Хьопфнер пред Дойче веле: “Чувствах се добре дошъл в България“

| от |

След няколко седмици германският посланик Матиас Хьопфнер ще се раздели с България, предава Дойче веле. Каква е равносметката му след петте години, прекарани в София, и с какво ще запомни България?

11-10-01-31345_2

Преди да отпътува от София, посланик Хьопфнер даде ексклузивно интервю за Дойче Веле:

ДВ: Г-н Хьопфнер, тръгвате си от България, след като пет години бяхте германски посланик в страната. Кои са най-силните впечатления, които ще отнесете у дома?

Хьопфнер: Особено вълнуващи бяха топлината и приятелството, които изпитах тук – като посланик, но и като човек. И аз, и цялото ми семейство се чувствахме добре дошли в България. Българите ни посрещнаха с такова гостоприемство, каквото не се среща често.

Силно впечатление ми направи копнежът на хората по едно общество на равните шансове, за повече свобода и участие в демократичния градеж – копнеж, който се прояви най-вече по време на последните протести по улиците на София. Наблюдавам пробуждането на българското гражданско общество и нарастващото съзнание за важната роля, която играят политически активните граждани в едно демократично общество. Това е чудесно.

През свободното си време често карам ски в планината или плавам с платноходка в Черно море. България е страна, благословена с прекрасна природа и богата култура, която често ме докарва до възторг – и това положително няма да се промени.

ДВ: България е член на ЕС и на НАТО. Означава ли това, че двустранните отношения с Германия са изгубили тежест? Кои, според Вас, бяха най-важните моменти в тези отношения през последните пет години? С кои свои индивидуални качества двете страни са интересни една на друга?

Хьопфнер: Според мен приемането на България в ЕС и в НАТО не само не лиши от тежест двустранните отношения, а напротив – направи ги дори по-интензивни. Нашите две страни традиционно поддържат тесни политически и икономически връзки, които политиците от двете страни продължиха да развиват и задълбочават, често пъти в неформални разговори и без предварителна подготовка в рамките на многобройните срещи между държавите от ЕС и НАТО.

Икономическите връзки между двете страни особено се разшириха след приемането на България в ЕС и в обединения европейски пазар. Отразява го високият ръст на двустранния стокообмен. Това, според мен, е една от най-важните позиции в двустранните ни отношения през последните пет години: въпреки някои трудности, икономическото сътрудничество непрекъснато се развива. В момента за България търговският баланс дори е положителен, тоест – страната изнася за Германия повече стоки и услуги, отколкото внася от Германия. А това гарантира многобройни работни места в България.

Лично аз стигнах до извода, че на човешко равнище германци и българи общуват много хармонично. Съществуват много допирни точки на културно равнище, но и някои различия, а това придава жизненост на нашите отношения и ни прави интересни едни за други. И двете страни не са особено богати на суровини. Нашата „суровина” са образованието и човешкият потенциал. В това отношение ние гледаме в една посока. Особено многозначителен е фактът, че в България съществуват толкова много немски езикови гимназии и немскоезични факултети в университетите, в резултат от което и броят на българските студенти в Германия е изключително висок.

Кадър от ноември 2009 година, когато пред посолството на Германия в София бе отбелязана 20-годишнината от падането на Берлинската стена

Кадър от ноември 2009 година, когато пред посолството на Германия в София бе отбелязана 20-годишнината от падането на Берлинската стена

ДВ: През последните години на дневен ред излязоха и два проблема в двустранните отношения: трудностите на германските инвеститори в България и оживената дискусия около българските емигранти в Германия. Как стоят нещата в момента?

Хьопфнер: Германските инвеститори често се оплакват от липсата на надеждна правна рамка. Отнемат им, например, лиценз за добив на суровини чрез някакви юридически непрозрачни маневри, лишават ги от участие в конкурс за обществена поръчка или пък просто променят правилата и объркват целия им бизнесплан. Колкото до българските емигранти в Германия, ще кажа едно: свободното придвижване и мобилността вътре в ЕС са не само нещо нормално, но и едно от най-важните достижения на европейската интеграция. Няколко града в Германия обаче са изправени пред сериозно предизвикателство поради високата концентрация на пришълци от България и от други европейски страни. В същото време в Германия работят много високо квалифицирани българи. Мнозина работодатели използват възможността и назначават добре квалифицирани български специалисти.

