Иво Прокопиев пред Дойче веле : Който е готов да обясни всичко с пари, значи е готов да направи всичко за пари

| от | |

Публикуваме без редакторска намеса интервюто на Александър Андреев, ръководител на българската редакция на Дойче Веле с Иво Прокопиев.

prokopiev

ДВ: Г-н Прокопиев, говорите за България като „фасадна демокрация”. Какво имате предвид?

И. Прокопиев: Имам предвид, че зад фасадата на демократични институции всъщност се защитават интересите на един много тесен олигархичен елит – лидерите на три-четири политически партии, няколко семейства, свързани с тях, и няколко бизнес структури.

Власти, които би следвало да са независими една от друга и да се контролират взаимно, са практически в едни ръце. В голяма степен съдебната власт, изпълнителната и законодателната власт, независимите регулатори и голяма част от медиите се контролират от този малък елит. Това означава произвол и липса на защитни механизми. Поръчваш закон – имаш закон. Поръчваш атака по бизнес- или политически конкурент – на другия ден имаш скалповете им, те са оплюти и омаскарени, а в някои случаи дори арестувани без причина.

Това прави невъзможен нормалния политически процес, а бизнес средата – твърде токсична. Произволът води до това, че независимо как гласуват избирателите, винаги на власт е този елит и неговите икономически интереси. Става дума за пари, за преразпределение на обществените ресурси в полза на тази олигархия. Парите купуват власт и влияние, което в крайна сметка произвежда още повече пари и така нататък. Това мрачно статукво се възпроизвежда в България от края на Тройната коалиция насам.

ДВ: В многобройни публикации се твърди, че подкрепяте не само морално както тазгодишните протести в България, така и Реформаторския блок. Вярно ли е това?

И. Прокопиев: Не е вярно. Който е готов да обясни всичко с пари, значи е готов да направи всичко за пари. Това са нелепи твърдения на някого, който не е виждал лицата на хората от протеста и не е говорил с никого от тях. Протестите в същността си са морален акт срещу политическата корупция и наглосттта на олигархията, демонстрирана от управляващите при назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Не виждам как такава силна спонтанна реакция може да бъде организирана от някoго.

ДВ: Често свързват името Ви с президента Росен Плевнелиев и с бившите министри Трайчо Трайков и Симеон Дянков. Имате ли с тях лични или делови отношения – в миналото и сега?

И. Прокопиев: Какво значи „свързват“? България е малко място. Нормално е активните хора от едно поколение да се познават. Нямам делови отношения с никого от тях. Смятам, че тримата бяха между успешните министри в управлението на ГЕРБ – особено това, което постигна Росен Плевнелиев като регионален министър в инфраструктурата. Това показва, че дори и един човек може да промени много неща, когато си е на мястото и когато партньорите от Европа му имат доверие.

ДВ: Кои са основните Ви бизнес-проекти в момента? Казано още по-просто: как си изкарвате парите?

И. Прокопиев: Аз се занимавам с инвестиционен бизнес. “Алфа Финанс Холдинг” по същество работи като private equity фонд. Придобиваме, инвестираме, развиваме и продаваме компании и инвестиционни проекти.

Хоризонтът на инвестиции е средносрочен и дългосрочен. Секторите, в които сме активни в момента, са финансовите услуги, недвижимите имоти, чистата енергия, дигиталния маркетинг и новите технологии.

ДВ: Някои български медии често свързват Вашите инвестиции в областта на екологичните енергии с растящата цена на тока. Съществува ли такава зависимост?

И. Прокопиев: Същите медии свързваха варовика, който фирма “Каолин” продава за сероочистващите инсталации на въглищните централи, с повишаването на цената на тока. Все едно, че ток се прави не от въглища, а от варовик…

Възобновяващите се енергии привлякоха около 4 милиарда евро през последните години, горе-долу по равно разделени между вятърни и соларни проекти. Основните инвеститори в тези проекти са ЕБВР, Световната финансова корпорация (от групата на Световната банка), Уникредит банк, Сосиете Женерал, Лукойл, Сън Едисон, Ей И Ес, Самсунг, държавата Китай. Българските инвестиции в сектора са много на брой, но малки по размер.

Ролята на “Соларпро Холдинг” (фирмата от групата „Алфа Финанс“) беше на основен контрактор при строителството на соларни паркове и в много по-малка степен на инвеститор. Не бих казал, че дейността на “Соларпро Холдинг” има каквато и да е връзка с цената на тока – обратно, заради промяната на регулаторната рамка фирмата остана с много несъбрани вземания от соларни проекти.

ДВ: Наскоро журналист от австрийския вестник „Щандарт“ направи паралел между медиите, чиито съиздател сте Вие, и „Нова Българска Медийна Група“, като намекна, че просто става дума за защита на различни бизнес интереси. Използвате ли медиите като инструмент в деловата си дейност?

