История за найлонови цици, мравки робовладелци и елементарни частици

| от | |

Тихомир Петров*

През последните години ставаме свидетели на доста отявлен социален паразитизъм. Също като мравките, хората в България могат да бъдат причислени към семейство насекоми от разред Ципокрили. Неуморни и целенасочени работници, борещи се за благото на колонията. И така, картинката започва все повече да напомня на света на така познатите „мравки робовладелци“. Те от своя страна, извършват периодични набези срещу гнездата на по-слабите от своя вид и ги превръщат в роби. Поробените служат на господарите си като събират храна, отглеждат яйцата и ларвите им, и биват ограничени откъм своето собствено развитие и благо. Ден след ден поробените приемат модела на своите поробители и се превръщат в също толкова властни и злобни създания. Порочно или не, по подобие на поробените мравки, и ние живеем в един свят на контрасти, в който всеки се бори за своята независимост и иска да бъде монарх в своя собствен свят. Именно тук започва моята история, в която ще ви разкажа само част за това как утопичният ми свят се превърна в жалка реалност. Защо си позволих да обидя цялата система и какво ме накара да се възмутя до болка.

Точно след една година се завърнах в България. Попътните северни ветрове бяха побутнали моята ладия, която прекоси отново цяла Европа, за да се прибера у дома. Бях решил да отида както всяка година на родното Черноморие, а след това да прекарам месецът си у дома с приятели и близки. И така, натоварихме се на синята и компактна шкода, която по ирония на съдбата наричахме „Синият лебед“, и потеглихме към южните брегове на Черно море. Пътувахме на изток по единствената полу-завършена магистрала, докато покрай нас прелитаха сравнително ниско някакви обекти с тъмни стъкла и високо вдигнати светлини. От прозорците им надничаха, с по едно червено око, опулени шаржове, които наричахме още Орки. Със своите стари, но привидно лъскави коли, джипове, джетове и всякакви други немски возила, те се опитваха в неистова битка да подобрят пернишкия рекорд от 2 часа по дестинацията София-Бургас. Така, автомагистрала Тракия се превръщаше в най-дългият ускорител на елементарни частици у нас, а защо не и в света, който спокойно можеше да се конкурира с Големият адронен колайдер в Церн.

Едва след три часа и половина вече бяхме акостирали в Бургас. Докато подминавахме спрелите на първата бензиностанция победители и победени, които поне от два часа пиеха кафе и показваха снимки на изпълнени километражи, събрали минимум по 60-70 хиляди лайка във Фейсбук, се отправихме към рибарското селище Лозенец. Познато още като светско място събирало артисти и актьори в недалечното минало. Още с влизането си в хотела разбираме, че няма кой да ни настани, но за щастие убиваме малко време като се опитваме да съживим с вода полу-умрелия санбернар, който е оставен на произвола на съдбата и 36 градусовата жега да оцелява както може. Не след дълго се появява и симпатична възрастна лелка с огромни очила и розов комбинезон, която записвайки ни в системата, а това е тетрадка с тесни и широки редове, ни съобщава, че две от стаите ни не са свободни. Почивката ни едва сега започва и решаваме да приемем да се настаним в други стаи. Тя веднага прави промени в софтуера като нежно задрасква някакви редове, пуска две стрелки към другата страница и огражда с кръгчета някакви написани суми с капаро.

Вече сме се оправили и готови да излизаме. Отправяме се към плажа. Преценяваме да не рискуваме с централния и се насочваме към плаж Корал. Още с появата ни там картинката придобива доста кисел привкус. Сравнително възрастни лелки, без сутиен, на които карантията им се влачи по пясъка оставяйки след себе си двойна диря, се опитват да впечатлят местните спасители разказвайки им за изминалата вечер в голямо и лъскаво заведение. В същото време техните мъже набиват морски чипс (цаца) и отпиват от своята бира, която разбира се е вносна и скъпа. Настанявайки се малко зад чадърите за 15 лева на ден започваме да се опитваме да се отпуснем и забравим за всичко, което сме видели.