ДВ: Има ли двустранни консултации във връзка с украинската криза? И разбирате ли аргументите на онези хора в България, които проявяват разбиране към Путин?

Хьопфнер: Естествено, темата присъства в двустранните разговори. Българският външен министър Вигенин посети Берлин през март тази година, малко след като приключи посещението му в Украйна. Той се срещна с германския си колега Щайнмайер и обсъди с него включително и кризата в Украйна.

Според мен и в Германия, и в България съществува широк консенсус за това, че анексирането на Крим нарушава международното право. Сега обаче най-важното е да се успокоят духовете. В това отношение важна роля играе ОССЕ.

ДВ: Вие активно се ангажирахте в сътрудничеството между двете страни в областтта на образованието. Както казахте, образованието е най-важната „суровина” на двете страни. Какво успяхте да постигнете?

Хьопфнер: Немското училище в София например, което е подслонено на територията на посолството, се развива много успешно. То беше открито година преди да дойда в България. А през март тази година вече получи сертификат като „Отлично немско училище в чужбина”. След няколко седмици от него ще излезе и първият випуск абитуриенти. Започнахме да работим над плановете за разширяване на училището с ново крило. Според мен това е един истински успех – не само за училището, но и за германо-българските отношения.

Ние си сътрудничим много активно и с другите партньорски училища в България. Гимназията „Константин Гълъбов” и другите 23 училища, които предлагат немски езиков сертификат, работят на изключително високо равнище. Ежегодните оценки за работата им го потвърждават по един забележителен начин. Нашето желание е да укрепим позицията на немския като важен чужд език в България. И водени от това желание, заедно с други партньори тази година за втори път много успешно проведохме училищен театрален фестивал на немски език. Преди няколко седмици в двора на посолството организирахме образователна борса, на която представихме многобройни възможности за образование, насочени към младите хора в България. И това са само няколко примера. Както вече казах, почти нищо друго не свързва нашите две страни толкова тясно, колкото образованието.

ДВ: Българската общественост добре познава и високо цени Вашия ангажимент за свободата на медиите. Какви са резултатите от него? Къде виждате напредък и къде – слабости? Защо България падна толкова ниско в класацията за медийна свобода на „Репортери без граници”? И смятате ли, че вече има по-голяма прозрачност по отношение на медийната собственост?

Хьопфнер: Важен напредък за последните години е фактът, ча за медийната свобода се говори повече и по-открито. Ясно е, че импулсът за един такъв дебат в крайна сметка трябва да дойде не отвън, а от самото българско общество. Ако съм съумял да подкрепя този импулс, значи усилията ми не са отишли напразно.

Свободата на медиите е основна предпоставка за едно свободно и демократично общество. В това отношение в България има още какво да се направи.

ДВ: Открай време се застъпвате и за правата на малцинствата. Кои малцинства в България са, според Вас, особено застрашени?

Хьопфнер: Важна тема е проблемът със социалната интеграция на ромите. България има традиции в толерантността и мирното съвместно съществуване на различните етноси. Напоследък имаше опити да се разклати този мир. Да си припомним, например, изстъпленията край Джумая джамия в Пловдив. За щастие българското гражданско общество последователно и категорично отхвърля такива опити.

ДВ: В кампанията преди изборите за Европейски парламент няколко български партии и независими кандидати заложиха на ксенофобията. Как оценявате тази тенденция в общоевропейски контекст?

Хьопфнер: Тревожат ме популистките тенденции в цяла Европа. В предизборната кампания редица кандидати за Европарламента – не само в България, се опитват да печелят гласове с ксенофобски лозунги. Всички ние сме длъжни на висок глас да се противопоставим на това явление. Основните ценности на ЕС не бива да се поставят под въпрос.

ДВ: В България се усеща някаква умора, дори разочарование от ЕС – въпреки че българите все още дават най-голяма подкрепа за ЕС в сравнение с останалите европейски граждани. Какво, според Вас, спечели България от членството си в ЕС? И изгуби ли нещо?

