Италия не взима пръстови отпечатъци на нелегални имигранти въпреки европейското законодателство

| от | |

655-402-v-sasht-zhiveiat-nad-11-mln-nelegalni-imigranti-povecheto-ot

Колин Бари от Асошиейтед прес

Всеки ден препълнени с бежанци плавателни съдове достигат италианските брегове. Правото на Европейския съюз изисква от Италия да им снеме пръстови отпечатъци, така че ако кандидатстват за убежище в друга страна, да могат да бъдат върнати до пристанището, откъдето са влезли. Вместо това Италия оставя хиляди мигранти тихомълком да се промъкват в Северна Европа, без каквито и да било данни за тяхното пребиваване в Италия.

Анализ на Асошиейтед прес на данните на ЕС и Италия показва, че една четвърт от мигрантите, на които е трябвало да се снемат пръстови отпечатъци през първата половина от тази година, не са били подложени на тази процедура. Правото на ЕС изисква от Италия да сподели пръстови отпечатъци за около 56 700 мигранти, само 43 382 комплекта са били изпратени.

Дори да се вземат предвид евентуални забавяния в изпращането на отпечатъци до Брюксел, е ясно, че хиляди бежанци минават незабелязано.

„Това е много сериозен проблем“, заяви тази седмица еврокомисарят по вътрешните работи Сесилия Малмстрьом пред шведския в. „Дагенс нюхетер“. След получени жалби от държави членки, Европейската комисия проверява дали Италия изпълнява задълженията си към ЕС. Италианското правителство не отговори на многократните молби за коментар.

Страните от ЕС са ядосани, че не могат да изпратят мигрантите обратно до първото пристанище, през което са влезли, когато няма данни къде е станало това. Длъжностни лица по правата на човека също се тревожат, че бежанците не могат да се ползват с протекциите на ООН за бежанци, ако официално не съществуват.

Като не снема пръстови отпечатъци на мигранти, Италия избягва възможността те да бъдат изпратени обратно. Рим харчи вече 9,5 милиона евро на месец, за да спасява хиляди мигранти, които правят рискованото прекосяване от Северна Африка на борда на плавателни съдове на каналджии. Началото на тази операция бе дадено, след като 360 мигранти се удавиха край бреговете на Сицилия миналата година и това кара Италия да чувства, че вече преизпълнява своя дял.

Самите бежанци се радват, когато не дават пръстови отпечатъци. С безработица от 12,6 процента и младежка безработица от 43 процента, новодошлите нямат особен интерес да останат в Италия и предпочитат вместо това да се установят в Северна Европа, където има по-добри възможности за работа и по-затвърдени бежански общности.

Подпомогнати от факта, че Рим си затваря очите, сирийски мигранти попадат извън полезрението на Италия, проправят си път до централната железопътна гара в Милано в групи по сто или повече души. Те са посрещнати от полицията на гарата, служители на хуманитарни организации и общински длъжностни лица, които предлагат храна, легло и съвет за убежище за тези, които попитат.

Сред 10 500 души, които са пристигнали в Милано от октомври, само 8 са подали молба за получаване на убежище в Италия, съобщават служители на градската администрация. Много други, след като прекарат няколко часа или дни в Милано, се отправят на север без да е документирано, че някога са стъпвали в Италия.

„Никой сириец не иска да му се снемат отпечатъци“, каза Шади Хоуара, лекар от Дамаск, който минава транзит през Милано.

Италианското министерство на вътрешните работи е докладвало за 60 435 мигранти, пристигнали с лодка в Италия до 30 юни тази година. Голяма част от тях съпровождат деца, на които, според правилата на ЕС не трябва да бъдат снемани отпечатъци; по данни на фонда „Спасете децата“, техният брой е 3700. За същия период от време, ЕС съобщи, че Италия е споделила 43 382 комплекта пръстови отпечатъци.

