Интересни факти за любимите ви спиртни напитки

| от |

Всеки, който обича алкохола  има своя любима напитка. А колко знаете за избраната напитка в бара? Ето няколко интересни факта за популярните напитки, които може би ще изберете следващия път, когато пиете с приятели.

Бърбън

Бърбън е вид американско уиски. Представлява дестилиран алкохол, направен предимно от царевица. Името му се свързва с първоначалният му географски произход — община Бърбън, щата Кентъки. Този вид уиски се произвежда от 18-ти век. През 1964 г. американският конгрес призна тази напитка като „отличителен продукт на Съединените Щати“. Въпреки това, Кентъки никога не е бил най-големият производител на бърбън в света.

Бърбън трябва да бъде направен от пшенична смес, която е с най-малко 51% съдържание на царевица.

Бърбън трябва да се дестилира до не повече от 80% алкохолно съдържание на обем.

Бърбън трябва да бъде 100% естествен (нищо друго освен вода да не е добавено към сместа).

Бърбън трябва да отлежава в опушени дъбови бъчви.

Бърбън не може да се налива в разфасовки за консумация при по-високо от 62,5% алкохолно съдържание на обем.

Бърбън, който отговаря на горните изисквания и е на възраст най-малко две години (т.е. преди наливане в разфасовки за консумация е отлежавал поне две години), може (но не е задължително) да се нарича „Straight Bourbon“.

Бърбън, който е отлежавал по-малко от четири години, трябва да бъде означен с продължителността на стареене.

Бренди

brendi

Думата „ракия“ идва от холандския дума „brandewijn“, което в превод означава „изгоряло вино“. Брендито всъщност се прави чрез  дестилиране на вино. или ферментирал сок от други плодове – ябълки, круши, череши, сливи, кайсии и т.н. Така се получават плодови брендита – Cherry, plum, apricot brandy и др.

бренди във вида, в който напитката е известна в наши дни, се появява през XII век във френската област Арманяк, а широка употреба и популярност получава през XIV век. За пръв път дестилацията на вино е описана през 1285 г. от папския лекар Арно дьо Вилньов.

Първоначално дестилацията на виното е способ за неговото съхранение и улеснение на търговците при превоза. Преди употреба в брендито трябвало да се добави вода, която била извлечена в процеса на дестилация. Впоследствие се оказва, че след съхранение в дървени бъчви получената напитка става по добра от виното, от което е била получена.

Джин

Въпреки, че е произведен много преди прохибицията (сухия режим в САЩ), този алкохол е станал популярен в страната точно в този период. Това се дължи на факта, че може да се направи лесно и за малко пари, затова често може да се намери домашен джин в незаконните барове.Алкохолното съдържание е около 40°. Произвежда се естествен и изкуствен джин. Естественият се произвежда от дестилат на ферментирали зърнени храни. Ароматът на хвойна се придобива от добавените смлени хвойнови плодове. Първоначално започва да се произвежда в Нидерландия през 17 век. Неговото създаване често се приписва на лекаря Франциск Силвиус. На холандски хвойната се нарича „genever“, откъдето идва и названието на напитката. В град Хаселт, Белгия е разположен Национален музей на джина.

Ром

rom

Фризьорите през 1800-те години вярвали, че ромът може да направи косата чиста и здрава и посъветвали своите клиенти да правят процедури с ром.

С цел да установят дали рома, който купували бил разреден, моряците поставяли барут и се опитвали да го запалят. Ако не се запали, това означавало, че им е продаден разреден ром.Ромът е дестилирана алкохолна напитка, направена от остатъчните продукти на захарната тръстика меласа и тръстиков сироп, чрез процес на ферментация и дестилация. Бистрият дестилат обикновено се налива да „старее“ в бъчви от дъбова или друга дървесина. Допълнително, по-тъмен цвят ромът може да получи с прибавянето на карамел.

Текила

tekila
Оригиналната текила никога не е съдържала червей, каквото е общото мнение. Това започнало интензивно да се прави през 40-те, като маркетингов ход.Текилата е мексиканска спиртна напитка, дестилирана от ферментирал сок, извлечен от сърцевината на синьо агаве – растение, което се отглежда в района на гр. Текила, намиращ се на 40 км. западно от Гуадалахара, щата Халиско в Мексико. Напитката носи името на града, където текила се произвежда повече от 200 г. На местния език нахуатл “tequila” означава вулкан.

Водка

Названието произлиза от думата „вода“, a се превежда като „малко вода“.

Първата държава, която приема водката за своя ​​национална напитка е Полша, която е първата държава, която започна да изнася тази отвара.

Водката е най-популярната алкохола напитка в света – повече от 4,4 милиарда литра водка се консумира годишно. Само в Русия един човек средно пие 13,9 литра водка за една година. Водка се прави от ръж, пшеница, ечемик или картофи, и се разрежда с вода и филтрира.

В Русия водката се появила в края на 14 век. Петър Велики изобретил „перцовката“, като гарнирал питието си с червена люта чушка. През 1930 г. фамилия Смирнови пристигнали в САЩ с оригиналната рецепта и Америка открила мекия спирт с етикета „Smirnoff“.

Уиски

uiski
По време на прохибицията, забраната на правителството на САЩ не включвала консумация на  уиски, което предписвали лекарите и се продавало в аптеките. Това е причината, поради която фармацевтичната фирма Walgreens е имала огромен ръст на пазара – за по-малко от седем години аптеките на фирмата от 20 са станали 400.

Историците са съгласни, че произвеждането на уиски е започнало в Ирландия. Първото писмено сведение датира от 1172. Няма точни данни кога е пренесено в Шотландия – първият писмен източник сочи 1494. До 1950 година всичките производители на малцово уиски са осъществявали целия процес на производство във фабриките си. В днешно време първият цикъл – производството на малца, се извършва предимно от външни компании.

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Bulgaria Air пуска промоционални билети в 4 посоки

| от chronicle.bg |

Bulgaria Air  започва зимна кампания с полети на специални цени до Рим, Мадрид, Лондон и Прага.

До 20 януари националният превозвач предлага двупосочни самолетни билети от София до Рим от 86 евро. Пътуването до Лондон и обратно е на цена от 139 евро с билети, закупени до 31 януари. До 23 януари авиокомпанията предлага двупосочни самолетни билети до испанската столица Мадрид на крайна цена от 129 евро.

В момента тече и кампания на Bulgaria Air за пътуване до Прага. До 22 януари двупосочните самолетни билети от София до чешката столица се предлагат на цени от 164 евро и ще могат да се използват до 31 март.

Полетите до изброените четири дестинации са на атрактивни цени и за пасажерите от Варна, като са осигурени удобни трансфери през София.

В цената на всички самолетни билети на Bulgaria Air се включват летищни такси, чекиран багаж до 23 кг и ръчен до 10 кг, кетъринг на борда, безплатен избор на място в самолета и чек-ин.

Подробности за полетите, цените на билетите и резервации можете да намерите на уебсайта на авиокомпанията. 

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.