Историята на минималната работна заплата – расизъм и геноцид срещу бедните

| от | |

Владимир Каролев (http://karolev.com)

karolev-krizite

 

Дебатът за икономическите ефекти от минималната работна заплата не стихва вече почти 100 години. Икономистите от школите, гравитиращи около класическия либерализъм, твърдят, че цената на труда е като всяка друга цена, формирайки се от търсенето и предлагането и всяко ограничение върху тях създава негативни последици. Тоест, в случая на минималната работна заплата, най-ниско продуктивните граждани остават без работа. Икономистите от школите, гравитиращи около идеите за активна интервенция на държавата в икономиката, твърдят, че данните показват, че малки увеличения на минималната заплата не увеличават безработица, а свиват печалбите на фирмите за сметка на доходите на хората. Тъй като с чисто икономически аргументи изглежда невъзможно да се спечели този спор в публичното пространство, реших да хвърля поглед в историята, защото често тя крие най-добрите уроци.

Минималната работна заплата се въвежда в САЩ между 1933 и 1938 (като веднъж е обявена за противоконституционна през 1935). Началното ниво е 25 цента на час. По това време, средното възнаграждение в САЩ е 62.7 цента, така че законът няма никакъв ефект върху повечето работници. Политиците неглижират ефекта върху най-ниско продуктивната част от населението, а Президентът Рузвелт изрича знаменитите си думи: „нито един бизнес, чието съществуване зависи от изплащането на възнаграждения, които не осигуряват достоен живот, няма право да съществува в тази държава“. И докато тези гръмки леви популистки думи намират добър отзвук в по-голямата част от САЩ (въпреки огромната безработица по това време), грозната истина за икономическия ефект от минималната заплата разкрива изцяло своето лице на малкия остров Пуерто Рико. Той не е отделен американски щат, но попада под юрисдикцията им и съответно законът за минималната заплата влиза в сила. Към онзи момент, Пуерто Рико е с изключително висока концентрация на неквалифицирани и ниско-продуктивни работници, а средната заплата е между 3 до 4 цента на час. Когато законът за минималната заплата от 25 цента на час влиза в сила, икономиката на Пуерто Рико се срива – повсеместни верижни фалити, висока безработица и дори тотален колапс на цели индустрии на острова. Но историческият прочит показва, че тази икономическа катастрофа се вписва изцяло в целите на най-твърдитезащитници на минималната заплата – профсъюзите. Всъщност, проспериращите текстилни и други индустрии в Пуерто Рико и някои южни щати са нямали практиката да включват своите работници в централизираните американски профсъюзи, получавайки много повече гъвкавост и по този начин произвеждайки продукти на много по-ниски за потребителя цени. Профсъюзите в богатите щати са били подложени на огромен конкурентен натиск без да имат възможност да повлияят по какъвто и да било начин и затова се обръщат към федералното правителство, за да въведе минималната заплата и практически да унищожи тази конкуренция. Така и става – стотици хиляди бедни работници губят работата си в Пуерто Рико и южните щати. Две години по-късно, Конгресът намалява минималната заплата до 12.5 цента, но това продължава да е прекалено високо за Пуерто Рико и някои други бедни щати с развиваща се икономика, а и вече е прекалено късно – икономиките им са колабирали и върнати десетилетия назад. Имайки предвид, че влиянието на Голямата Депресия все още се е чувствало, социалната и икономическа щета върху най-бедните работници е била ужасяваща.

Както в случая с Пуерто Рико, минималната заплата обикновено има най-видим ефект върху етнически, расови и дори национални малцинства, които по различни социо-културни или исторически причини са с по-ниска квалификация и съответно продуктивност. Нека вземем отново за пример историята на САЩ – афроамериканското и испаноезичното малцинство са с традиционно най-ниски доходи.

Ако класически-либералните икономисти са прави, то въвеждането на минималната заплата би увеличило безработицата сред тези малцинства, докато ако левите икономисти са прави, то това не би имало ефект върху безработицата, а доходите би трябвало да се увеличат. Нека погледнем историческите факти отново.

Дълги десетилетия (а вероятно и винаги) преди въвеждането на минималната работна заплата, младите афроамерикански мъже (за които е статистически установено, че са най-уязвими от ефектите на МРЗ) са с по-висока заетост спрямо белите американци от същата възрастова група. Дори през първите две десетилетия на 20-ти век (особено първото), когато САЩ е потънала в расова война и омраза срещу афроамериканците, американските бизнесмени са осигурявали заетост на 71% от младите афроамериканци срещу 51% за белите младежи. Това продължава до 40-те и ранните 50-те години, до първото съществено увеличение на минималната заплата. Две десетилетия по-късно, безработицата сред младите афроамериканци е вече няколко ПЪТИ по-висока от тази сред младите бели. И тук звучи абсурдно мнението на леви икономисти, предимно от профсъюзите, които твърдят, че това е просто ефект от расизма и искат още държавна намеса. Да не би по времето на Ку Клукс Клан, американското общество да е било по-приятелски настроено и по-толерантно към афроамериканците, отколкото днес, когато дори Президентът им е с тъмен цвят на кожата и хавайско-кенийски произход?

