Инфлацията – отрова или панацея?

| от |

Новата управителка на Централната банка на САЩ Джанет Йелън декларира, че ще продължи политиката на своя предшественик Бен Бърнанке, пише Дойче веле. В случая обаче малко повече инфлация не би навредила, смята Ролф Венкел.

На Джанет Йелън определено може да се разчита. В първата си реч пред американския Конгрес след поемането на новия пост тя направи точно това, което очакваха от нея пазарите: постара се да внесе успокоение. Обеща спокойствие и последователност в паричната политика, както и никакви изненади. А както е добре известно пазарите изобщо не обичат изненадите.

0,,17344581_401,00

Затова пък финансовите пазари могат да очакват, че Управлението за федерален резерв (УФР = американската Централна банка) ще продължи политиката си на нулеви лихви. В същото време програмата за изкупуване на държавни облигации постепенно ще бъде намалена, но без излишно бързане, както се подразбра от думите на новата управителка на банката. Очевидно е, че бившата професорка от Харвард и експертка по трудовия пазар не е особено доволна от случващото се в момента на пазара на труда.

Безработицата в САЩ напоследък спада – достигнала е 6,6 процента, но за решително възстановяване не може да става и дума, тъй като броят на трайно безработните е твърде висок, а и мнозина вече са се отказали да си търсят работа. Ако Йелън бе начело на Европейската централна банка (ЕЦБ), тя изобщо не би следвало да се занимава с този вид проблеми, тъй като ЕЦБ е длъжна само да се бори с инфлацията, докато мандатът на УФР включва и поддържането на ценова стабилност и заетост.

Новата управителка няма причини да е доволна и от ценовата стабилност, понеже очевидно смята инфлацията за твърде ниска – точно както в еврозоната поскъпването е трайно под два процента. Това изправя държавите от двете страни на Атлантика пред невъзможността да намалят размера на задълженията си.

Табу ли е инфлацията?

За германците инфлацията е табу, не обаче и за американците или южноевропейците. Това произтича оттам, че трайно ниските лихви при относително висока инфлация се отразяват благоприятно на задлъжнялите държави: дълговете им се обезценяват. За това има и исторически примери: през 1945 натрупаните по време на войната задължения на САЩ съставляват 120 процента от брутния национален продукт, но благодарение на ниските лихви и умерената инфлация този дефицит спада в средата на 70-те години до 35 процента от БВП.

Нещо повече: негативните реални лихви могат да изиграят ролята на малка /и напълно безплатна за правителството/ програма за развитие на конюнктурата. Тъй като ако вложителите забележат, че получават по-ниски лихви от това, което им изяжда инфлацията, ще се окажат по-склонни да харчат – да се сдобият с нова кухня, нова баня или да направят отдавна планираната топлоизолация на жилището.

„Германците не разбират“

Германците обаче трудно биха повярвали в ефективността на този вид рецепти. „Германците не разбират колко са били зависими от лекия бум на инфлацията в Южна Европа, за да успеят да преодолеят борсовите сривове от 90-те години. Затова и не разбират какви щети нанася Германия със своя отпор срещу повишаването на инфлацията в еврозоната“, написа икономистът Пол Кругман миналия ноември в икономически блог на „Ню Йорк таймс“.

Това мнение не е задължително да се споделя, но е показателно за начина на мислене на американските, а и на голяма част от европейските икономисти: умерената инфлация не вреди, ако в същото време не забравяш, че това е игра с огъня. И може би е дошъл моментът германските икономисти също да преосмислят позициите си.

 

 
 

„За тялото и душата“ е най-добър филм на кинофестивала в Берлин

| от chronicle.bg |

Унгарската лента „За тялото и душата“ на режисьорката Илдико Енеди получи наградата за най-добър филм „Златна мечка“ на международния кинофестивал в Берлин, предадоха Франс прес и ДПА.

Церемонията по обявяването на победителите на тазгодишното издание на Берлиналето – един от най-престижните кинофестивали в света – се състоя тази вечер.

