Информационният парадокс с ебола

Стивън Джонсън, в. „Ню Йорк таймс“

На 28 август 1854 г. 6-месечно момиченце, останало известно в историята като бебето Луис, се разболява от холера в лондонския квартал Сохо. По онова време той е един от най-гъстонаселените и един от най-бедните квартали на града. Изпражненията на детето попадат в кладенец на улица „Броуд стрийт“ и бактерията в тях зарази водата в него. За броени дни избухва най-ужасяващата в историята на Лондон епидемия от холера. Докато тя приключва няколко седмици по-късно, една десета от населението на Сохо вече е починало.

Историята на епидемията на улица „Броуд стрийт“ е може би най-известният анализиран случай в общественото здравеопазване и епидемиологията, до голяма степен защото той води до едно революционно проникновение, а именно че холерата е болест, която се предава чрез водата, а не по въздуха, както се е смятало по онова време. Епидемията на улица „Броуд стрийт“ обаче има и друг елемент, който заслужава внимание днес, когато общественото безпокойство в САЩ по повод ебола нараства в медиите, метрото и вечер около масата. И този елемент е разпространението не на болестта сама по себе си, а на информацията за нея.

През 1854 г. изминават цели седем дни след като бебето Луиз се разболява от холера и четири дни след като жителите на Сохо започват да измират масово, преди в лондонските вестници да се появят незначителни дописки за епидемията, няколко кратки реда, информиращи, че седем души са починали в квартала. Необходими са цели две седмици преди печатът да определи епидемията като голямо новинарско събитие в Лондон.

В самия Сохо информационните канали също били ненадеждни. Из квартала се разпространяват слухове, че целия град измира със същите темпове и че Лондон се сблъсква с катастрофа с мащабите на Големия пожар от 1666 г. Но това се оказа само слух. Тъй като кризата в Сохо тръгва от един единствен източник – онзи отровен кладенец – обхватът й е ограничен в сравнение с нейната интензивност. Естествено, че живеещите близо до улица „Броуд стрийт“ са били в голяма опасност. Но е било малко вероятно онези, които не са живеели там, да се заразят.

Сравнете тогавашния модел на информационен поток с начина, по който новините се разпространяват днес. В четвъртък Крейг Спенсър, лекар от Ню Йорк, беше диагностициран се ебола, след като вдигна висока температура, и целият свят научи резултатите от изследванията му, броени часове след като пациентът сам ги беше научил. Новината се разпространи със същата скорост и няколко седмици по-рано във връзка с жертвата на ебола в Далас Томас Дънкан. През 1854 г. беше необходима една седмица преди новината за епидемията от холера да пропътува двайсет пресечки от Сохо до улица „Флийт стрийт“. Днес новината пътува почти със скоростта на светлината, тъй като данните се пренасят по фиброоптични кабели. Благодарение на тази технология новинарските канали бдят постоянно за новини за ебола вече седмици наред, въпреки факта че, както се казва в майтап, разпространен в Туитър, повече американци са били женени за Ким Кардашиян, отколкото са хората починали от ебола в САЩ.

С развитието на обществата и технологиите се променя и скоростта на разпространение на болестите и на информациите. Огромната гъстота на населението на Лондон през 19-и век позволява на бактерията на холерата да се разпространява в един квартал с ужасяваща скорост, а информацията за този ужас – по-бавно. Това пък е било добра новина за душевното благосъстояние на широката английска общественост, която е била пощадена от ужаса да следи и брои смъртните случаи сякаш следи и отчита котировките на борсата. Но това е било ужасно от гледна точка на общественото здравеопазване. Епидемията вече е поотслабнала, преди официалните здравни институции да успеят да си дадат сметка за нейния мащаб.

Чуваме да се повтаря непрекъснато, че модерното общество е безпрецедентно уязвимо за заплахи от пандемия, поради това, че целият свят е свързан чрез самолети по въздуха. Но рядко обръщаме внимание на другата страна на тази глобална свързаност – разпространението на информацията, което става с много по-бързи темпове в последните няколко десетилетия в сравнение със скоростта на самолетите. Да вземем за пример случая с пандемията от Ейч 1 Ен 1 (H1N1) през 2009 г. Тогава мощен нов щам на вируса беше идентифициран в мексиканско село и след няколко дни здравните организации по света бяха информирани и бяха обучени да го разпознават.

Благодарение едновременно на технологиите и на изключително важната работа, свършена от институции като Световната здравна организация и Центровете за контрол и превенция на заболяванията на САЩ, ние можем да предупреждаваме света за потенциални заплахи от един-единствен смартфон. Това е особено важно в страни като Съединените щати, където има добре развити институции за обществено здравеопазване, но е в сила и за страни като Нигерия, които са способни да действат бързо въз основа на ранни предупреждения за жертвите на ебола и да овладеят епидемията в рамките само на няколко седмици.

Така че това е странният парадокс на съвременната епидемия – скоростта на информацията едновременно е най-голямата наша защита срещу една истинска епидемия в град като Ню Йорк и е източник на непрестанно и постоянно глождещо ни безпокойство, което поражда – напълно неправилно – чувството, че ние живеем в необичайно опасни времена. Много по-малко вероятно е един нюйоркчанин или лондончанин днес да почине от епидемия в сравнение с преди 150 години. Ние сме много по-малко изложени на риск и в същото време сме много по-притеснени по същата причина.

Информацията сега пътува по-бързо от вирусите. Ето защо ние сме изплашени. Но и сме в безопасност /БТА/