Всъщност, откритият расизъм е бил дълбоко вкоренена и неразделна част от философията на поддръжниците на минималната работна заплата. Форма на минималната работна заплата е била прилагана по време на Апартайда в Южна Африка, под натиск на белите работнически профсъюзи, които са целяли чрез нея да изолират черните от пазара на труда и да ги държат в мизерия и подчинение. Де факто, Апартайдът в Африка никога не е бил плод на капиталистическа експлоатация, а на точно обратното – държавна намеса под формата на редица „миловидни“ закони за минимално заплащане, задължителна квалификация и равно заплащане за равен труд, които практически са изолирали почти всички черни хора от пазара на труда, поставяйки ги в подчинено състояние. Ако навлезем наистина дълбоко в историята на САЩ и Великобритания, виждаме ппрактически същата грозна картинка. Икономистите-евгеници от т.н. Прогресивна Епоха (късния 19-ти и ранния 20-ти век), са били сред най-големите и яростни поддръжници на минималната работна заплата. Евгенията е течение във философията, което смята, че някои групи хора са с по-висши гени от останалите и съответно те трябва да бъдат насърчавани да се размножават, докато вторите да бъдат подтискани. Та икономистите-евгеници от Прогресивната Епоха са разбирали добре ефектите от минималната работна заплата върху малцинствата, които те смятали за нисши, и затова инвестирали много време и ресурси в популяризирането й. Видните социалистически икономисти от този период, Барон Сидни Уеб и съпругата му Беатрис, казват: „по отношение на определени части от населението, [създаваната от минималната работна заплата], безработицата не е социална болест, а точно обратното – социално здраве и начин за справяне с тези нещастни паразити“. В друга своя статия, Барон Уеб допълва: „би било катастрофално за обществото, ако им позволи [нисшите раси, етноси и националности] да се конкурират без ограничения като работещи“.

От 20-ти век до днес, левите икономисти и политици са рафинирали говоренето си, въпреки че са запазили името си (продължават да се наричат прогресивни в САЩ и Великобритания, въпреки че в континентална Европа нямат проблем да се наричат и социалисти). Но какво ни кара да мислим, че ефектите от техните политики, особено минималната работна заплата, са се променили? Просто някога са ги изричали искрено и открито, докато днес лъжат и мажат. Разбира се, съществуват и леви, които вярват в лъжите искрено, но те просто не разбират от икономика.

Негативните ефекти от минималната работна заплата не са просто суха теория, извадена от скучен учебник по икономика. Те са реални човешки трагедии на най-бедните от бедните работници, които остават без препитание и възможност да се грижат за себе си и семейството си. Най-тежко това се понася от определени етнически малцинства, които по различни причини са с най-ниска продуктивност, но когато мащабът е голям, както би бил в случая с европейска минимална заплата, то катастрофата засяга цели щати, региони и дори бедни държави (каквато е България).

Всъщност, фиксирането на цени и ограничаването на търсенето и предлагането на всяка стока и услуга имат същия негативен ефект, тъй като икономическият закон не предвижда изключения. Ето защо, без значение какви мотиви се пропагандират и какви ефекти се предсказват, обществото трябва да се противопоставя твърдо на всякакви такива инициативи на управляващите. В момента особена популярност набира идеята за минимална работна заплата на европейско ниво, която би сринала тотално българската икономика (както видяхме в казуса с Пуерто Рико). Минималната заплата и осигуровките в България пък бяха вдигнати няколко пъти по време на кризата, което доведе до повишаване на безработицата, особено остро усетено в най-бедните български области и сред най-бедните български граждани (и допълнително направи включването на ромите в пазара на труда почти невъзможно). Да не забравяме и че наскоро правителството ограничи лихвите по бързите потребителски кредити, с което не постигна нищо друго, освен пренасочването на тяхното търсене към черния и особено брутален лихварски бизнес.

Дали ще научим нещо от историята или ще продължим да повтаряме грешките си – остава да видим. А както са казали някога древните китайци, определението за глупост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат.

Законите, които забраняват работата за определено, съответстващо на пазарните нужди, възнаграждение, винаги довеждат до обявяване на определена заетост за незаконна и увеличаване на безработицата
Мъри Ротбард

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Рон Уизли в трейлъра на сериалa „Гепи“

| от chronicle.bg |

Култовият филм „Гепи“ на режисьора Гай Ричи, с Брад Пит и Джейсън Стейтъм, ще бъде адаптиран в сериал. Дистрибутор е сайтът Crackle.

Мнозина са скептични по въпроса дали филмът би могъл да стане на сериал и действително – новите актьори не са коравите мъже, които бихме очаквали.

В ролите ще видим Люк Паскуалино от „Скинс“ и „Снежен снаряд“, Ед Уестуик от „Клюкарката“ и… Рупърт Гринт, който разбира се играе Рон Уизли във филмите за Хари Потър. Сериалът има 10 епизода, създадени от Алекс Де Раков, който обещава да запази хумористичното настроение на оригиналния филм от началото на века.

Гринт играе Чарли, двадесет-и-нещо-годишен лидер на банда от малки натегачи. Можем да очакваме бус пълен със златни кюлчета, уговорени боксови мачове и неадекватна престрелка с мъж в халат на цветя.

Трейлърът ни дава достатъчно, за да се закачим, въпреки че по-радикалните фенове може и да не са доволни от променения актьорски колектив и сюжет.

Сериалът излиза на 16 март.