Историята на минималната работна заплата – расизъм и геноцид срещу бедните

| от | |

Владимир Каролев (http://karolev.com)

karolev-krizite

 

Дебатът за икономическите ефекти от минималната работна заплата не стихва вече почти 100 години. Икономистите от школите, гравитиращи около класическия либерализъм, твърдят, че цената на труда е като всяка друга цена, формирайки се от търсенето и предлагането и всяко ограничение върху тях създава негативни последици. Тоест, в случая на минималната работна заплата, най-ниско продуктивните граждани остават без работа. Икономистите от школите, гравитиращи около идеите за активна интервенция на държавата в икономиката, твърдят, че данните показват, че малки увеличения на минималната заплата не увеличават безработица, а свиват печалбите на фирмите за сметка на доходите на хората. Тъй като с чисто икономически аргументи изглежда невъзможно да се спечели този спор в публичното пространство, реших да хвърля поглед в историята, защото често тя крие най-добрите уроци.

Минималната работна заплата се въвежда в САЩ между 1933 и 1938 (като веднъж е обявена за противоконституционна през 1935). Началното ниво е 25 цента на час. По това време, средното възнаграждение в САЩ е 62.7 цента, така че законът няма никакъв ефект върху повечето работници. Политиците неглижират ефекта върху най-ниско продуктивната част от населението, а Президентът Рузвелт изрича знаменитите си думи: „нито един бизнес, чието съществуване зависи от изплащането на възнаграждения, които не осигуряват достоен живот, няма право да съществува в тази държава“. И докато тези гръмки леви популистки думи намират добър отзвук в по-голямата част от САЩ (въпреки огромната безработица по това време), грозната истина за икономическия ефект от минималната заплата разкрива изцяло своето лице на малкия остров Пуерто Рико. Той не е отделен американски щат, но попада под юрисдикцията им и съответно законът за минималната заплата влиза в сила. Към онзи момент, Пуерто Рико е с изключително висока концентрация на неквалифицирани и ниско-продуктивни работници, а средната заплата е между 3 до 4 цента на час. Когато законът за минималната заплата от 25 цента на час влиза в сила, икономиката на Пуерто Рико се срива – повсеместни верижни фалити, висока безработица и дори тотален колапс на цели индустрии на острова. Но историческият прочит показва, че тази икономическа катастрофа се вписва изцяло в целите на най-твърдитезащитници на минималната заплата – профсъюзите. Всъщност, проспериращите текстилни и други индустрии в Пуерто Рико и някои южни щати са нямали практиката да включват своите работници в централизираните американски профсъюзи, получавайки много повече гъвкавост и по този начин произвеждайки продукти на много по-ниски за потребителя цени. Профсъюзите в богатите щати са били подложени на огромен конкурентен натиск без да имат възможност да повлияят по какъвто и да било начин и затова се обръщат към федералното правителство, за да въведе минималната заплата и практически да унищожи тази конкуренция. Така и става – стотици хиляди бедни работници губят работата си в Пуерто Рико и южните щати. Две години по-късно, Конгресът намалява минималната заплата до 12.5 цента, но това продължава да е прекалено високо за Пуерто Рико и някои други бедни щати с развиваща се икономика, а и вече е прекалено късно – икономиките им са колабирали и върнати десетилетия назад. Имайки предвид, че влиянието на Голямата Депресия все още се е чувствало, социалната и икономическа щета върху най-бедните работници е била ужасяваща.

Както в случая с Пуерто Рико, минималната заплата обикновено има най-видим ефект върху етнически, расови и дори национални малцинства, които по различни социо-културни или исторически причини са с по-ниска квалификация и съответно продуктивност. Нека вземем отново за пример историята на САЩ – афроамериканското и испаноезичното малцинство са с традиционно най-ниски доходи.

Ако класически-либералните икономисти са прави, то въвеждането на минималната заплата би увеличило безработицата сред тези малцинства, докато ако левите икономисти са прави, то това не би имало ефект върху безработицата, а доходите би трябвало да се увеличат. Нека погледнем историческите факти отново.

Дълги десетилетия (а вероятно и винаги) преди въвеждането на минималната работна заплата, младите афроамерикански мъже (за които е статистически установено, че са най-уязвими от ефектите на МРЗ) са с по-висока заетост спрямо белите американци от същата възрастова група. Дори през първите две десетилетия на 20-ти век (особено първото), когато САЩ е потънала в расова война и омраза срещу афроамериканците, американските бизнесмени са осигурявали заетост на 71% от младите афроамериканци срещу 51% за белите младежи. Това продължава до 40-те и ранните 50-те години, до първото съществено увеличение на минималната заплата. Две десетилетия по-късно, безработицата сред младите афроамериканци е вече няколко ПЪТИ по-висока от тази сред младите бели. И тук звучи абсурдно мнението на леви икономисти, предимно от профсъюзите, които твърдят, че това е просто ефект от расизма и искат още държавна намеса. Да не би по времето на Ку Клукс Клан, американското общество да е било по-приятелски настроено и по-толерантно към афроамериканците, отколкото днес, когато дори Президентът им е с тъмен цвят на кожата и хавайско-кенийски произход?

