История за найлонови цици, мравки робовладелци и елементарни частици

| от | |

Тихомир Петров*

През последните години ставаме свидетели на доста отявлен социален паразитизъм. Също като мравките, хората в България могат да бъдат причислени към семейство насекоми от разред Ципокрили. Неуморни и целенасочени работници, борещи се за благото на колонията. И така, картинката започва все повече да напомня на света на така познатите „мравки робовладелци“. Те от своя страна, извършват периодични набези срещу гнездата на по-слабите от своя вид и ги превръщат в роби. Поробените служат на господарите си като събират храна, отглеждат яйцата и ларвите им, и биват ограничени откъм своето собствено развитие и благо. Ден след ден поробените приемат модела на своите поробители и се превръщат в също толкова властни и злобни създания. Порочно или не, по подобие на поробените мравки, и ние живеем в един свят на контрасти, в който всеки се бори за своята независимост и иска да бъде монарх в своя собствен свят. Именно тук започва моята история, в която ще ви разкажа само част за това как утопичният ми свят се превърна в жалка реалност. Защо си позволих да обидя цялата система и какво ме накара да се възмутя до болка.

Точно след една година се завърнах в България. Попътните северни ветрове бяха побутнали моята ладия, която прекоси отново цяла Европа, за да се прибера у дома. Бях решил да отида както всяка година на родното Черноморие, а след това да прекарам месецът си у дома с приятели и близки. И така, натоварихме се на синята и компактна шкода, която по ирония на съдбата наричахме „Синият лебед“, и потеглихме към южните брегове на Черно море. Пътувахме на изток по единствената полу-завършена магистрала, докато покрай нас прелитаха сравнително ниско някакви обекти с тъмни стъкла и високо вдигнати светлини. От прозорците им надничаха, с по едно червено око, опулени шаржове, които наричахме още Орки. Със своите стари, но привидно лъскави коли, джипове, джетове и всякакви други немски возила, те се опитваха в неистова битка да подобрят пернишкия рекорд от 2 часа по дестинацията София-Бургас. Така, автомагистрала Тракия се превръщаше в най-дългият ускорител на елементарни частици у нас, а защо не и в света, който спокойно можеше да се конкурира с Големият адронен колайдер в Церн.

Едва след три часа и половина вече бяхме акостирали в Бургас. Докато подминавахме спрелите на първата бензиностанция победители и победени, които поне от два часа пиеха кафе и показваха снимки на изпълнени километражи, събрали минимум по 60-70 хиляди лайка във Фейсбук, се отправихме към рибарското селище Лозенец. Познато още като светско място събирало артисти и актьори в недалечното минало. Още с влизането си в хотела разбираме, че няма кой да ни настани, но за щастие убиваме малко време като се опитваме да съживим с вода полу-умрелия санбернар, който е оставен на произвола на съдбата и 36 градусовата жега да оцелява както може. Не след дълго се появява и симпатична възрастна лелка с огромни очила и розов комбинезон, която записвайки ни в системата, а това е тетрадка с тесни и широки редове, ни съобщава, че две от стаите ни не са свободни. Почивката ни едва сега започва и решаваме да приемем да се настаним в други стаи. Тя веднага прави промени в софтуера като нежно задрасква някакви редове, пуска две стрелки към другата страница и огражда с кръгчета някакви написани суми с капаро.

Вече сме се оправили и готови да излизаме. Отправяме се към плажа. Преценяваме да не рискуваме с централния и се насочваме към плаж Корал. Още с появата ни там картинката придобива доста кисел привкус. Сравнително възрастни лелки, без сутиен, на които карантията им се влачи по пясъка оставяйки след себе си двойна диря, се опитват да впечатлят местните спасители разказвайки им за изминалата вечер в голямо и лъскаво заведение. В същото време техните мъже набиват морски чипс (цаца) и отпиват от своята бира, която разбира се е вносна и скъпа. Настанявайки се малко зад чадърите за 15 лева на ден започваме да се опитваме да се отпуснем и забравим за всичко, което сме видели.

Идва вечерта. Решаваме да потърсим хубаво местенце за хапване, а след това да се отправим към местния бар. С пристигането си на входа на първото заведение потни чичковци надигащи шльокавица ни гледат озлобено, а техните половинки раздрусват любовните си дръжки по импровизирания дансинг. Любезната сервитьорка пристига при нас и ни посреща с думите: „Ко? Не. Нема места. Утре по-рано да дойдете.“ След повторение на епизода още няколко пъти решаваме да похапнем палачинки и да отидем направо към бара на плажа. Докато консумираме своите катми с шоколад и сирене, покрай нас вече дефилират стройни кобили с високи токчета. Чудя се само дали с тях се закрепят по-здраво на плажа, та да не ги отвее вятъра, докато духа(т). Те разбира се, ни поглеждат с погнуса и наместват найлоновите си цици посредством свободните си все още ръце. Погнусата достига своя връх след като на финалната права се появява мадама с високи кожени ботуши, които със сигурност ще накарат не само краката на нейния партньор да омекнат, но и очите на всеки слепец да се насълзят.