В момент, когато все повече сирийци започват да прииждат, бяха забелязани деца, проснати на каменни пейки, градската управа на Милано постави през октомври бюро за „добре дошли“ на гарата, съобщи Пиерфранческо Майорино – най-високопоставеният служител на града по имиграцията.

Това бюро представлява маса на мецанина на пещероподобната гара. То е поставено под жълти пластмасови прегради, на които пише „Спешна помощ за сирийци“.

Сцената е сюрреалистична: докато близкият ескалатор превозва модерно облечени хора, идващи на работа във финансовата столица на Италия, сирийските бежанци кръжат наоколо с дрехи от дарения и вещи, които струват малко повече от найлонова торбичка, в очакване за следващия влак, пътуващ на север.

Защо не са им снети отпечатъци?

„Питайте вътрешното министерство“, каза Майорино и допълни, че единствено правоналагащите агенции – а не служителите на градската управа – имат правото да извършват това.

Вътрешното министерство отказа неколкократно на молбите да коментира прилагането на европейската директива за пръстовите отпечатъци от страна на Италия.

Сирийският бежанец Исаам Зарай, на 35 години, прекарал 30 часа в препълнен кораб с жена си и двете си деца, на 6 и 7 години, преди да бъдат спасени в морето. По пътя си за Швеция той не среща проблеми с немарливото прилагане от страна на Италия на евродирективата за пръстовите отпечатъци. „Не ни снеха отпечатъци“, каза той, и не ни питаха за имената. /БТА/

 
 

Половин ден на снимачната площадка на „Съдби на кръстопът“

| от Евелина Бонева |

Водена от чувството за самоунижение, значително превъзхождащо баналното чувство за самосъхранение, отивам да се снимам във видно българско риалити шоу. Ще играя добра сестра. Денят започва подобаващо: алармата ми звъни в 07.00, 07. 05, 07.10 и 07.15, което е най-късният час за ставане.

Събуждам се в 08.05 ч. Грабвам петте тоалета за снимките, правя кафе за колежката, която ще ми вдигне косата с фиби и излизам. Полагам кафето внимателно в отредената му дупка в автомобила и през целия път карам изключително внимателно, за да остане там, където му е мястото. Пристигам благополучно на уреченото място и само два от петте тоалета са залети обилно с кафе. 

Закъсняла съм с малко повече от 30 минути и вече целият екип ме мрази.

Оказва се,че няма гримьор и в рамките на една минута трябва да преглътна мисълта,че ще ме дават по телевизията с анемична кожа на циреи. Нищо, никой не е перфектен, а и камерата ме обича. На касетките от детството ми съм супер сладка. Положителната страна е,че художничката харесва тоалетите ми и ги нарича стилни.Самата тя се е барнала в  пищящо лилава риза в стил граф Дракула и островърхи обувки на платформа. Това малко ме обърква, но нямам време да разсъждавам върху стила си,тъй като ме набутват в една кола, заедно с екранната ми фамилия и потегляме към дестинацията на снимките.

При преобличането установявам, че чорапогащникът ми се е скъсал отдолу, но не мисля,че е фатално, тъй като се преобличам само пред десетина човека. Гримирам се сама, така че да изглеждам като добра сестра с лек дневен грим и приятно лице. Уви, бъркам си със спиралата в окото, то започва да тече, размазва молива и заприличвам на хибрид между Кийт Флинт и клоуна Pennywise.

Първата сцена минава добре. Момчето, което отговаря за микрофона, залепва жици по бедрото и гърдите ми, което ме кара да се чувствам едновременно опасна, сексапилна и с поставен Холтер за следене на сърдечния ритъм. Нещо като Салма Хайек и Пенелопе Крус в онзи филм, в който са каубойки.

Само с едно единствено неволно движение на ръката залепям малкото микрофонче в ъгъла на съседната маса и от него започва да се чува пищящ звук.