Хьопфнер: Смятам, че по принцип и до днес повечето българи имат положителна нагласа към ЕС. Ако в страната действително има някаква „умора от ЕС”, тя навярно се дължи на факта, че очакванията преди приемането бяха твърде високи и сега може би е настъпило известно разочарование.

Членството в ЕС донесе на България много предимства, категоричен е посланик Хьопфнер

Членството в ЕС донесе на България много предимства, категоричен е посланик Хьопфнер

На вътрешния европейски пазар българската икономика е изложена на една много остра конкуренция и всекидневно трябва да доказва, че може да участва в съревнованието. Тъкмо това обстоятелство доведе в много кратък период до огромни структурни промени, които продължават и днес. Но трудната пренагласа не бива да измества на заден план многобройните предимства, които донесе на България членството в ЕС. Част от тези предимства вече са осезаеми. Снабдяването със стоки никога не е било толкова добро, колкото днес, а и средните доходи сериозно се повишиха, в сравнение с годините преди приемането в ЕС. Благодарение на европейските средства, инфраструктурата в България също осезаемо се подобри.

ДВ: Вие често говорите в прав текст, а това си позволяват само малцина дипломати. Някои български медии Ви критикуват заради откритото говорене. Не можехте ли да си го спестите?

Хьопфнер: Честно казано, във въпросните епизодични случаи повечето отзиви бяха изключително положителни. Това се отнася както до гражданското общество, така и до правителствената администрация, а също и до част от медиите.

ДВ: След пет години в България говорите ли вече български, можете ли да се разбирате, да четете? И смятате ли и занапред да следите какво става в страната?

Хьопфнер: След тези пет години аз ценя България особено високо и, естествено, ще продължа и занапред внимателно да следя какво се случва в страната. Вярвам в българското бъдеще.

Колкото до познанията ми по български, вече разбирам доста. В същото време обаче трябва да си призная, че активният ми български в разговор не е сред моите най-силни качества.

ДВ: Знаете ли кое ще е следващото Ви работно място?

Хьопфнер: Вероятно ще стана посланик в друга държава от ЕС, но в момента не мога да кажа нищо по-конкретно.

 
 

Той не е чудовище

| от chronicle.bg |

До преди седмици той беше най-популярния човек в YouTube. Тази седмица обаче Disney се отказаха от сътрудничество с шведската YouTube звезда Феликс “PewDiePie” Кйелберг, след като Wall Street Journal повдигнаха въпроса за антисемитските послания в няколко от неговите видеа, пише „Бъзфийд“. В тях той експериментира какво би направил човек за 5 долара и кара различни хора на различни места по света да отправят расистки послания, обидни дори за тях самите, за да покаже колко лесно се поддават на алчността.

YouTube последваха примера на Disney скоро след това, като отмениха предстоящия втори сезон от неговата уеб поредица, Scare PewDiePie. Някои от неговите видеа с по-скандално съдържание бяха изтрити, и той вече не е “Google Preferred” продуцент в YouTube — но както отбелязва Kotaku, Кйелберг получава все още рекламни приходи от записите си.

За тези, които не ги харесват, видеата на Кйелберг, в които той прави коментари, докато играе видеоигри, все така са дразнещи, дори и да не включват нацистки отправки. 

Едната история, която бихме могли да разкажем, е за технологиите, парите и сферата на знаменитости, които познаваме, слели се в най-наболелия въпрос на 2017: възходът на белия национализъм и фашизъм в Америка. Това е хитова тема, но не е истинската история.

Истинската история с PewDiePie не е, че някой, когото мразите на база предразсъдъци — заради лично неодобрение на неговата евро-DJ несъзнателност и крещяща енергия, или защото като цяло отхвърляте неговия бранш, или защото не вярвате, че някой може да спечели толкова много пари, като реално не прави нищо особено — си е получил заслуженото. Това е бягство от реалния проблем, защото самият PewDiePie не е самият проблем. Той е един от 50 милиона и една капки в океана, уловени във вълна към противен бряг.

Връзката на PewDiePie с неговите последователи е и реципрочна система на признание, и мъжки култ към личността, не го диагностицираме като нещо необичайно: приемаме го за естествено, защото “мъжете са си мъже”. Можем да демонизираме “тях” (тези, които отиват твърде далеч) като идея, да продължаваме да ги игнорираме в реалността, и да се правим после на шокирани, когато нуждата им от внимание най-накрая съвпадне със способността им да бият на очи.