Става късно и решаваме да изпием по едно в бара. Стигайки до заведението и виждайки какво се случва в него се присещам за това, че в Древна Елада сградите са имали подхуявници, а жените не са имали право да влизат в тях. В сградите става въпрос. В този случай обаче жените влизаха и успяваха доста успешно да омагьосат своите Дон Кихотовци, защото „свободата беше на върха на копието“. Успяваме да се намъкнем трудно и мъчно сред тълпата и да докопаме един малък бар. Само бира и половина по-късно усещам, че никой около нас не се смее, танцува, забавлява и наслаждава на вечерта. Достигаме до заключение, че изпълнителки като Галена, Алисия, Азис, Малина, Капина и други прими на българската естрада биха разкършили обстановката, но за съжаление стилът е друг. Не след дълго до болка отегчените силиконови кегли, намерили своите топки, успяват да се изнесат и обстановката става малко по-поносима и човечна. Вечерта е млада, а ние най-накрая сме успели да намерим душевен покой.

Моята история можеше да звучи много по-различно. Всичко, което ви разказвам е истина и е едва 5% от всичко пошло, което видях за тези три седмици. Аз живея в Дания. От три години се прибирам всяко лято и зима в България. Това, което виждам обаче не ми харесва. Винаги съм искал да се върна, искам и сега, и ще се върна. Болно ми е обаче, че всичко е една гротеска. Също като „мравките робовладелци“ нас ни управляват и мачкат, но не политици, президенти и министри. Нашите поробители сме самите ние. Без да се обиждате, като включвам в това число и себе си, всички ние бълваме злоба, простотия и невежество. Говорим за това как трябва да сме добри, културни и възпитани, а това става все по-голям мираж и се превръща в химера. Моята молба е: Бъдете по-добри един към друг. Не парадирайте и не изпростявайте. Злобата е порок, а гневът храна за него. Направете нещо добро за семейството си, за приятелите си, за обикновените и непознатите, за природата, за света, за себе си. Тогава ще видите, че всичко, което има смисъл е пред нас и само чака да го забележим.

1148762_10151688978128495_506088515_n

*текста е от лятото на 2013, но не е загубил и частица от актуалността си. Напротив.

 
 

Ние тая песен сме я слушали

| от |

Стига сме се възмущавали от Гери-Никол и нейните турбохитове. Тая песен сме я слушали и не само сме я слушали, ами и сме й трошили пръсти, пили сме на нея и сме били с юмрук по масата. Гери-Никол повтаря титани на поп-шока. Титани, които не се стесняват. Къде е тръгнала 18-годишната дива с едни задни части само! Това е скромност граничеща с немотия. Отмести се, мила Гери-Никол, и направи място на хората, които откриха топлата вода.

Започваме силно с една песен на 100 кила преди с Криско да запеят че са „на хип хопа дрийм тийма, шмъркаме кока в Джим Бийма“ (Из Криско и 100 Кила – Остани за обяд). Става въпрос за песента П**ки по масата, в която можем да чуем:

„Раста крий се в храс, скришум пишим фас,
с жан тонко фас, п**ката кваз
занимавам се с п**ки мънички,
мажа се с крем против гъбички.
А ти лекувай си трипера шото тука почва припева.“

И след това наистина започва припева, където става познатото и предполагано мазало.

Рапът е ясен, нека заорем надълбоко в грешното творчество. Кой е слушал Изумруд? Емблематични мъже. Веднъж празнуваха рожден ден на своя приятелка в едно караоке в Студентки град и изпяха няколко парчета. Незабравима вечер. Една от техните песни директно минава покрай Гери-Николовата:

„В сладкарница Малинка

с тебе бяхме дваминка,

а навънка дъждът ромоли.

Аз си пия кафето,

тя ме бара за дупето

и се прави на „яж ми гъза“.

Красиво е.


Така нареченият Светльо от Хиподил с така наречените Легенди също имат хубава песен за маса. За маса, а аз бих добавил и за креват. Хайде всички заедно:

„Гъза ме боли,

боли ме гъза.

Повече няма да пия, защото

боли ме гъза.“

 


Няма да има откъс от текста на следващата песен, защото е прекалена. Става въпрос за Стоян, който докарва беля, барайки в стопанството.

 


С какво помним 1998 година? С песента на Румяна – Чук-Чук, нали.

„Чук – чука, чук, чук, чук!

Хайде, скъпи, идвай тук!

Чук – чука, чук, чук, чук!

Да не ида аз при друг!“

Между другото, Гери-Никол е родена през 1998.

 


Дано четете тази статия в прилично време, защото сега ще ви се допие.

„Що не си свалиш фланелката моряшка,

а аз ще ти покажа мойта синя прашка.