Всъщност, откритият расизъм е бил дълбоко вкоренена и неразделна част от философията на поддръжниците на минималната работна заплата. Форма на минималната работна заплата е била прилагана по време на Апартайда в Южна Африка, под натиск на белите работнически профсъюзи, които са целяли чрез нея да изолират черните от пазара на труда и да ги държат в мизерия и подчинение. Де факто, Апартайдът в Африка никога не е бил плод на капиталистическа експлоатация, а на точно обратното – държавна намеса под формата на редица „миловидни“ закони за минимално заплащане, задължителна квалификация и равно заплащане за равен труд, които практически са изолирали почти всички черни хора от пазара на труда, поставяйки ги в подчинено състояние. Ако навлезем наистина дълбоко в историята на САЩ и Великобритания, виждаме ппрактически същата грозна картинка. Икономистите-евгеници от т.н. Прогресивна Епоха (късния 19-ти и ранния 20-ти век), са били сред най-големите и яростни поддръжници на минималната работна заплата. Евгенията е течение във философията, което смята, че някои групи хора са с по-висши гени от останалите и съответно те трябва да бъдат насърчавани да се размножават, докато вторите да бъдат подтискани. Та икономистите-евгеници от Прогресивната Епоха са разбирали добре ефектите от минималната работна заплата върху малцинствата, които те смятали за нисши, и затова инвестирали много време и ресурси в популяризирането й. Видните социалистически икономисти от този период, Барон Сидни Уеб и съпругата му Беатрис, казват: „по отношение на определени части от населението, [създаваната от минималната работна заплата], безработицата не е социална болест, а точно обратното – социално здраве и начин за справяне с тези нещастни паразити“. В друга своя статия, Барон Уеб допълва: „би било катастрофално за обществото, ако им позволи [нисшите раси, етноси и националности] да се конкурират без ограничения като работещи“.

От 20-ти век до днес, левите икономисти и политици са рафинирали говоренето си, въпреки че са запазили името си (продължават да се наричат прогресивни в САЩ и Великобритания, въпреки че в континентална Европа нямат проблем да се наричат и социалисти). Но какво ни кара да мислим, че ефектите от техните политики, особено минималната работна заплата, са се променили? Просто някога са ги изричали искрено и открито, докато днес лъжат и мажат. Разбира се, съществуват и леви, които вярват в лъжите искрено, но те просто не разбират от икономика.

Негативните ефекти от минималната работна заплата не са просто суха теория, извадена от скучен учебник по икономика. Те са реални човешки трагедии на най-бедните от бедните работници, които остават без препитание и възможност да се грижат за себе си и семейството си. Най-тежко това се понася от определени етнически малцинства, които по различни причини са с най-ниска продуктивност, но когато мащабът е голям, както би бил в случая с европейска минимална заплата, то катастрофата засяга цели щати, региони и дори бедни държави (каквато е България).

Всъщност, фиксирането на цени и ограничаването на търсенето и предлагането на всяка стока и услуга имат същия негативен ефект, тъй като икономическият закон не предвижда изключения. Ето защо, без значение какви мотиви се пропагандират и какви ефекти се предсказват, обществото трябва да се противопоставя твърдо на всякакви такива инициативи на управляващите. В момента особена популярност набира идеята за минимална работна заплата на европейско ниво, която би сринала тотално българската икономика (както видяхме в казуса с Пуерто Рико). Минималната заплата и осигуровките в България пък бяха вдигнати няколко пъти по време на кризата, което доведе до повишаване на безработицата, особено остро усетено в най-бедните български области и сред най-бедните български граждани (и допълнително направи включването на ромите в пазара на труда почти невъзможно). Да не забравяме и че наскоро правителството ограничи лихвите по бързите потребителски кредити, с което не постигна нищо друго, освен пренасочването на тяхното търсене към черния и особено брутален лихварски бизнес.

Дали ще научим нещо от историята или ще продължим да повтаряме грешките си – остава да видим. А както са казали някога древните китайци, определението за глупост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат.

Законите, които забраняват работата за определено, съответстващо на пазарните нужди, възнаграждение, винаги довеждат до обявяване на определена заетост за незаконна и увеличаване на безработицата
Мъри Ротбард

 
 

Книга на седмицата: „Другият сън” от Владимир Полеганов

| от chronicle.bg |

Ученият Стивън Хокинг предупреди преди дни, че живеем в най-опасното време за планетата. Какво обаче ще се случи след това? В близкото бъдеще, когато технологиите са заели още по-голяма част от живота ни, работата се върши единствено на екрани, малки роботчета почистват домовете ни, а природата се е оттеглила от света наоколо?