Въпросът не е в правотата. Естествено, шегаджиите-расисти, тролове и начинаещи фашисти не са прави; естествено, те са неконтролируеми, подпомагани от корпорации, които им осигуряват платформа за организация и трибуна за изказ. Въпросът е в разбирането какво стои зад тази тъмна страна на интернет и как да го спрем.

Кйелберг не е първият или единственият създател на видеа от този тип, но отпечатъкът от него е навсякъде. Огромната част от “Let’s Play” видеата и друго косвено свързано с игрите съдържание, което представлява мнозинството от съдържнаието с много абонати в YouTube, носи неговата следа, неговите идиоми, неговата сбита реч. Донякъде от късмет и шанс, неговият ефект върху доминиращия зараждащ се медиен формат на XXI век е постоянен, като поражда тропи и формати и стандарти за изразяване, които са сравними с неговата слава. Ако YouTube видеата са изкуство, той е случайно появил се Пикасо.

Повечето хора, които говорят за Кйелберг сега, обаче всъщност не го познават толкова. Хората са склонни да надценяват колко разпространени са техните собствени позиции и интереси, феномен, наречен “фалшив консенсус”. Той обяснява защо близките ви постоянно се шокират от неща във Facebook; той обяснява в голяма част защо левицата и десницата са шокирани от реакциите на президентите Тръмп и Обама. Той обяснява и защо Феликс Кйелберг е толкова лесна табула раза за собствените ни есета и анализи: защото той е значим основно за младежите, чиито идеи и обсесии все още не се приемат насериозно от масовия дискурс.

Сред младежите между 13 и 18 години, според сп. Variety през 2014, PewDiePie е по-разпознаваем от Дженифър Лорънс. Ако това ви се струва невъзможно, стигате до разбирането на “фалшивия консенсус”. Децата пред екраните — които като цяло игнорират развлекателното съдържание, новините и културата, които вие считате за важни, света такъв, какъвто останалите като нас го разбират — изграждат свой собствен свят: те изграждат бъдещето. 50 милиона от тях. И феновете на PewDiePie, независимо дали това ви харесва, получават нещо реално от него.

“Много хора ме приемат за приятел, с който могат да релаксират за 15 минути дневно,” обяснява Кйелберг през 2014. “Самотата пред компютърния екран ни обединява. Аз обаче никога не съм се опитвал да бъда модел за подражание; просто искам да ги поканя да дойдат при мен.”

Като се има предвид тази връзка, не напълно симулирана интимност, няма нищо толкова разочароващо като YouTube знаменитост, изпадаща в подсъзнателни предразсъдъци или непривлекателни нагласи. В първите седмици на 2017, нереконструираното разбиране на Кйелберг за социална и политическа динамика доведе, както често се случва, до катастрофа, пише „Бъзфийд“.

Първо The Sun изолира аудио от видео, в което Кйелберг използва расова обида по време на особено триумфален момент. Няколко дни по-късно, стабилно нарастваща склонност към упоменаване на нацистите, Хитлер и антисемитски теми – Wall Street Journal преброява девет такива случая – експлодира под формата на скеч, в който Кйелберг наема двама души в Индия да държат плакат, призоваващ към смъртта на всички евреи (нещо, което по думите на Кйелберг той никога не е смятал, че те наистина ще сторят).

Кйелберг никога не е бил особено интелектуален. Неговият разсеян, пронизителен говор винаги е съдържал твърде много “кучки”; неговото настояване да се обръща към последователите си с “братлета” е част от нереалистично фокусираното върху мъжете възприятие, че гейминг културата има собствена демография (отново случай на фалшив консенсус). Като влиятелна фигура и инфлуенсър, това означава, че Кйелберг допринася за това, като подстрекава към това: той е едновременно създание и лидер на мислене във формално мъжки бранш и култура, изживяващ дълбока криза на идентичността.

Шокиращите онлайн активисти са породени от култура, изолирана от реалния живот. Шегите за Хитлер и изнасилвания идват първоначално от наивност, и в крайна сметка се слягат в убеждения: има безброй стендъп комици, хванати със свалени гащи, които са силно засегнати от негативната реакция и отвръщат с двойно по-голямо озлобление и стават зли. Проектирането на нашата културна сянка върху тяхното друго аз — ние, добрите хора, търсещи и стъпкващи тези, които тайно не са добри — ни пречи да видим как тези общности се зараждат, разрастват и се подхранват от нашето отхвърляне.