Ти и без това със поглед ми събличаш,

но да знаеш, че след мене гол ще тичаш.“

 


Последната песен е логическо продължение на предната. В нея лирическият герой задава въпрос.

 

 

Искате ли бис? Добре – последната песен в плейлиста ни „1000 песни като новата на Гери-Никол“ е авторство на най-добрия аренби изпълнител в България Върбан Тодоров – Бичето. Както би казал Тома Спространов: „Следващата песен е Ай кам фром дъ вилидж, Идем от село“

 

 
 

Spotify отказа да купи SoundCloud за 535 млн. паунда

| от chronicle.bg, по nme.com |

Spotify излезе от преговори да придобие сайта за аудио записи SoundCloud.

Преговорите започнаха по-рано през годината, но след като SoundCloud обяви 70 милиона долара загуби за последните 2 години и двама от директорите на компанията отбелязаха, че „има материални несигурности около бизнеса“, Spotify реши да се откаже.

Друга причина, поради която компанията се е отказала от покупката, е че тя може да повлияе зле на предстоящото й появяване на стоковия пазар. Това се очаква да стане някъде през 2017 година.

SoundCloud е пуснат през 2007 година и от тогава е успял да привлече 175 милиона потребители месечно. Всяка минута на сайта се качват средно по 12 часа музика. Най-големият инвеститор в сайта е социалната мрежа Twitter.

 
 

Кърк Дългас – една легенда на 100 години

| от chronicle.bg |

На 100 години американският актьор Кърк Дъглас е живата история на киното. Роден като Исур Даниелович Демски на 9 декември 1916 година, днес той празнува един век живот. 

Актьорът има три номинации за „Оскар“, първата от които е през 1950 година. Получава статуетката за цялостната си кариера. Днес Дъглас ще празнува в Калифорния на тържество, организирано от сина му Майкъл Дъглас и снаха му Катрин Зита Джоунс. Очаква се да присъстват около 200 приятели и членове на семейството му.

Кърк Дъглас се пенсионира като актьор през 1996 година след прекаран инсулт. Преди настоящия си рожден ден, той е посещавал терапевт, за да може да произнесе кратко слово на рождения си ден.

„Хора често искат от мен съвети как да доживеят до преклонна възраст и да водят здравословен живот. Нямам подобни съвети. Смятам обаче, че всички ние имаме причини да сме тук. Оцелях след инцидент с хеликоптер и инсулт, за да направя още добри неща в света, преди да го напусна.“  – казва той в есе, публикувано от списанието за знаменитости Closer по повод рождения му ден.

Кърк приписва до голяма степен продължителността на живота си на голямата си любов, втората си съпруга Ан, която е на 97 години. „Имах шанса да срещна жената на живота си преди 63 години – поясни той. – Смятам, че прекрасният ни брак и обсъжданията ни нощем ми помогнаха да оцелея след какви ли не предизвикателства.“

Кърк Дъглас, който е син на руски имигранти, се е превъплътил в образите на някои най-митичните персонажи в историята на седмото изкуство, от художника Винсент Ван Гог до точния стрелец Док Холидей. Снимал се е в около 80 филма, сред които „Одисей“, „Викингите“, „20 000 левги под водата“, „Гори ли Париж?“, „Престрелка в О.К. Корал“, „Седем дни през май“.

 
 

Китай покорява света с блокбастър и Мат Деймън

| от chronicle.bg, по BBC |

Въпреки дългогодишната традиция на Китай в киното, към момента страната не е произвеждала истински голям блокбастър. Това обаче е напът да се промени. „Великата китайска стена” е един от най-скъпите филми, снимани някога в Китай.

Живата легенда на китайското кино Джан Имоу режисира пищната лента, в която участват филмови икони като…Мат Деймън. Американската звезда има водеща роля във филма.

Мат Деймън играе чуждестранен наемник, който идва в Китай, за да краде барут. С това, че и персонажът му е чужденец се избягва въпросът за „избелването” на филмите.

Бюджетът на филма е най-малко 100 милиона долара – колаборация между САЩ и Китай. Сред приоритетите на китайското правителство е да разпространи по света културата си. Ако успее да развие филмовата си индустрия, страната ще развие и своята „мека сила”и да популяризира културата си така, както американските филми успяха да пренесат духа на Америка по света. Мат Деймън посочва, че нито за момент не е приемал филма като пропаганден инструмент.

„”Мисля, че светът ни е много по-добро място, когато говорим един с друг и работим заедно, и правим изкуство заедно”, казва той.

Джан Имоу, който е запознат много добре с политическите ограничения пред изкуството в САЩ, казва, че Холивуд също има своите рестрикции.

„Това е система, основата върху продуценти и компании. Доколкото става дума за креативност, не мисля, че има 100% свобода за който и да е режисьор по света. Работата на режисьора е да даде най-доброто от себе си в ситуация на ограничения”, казва той.

мат деймън великата китайска стена