Действието в „Другият сън” на Владимир Полеганов се развива именно в близкото бъдеще, когато все повече разчитаме на технологиите за всичко в живота си. След странен телефонен разговор млад мъж се озовава в непознат свят, в който постепенно се появяват странни предмети и хора. Непознатият свят не е приказен, той е чужд и различен. Героят се опитва да вкара в познатите форми всичко, което вижда, въпреки че то не напомня на някоя от тях.

Разказът се води така, сякаш четящият е наясно с начина, по който се развива всекидневието в този нов свят и всичко се подрежда като пъзел – парче по парче, което читателят трябва да прецени къде да сложи.

Специфична характеристика на романа на Владимир Полеганов е липсата на абзаци – читателят потъва в потока от мислите на героя, като постепенно навлиза в неговия странен свят, проследява лутанията на паметта му и опитите да конструира от хаоса реалност.

„Другият сън” е определян като психологически роман, маскиран като фантастичен. Той предлага невероятно пътешествие навътре във въображението и си играе със способността на читателя да отговаря на въпроси, които никога не си е задавал.

Владимир Полеганов е завършил клинична психология и творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски”. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев”. През 2015 година разказът му „Птиците” е включен в антологията Best European Fiction на издеателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в престижни български и чуждестранни издания. Автор е на сборника с разкази „”Деконструкцията на Томас С.”

 
 

Общото между Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу

| от chronicle.bg |

Днес Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу имат рожден ден!

Известните девойки стават съответно на 35, 38 и 48. По този повод направихме галерия с техни снимки – да им се порадваме отстрани в случай, че не са ни поканили на купона довечера.

Родените на 2 декември са общителни, оригинални и спонтанни  хора с младежки дух, артистичен темпе­ра­мент и богато въображение. Те също така са възприемчиви, деликатни и амбициозни, с енергичен ха­рактер и темперамент.

 
 

Хайде да идва новият „Шерлок“!

| от |

След няма и година и един месец, минали в тегаво чакане, на малкия екран ще се появи новият, четвърти поред сезон на, нека си признаем честно, един от най-добрите сериали за последните години – „Шерлок“.

Шоуто, което направи Бенедикт Къмбърбач мега звезда, при това за няма и месец, се завръща за четвърти и засега, последен път на екран.

„Кометата на ВВС“, както феновете иронично наричат най-смелия проект на канала, стартира през 2010 година. По онова време модерна версия на най-известния книжен детектив, създаван някога, звучи като лоша научна-фантастика. Та какво може да прави Шерлок Холмс в XXI век и да е все така уникален, като мъжа създаден преди близо два века от сър Артър Конан Дойл? Хората са скептични и по-скоро негативно настроени към проекта, но накрая се оказва, че не са прави.

„Шерлок“ е шоу, в което или се влюбваш веднага или започваш да не понасяш още от първия му епизод. „Study in Pink“, базиран на един от кратките разкази на Дойл, излиза официално на 25 юли 2010 година. Месец по-рано ВВС пускат първата версия на същия епизод онлайн. Гледанията и свалянията са в хиляди. Епизодът по-късно е леко редактиран, променен и премонтиран и излиза официално на екран.

Взависимост от това коя версия сте гледали, може и да не сте харесали сериала още от първите му минути. Неофициалната версия, каквато се води неизлъчения епизод, е по-дълга, по-бавна и да, една идея по-различна.

Ще се учудите, но има хора, които рязко намразват сериала именно заради този епизод и така и не му дават повече шанс. Тяхна грешка. „Шерлок“ е поп-културно явление за телевизионния бизнес и е новаторство във времето, в което зрителят трудно успява да бъде изненадан.

Модерният „Шерлок“ няма време за губене. Сериалът базира първите си два сезона, излезли в рамките на шест месеца един от друг, на най-известните произведения на Конан Дойл и набързо вкарва вътре най-известните персонажи от света на детектива – Айрийн Адлър, професор Мориарти, инспектор Лестрейд, Майкрофт Холмс и разбира се, доктор Уотсън. Ще се учудите, но дори и второстепенните персонажи в сериала са базирани на такива, измислени от британеца и присъстващи в оригиналните му истории.

„Шерлок“ е феномен. На пръв поглед в него няма нищо уникално – та той адаптира произведия написани през 1800 година, не измисля нито един нов случай или персонаж за своя герой – и същевременно е най-новаторското хрумване на модерния развлекателен бизнес. Пълен е със случки и неща, които телевизията сякаш открива чак сега. И най-важното, успява да запали искрата по известния детектив отново.