Това не е аргумент срещу политическата коректност като зла концепция, породена от консерватизма, не е и призив за съчувствие към интернет троловете по света. Слънчевата светлина обаче е най-добрият дезинфектант, и това, което не можете да видите — или отказвате да видите — е нещо, което не можете да поправите. Криенето от най-грозните части на нашата собствена култура ги поставя в позиция да причиняват най-голяма вреда.

Приучени сме да се дистанцираме от троловете с аниме аватари, така че те остават невидими — докато изведнъж не спрат да бъдат. Те стават колективи, в който момент изглежда сякаш са се зародили от нищото. Те обаче идват отнякъде: скука, самота, всеобщото усещане (което повечето от нас имат късмета да преодолеят в детинството) да бъдеш главният герой във вселената, който е жертва на лошо отношение въпреки че е най-добрият.

За тези момчета изнасилването и Ане Франк са еднакво призрачни истории, еднакъв път към екстремното. Този тип дълбоко огорчени мъже винаги ще говорят по-шумно, ще се надвикват, и ще надвикват жените. Нърдовете крещят, защото се чувстват незабележими и нечути. Това е единствената причина, поради която някой го прави.

Това не е далеч от стъпката мислещи еднакво герои-жертви се свързват с “еджлордовете” и се радикализират взаимно, точно както активистите за правата на мъжете, или противните свалячи: никой друг не разбира тяхната отбранителна перспектива, нуждата им от признание, нуждата им от помощ. Всъщност те биват оплювани за това. И те съответно се насърчават един друг, и тъй като всичкият хумор е базиран на усещане за дискомфорт, и семената рано или късно покълват, омразата чрез шеги в крайна сметка еволюира в реална омраза.

Представете си приемливото ниво на омраза в хумора, дори само преди няколко десетилетия, от черните лица на белите, играещи черни, до семеен тормоз и “испанската муха” — и как те биха еволюирали, без натиск от обществото като цяло за спирането им. Представете си, че хората зад тези така наречени шеги в момента съществуват в свят, доколкото те го разбират и емоционално го ценят, пълен с хора, които ги насърчават.

Тъй като пренебрегваме тези хора, докато те изминават пътя от точка A до точка B, приемаме, че A е равно на B; те никога не са се “променяли,” просто прикритието им е изчезнало. Гледали сме настрани в реалността, достатъчно дълго, за да се случи промяната извън периферното ни зрение. Реалността е, че те са имали нужда от граници, и ние не сме им ги дали, защото са били твърде противни, за да ги гледаме. Очертаването на самоуспокояваща граница между “Reddit нърдовете” от една страна и “чудовищата” от друга не прави нищо, за да ги спре, още по-малко, за да им помогне. То работи само в наша полза.

Представете си колко лесно би било да идолизирате някой, на който толкова редовно може да се разчита да променя личния ви прозорец на Овертон — категорията на нещата, които сте смятали за немислими — така че да включва неща, които вие не бихте казали преди шест месеца… на всеки шест месеца. Това е прекрасно усещане на свобода и престъпване на граници, и то никога не спира: това, което ви дава тръпка, сега вече звучи като ежедневие, всички го казват, всички са го нормализирани, и трябва да преминете към нещо друго. Нещо по-лошо, иначе никой няма да обърне внимание. Този възвратно-постъпателен дискурс осигурява невероятно признание, като учи, че най-лошото, което някой може да помисли, не го прави кофти човек, а герой.

Тази стратегия на групова терапия също така означава своеобразно взаимно упълномощаване: ние игнорираме степента, в която мъжете постоянно се нагаждат едни към други, или към “алфата” в дадена ситуация, за да видят къде е границата — примерно както Тръмп казва на Били Буш, че “те” позволяват да правиш всичко — и когато нито една от страните в този разговор няма усещане за авторитет, това се превръща в самозатвърждаваща се система на съгласие и консенсус.