След като го сменят с друго микрофонче, вече съм готова да демонстрирам таланта си. Оказва се, че съм доста естествена и режисьорът изпитва видимо удоволствие да работи с мен. Докато за другите е достатъчен само един дубъл, с мен прави поне по пет. Очевидно му харесва повече време да съм пред камерата.

Държа се толкова естествено, че на сцена номер 2 минавам вместо пред, през оператора, за да стигна до бара, при което го блъскам и той почти изпуска камерата, което май го докарва до прединфарктно състояние.

Вече е ясно,че телевизията е едно от моите призвания и се чувствам съвсем натурално пред обектива на камерата.

Уви, след малко става също толкова ясно,че сервитьорството не е. Опитът да пренеса табла с две чаши портокалов сок завършва със спорен успех, две счупени чаши и петна от портокал до петната от кафе. Но пък в крайна сметка актьорите не са длъжни да владеят други умения, освен да актьорстват. Не си представям Мерил Стрийп или пък Къванч Татлъту да носят табли. Така че злополуката по никакъв начин няма да попречи на Холивудската ми кариера.

И понеже съдбата обича смелите, утре продължавам.

 
 

180 милиона долара, ако се ожените за дъщерята на милиардер

| от chronicle.bg |

Всичко започва през 2012 година, когато бащата на Джиджи предлага 65 милиона долара на мъжът, който ще вземе ръката на дъщеря му.

По това време тя излиза с партньорката си Шан Ийв от 9 години и двете започват да мислят за брак.

Да, Джиджи е лесбийка и въобще не се интересува от мъже. С Шан Ийв са в перфектни и щастливи отношения. Баща й Сесил Чао Зе-цунг отказва да я приеме такава, каквато е.

Джиджи написва писмо на баща си, което стига дори до вестниците.

„Скъпи тате,“ пише тя, „Подвела съм те да мислиш, че бих могла да имам и други опции. Разбирам, че за теб е трудно да си представиш как бих мога да бъда интимно привлечена от друга жена; аз също не мога да си го обясня. Просто се случи – мирно и нежно. И сега след толкова години, ние двете продължаваме да се обичаме.“

„Не искам от теб да сте най-добри приятели. Искам обаче да я приемаш като нормално човешко същество и да не се плашиш от нея. Разбирам, че е трудно да приемеш истината. Самата аз прекарах много време търсейки себе си, кое е важно за мен, кого обичам и как да живея по най-добрия начин.“

„Гордея се с живота си и не бих избрала друг начин да го живея. Съжалявам, че съм те подвела да мислиш, че съм в лесбийска връзка, само защото няма добри, подходящи мъже в Хонконг. В Хонконг има изобилие на добри мъже – те просто не са за мен.“

Доста силно послание, но от Сесил Чао така и няма отговор.

За него е известно, че притежава старомодни и консервативни убеждения. Въпреки това той има деца от 3 различни жени.

 
 

Съботна рецепта за еклери

| от chronicle.bg |

Ще ви прозвучи трудно… ще се изплашите… Но всъщност пареното тесто не се прави толкова трудно. Дори и да е без глутен. Както казва Роси – възможно е, а магията се намира в кухнята.

Всяка седмица Росица Гърджелийска ни предлага от своите рецепти за вкусотии, направени по нестандартен начин.

Роси работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога й www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Ето нейната рецепта за безглутенови еклери: 

Нужни продукти:

125 мл вода
125 мл пълномаслено мляко
110 гр масло
140 гр безглутеново брашно – комбинация картофено, тапиока и оризово
1 с.л. кафява захар
1/2 ч.л. сол
4-5 яйца
4 какаови зърна – обелени и счукани

Предложение за крем:

300 гр маскарпоне
1 с.л. кисело мляко
2/3 ч.ч. кафява захар
ликьор Амарето

Ще ви е нужен пош с голям кръгъл накрайник, за поставянето на крема  в еклерите.

