Израелци, евреи, израелити

| от |

Каква е разликата между израелци, евреи и израелити? Хората, които участват в антиеврейски изстъпления, а такива не липсват и в Европа, явно не могат да осъзнаят, че не става дума просто за терминологичен спор, пише Дойче веле.

Как се наричат последователите на юдаизма? А евреите, които живеят извън Израел? И какво ни казва историята на този въпрос? Професор Михаел Бренер от университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен, който е и директор на Центъра за израелски изследвания в Американския университет във Вашингтон, предлага някои отговори.

Какво е „Ерец Израел“?

Малко след създаването на държавата Израел през 1948 година, живеещият в Бостън еврейски философ Симон Равидовиц се обръща с необичайна молба към израелския премиер Давид Бен Гурион. Според Равидовиц, държавата трябва да се казва не просто „Израел“, а „Ерец Израел“, тоест – „Страната Израел“; или пък „Мединат Израел“ – „Държавата Израел“.

Философът обяснява предложението си така: вече от хилядолетия „Израел“ (или „Исраел“) е обозначение както за еврейския народ, така и за последователите на юдаизма. „Израил“ означава „Който се бори с Бога“ – това е името, което получава родоначалникът на евреите Яков, след като се бори с ангел или със самия Бог. Потомците на Яков влизат в историята с имената „деца на Израел“ или „народът на Израел“. Най-известната юдейска молитва „Шма Израел“ („Чуй, Израел“) се отнася не до държавата Израел, а до потомците на Яков, които практикуват юдейската религия.

Симон Равидовиц твърди, че ако новооснованата държава остане с името „Израел“, това ще доведе до много недоразумения, защото ще се заличи разликата между народ и държава. Освен това, продължава философът, няма как да говориш за израелци-мюсюлмани и израелци-християни, след като името „Израел“ се отнася само до хората, изповядващи юдаизма. След дълга преписка с Равидовиц накрая Бен Гурион все пак решава да остави предложението му без последствия.

„Защо не ни оставят намира?“

Допреди 1948 година също се водят продължителни дискусии за името на новата държава. Сред предложенията фигурират имена като „Цион“ и „Юда“. Основателят на политическия ционизъм Теодор Херцел в своите трудове често пише за „страната на седемчасовия труд“. Той мечтае за държава, която е образец за социално, техническо и политическо развитие, и си представя общество, където хората работят само по седем часа на ден: едно предложение, което през 19-ти век звучи направо сензационно.

За Херцел тази идея е толкова важна, че той проектира дори флаг за новата държава със седем звезди, които символизират седемчасовия работен ден. Впрочем, Херцел си представя, че държавата на евреите може да бъде създадена и другаде, не непременно в Палестина. Например – в Аржентина, Източна Африка или Кипър. За него не е толкова важно къде ще възникне държавата, важно е на фона на надигащия се антисемитизъм евреите да имат някаква алтернатива извън Европа.

През 1896 година той пише: „Навсякъде почтено се опитахме да се слеем с околните народностни общности и само да запазим вярата на своите отци… Не ни го разрешават. Напразно сме верни, а понякога дори прекалено пламенни патриоти, напразно даваме същите жертви в имущество и кръв като нашите съграждани, напразно се опитваме да множим славата на своите отечества в изкуството и науката, да множим богатствата им чрез търговия и транспорт. В тези наши отечества, където живеем вече столетия, нас ни навикват като чужденци… Защо просто не ни оставят намира? Не вярвам обаче, че ще ни оставят намира.“

Евреите са граждани на различни държави

Херцъл шокира германските, австрийските и швейцарските граждани от юдейско вероизповедание с твърдението: „Ние сме един народ. Един народ.“ Защото тези негови съвременници масово се чувстват именно германци, австрийци или швейцарци, за тях еврейството се изчерпва само с религията им. Нещо повече: доколкото е възможно, те гледат да избягват думата „евреин“, с която антисемитите през 19-ти век твърде много злоупотребяват.