Оспорването на тази базова рамка — на съвместна идеология, на сложни ориентири, които момчетата и мъжете използват, за да определят и насочват поведението на себе си и другите — означава да се нарушат правилата на “момчешкия клуб”. Невъзможно е да бъде зададен този въпрос, без да се изправим пред “мъжката крехкост”, пред защитата на мъжествеността в духа на #NotAllMen: “Как може да твърдиш, че следвам лидера?”

Със знаменитост като Кйелберг, това води до идеята, че ако да бъдеш “фен” е част от идентичността ти, всякакво оспорване на него е присъда за теб на поне две нива: като героичен независим мислител, и като човек с достатъчно изтънчен вкус, за да харесва нещата, които харесваш. Изследването на въпросната култура, независимо дали тя е на видеоигрите, или YouTube, или бялото расово превъзходство, е абсолютна атака срещу членовете й, от посока, която те не могат да видят или разберат. Защото като всеки въпрос, засягащ привилегия, ефектът й е екзистенциален, в духа на Лъвкрафт: за всяка група светът изглежда по един начин, но реално той изглежда другояче, а мозъкът ни е неспособен да осмисли другия начин.

Това се превръща в самозащитаващо се, самоподдържащо се статукво, което изпада в безумие, като всеки от тълпата убеждава другите, че това е нормално, че е редно: всъщност другите са тези, които не го разбират. Всеки “еджлорд” и начинаещ фашист си представя, че е Нео, отварящ очите си за тайната истина.

Фантазията за “Избрания” е най-невъзможна за разчупване или спиране, защото подхранва силно егото — и защото няма никакви “доказателства”, аргументи или срам, които да работят срещу нея; тя поглъща всичко. Това е нещото, което някои мъже в тези не твърде тясно свързани кръгове на привилегированост и скандалност сами признават като “гамбит на Ксанатос” — каквото и да стане, аз печеля. Можете да видите версия на това в отговора на PewDiePie на критиките срещу него: “Мисля, че да ставаме полиция на политическата коректност на практика ще ни прецака всички,” казва той в едно видео, “и тази година, 2017, реших да се боря. Ще бъда верен на себе си.”

Добавете към това и факта, че мъжете в нашата култура са приучени да виждат себе си като единствения обективен и рационален играч, и виждате специфично американска форма на радикализация, за която още нямаме понятие, защото е съвсем нова. В другите държави, ако млад мъж се чувства толкова важен и прав, и нечут от другите, че да е склонен да наруши законите или да навреди на хората, за да ги накара да разберат, имаме понятие за това: тероризъм. Просто не можем да го видим в самите нас.

Някъде в последните 10–20 поста на Facebook потока ви — не е нужно да скролвате твърде много — вероятно ще видите пост от човек, който обичате, който пуска с лекота шега за газови камери, или подмята нещо за изнасилване в или от видеоигра, или тайно/не толкова тайно смята, че Хилъри е кучка и това не подлежи на оспорване.

Чудовища ли са тези хора? Не. Но използвате определението “чудовище”, за да не се налага да признавате тази тяхна страна, за да избегнете да говорите с тях за нея, за да ви предпази от това да отворите кутията на Пандора и да видите какво има вътре. Бихте предпочели да изчакате и да се надявате ендшпилът в този случай да е нещо различно. Насилието, омразата и организираният активизъм са за тези, с които се асоциират другите хора, не за тези, които познавате и обичате.

PewDiePie е симптом на болест на мнозинството, но защото той случайно е забогатял, се задоволяваме да стоварваме отговорността единствено върху него. Неговото падение изглежда антикапиталистическо, неконформистко, кара ни да изпитваме всичко, което обичаме да изпитваме, когато се опитваме да докажем, че сме по-добри от другите. Истината обаче е, че почвата, на която расте този плевел, е реалността на Америка и съвременния свят, и ще насърчаваме и занапред това поведение, и този начин на мислене, докато те не дадат преки резултати.

Причината за това е ужасна и крайно проста: защото хленчещото самомнение и самоугаждане на белия мъжки гняв — от Геймъргейт до “Анонимните”, от WikiLeaks до The Fappening, всички разпространяващи се форми на объркване и гняв от “алтернативната десница”, които не бихте могли да разграничите от тезези на дори най-малко радикалната реална десница — са толкова отблъскващи, че е почти невъзможно да ги гледате или анализирате. Ние обаче няма да се избавим, както и те няма да се избавят от проблема, ако не опитаме. Болката им може и да е жалка, но наблюдавайте как тя се разпространява.