И. Прокопиев: За „Икономедиа” ми е лесно да отговоря. Вестник “Капитал” е на пазара вече 20 години, “Дневник” – от 13. Броевете и статиите са пред очите на читателите. Няма казус, в който медията скрито да е защитила мой личен интерес. Всеки път, когато се пише по тема, която засяга някоя от фирмите в групата на “Алфа Финанс Холдинг”, това се отбелязва изрично.

Изданията на „Икономедиа“ не просто не са инструмент, а точно обратното. Критичната им позиция през годините ме е вкарвала в множество конфликтни ситуации и кризи, в които е трябвало да отстоявам правото им да бъдат свободни и независими.

Аз не бих определил „Нова Българска Медийна Група“ като медийна група, а като оръжие за разрушаване на репутацията на политически и бизнес конкуренти, което господата Делян Пеевски и Цветан Василев използват безогледно.

Последният пример е атаката срещу президента Росен Плевнелиев, свързана със семейната му къща в Гърция. По данни на компанията за медиен мониторинг и анализи “Perceptica”, цитирани от в-к “Капитал”, за по-малко от седмица медиите, контролирани от господата Василев и Пеевски, са публикували или излъчили 494 материала срещу президента. Напълно тенденциозно, без факти и доказателства и без да са потърсили другата страна за коментар. Това не е журналистика, това е артилерийски залп по репутацията на президента – с цел, според мен, оказване на натиск да не се сезира повторно Конституционният съд по казуса “Пеевски”.

На всичко отгоре след като публично бяха представени документи, които опровергават напълно публикациите, не последва нищо. Мълчание.

Абсурдно е същите хора, които контролират медиите, извършващи подобно безобразие, да имат претенции към етичните стандарти, които прилагат спрямо тях медии като “Икономист”, например.

ДВ: Двама депутати от ДПС внесоха законопроект, ограничаващ дейността на офшорните компании в България, включително и в областта на медиите. Като човек, който разбира както от финанси, така и от медии, как Вие оценявате този законопроект?

И. Прокопиев: Като медийна димка. Между другото, подобна разпоредба за печатните медии има и в момента в Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения. Всяко издание трябва да идентифицира изрично кой е действителният собственик на фирмата-издател. Проблемът с офшорната собственост не е дестинацията на фирмата, а скритата собственост и възможността политиците да контролират медии през такива структури.

Механизмите на контрол и влияние в медиите са доста по-разнообразни от директната собственост. Голяма част от медиите се държат в зависимост не чрез собственост, а чрез механизми на финансиране – банкови кредити, европейски средства по комуникационни кампании, рекламни договори. Друга форма на контрол е чрез натиск на институциите – прокурорски проверки, данъчни проверки и т.н.

В продължение на вече около 10 години олигархията се опитва да установи пълен контрол върху медиите, за да може да контролира обществения дебат и да манипулира обществените настроения. Олигархичният модел на управление и свободните медии са несъвместими.

Ето два актуални примера, които илюстрират дълбочината на проблема.

В момента се готвят за приемане два закона. Единият е за премахване на забраната за тютюнопушене на обществени места, което директно обслужва “Булгартабак”, защото ще увеличи търсенето на цигари. Вторият законопроект е да се ограничи силно дистрибуцията на цигари до специализирани обекти, подлежащи на лиценз. Напълно “случайно” “Булгартабак” вече е изградил единствената национална мрежа от такива обекти – “Lafka”, и подобен закон всъщност му би осигурил почти монопол върху дистрибуцията на цигари. Тоест, стимулира се потреблението на цигари, като се насочва към дистрибуционен канал, който се контролира от един от участниците на пазара – “Булгартабак”.

Каква е връзката с медиите? “Булгартабак” се контролира непряко от същата група около Корпоративна търговска банка. Наскоро КТБ дори придоби и директно участие в цигарената фирма. В “Lafka” на “Булгартабак”, освен цигарите, ще се концентрира и дистрибуцията на вестници. След като веднъж човекопотокът се насочи натам за цигари (по закон), покрай цигарите ще се продава и другата, обществена „отрова” – вестниците на семейството на г-н Пеевски. Две в едно.

Ако това се допусне, след дистрибуцията на телевизионен сигнал, където монополът на същата група е пълен, ще се установи господстващо положение и при разпространението на вестници и цигари.

Това се случва в Парламента, пред очите на всички. Не мога да си представя по-голяма злоупотреба с власт. Държавата се управлява като фирма, а парламентът безропотно изпълнява заповедите на собствениците на фирмата.