Вместо „евреи“, мнозина от тях предпочитат да се наричат „израелити“ и по този начин на езиково равнище да покажат, че става дума единствено за верската им принадлежност към юдейството. Държавите също отчасти приемат това наименование. В Германия еврейските общности започват да се наричат израелитстки културни общности“, австрийските евреи основават „Австрийско-израелитски съюз“, а швейцарските евреи създават „Сдружение на швейцарските общини на израелитите“. Още по времето на Наполеон във Франция възниква „Централна израелитска консистория“.

Много от тези и сходните им обозначения се запазиха и след създаването на държавата Израел. Сбъдна се обаче прогнозата на Равидовиц: те наистина доведоха до недоразумения. Израелитските културни общности много често биват наричани „израелски“. През 1996 година тогавашният председател на Централния съвет на евреите в Германия Игнац Бубис беше официално поздравен от председателя на Централата за политическо образование за хубавата реч, произнесена от „неговия“ президент – имаше се предвид разбира се речта на израелския президент Езер Вайцман. Бубис лаконично отговори: „Моят президент Херцог винаги държи хубави речи“. По това време президент на Германия беше Роман Херцог.

Недоразумение или умисъл?

Равидовиц навярно има право. Името „Израел“ предизвиква най-различни обърквания. Сегашният проблем обаче далеч не е само семантичен. Когато в Париж антиизраелски демонстранти хвърлят камъни по синагогите, когато в Цюрих техните съмишленици искат да „щурмуват еврейския квартал“, когато във Франкфурт срещу равина се отправят смъртни заплахи, а в Берлин забраняват антиеврейски сборища, вече не става дума просто за някакво безобидно недоразумение.

Преди Втората световна война в Европа живеят около десет милиона евреи. Днес са останали едва милион и половина – 0,2 процента от европейското население, като броят им продължава да намалява. Тези хора са французи, англичани, руснаци, германци, швейцарци по националност. Те са част от обществото, в което живеят – и искат да останат такива. За разлика обаче от някогашните общности на израелитите, те знаят, че на света има държава, която ще ги приеме, ако се наложи. В днешна Европа не държавните управници, а улицата често налита на евреите. Разбира се, във всяка демократична страна е напълно легитимно да бъде критикувана държавата Израел. Мнозина евреи обаче са притеснени от факта, че обществото около тях не дава категоричен сигнал, че признава правото на съществуване на държавата Израел. И че не се разграничава достатъчно ясно от онези, които не признават това право. Европейските евреи добре знаят, че техните родители и деди можеха да бъдат спасени, ако още преди 70-80 години я имаше израелската държава.

Много европейски евреи имат роднини и приятели в Израел. Други пък прекарват там отпуските си. Това обаче не ги прави израелци. Те самите непрекъснато спорят помежду си за политиката на Израел. А в израелитските общности в Европа могат да се чуят точно толкова различни мнения по въпроса, колкото и в самото израелско общество. Така че нека проникнем отвъд привидностите и клишетата и да наричаме нещата с точните им имена.

 
 

Красивата дъщеря на Младия папа

| от chronicle.bg |

В последната седмица луксозната модна къща „Бърбъри” обяви за свое ново лице Айрис Лоу. Ако това име не ви говори нищо, то нека ви разкажем за 16-годишната дъщеря на Джъд Лоу и Сейди Фрост.

Модата не и е чужда – най-малкото нейна кръстница е супермоделът Кейт Мос.

Преди година дъщерята на Джъд Лоу, който влезе в ролята на глава на римокатолическата църква в сериала „Младият папа“, се снима за корицата на тинейджърския вариант на Vogue. Тази година тя ще бъде лице на червило на „Бърбъри” – каквито в предишни години са били Кейт Мос, Кара Делевин и Лили Джеймс. Това е първата модна рекламна кампания, в която Лоу се снима.

„Бърбъри” и друг път са се оглеждали сред поколенията на световни звезди за кампаниите си. Преди две години Ромео Бекам участва заедно с Наоми Кембъл в реклама на марката, а миналото лято брат му Бруклин стана лице на британска кампания на „Бърбъри”.

Със сигурност кампанията ще отвори много врати и пред дъщерята на Джъд Лоу.

Вижте в галерията няколко факта от живота й.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.