 
 

България е на 25-о място в света по скорост на мобилния интернет

| от chronicle.bg |

Страната с най-бърз мобилен интернет в света е Южна Корея, сочат данни на Open Signal. С близка скорост са Норвегия и Унгария. Докато в Южна Корея можете да ползвате интернет със скорост 37.5 мегабита в секунда, в Норвегия – 34.8, то в Унгария скоростта е 31 мегабита в секунда.

Open Signal са изчислили данните за 87 държави. Средната скорост за 4G връзка е 17.4 mbps, което означава, че трите топ държави скоростта е почти два пъти по-висока. Въпреки това обаче количеството време, което хората прекарват свързани с wifi мрежи не намалява, а точно обратното. Например в Южна Корея потребителите прекарват 50% от времето си с wifi връзка.
Това значи, че мобилната връзка се използва не за да замени wifi мрежите, а за да ги допълни.

България е на 25-о място по скорост на мобилния интернет и изпреварва страни като Великобритания, Италия, Германия и Франция.

 
 

Сексът и прегръдките могат да навредят на съня

| от chronicle.bg, по БТА |

Не можете да спите? Колкото и невероятно да Ви се струва, причина за проблемите със съня могат да се окажат сексът и прегръдките в късна доба, пише в. „Дейли експрес“, позовавайки се на резултатите от проучване, направено във Великобритания от Атомик рисърч.

Авторите му предупреждават, че интимните страсти и гушкането по вечерно време могат да предизвикат смущения в добрата нощна почивка. Причината е, че тренировките под каквато и да е форма в късните часове ускоряват сърдечния ритъм и водят до загряване на тялото, което на свой ред вреди на заспиването.

Въпреки че след секс се освобождават хормони с релаксиращ ефект, изтощителните креватни тренировки могат да разсънят практикуващите ги. Прегръдките след полов акт действат по същия начин.

Така че ако половинката Ви иска да се гушкате, мило му/й кажете да държи ръцете си настрана от Вашето тяло, търкулнете се към хладната част на леглото и се отпуснете в обятията единствено на бога на сънищата Морфей, препоръчват експертите.

 
 

Ще вземе ли „La La Land“ 11 награди „Оскар“?

| от chronicle.bg |

Мюзикълът „La La Land“ ще вземе 11 награди „Оскар“ на предстоящата церемония за най-престижните киноотличия, сочат прогнозите на специализирания сайт ГолдДерби, съобщава БТА.

Очаква се филмът на Деймиън Шазел да спечели почти всички призове, за които е номиниран. Мюзикълът е с 14 номинации за „Оскар“ в 13 категории – две от номинациите са в категорията за песен от филм. Според прогнозите на ГолдДерби филмът ще грабне 11 отличия.

Експертите и феновете очакват „La La Land“ да получи наградите за най-добър филм, режисьор (Деймиън Шазел), актриса (Eма Стоун), оригинален сценарий, сценография, операторско майсторство, костюми, монтаж, звуков мишунг, оригинална музика и песен от филм („City of Stars“).

Според прогнозите мюзикълът ще се размине с отличията за най-добър актьор (Райън Гослинг) и монтаж на звукови ефекти. В категорията за най-добър актьор ще бъде предпочетен Кейси Афлек за „Манчестър до морето“, а в тази за монтаж на звукови ефекти се очаква да надделее военната драма „Възражение по съвест“.

Експертите на сайта отчитат и минимална възможност мюзикълът да не получи наградата и за оригинален сценарий, която да бъде присъдена на „Манчестър до морето“.

Деймиън Шазел е фаворит за режисьорския приз, следван от Бари Дженкинс за „Лунна светлина“. Ема Стоун е основна претендентка за отличието за най-добра актриса, следвана от Изабел Юпер за „Тя“.

Сред вероятните победители на наградите „Оскар“ сайтът ГолдДерби откроява и номинираните в поддържащите актьорски категории Махершала Али за „Лунна светлина“ и Вайола Дейвис за „Огради“ („Fences).