавачите казват откъде са вземи акаунтите, на коя банка са и т.н. Това в никакъв случай не означава, че няма да ви измамят с невалидна или измислена информация.

„Бизнесът с откраднати самоличности може да е много печеливш“, казва Хю Мин Го от Виетнам, който беше осъден през 2015 година на 13 години затвор за подобна измама с 200 милиона открадната профила. Обвинението твърди, че така той е спечелил над 1 900 000 долара.

Дори когато сайтовете за продажба на подобна информация се закрият, на тяхно място се появяват нови.