Къде още има джихадисти по света?

| от |

Радикалните ислямистки групировки като „Ислямска държава“ или „Боко Харам“ се бият в Либия, отвличат хора в Нигерия, обезглавяват чужденци в Ирак и Сирия. Кратък обзор на терористичните ислямистки организации по света, предава Дойче веле.

„Ал Каида“

„Ал Каида“ е смятана за организацията-майка на световния терор. Името ѝ означава „база“ или „фундамент“. Тя е организаторът на атентатите от 11 септември 2001 година. Целта ѝ е създаванато на ислямистка държава, която обхваща всички ислямски държави и територии. След убийството на Осама бин Ладен лидер на терористичната мрежа стана египтянинът Айман аз Зауахири.

Днес „Ал Каида“ представлява разпокъсана терористична мрежа от отделни клетки, които действат автономно в различни страни. Например „Ал Каида в ислямския Магреб“, активна предимно в Алжир и Северно Мали, или „Ал Кайда в Йемен“, превърнат от джихадистите в свой бастион. В Ирак организацията „Ислямска държава“ се отцепи от „Ал Каида“. Според арабски вестници, съществува връзка между поддръжници на свалените режими в Либия, Ирак и Йемен и отделни подгрупи на „Ал Каида“. Бившите поддръжници на старите режими се опитват с помощта на терористичната мрежа да свалят новите правителства и да се върнат на власт.

„Ислямска държава“

Сунитската терористична организация „Ислямска държава“ за кратко време привлече много поддръжници и завладя обширни територии в Ирак и Сирия. Името на организацията издава идеологическата ѝ цел. Преди тя се наричаше „Ислямска държава в Ирак и Леванта“. Впоследствие това регионално ограничение отпадна от името, а властовите ѝ амбиции вече не познават граници.

„Ислямска държава“ е много по-радикална организация от „Ал Каида“. Твърди се, че някои държави в Персийския залив финансират терористите. Експертите изчисляват броя на бойците на „Ислямска държава“ на около 10 000 души. Терористичната мрежа получава подкрепления от потисканото сунитско малцинство в Ирак. Към това се прибавят и голям брой чуждестранни джихадисти и бойци, приели исляма.

„Фронт Ан Нусра“

Организацията е подразделение на „Ал Каида“. Името ѝ означава „Фронт за подкрепа на сирийския народ“. Основана е през втората половина на 2011 година и е смятана за една от най-значимите бунтовнически групировки в Сирия. Целта на организацията е създаване на ислямска държава в Сирия и Леванта, тоест във всички държави от източното Средиземноморие.

„Фронт Ан Нусра“ наброява между 5 000 и 7 000 бойци и е активна предимно в северната част на Сирия. В идеологическо отношение организацията почти не се различава от „Ислямска държава“. Единствената разлика е в това, че фронтът ограничава своите властови апетити до Сирия и части от Ирак. През август „Фронт Ан Нусра отвлече 40 „сини каски“ на ООН в сирийската част на Голанските възвишения.

„Ал Каида в ислямския Магреб“ (АКИМ)

Ораганизацията е създадена през 1998 година под името „Салафистка група за проповед и борба“. Тя възниква по времето на алжирската гражданска война от началото на 90-те години. През 2007 година организацията се преименува в „Ал Каида в ислямския Магреб“ и се идентифицира като северноафриканския клон на „Ал Каида“.

Терористичната организация е известна с много отвличания на западни туристи в Алжир. Едновременно с това тя извършва и редица атентати в Алжир и Тунис. През януари 2013 година клон на терористичната групировка щурмува петролно поле в Югоизточен Алжир и взе много заложници. В операция на алжирската армия за освобождаване на заложниците загинаха 40 души. АКИМ поддържа тесни връзки с терористични организации в Либия и Мали.

„Боко Харам“

Името на тази терористична организация означава нещо от рода на „западното образование е грях“. Тя оперира предимно в мюсюлманската част на Северна Нигерия и иска да въведе шериата в цялата страна. „Боко Харам“ е известна с масовите си отвличания. Терористите от групировката лесно вербуват младежи в бедна Нигерия, а нигерийските сили за сигурност са безсилни пред тежко въоръжените терористи. Само през първите четири месеца на 2014 година бойци от „Боко Харам“ са избили 2 000 души. През април 2014 групировката нападна и отвлече 300 ученички-християнки. И до днес те са в ръцете на похитителите.

„Ансар аш Шария“

„Поддръжници на ислямското право“ – така се наричат терористичните организации в Либия и Тунис, обединени под името „Ансар аш Шария“. Има и няколко групи, които са активни в някои държави в Близкия изток и Северна Африка. Целта на групировката е въвеждане на шериата (ислямския закон). „Ансар аш Шария“ е отговорна за атентата срещу консулството на САЩ в Бенгази на 11 септември 2012 година. При нападението загинаха много хора, в това число и американският посланик. Експерти твърдят, че организацията поддържа връзки с „Ал Каида“. Терористите от „Ансар аш Шария“ отричат това.

„Ансар Дине“

„Ансар Дине“, или „Поддръжници на религията“, е терористична организация в Мали с определени контакти с „Ал Каида“. Групировката е създадена по време на въстанието на племето Туарег през 90-те години и се бори за неговата независимост, макр да представлява само малка част от туарегите. Освен това тя иска да въведе шериата в завладените от нея територии. През лятото на 2012 година „Ансар Дине“ разруши мавзолея на Сиди Махмуд Бен Амар в Тимбукту, който е в списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО. В началото на 2012 година терористичната групировка атакува няколко държавни учреждения в Мали и само масивната военна намеса на френските въоръжени сили спря нападението на терористите.

Милициите „Аш Шабаб“

„Харакат аш Шабаб ал Муджахедин“, или „Муджахидинско младежко движение“, по-известно като „Аш Шабаб“, е терористична организация, която се бори за създаването на фундаменталистка ислямска държава в Сомалия. Ислямистките милиции се формират между 2004 и 2006 година. По това време Сомалия е в гражданска война, която продължава вече 15 години. Терористичната групировка извършва нападения и в цяла Източна Африка. През септември 2013 година групировката атакува голям търговски център в Найроби и уби над 60 души.

Днес милициите „Аш Шабаб“ контролират обширни територии в Средна и Южна Сомалия. Някои от лидерите на организацията твърдят, че си сътрудничат тясно с „Ал Каида“. Освен това терористичната групировка поддържа връзки и с „Боко Харам“.

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.