еклери роси

Начин на приготвяне:

В средно голяма тенджера загрейте водата, млякото, маслото, захарта и солта и разбъркайте с дървена лъжица до пълно смесване.

Когато течността заври добре, наведнъж добавете брашното и започнете да бъркате много енергично до получаване на тесто, което да се отлепи от стените на тенджерата. Целия процес отнема секунди. След като се отдели от стените, продължете да бъркате още 20-30 секунди.

Прехвърлете тестото в купа и оставете да изстине леко, но трябва все пак да си остане доста топло.

Едно по едно започнете да добавяте четири яйца, като всяко яйце трябва да се поеме от тестото и то да стане еднородно, преди да се добави следващото. За първите две яйца може да използвате миксер, но след това продължете с дървена лъжица.

Тестото трябва да стане меко, но не течно и в никакъв случай твърдо. Може да ви се наложи да използвате част от петото яйце. Така че предварително си разбийте петото яйце и остатъка ще използвате за намазване на еклерите преди печене.

Прехвърлете тестото в пош с широк, кръгъл накрайник и се шприцоват топки с около 3 см диаметър върху хартия за печене или още по-добре – силиконова тавичка за печене.

Загладете повърхността с четка с остатъка от петото яйце, като действате внимателно, без натиск.
Поръсете със счуканите какаови зърна.

Пекат се на 200 градуса без вентилатор около 25 минути, в моята фурна стават за около 45 минути, като ги оставям вътре във фурната, след като съм я изключила, за да се изсушат още повече. Трябва да станат златисти като на снимките. Ако не са – продължете да ги печете.

Трябва напълно да изстинат върху решетка, преди да се напълнят с крем.

Разбийте маскарпонето с киселото мляко и малко по малко добавете захарта. Недейте да разбивате твърде дълго време, за да не се пресече.

Добавете ликьора, ванилия и каквито други аромати искате и внимателно разбъркайте с лъжица.

Напълнете еклерите със шприц. Внимание – пристрастяващи са!

 
 

Истинският Париж през погледа на гениите

| от Дилян Ценов |

 Париж – мястото, което не може да бъде сложено в никакви рамки. Не можеш да опишеш Париж. В този град всеки ще намери онова, от което се нуждае – така е било и така ще бъде винаги.

Магията там е навсякъде – в кварталите с тесните улички, познали падението и възхода, в големите булеварди, в спокойните води на Сена и под нейните мостове. Тя е в нощния мрак, който те изкушава да захвърлиш задръжките и страховете.  Париж е копнежът, който всички носим в себе си.

Но в последните три години обликът на града се промени под влиянието на тероризма. Атаките, на които все по-често става мишена, са удар по всички ценности, зад които той стои вече столетия наред. Страхът лесно измества фокуса на населението, и превръща Париж в опасно място, свързвано със заплахи за нови атентати. И се оказва много лесно  да забравим, че именно в Париж живеят и творят легенди като Едит Пиаф, Ив Сен Лоран, Жан Кокто, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Хемингуей, Фицжералд и още стотици. Забравяме, че Париж е и винаги ще бъде град на творческата свобода и  вдъхновение за артистите, писателите, художниците на всяка епоха.

За него Фридрих Ницше казва: „Хората на изкуството имат един дом в Европа и това е Париж“.

Замисляли ли сте се защо атмосферата му не може да остави никого равнодушен? Кое е преходното и кое непреходното в този град? Как да продължим да гледаме на него като на люлка на изкуствата и културата?

Може би най-добрият подход в тази насока е ретроспекцията. Изкуството е онова, което запечатва истинския облик на града. Личностите, които едновременно черпят сили от града, но и създават образа му – те са Париж и той е тях. Французи или не, градът ги приема, както винаги ще приема всички хора на изкуството.

Нашата галерия ще ви припомни истинския Париж, защото един поглед назад във времето понякога върши учудващо добра работа.