И вие ли сте приятели на Путин и Ердоган?

| от |

Едно ново поколение консервативно настроени хора търси своите теми и говорители. И все по-често ги намира с помощта на политици като Путин, Ердоган и Орбан, пише в коментара си Александър Андреев от Дойче веле.

Политическата конфронтация по оста „ляво-дясно”, която беляза целия ХХ-ти век, се разтопи пред очите ни – изобщо без да забележим. Вече от години в целия индустриален свят двата враждуващи лагера носят костюмите от една по-отдавнашна, дълголетна идеологическа битка: между либерали и консерватори. Неслучайно унгарският премиер Виктор Орбан току-що се отрече от либералната демокрация и обяви, че неговата страна смята да следва примера на държави като Русия, Китай и Турция: „Политически системи, които не са западни, не са либерални, понякога дори не са демократични, но носят успех на нацията” – така го формулира Орбан.

Кремълският консерватизъм

Путинова Русия нагледно демонстрира за какво става дума. Класическите консервативни ценности се налагат отгоре на цялото общество: православието, лицемерният сексуален морал и агресията срещу „отклоняващо се сексуално поведение”, патриотизмът и историческият детерминизъм – и още, и още. Официална Русия обръща гръб на всякакъв либерализъм, релативизъм и постмодернизъм и патетично разделя човечеството на „чужди” и „свои”, на „врагове” и „приятели”, на „сфери на влияние”, на „християни” и „мюсюлмани”, на „Европа” и „Евразия”.

Цензурата захапва всичко отклоняващо се, в публичното пространство се насажда някаква нелепа благочестивост, забранени са вече ругатните, голотиите, еротичното бельо, дори високите токчета ще бъдат подкъсени… Изброяването може да продължи още дълго, но едва ли има нужда. Изводът просто се натрапва: Путин не е нито ляв, нито десен, той е консерватор. Същото важи и за Ердоган, чийто предизборен щаб стигна до зашеметяващото антилиберално предложение: да се забрани на жените да се смеят на обществени места, защото това било неблагочестиво.

Класически сблъсък

Да, Русия и Турция са гранични европейски страни, да, Унгария е изключение в Европа, а китайският комунистически консерватизъм не казва нищо за манталитета на хората на Стария континент. В самата Европа обаче (а и в САЩ) сблъсъкът между либерали и консерватори очевидно доминира в политическия дебат. Вижте споровете за климата, например – там се карат не леви и десни, а либерали и консерватори, като консерваторите очевидно защитават едно от най-старите и трайни неща на света, природата. Ами хомофобията и сблъсъците на тема „еднополови бракове”? Нима някой се съмнява, че и тук става дума за класически сблъсък между либерали и консерватори.

Пришълците, мигрантите, мюсюлманите: още едно полесражение за европейските либерали и европейските консерватори. Равноправието между жените и мъжете, данъчната политика, защитата на личната сфера, икономическият либерализъм, евтаназията, абортите – която и дискусионна тема да изберем от това съвсем произволно европейско изброяване, веднага ще установим, че шпаги кръстосват не някогашните леви и десни, а новите-стари либерали и консерватори.

„Новата сериозност“

В политическия дебат вече почти никой не говори за правата на трудещите се, за синдикалната самоорганизация, за социалната държава, за справедливостта. Тези ляво-десни теми отпаднаха от дневния ред не поради друго, а поради това, че самите леви и десни партии вече почти не се различават в своите политики за опазване на хомогенното общество, за преразпределение и социална стабилност.

В Германия „най-десните реформи” проведе „лявото” правителство на Герхард Шрьодер, същото се случва в момента и във Франция. А „дясната” канцлерка Ангела Меркел води такава трудова и социална политика, че наблюдателите вече се шегуват така: „В Германия има четири социалдемократически партии – ХДС/ХСС, ГСДП, Зелените и Левите.”

Влезте в дискусионните форуми в интернет и се ослушайте: навсякъде в Европа едно ново поколение консервативно мислещи хора търси своите теми и своите говорители. Тези хора не се притесняват да се идентифицират като християни и умерени расисти, като горещи патриоти и убедени антилиберали. Тяхната ценностна ориентация в повечето случаи върви доста успоредно с новия кремълски консерватизъм: силна и хомогенна нация със здрави религиозни устои и стабилно традиционно семейство; отхвърляне на всякакви „перверзии”, отклонения, толерантности, мултукултурализми; въвеждане на забрани и ограничения, насилствена асимилация или „освобождаване” от „чуждите тела”; една „нова сериозност”, която възмутено се разграничава от „постмодерното лигавене” и от „Anything goes” на Паул Файерабенд. Ще спра дотук, защото темата очевидно се нуждае от задълбочено изследване. Само ще припомня още веднъж историческото ѝ измерение с един цитат от живелия в далечния XIX-ти век либерален философ Джон Стюарт Мил: „Не всички консерватори задължително са глупави хора. Но глупавите хора задължително са консервативни.”

 
 

Deadpool 2 по кината на 1 юни 2018

| от chronicle.bg |

FOX обяви своята програма за филмите по комикси на Marvel, предвидени за 2018 г.

Киностудиото започва през април, когато очакваме нов филм от поредицата X-Men, базиран на сюжетната линия New Mutants. Той ще се пови по кината на 13-ти април 2018 г., а няколко месеца по-късно ще видим и дългоочакваното продължение на Deadpool.

Засега то носи името Deadpool 2 и премиерата е предвидена за 1-ви юни 2018 г.

В края на следващата година ни очаква още една комикс-лента, която отново е вдъховена от X-Men. Той се нарича X-Men: Dark Phoenix и ще дебютира на 2-ри ноември 2018 г.

 
 

От ходене се поумнява

| от chronicle.bg, по БТА |

Учени от университета Ню Мексико Хайлендс в Лас Вегас откриха, че ходенето подобрява притока на кръв към главния мозък и засилва паметта и познавателните способности на хората, съобщи изданието „ЮрикАлърт!“.

Ефектът е по-слабо изразен в сравнение с бягането, но е значително по-голям, отколкото при карането на велосипед. До изводите си авторите на изследването стигнаха по време на наблюдения върху 12 младежи в добро здраве.

Доброволците се придвижваха с постоянна скорост около един метър в секунда. Кръвоснабдяването на главния мозък се измерваше с ултразвук.

През 2015 г. австралийски учени доказаха, че когато става дума за общото здравословно състояние, сърдечно-съдовата система и намаляването на риска от преждевременна смърт, ходенето е по-полезно от бягането, припомня в. „Дейли мейл“. Експертите установиха, че хората, които първоначално правели по 1000 крачки на ден, а постепенно стигнали до 10 000 дневно, намалили наполовина риска от преждевременна смърт. Дори тези, които увеличават крачките си от 1000 до 3000 на ден, намаляват риска с 12 %.

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.