Идва вечерта. Решаваме да потърсим хубаво местенце за хапване, а след това да се отправим към местния бар. С пристигането си на входа на първото заведение потни чичковци надигащи шльокавица ни гледат озлобено, а техните половинки раздрусват любовните си дръжки по импровизирания дансинг. Любезната сервитьорка пристига при нас и ни посреща с думите: „Ко? Не. Нема места. Утре по-рано да дойдете.“ След повторение на епизода още няколко пъти решаваме да похапнем палачинки и да отидем направо към бара на плажа. Докато консумираме своите катми с шоколад и сирене, покрай нас вече дефилират стройни кобили с високи токчета. Чудя се само дали с тях се закрепят по-здраво на плажа, та да не ги отвее вятъра, докато духа(т). Те разбира се, ни поглеждат с погнуса и наместват найлоновите си цици посредством свободните си все още ръце. Погнусата достига своя връх след като на финалната права се появява мадама с високи кожени ботуши, които със сигурност ще накарат не само краката на нейния партньор да омекнат, но и очите на всеки слепец да се насълзят.

Става късно и решаваме да изпием по едно в бара. Стигайки до заведението и виждайки какво се случва в него се присещам за това, че в Древна Елада сградите са имали подхуявници, а жените не са имали право да влизат в тях. В сградите става въпрос. В този случай обаче жените влизаха и успяваха доста успешно да омагьосат своите Дон Кихотовци, защото „свободата беше на върха на копието“. Успяваме да се намъкнем трудно и мъчно сред тълпата и да докопаме един малък бар. Само бира и половина по-късно усещам, че никой около нас не се смее, танцува, забавлява и наслаждава на вечерта. Достигаме до заключение, че изпълнителки като Галена, Алисия, Азис, Малина, Капина и други прими на българската естрада биха разкършили обстановката, но за съжаление стилът е друг. Не след дълго до болка отегчените силиконови кегли, намерили своите топки, успяват да се изнесат и обстановката става малко по-поносима и човечна. Вечерта е млада, а ние най-накрая сме успели да намерим душевен покой.

Моята история можеше да звучи много по-различно. Всичко, което ви разказвам е истина и е едва 5% от всичко пошло, което видях за тези три седмици. Аз живея в Дания. От три години се прибирам всяко лято и зима в България. Това, което виждам обаче не ми харесва. Винаги съм искал да се върна, искам и сега, и ще се върна. Болно ми е обаче, че всичко е една гротеска. Също като „мравките робовладелци“ нас ни управляват и мачкат, но не политици, президенти и министри. Нашите поробители сме самите ние. Без да се обиждате, като включвам в това число и себе си, всички ние бълваме злоба, простотия и невежество. Говорим за това как трябва да сме добри, културни и възпитани, а това става все по-голям мираж и се превръща в химера. Моята молба е: Бъдете по-добри един към друг. Не парадирайте и не изпростявайте. Злобата е порок, а гневът храна за него. Направете нещо добро за семейството си, за приятелите си, за обикновените и непознатите, за природата, за света, за себе си. Тогава ще видите, че всичко, което има смисъл е пред нас и само чака да го забележим.

1148762_10151688978128495_506088515_n

*текста е от лятото на 2013, но не е загубил и частица от актуалността си. Напротив.

 
 

Омара Портуондо празнува 70 години на сцената в София

| от chronicle.bg |

Омара Портуондо Buena Vista Social Club, която прослави кубинската култура по целия свят, ще отпразнува живота и музиката по най-подходящия възможен начин – със специално турне.

Кубинката ще отбележи своя 85-и рожден ден и 70 динамични години на сцената заедно с изключителни гост-звезди и ще ни припомни, че изкуството няма възраст, а само качество. По изрично желание на легендарната певица, София е една от спирките в тази фиеста, която ще отрази различни аспекти на дългата ѝ кариера, минавайки през най-обичаните класики, любовта ѝ към елегантното кабаре, паметните години с Buena Vista Social Club и настоящите ѝ творчески търсения.

На 28-и април, в зала 1 на НДК, Омара Портуондо ще ни отведе на едно задушевно прощално пътешествие с кубинската музика.

Omara_Portuondo_Sofia

Омара израства в Хавана. На 15 години започва да работи като танцьорка в бляскавия клуб Тропикана, където сестра ѝ е певица. Силата ѝ обаче също се оказва пеенето – от работата ѝ с пианиста Франко Емилио се ражда нов стил  –  “fillin” (feeling), а Омара се превръща в Кралицата на филинга – тази симбиоза между джаз и бразилска боса нова.

Кариерата ѝ се развива в женската формация Cuarteto D’Aida. По това време квартетът подгрява едни от най-големите звезди като Бени Море, Едит Пиаф, Бола де Ниеве и Нат Кинг Кол, а клуб Тропикана е в своя пик на популярност и успех.

