Историята за Дракула спечели българската публика

| от |

Поредната история по мотиви на романа на Брам Стоукър – „Дракула: Неразказан“ застана на челна позиция сред  най-гледаните филми у нас за миналия уикенд, сочат обобщените данни от киносалоните. Напълненият до горе с много епичен екшън, компютърно генерирани армии и комиксов вид филм за
трансилванеца Влад Цепеш, е гледан от 40 873 зрители за трите дни от премиерата му, като приходите от билетите им са 334 625 лева.

На втора позиция застава „Лабиринтът: Невъзможно бягство„, базиран също по книга – тази на Джеймс Дешнър. Екшън-фантастиката за група младежи, попаднали в затворено пространство, оградено от променящ се лабиринт, които търсят начин да се измъкнат оттам, е гледана от 65 751 зрители и има 507 837 лева приходи от тях за месец на екраните у нас.

Трети по ред е „Пчеличката Мая: Филмът“. Триизмерната анимация за познатите на мнозина от детството им – Мая и Уили, е вече 17 дни на екран у нас и има 20 995 зрители и 179 219 лева приходи.

Създаденият по популярен телевизионен сериал от 80-те – Закрилникът“ е на четвърта позиция. Филмът на Антоан Фукуа с Дензъл Уошингтън в главната роля е гледан от 38 447 зрители и има 307 982 лева от билетите им за 17-те дни на екран у нас.

На пета позиция е втората премиера от миналия уикенд – „Мисия: Ноември„. Екшънът, създаден по книгата на Бил Грейнджър с Пиърс Броснан и Олга Куриленко в главните роли, е гледан от 4 523 зрители и има 46 036 лева приходи за първите три дни на екраните у нас.

Шести по ред сред първите 10 е „Не казвай сбогом„. Трилърът по едноименния роман на Джилиан Флин с Бен Афлек и Розамунд Пайк и режисьора на „Седем“, „Боен клуб“, „Мъжете, които мразеха жените“, „Социална мрежа“ – Дейвид Финчър е 10 дни на екраните у нас и има 10 095 зрители и 78 216 лева от билетите им.

Друг трилър – „Преди да заспя“ е на седма позиция сред най-гледаните филми у нас. Напрегната история, създадена по бестселъра на Стивън Уотсън с Никол Кидман, Колин Фърт, Марк Стронг в главните роли е също 10 дни на екраните у нас и има 7 914 зрители и 60 260 лева от билетите им.

На осма позиция е „Легендата за Оз: Завръщането на Дороти„. Триизмерната анимация е вече месец на екраните и е гледана от 21 249 зрители и има 189 484 лева от билетите им.

Девети сред най-гледаните филми е хорорът „Анабел„. Десет дни след премиерата му у нас той е гледан от 11 227 зрители и има 44 513 лева от билетите им.

На десета позиция са „Костенурките Нинджа„. Историята за
четирите костенурки в триизмерен формат е вече втори месец на  екран у нас и има 107 196 зрители и 993 744 лева от билетите им.

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.   

 
 

„Manifesto“, където Бланшет играе 13 роли

| от chronicle.bg |

Германският художник Джулиан Розефелд показва трейлъра на „Manifesto“ – филм, в които Кейт Бланшет играе 13 различни роли.

Първоначално пуснат като видео инсталация в Australian Centre for the Moving Image в Мелбърн, „Manifesto“ е преправен в пълнометражен игрален филм. Трейлърът ни показва Бланшет в няколко от всичките й персонажи.

Премиерата на филма е по-късно този месец на Sundance Film Festival. В оригиналния синопсис пише, че Росефелд поставя „Бланшет в ежедневния свят – на домакиня, на работник във фабрика или на новинар – докато цитира думи, които са вдъхновили цели движения в изкуството“. И добавя: „Manifesto“ е забавен, а в същото време изисква от нас да се питаме дали тези страстни твърдения все още са верни и вдъхновяващи“.

 

 

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Нова партида чудесни реклами

| от |

Когато гледате телевизия, прави ли ви впечатление, че понякога дългото тъпо нещо спира и пускат няколко кратки тъпи неща? Това са рекламите. В последно време има нови бисери, диаманти и въглища, на които сега ще обърнем взискателното си, претенциозно внимание.

Преди да започнем с похвалите, трябва да уточним, че за рекламните провали не са виновни рекламистите, а рекламодателите. В крайна сметка те избират какво да и какво не.

„Името запомни, важното забрави“

„Краварката в левия ъгъл“ стана ехо, което говори добре за кампанията. Екстравагантността на домовете обаче е халюциногенно абсурдна. Ако забравиш да купиш масло, хора с такива педантични домове обикновено те закарват в мазето и там заплащаш за грешките си с болка. Освен това в една от рекламите (розовата, с „Майка ми взе ли?“) мъжът се прибира, слизайки от горния етаж. Карлсон.

„Мила, няма такъв мъж.“

Мила, да я махаш тая червенокосата щета от вкъщи веднага! Има такива мъже, но са заети да слагат завеси на лебеди. Не! На еднорози. И килимът да е от онези – пухкавите.

Имунобор с котката.

Рекламите на Имунобор за като генетично заболяване. Още от времето на спота с баскетбола, който се задържа унизително дълго, рекламите на Имунобор, парадоксално за продукта, разболяват. Първо, котката прилича на разширена вена в лицето. Второ, цялото изпълнение е като снимано с Блекбери и монтирано на Paint.

Лекарства за гъбички.

Не съм вярвал, че ще го кажа, но – взимайте пример от рекламите за превръзки. Там всичко си е обяснено прилично, без да пречи на никого и без да показваме

„Пак цистит“

Момиче, не взимай нищо, ами иди на преглед. Всички се притесняваме.

Рекламите на всички сайтове са скучни.

Но нищо чудно да са ефективни, затова не сме се сетили за тях.

„Това е Христос Аргиров от Пловдив“

Теленор правиха доста хубави реклами, докато не кривнаха леко с Христос от Пловдив. Христос е добро момче, графичен дизайнер. Тази година ще стане на 24 години, намерихме му фейсбука. Истината е, че Теленор го предадоха.

„Липсва само излишното“

Преди да реклама на продукта, фирмата ти е добре да има някакъв имидж, защото иначе все едно купуваме от непознат. Като видите Мерцедес, БМВ или Ферари, винаги се сещате за нещо. Като видите Дачия, за какво се сещате? Как Чаушеску върви по Дунав мост? За нищо не се сещате.

Като направим имидж, след това рекламите стават по-лесни за измисляне и няма да имат креативната стойност на саксия. Както и предния спот, в който различни хора пееха „Another one bites the duster“.

Има и един вид реклами, в които марката на продукта по никакъв начин не си личи, докато не я кажат накрая. Аз ги наричам Филм фест реклами. Рекламата на лебеди, не, на еднорози, е в тази графа. Такава е и на Хайдушка ракия, в която е тъмно и мъж гледа едно грозде на светлината все едно е паднало на пода и се чуди да го яде ли. Гледа го така, за да втълпи на зрителя, че гроздето е висок клас, но това е грозде все пак. Хората си гледат грозде по балконите. Ако няма да го ядеш, хвърляй го обратно в джибрито да не отиде фира. Чашата накрая обаче е страшно красива. Между другото, рекламата не е на Хайдушка. Нямам идея на какво е.