Вече имаше такъв прецедент. В миналия парламент от мнозинството на ГЕРБ, съвместно с ДПС, беше гласуван закон, който забрани дейността на производителя на филтри за цигари “Юри Гагарин” в Пловдив. Целта беше да се принудят собствениците да продадат бизнеса. Няколко месеца по-късно, фирмата беше купена от “Булгартабак”…

Пазарната икономика е конкуренция. Конкуренцията е състезание. Регулаторите и законодателите трябва да гарантират неговата честност и равнопоставеността на участниците. Как да се състезаваш с някого, който във всеки момент може да си поръча и получи няколко закона в своя полза? Това, което се случва в България в момента, е обратното на пазарна икономика и демокрация. Това е фасадна демокрация и олигархия в чист вид. Пътят на България обратно към парламентарната демокрация започва от разбиване на порочната връзка медии-бизнес-политическа власт.

 
 

Красивата дъщеря на Младия папа

| от chronicle.bg |

В последната седмица луксозната модна къща „Бърбъри” обяви за свое ново лице Айрис Лоу. Ако това име не ви говори нищо, то нека ви разкажем за 16-годишната дъщеря на Джъд Лоу и Сейди Фрост.

Модата не и е чужда – най-малкото нейна кръстница е супермоделът Кейт Мос.

Преди година дъщерята на Джъд Лоу, който влезе в ролята на глава на римокатолическата църква в сериала „Младият папа“, се снима за корицата на тинейджърския вариант на Vogue. Тази година тя ще бъде лице на червило на „Бърбъри” – каквито в предишни години са били Кейт Мос, Кара Делевин и Лили Джеймс. Това е първата модна рекламна кампания, в която Лоу се снима.

„Бърбъри” и друг път са се оглеждали сред поколенията на световни звезди за кампаниите си. Преди две години Ромео Бекам участва заедно с Наоми Кембъл в реклама на марката, а миналото лято брат му Бруклин стана лице на британска кампания на „Бърбъри”.

Със сигурност кампанията ще отвори много врати и пред дъщерята на Джъд Лоу.

Вижте в галерията няколко факта от живота й.

 
 

„Manifesto“, където Бланшет играе 13 роли

| от chronicle.bg |

Германският художник Джулиан Розефелд показва трейлъра на „Manifesto“ – филм, в които Кейт Бланшет играе 13 различни роли.

Първоначално пуснат като видео инсталация в Australian Centre for the Moving Image в Мелбърн, „Manifesto“ е преправен в пълнометражен игрален филм. Трейлърът ни показва Бланшет в няколко от всичките й персонажи.

Премиерата на филма е по-късно този месец на Sundance Film Festival. В оригиналния синопсис пише, че Росефелд поставя „Бланшет в ежедневния свят – на домакиня, на работник във фабрика или на новинар – докато цитира думи, които са вдъхновили цели движения в изкуството“. И добавя: „Manifesto“ е забавен, а в същото време изисква от нас да се питаме дали тези страстни твърдения все още са верни и вдъхновяващи“.

 

 

 
 

Колко струва откраднатата ви самоличност в интернет

| от chronicle.bg |

Към 20 долара. Десетки милиони хора губят личната си информация през последните години. Но какво се случва след това? Голяма част от тази информация излиза за продан по тъмните кътчета на интернет, по-известни като dark web.

Според това дали към информацията за човека има и данни за кредитната му карта, цените могат да варират от под 1 долар до около 459 долара. Средната цена е 21,35 долара. Както и в стандартния легален интернет пазар, цената на стоката зависи от фактори като качество, надеждност и репутацията на продавача.

Един от продавачите, който предлага открадната информация за 454,05 долара, обяснява цената с думите: „Това са данни изключително на личности с добро кредитно досие (над 720 точки). Можете да ги ползвате, за да си купите кола, къща или каквото си искате. Профилите идват с пълно име, адрес, цялата информация за кредитната карта. Можете да ги ползвате за колкото си време искате.“ Друга скъпа информация (248, 22 долара) е на карта с 10 000 долара лимит.

Евтини карти (2 долара) се продават, когато информацията им може да е оскъдна или невалидна по някакъв начин. „Те са за хора, които имат допълнителен вътрешен достъп до банкова информация“, споделя един от продавачите.

Сайтовете за продажба на самоличности си имат система за навигация и опции като нормален сайт. Трудно е обаче да се прецени качеството на стоката. Понякога продавачите казват откъде са вземи акаунтите, на коя банка са и т.н. Това в никакъв случай не означава, че няма да ви измамят с невалидна или измислена информация.

„Бизнесът с откраднати самоличности може да е много печеливш“, казва Хю Мин Го от Виетнам, който беше осъден през 2015 година на 13 години затвор за подобна измама с 200 милиона открадната профила. Обвинението твърди, че така той е спечелил над 1 900 000 долара.

Дори когато сайтовете за продажба на подобна информация се закрият, на тяхно място се появяват нови.

 

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.