Хакерска атака срещу сайта на президентството

| от chronicle.bg |

Хакерска атака блокира достъпа до сайта на президентството, малко след 13.00 часа днес. От президентската администрация обясниха, че малко са регистрирани около 50 милиона посещения от сървъри в Тайланд, което е направило достъпа до сайта невъзможен.

Атаката идва само няколко часа след като президентът Росен Плевнелиев определи срива на интернет страниците на ЦИК, ГРАО, МВР и МВнР в изборния ден за новия „Костинброд“.

„Като държавен глава съм сезирал ДАНС и очаквам обяснение. За мен тези хакерски атаки не са случайни, за мен те са нов „Костинброд“. Те целят да подхранят в деня на изборите съмненията на българските граждани – че електронното гласуване няма как да успее, някой да каже: „Вижте, като може да бъде атакуван един или друг сайт, как си представяме изобщо да има електронно гласуване“.

Все още няма достъп до страницата на Президентството.

 
 

Брит Марлинг: Странното дете на Холивуд

| от |

Брит Марлинг е сценарист, режисьор, актриса и продуцент. Тя е странна, ръбата и доста различна от хората, които обичайно обитават привилигированата прослойка на един от най-богатите и известните райони в топлия Ел Ей.

Тя е неконвенционално изглеждаща. Има големи очи, рошава руса коса и крив нос. Тя не е холивудска красавица и същевременно е толкова запомняема, че видите ли странното й лице и разпиляната й руса коса на екран, трудно ги забравяте.

Доскоро позната на отбрана част от публиката на така нареченото фестивално кино, от края на 2016-а Брит успя да се намести по удобен начин и на по-комерсиалния пазар, след излизането на сериала на Netflix – The OA.

Покрай моменталния успех на Stranger Things, The OA някак остана в периферията на добрата телевизия, каквато всъщност той е. Освен сценарист и продуцент Брит Марлинг играе и главната роля в този свръхестествен трилър за незрящо момиче, което се завръща след изчезване от 7 години, с възстановено зрение и странна история зад гърба си, достойна за ушите само на 5 аутсайдера (побойник, бъдещо юпи-наркоман, дебела учителка, трансексуален младеж и дребно отритнато момче).

The OA беше подновен за втори сезон почти веднага след излизането си и е едно от вълнуващите, нови, доста различни и свръхинтересни неща, които може да видите по телевизията през тази година.

Брит Марлинг от друга страна пише и продуцира сериала, като на режисьорското място стои нейният приятел и партньор в правенето на кино – Зал Батманглидж.

След като завършва икономика в Джорджтаун, Брит отказва оферта за работа в офис, за да стане артист. Заминава за Холивуд и в продължение на 6 години работи всякакви неща във филмовата индустрия. В крайна сметка се изкачва до категорията „актриса“, но ролите които най-често й се предлагат за „на пищящи блондинки във филми на ужасите“, както казва самата тя. Затова Брит решава, че ще си напише роля, в която иска да се види и би участвала без да остане незабележима или с размазан писък на лицето, като от картината на Мунк, докато някой я коли в кадър.

Така, през 2011-а, след два филма – политическа история и късометражна sci-fi психария, се появява най-известното заглавие във филмографията на Марлинг – „Втората земя“.

„Втората земя“ е великолепен, фестивален, апокалиптичен филм за живота и изборите, които правим. Историята проследява появата на огледална Земя, която идва до нашата планета, и на която живеят същите нас, но направили всички онези избори, които ние не сме. Можеш да отидеш до другата Земя и да видиш другото си аз, ако пожелаеш разбира се. Марлинг е сценарист на проекта, режисьорът Майк Кахил прави дебюта си с него зад камера и разбира се, Брит играе двете главни роли – на аз и другото ми аз.

Докато работи по „Втората земя“ Марлинг пише и отново участва в друг свой независим проект, този път под режисурата на Зал Батманглидж. Филмът е Sound of My Voice и заедно с „Втората земя“ прави дебют на фестивала Сънданс. Sound of My Voice остава някак на заден план, но за сметка на това „Втората земя“ е номиниран за три награди и печели Alfred P. Sloan Feature Film Prize на Сънданс за Майк Кахил.

Оттам нататък кариерата на Брит някак поема свой собствен път. Тя пише, продуцира и играе във всичките си филми. Може да сте я гледали в „Изтокът“, където си партнира с Александър Скарсгард и Елън Пейдж. Покрай тяхната така наречена „афера“, която се раздуха по време на снимките на филма, Брит остава някак настрана. Тя обаче играе една от главните роли и е сценарист и продуцент на проекта. Междувременно се появява във филма на Робърт Редфорд The Company You Keep с Шая Лебьоф, „Арбитраж“ с Ричард Гиър и Тим Рот и I Origins – вторият режисьорски проект на Майк Кахил.