В кризисната точка от американско-кубинските отношения сестра ѝ и много други музиканти остават в Маями. Омара решава да се върне в Куба, а там се е отворила празнина, благодарение на която  кариерата ѝ процъфтява – първо с реформирания Cuarteto D’Aida, а след 1967 г. и като солов артист.

През 1997 г., когато се очаква да намали темпото, проектът Buena Vista Social Club се отразява на творческия ѝ живот и известност по целия свят. Едноименният филм на Вим Вендерс предизвиква фурор, а Салман Рушди нарича годината „лятото на Buena Vista”.

Соловият албум на Омара от 2000 г. взима Грами, следват редица записи и турнета, както и звездни колаборации, като тази с кубинския джаз пианист Чучо Валдес. Тя е първата жена на поста Международен посланик на Червения кръст. В последните години има концерти по целия свят, от Royal Opera House в Лондон до Latin Passion festival в Хонконг.

На 28-и април в зала 1 на НДК ще имаме възможността да се докоснем до една ера, чийто завеси бавно и елегантно се спускат, оставяйки публиката винаги да иска още.

Билетите за концерта на Омара Портуондо са на цени от 50 до 110 лв. и са достъпни в бензиностанции OMV, The Mall, Билетен център НДК, Български пощи и мрежата на Eventim.bg.

 
 

Google не успява да произведе достатъчно смартфони Pixel

| от chronicle.bg |

Google не смогва да отговори на потребителското търсене на смартфоните от серията Pixel, особено на модела с 5.5-инчов екран Pixel XL.

В момента XL във всичките му версии не е достъпен в онлайн магазина на Google. Стана ясно, че 128 GB моделът пък няма наличности от 30 ноември насам.

Основният партньор на Google – американския оператор Verizon – сочи като най-ранна дата за доставки втората седмица на март (за модела със 128 GB).

Стандартният 5-инчов Pixel бил по-лесен за откриване както от Google, така и от Verizon.

Източник: The Verge

 
 

HP ZBook 15u със значително подобрение на процесора

| от chronicle.bg |

 

HP обяви подобрение преносимата си работна станция HP ZBook 15u.

Тези, които сте имали досег до HP ZBook 15u, знаете, че със своя 15.6“ дисплей станцията е една добра комбинация от мобилност и стойност. С тегло от от 1.9кг. (4.18lbs)3 и 19.9 мм. дебелина, работната станция може да се похвали с висока производителност. Захранва се с новите седмо поколение Intel® Core™ i5 и i7 процесори4, с да 32 GB DDR4 памет5, професионална графична карта AMD FirePro™, 2TB2 дисково пространство, включително и по избор HP Z Turbo Drive G25, и FHD touch или UHD дисплей.

Батерията е с дълъг живот и се поддържа от HP Fast Charge, осигуряваща бързо презареждане до 50% от батерията само за 30 минути.

Мобилната работна станция ZBook 15u има обща системна надеждност, гарантирана от 120 000 часа тестване в HP’s Total Test Process и е проектирана да отговори на MIL-STD 810G стандартите. Потребителите могат да се възползват от Windows 10 Pro1 и богатите функции на ISV сертифицираната видео карта AMD FirePro™ 3D с 2GB видео памет, проектирана да работи с всички професионални приложения на преносимата работна станция ZBook 15u.

HP ZBook15u_Touch_G4_with_Hand_Solidworks

Тази мобилна работна станция е оборудвана с конфигурация, подсигуряваща висока сигурност и лесна управляемост, включително водещата в индустрията BIOS функция за защита – HP Sure Start Gen8, която следи състоянието на BIOS, възстановява платформата без намеса, връща BIOS до обичайното му състояние и предлага функционалност за централизирано управление.

Интегрираните Trusted Platform Module (TPM), Smart Card Reader и по избор Finger Print Reader5 осигуряват защита на данни, имейл и потребителски документи. HP ZBook 15u има множество портове включително USB 3.1 Gen 1 port, DisplayPort™ 1.2 и други.

Мобилната работна станция HP ZBook също така идва и с предварително инсталираната HP Remote Graphics Software за отдалечени работни групи, HP Performance Advisor за оптимална производителност и HP Velocity за по–надеждно и бързо сърфиране мрежата.

HP ZBook 15u е достъпно сега със стартова цена от €1,090 без ДДС.

 

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.