„За тялото и душата“ не бе смятан предварително за един от фаворитите за „Златна мечка“. Унгарският филм разказва за любовната история на мъж и жена в кланица в Будапеща. Те се желаят, но не могат да общуват, освен в съня, който и двамата сънуват. В съня мъжът се превъплъщава в елен, а жената – в кошута.

Първата лента на Илдико Енеди, „Моят 20-и век“, печели наградата за най-добър дебютен филм „Златна камера“ на кинофестивала в Кан през 1989 г.

Финландецът Аки Каурисмеки получи наградата „Сребърна мечка“ за най-добър режисьор за своя филм „Другата страна на надеждата“. Лентата разказва за сирийския бежанец Халед, озовал се пряко волята си в „сивата“ Финландия, и местен собственик на ресторант, разделен със съпругата си алкохоличка, който му идва на помощ.

Това е повече от добра утеха за Каурисмеки, чийто филм в подкрепа на мигрантите бе приет много добре от критиката и бе смятана за основен претендент за „Златна мечка“ наред с чилийския „Фантастична жена“.

Лентата на режисьора Себастиан Лелио повдига въпроса за равноправието на хората с нетрадиционна сексуална ориентация, разказвайки за транссексуална жена, която трябва да се пребори със загубата на своя партньор.

Миналата година наградата за най-добър филм на Берлиналето спечели „Огън в морето“ на италианеца Джанфранко Рози, който е в подкрепа на мигрантите.

Австриецът Георг Фридрих и южнокорейката Ким Мин-хи бяха удостоени с награда „Сребърна мечка“ съответно за най-добър актьор и актриса.

Фридрих бе отличен за ролята си във филма „Светли нощи“ на германския режисьор от турски произход Томас Арслан. Той играе ролята на баща, който се опитва да възстанови връзката си със своя син тийнейджър. Двамата поемат на пътешествие в Северна Норвегия, за да се преоткрият, след като почти не са общували помежду си.

Ким Мин-хи спечели „Сребърна мечка“ за най-добра актриса за ролята си във филма „Нощем на брега сама“ на южнокорейския режисьор Хон Сан-су.

Лентата разказва за жена, решила да си „почине“ от връзка. Героинята на Ким Мин-хи, една от водещите актриси в Южна Корея, се скита из северния пристанищен германски град Хамбург, търсейки смисъла на любовта.

Наградата „Сребърна мечка“ за най-добър документален филм спечели „Лов на духове“ на палестинеца Раед Андони. Лентата показва бивши затворници, които правят възстановка на случки в главния център за разпити в Израел.

 
 

Toyota вече има над 10 милиона продажби на хибридни автомобили

| от chronicle.bg |

Автомобилният гигант Toyota официално съобщи, че към 31 януари е продала над 10 милиона хибридни автомобила.

„Когато представихме Prius, никой нямаше представа какво е това хибрид”, каза Такеши Учимада, председател на Съвета на директорите на Toyota.

„Тези, които го караха, бяха наричани гийкове и как ли не още. Днес, благодарение онези, които дадоха шанс на Prius, хибридните автомобили имат все по-нарастваща популярност, яхнали са вълната на успеха и вървят към установяването им като стандартна технология.”

Припомняме, че Toyota Prius е първата масово произвеждана хибридна електрическа кола, която се появи през 1997 година. Хибридът вече е на цели 20 години.

 
 

Какво казва за вас кафето, което пиете

| от Спонсорирано съдържание |

Колко кафе е твърде много? Не задавайте този въпрос на човек, пристастен към тази напитка. За агент Дейл Купър от „Туин Пийкс“ е важно единствено кафето да бъде сервирано с парче вкусен черешов пай, независимо дали е направено на кафемашина или не.

Ако знаете коя зодия сте, знаете и кое животно сте по китайския календар, ходите поне веднъж месечно на врачка, но ако не й вярвате съвсем, ходите и при друга, то може би е време да ви кажем тъжната истина – човек се познава по кафето, което пие.

Предлагаме ви няколко категории хора според кафетата. Намерете своето място в тях и ще разберете всичко за съдбата си (или не).

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.