Хилари Клинтън обвини политиката на Барак Обама за възхода на ислямистките бунтовници

| от |

Бившият държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън обвини политиката на американския президент Барак Обама за възхода на ислямистките бунтовници в Ирак и Сирия, предаде AFP.

В интервю за Atlantic тя критикува решението на САЩ да останат в сянка при бунтовете в Сирия срещу Башар Асад, което по думите й е отворило пътя за най-екстремистката бунтовническа фракция Ислямска държава (ИД).

„Провалът за помощта да се изгради надеждна бойна сила от хора, които да инициират протестите срещу Асад, този провал създаде голям вакуум, който сега се запълва от джихадистите”, заявява още тя.

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.

 
 

Омара Портуондо празнува 70 години на сцената в София

| от chronicle.bg |

Омара Портуондо Buena Vista Social Club, която прослави кубинската култура по целия свят, ще отпразнува живота и музиката по най-подходящия възможен начин – със специално турне.

Кубинката ще отбележи своя 85-и рожден ден и 70 динамични години на сцената заедно с изключителни гост-звезди и ще ни припомни, че изкуството няма възраст, а само качество. По изрично желание на легендарната певица, София е една от спирките в тази фиеста, която ще отрази различни аспекти на дългата ѝ кариера, минавайки през най-обичаните класики, любовта ѝ към елегантното кабаре, паметните години с Buena Vista Social Club и настоящите ѝ творчески търсения.

На 28-и април, в зала 1 на НДК, Омара Портуондо ще ни отведе на едно задушевно прощално пътешествие с кубинската музика.

Omara_Portuondo_Sofia

Омара израства в Хавана. На 15 години започва да работи като танцьорка в бляскавия клуб Тропикана, където сестра ѝ е певица. Силата ѝ обаче също се оказва пеенето – от работата ѝ с пианиста Франко Емилио се ражда нов стил  –  “fillin” (feeling), а Омара се превръща в Кралицата на филинга – тази симбиоза между джаз и бразилска боса нова.

Кариерата ѝ се развива в женската формация Cuarteto D’Aida. По това време квартетът подгрява едни от най-големите звезди като Бени Море, Едит Пиаф, Бола де Ниеве и Нат Кинг Кол, а клуб Тропикана е в своя пик на популярност и успех.

В кризисната точка от американско-кубинските отношения сестра ѝ и много други музиканти остават в Маями. Омара решава да се върне в Куба, а там се е отворила празнина, благодарение на която  кариерата ѝ процъфтява – първо с реформирания Cuarteto D’Aida, а след 1967 г. и като солов артист.

През 1997 г., когато се очаква да намали темпото, проектът Buena Vista Social Club се отразява на творческия ѝ живот и известност по целия свят. Едноименният филм на Вим Вендерс предизвиква фурор, а Салман Рушди нарича годината „лятото на Buena Vista”.

Соловият албум на Омара от 2000 г. взима Грами, следват редица записи и турнета, както и звездни колаборации, като тази с кубинския джаз пианист Чучо Валдес. Тя е първата жена на поста Международен посланик на Червения кръст. В последните години има концерти по целия свят, от Royal Opera House в Лондон до Latin Passion festival в Хонконг.

На 28-и април в зала 1 на НДК ще имаме възможността да се докоснем до една ера, чийто завеси бавно и елегантно се спускат, оставяйки публиката винаги да иска още.

Билетите за концерта на Омара Портуондо са на цени от 50 до 110 лв. и са достъпни в бензиностанции OMV, The Mall, Билетен център НДК, Български пощи и мрежата на Eventim.bg.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).