Всеки век има свой Шерлок, казват различни експерти. Толкова уникално е творението на Артър Конан Дойл. За XXI век този Шерлок се нарича Бенедикт Къмбърбач. Независимо доколко това се харесва на някои или не. Независимо колко пълнометражни филма се направят за този детектив. Независимо колко нови книги излязат, се напишат, адаптират и прочие.

„Шерлок“ изстрелва Къмбърбач и Фрийман в стратосферата на мега-звездите. До момента, близо 40-годишните британци, са играли в телевизията, киното, при това във висококласни продукции, театъра и грандиозният успех все някак им се изплъзва. „Шерлок“ е game changer за тях. Той дава ударен ход на кариерите им и влива свежа кръв в леко скучния пейзаж на новите имена и еднотипни актьори, които се появяват ежегодно в Холивуд.

След грандиозния успех на първите си два сезона „Шерлок“ си взима почивка от цели 2 години. В днешно време, пък и в което и да е време, няма телевизионна продукция, която може да си позволи такава пауза. Това е лукс. Но ето, че „Шерлок“ го прави и това по никакъв начин не намалява фен-базата му. На 24 декември 2013 година, когато Шерлок Холмс трябва да се завърне от мъртвите, Twitter прегрява от тагове, хаштагове и прочие модерни версии на онлайн ентусиазма, заради старта на шоуто. Страницата на ВВС блокира от фенове, решени да гледат новия епизод онлайн.

Сезон 3 минава точно като комета – веднъж на 100 години – и отново отива в почивка, за да се завърне на 1 януари 2015-а (времевите паузи в „Шерлок“ са толкова огромни и различни, че могат да се мерят само с начина, по който Градска мобилност отчита времето между отделните трамваи – тоест, то граничи от сега до плюс безкрайност).

Стивън Мофат и Марк Гатис – сценарист и актьор по професия и създатели на сериала, в едно свое интервю казват, че когато им хрумнала идеята за модерен Шерлок, просто се молели ВВС да кажат „да“ на проекта. Защото телевизията се дърпа в продължение на няколко години. А какво и как ще правят те, за да го осъществят, си е тяхна работа.

В момента екипът на „Шерлок“ – от актьорите през режисьорите и сценаристите – е толкова зает с ангажименти по други проекти, че нямат време да направят нови епизоди за продукта, който ги направи толкова известни и желани. И това е жалко. Защото „Шерлок“ заслужава много сезони.

Сезон 4 обаче е на път. Той вече е изсниман, под строги мерки за сигурност и зоркия поглед на телевизията, в студения Кардиф. „Шерлок“ отдавна не се снима в Лондон. Всъщност от първия си епизод насам, защото вероятността там нещо да остане в тайна и някой да не види някоя сцена, е абсолютно невъзможно.

Ето ви един любопитен факт: първи епизод е сниман на реалната „Бейкър Стрийт“ 221В. Това не се е случвало никога след това. По онова време улицата е затворена и снимките текат, начело с Бенедикт Къмбърбач и Мартин Фрийман на сета, и никой не забелязва или дори и да го прави, не го вълнува какво се случва. Днес този вариант е мираж.

Сезон 4 на „Шерлок“, след един тотално страничен епизод, тръгва на 1 януари 2017 година. След него, в три поредни седмици, следват още 3 епизода. The Six Thatchers, The Lying Detective и The Final Problem, чиято първа снимка показва завръщането на Мориарти, ще бъдат излъчени съответно на 1-ви, 8-ми и 15-ти януари. И оттам-нататък не се знае накъде.

Sherlock Шерлок

Засега „Шерлок“ е в пауза. Но пък е като оргазъм или комета… зависи от гледната точка. Случва се рядко, но пък как!        

 
 

Появи се трейлър на дебютния филм на дъщерята на Скорсезе

| от chronicle.bg |

Доменика Камерън-Скорсезе е дъщеря на великия Мартин Скорсезе и съвсем логично е решила да поеме по пътя на баща си.

Дебютният й филм се нарича „Almost Paris” и е семейна драма. Беше показана за първи път в програмата на Трайбека Филм Фестивал преди няколко месеца.

Прочетете синопсиса на лентата и вижте трейлъра:

В началото на кризата, свързана с ипотеки върху жилища, един бивш банкер се завръща в родния си град. Срещите със семейството и приятелите от детството го карат да осъзнае последствията от действията на финансистите и той се стреми да компенсира любимите си хора… Възстановява отново връзките с приятели и близки роднини в Ойстър Бей, Ню Йорк и се превръща в онзи мъж, който винаги е мечтал да бъде…

Очаква се „Almost Paris” да се разпространява през 2017, но към момента подробности не са известни.