Някъде там започва и работа й по сценария на The OA, докато паралелно снима британската драма Babylon, която е мини-сериал. Веднага след финала му The OA взима цялото й внимание и тя довършва внимателно осемте епизода на първи сезон.

Днес Брит Марлинг може да каже, че е една неконвенционална звезда в една иначе стандартна индустрия. Тя е различна в свят, който иначе предпочита еднаквости. А ние пък предпочитаме нея.

В галерията горе може да видите част от ролите й, а после спокойно си пуснете The OA. Няма да съжалявате и за двете.

 
 

Най-доброто от Мартин Скорсезе

| от |

Мартин Скорсезе е един от най-великите живи режисьори на нашето време. За своите 74 години този дребен американец от италиански произход е променил основните правила на седмото изкуство повече пъти, отколкото всеки друг режисьор.

С над 50 заглавия във филмовата си кариера, един спечелен „Оскар“ и близо 60 продуцентски проекта Мартин Скорсезе прави от киното онова, заради което хората го наричат „изкуство“. Остри кадри, близки планове, тишината в сцените, динамичният разказ, неконвенционалните персонажи са онези неща, които правят Скорсезе отличителен, запомнящ се, забележителен. Гледате ли негов филм, дори само един, няма връщане назад и така трябва да бъде.

Скорсезе прави кино в чист вид. Епични шедьоври, удоволствие за сетивата за всеки киноман, които ще останат в историята на седмото изкуство, много след като нас и него няма да ни има. И отново – така трябва да бъде.

Мартин Скорсезе е един от най-великите режисьори покорили Холивуд и всеки, който мисли различно е или голям глупак или не разбира от кино. Толкова е просто.

След две години тишина Скорсезе се завръща на голям екран с „Мълчание“ – един проект, който иска да направи от много години. История за безпрецедентната, безкористна вяра и религията, както той я разбира. Защото религията и вярата имат много малко общо. И „Мълчание“ е тук, за да разкаже това.

Адаптация по романа на японеца Шюсако Ендо „Мълчание“ е трудна, бавна, тъжна и мълчалива история. Тя подлага на съмнение и дълги и мъчителни изпитания най-фундаменталните въпроси и чувства заложени в човека.

Тишина ли е Бог? Ако Него изобщо го има. Защо остава мълчалив, дори когато ти говориш с него? Трябва ли да продължиш да го търсиш и да вярваш, дори когато той не ти отговаря със същото? „Am I just praying to silence?“ е основният мотив загнезден в тази тъжна приказка за божественото и отвъд него. И отговорът на всички тези въпроси е „да“.

Религията, вярата и изпитанията, които идват след като се отдадеш на тях, са теми, които вълнуват Скорсезе и той често ги прокарва по един или друг начин във филмите си. Понякога го прави директно, взима религията, чопли я, унищожава я, показва най-лошото й, най-хубавото й и накрая оставя зрителят да реши сам за себе си. Като в „Последното изкушение на Христос“.

Религията според Скорсезе е много по-многопластова и интересна, отколкото според църквата, която винаги се опитва да ни я пробуда с една по-ведра, но някак назидателна страна. Вярата от друга страна е нещо, което всички ние носим в себе си. Тя е заложена в ДНК-то ни и само ние можем да изберем как и накъде да я насочим. Да вярваме или не изобщо не е въпросът! Въпросът е „в какво“?

В този ред на мисли „Мълчание“ е някак задължителен за гледане, защото е кино в чист вид, защото е по една от любимите теми на своя режисьор и защото ще подложи на изпитание и вас, като зрители.

По повод премиерата на „Мълчание“, която е на 14.01. в зала 1 на НДК, като част от програмата на „Киномания“, ние се обръщаме към Мартин Скорсезе и аплодираме неговото величие на голям екран. Защото този дребен мъж с проблемен, странен и динамичен живот е създал повече кино, отколкото някои хора ще успеят да видят в живота си.

Вие се подгответе за „Мълчание“, а дотогава 10 от най-добрите заглавия на маестро Скорсезе са от нас за вас. В галерията горе. Наздраве!

 
 

„Manifesto“, където Бланшет играе 13 роли

| от chronicle.bg |

Германският художник Джулиан Розефелд показва трейлъра на „Manifesto“ – филм, в които Кейт Бланшет играе 13 различни роли.

Първоначално пуснат като видео инсталация в Australian Centre for the Moving Image в Мелбърн, „Manifesto“ е преправен в пълнометражен игрален филм. Трейлърът ни показва Бланшет в няколко от всичките й персонажи.

Премиерата на филма е по-късно този месец на Sundance Film Festival. В оригиналния синопсис пише, че Росефелд поставя „Бланшет в ежедневния свят – на домакиня, на работник във фабрика или на новинар – докато цитира думи, които са вдъхновили цели движения в изкуството“. И добавя: „Manifesto“ е забавен, а в същото време изисква от нас да се питаме дали тези страстни твърдения все още са верни и вдъхновяващи“.

 

 

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.