Германската икономика забуксува

| от |

Анализ на сп. Икономист


 

„Светът не може да си позволи Европа да загуби едно десетилетие“, казва Джейкъб Лю, министър на финансите на САЩ.

Последните данни за Европа не са изненадващи. За третото тримесечие в еврозоната се отчита растеж от само 0,6% на годишна база. Това забавяне на растежа не се дължи на страните, засегнати най-силно от кризата – гръцката икономика се развива по-бързо в сравнение с другите държави в еврозоната, а Испания и Ирландия се възстановяват. Държавите в ядрото вече са изтощени – в Германия растежът е само 0,1% през третото тримесечие, след свиване със същия размер през предходните три месеца.

Германският канцлер Ангела Меркел е обект на много чуждестранни критики. Германия трябва да направи повече, за да стимулира вътрешното потребление и инвестициите, се казва в критиките. Това ще помогне на страни като Франция и Италия, които преминават през тежки структурни реформи. По-големият износ също ще намали свръхпроизводството в Германия. Стимулирането на търсенето ще повиши цените – това спаси еврозоната от изпадане в дефлация. Цените през октомври се повишиха с 0,4% на годишна база, което е далеч под тавана от 2%, пределен от Европейската централна банка (ЕЦБ).

Подобни призиви се чуват и в Германия. Марсел Фрацшер, съветник на икономическия министър Зигмар Габриел, смята, че Германия трябва да увеличи инвестициите за собствено добро. Според него голяма част от сегашния успех на страната е „илюзия“, която се дължи на недостатъчните инвестиции във всяка област – от пътищата през образованието до заводите. Финансовият министър Волфганг Шойбле отговори на това като обеща допълнителни 10 милиарда евро за инвестиции за период от 3 години след 2016 г., а 5 милиарда вече са определени за пътища и мостове. Това се равнява на едва 0,1% от БВП – изглежда повече символично, отколкото значимо. Това няма да увеличи бюджетния дефицит, защото главният приоритет на Шойбле остава „черната нула“: в баланса на бюджета за 2015 г.

Кристоф Шмид, председател на Съвета на икономическите експерти, които съветват правителството, смята, че „черната нула не трябва да бъде фетиш“. Регионалните правителства в Германия, а не федералното, трябва да увеличат обществените инвестиции. Според него проблемът е, че частните инвестиции са твърде малко. В свободна пазарна икономика като Германия, правителството не може да нареди на фирмите да инвестират повече у дома, отколкото в чужбина. Ако бизнесът предпочете друга посока, това означава, че Германия е нерентабилно място за инвестиции, добавя той.

5-членният съвет на Шмид този месец се скара на правителството на Меркел. Бизнесът се тревожи от щедростта на кабинета към държавните помощи, което противоречи на комбинацията в Германия на застаряващо население и намаляване на работната сила. Коалицията на Меркел с лявоцентристките социалдемократи увеличава средствата за майките и позволява хората да се пенсионират на 63 г., ако имат достатъчен трудов стаж.

Предприемачите са притеснени и от новата минимална заплата, която ще влезе в сила от януари, когато ще трябва да се заплаща по най-малко 8,50 евро на час. Противно на надеждите, че това ще даде тласък на потребителското търсене, някои работници просто ще загубят работата си, смята Шмид. Хората, чието заплащане се увеличи, след това ще могат да претендират за по-малко социални помощи и така те няма да имат много излишни доходи, които да харчат. Според Шмид поредната грешна стъпка е неясното финансиране в енергийната политика – да се субсидира слънчевата и вятърната енергия, но не и ядрената. Това само увеличава енергийните разходи на фирмите. Друга грешка е закон, който ограничава покачването на наемите, а това вероятно просто ще ограничи строителството на нови имоти.

Различията между чуждестранните икономисти, които искат по-силен стимул, и германските, които смятат, че проблемите се крият другаде, отчасти е отражение на различните философии. Англосаксонските икономисти оценяват проблемите в Европа и Германия по отношение на недостатъчното търсене. Повечето германски икономисти не правят това. „В Европа нямаме кейнсианска криза, затова кейнсианските мерки няма да подействат“, казва Ханс-Вернер Зин, директор на института CES-Ifo в Мюнхен. При кейнсианската икономика при недостатъчно добри икономически резултати държавата може да се намеси за стабилизиране на бизнеса. Германските икономисти се притесняват повече за условията, за „реда“ в икономиката, според традицията на ордолиберализма, която не одобрява държавната намеса.

На практика, според Шмид, дихотомията е преувеличена. „Ние не отричаме кейнсианството“, когато то е уместно, казва той. През 2009 г. Германия отговори на шока със силен стимул. Скептиците смятат, че „кейнсианството не е отговорът“, когато има най-голям нужда от структурни реформи в засегнатите от кризата държави.

Ниската инфлация в Германия е знак за слабост и източник на безпокойство за околните държави. Според Зин крайната цел на реформите е намаляване на цените в южната част на еврозоната по отношение с тези на север, като по този начин се намали продуктивността. Той признава, че така Германия ще изпадне в 5-процентова инфлация за срок от 10 години или на юг може да се получи дефлация в същия размер, а може да се случат и двете неща.

Напредъкът към целта е бавен. Според икономическия мозъчен тръст към фондация „Ханс-Бьоклер“, който е свързан с профсъюзите, заплатите в Германия се увеличават малко по-бързо в сравнение със средното за еврозоната. Разходите за единица труд в Германия са се увеличили с 2,3% през 2013 г. и с 1,7% през първата половина на 2014 г. В еврозоната те са съответно 1,2% и 0,7 на сто. С бавни темпове това може да отнеме на Европа само едно десетилетие. /БГНЕС

 
 

Най-доброто от Мартин Скорсезе

| от |

Мартин Скорсезе е един от най-великите живи режисьори на нашето време. За своите 74 години този дребен американец от италиански произход е променил основните правила на седмото изкуство повече пъти, отколкото всеки друг режисьор.

С над 50 заглавия във филмовата си кариера, един спечелен „Оскар“ и близо 60 продуцентски проекта Мартин Скорсезе прави от киното онова, заради което хората го наричат „изкуство“. Остри кадри, близки планове, тишината в сцените, динамичният разказ, неконвенционалните персонажи са онези неща, които правят Скорсезе отличителен, запомнящ се, забележителен. Гледате ли негов филм, дори само един, няма връщане назад и така трябва да бъде.

Скорсезе прави кино в чист вид. Епични шедьоври, удоволствие за сетивата за всеки киноман, които ще останат в историята на седмото изкуство, много след като нас и него няма да ни има. И отново – така трябва да бъде.

Мартин Скорсезе е един от най-великите режисьори покорили Холивуд и всеки, който мисли различно е или голям глупак или не разбира от кино. Толкова е просто.

След две години тишина Скорсезе се завръща на голям екран с „Мълчание“ – един проект, който иска да направи от много години. История за безпрецедентната, безкористна вяра и религията, както той я разбира. Защото религията и вярата имат много малко общо. И „Мълчание“ е тук, за да разкаже това.

Адаптация по романа на японеца Шюсако Ендо „Мълчание“ е трудна, бавна, тъжна и мълчалива история. Тя подлага на съмнение и дълги и мъчителни изпитания най-фундаменталните въпроси и чувства заложени в човека.

Тишина ли е Бог? Ако Него изобщо го има. Защо остава мълчалив, дори когато ти говориш с него? Трябва ли да продължиш да го търсиш и да вярваш, дори когато той не ти отговаря със същото? „Am I just praying to silence?“ е основният мотив загнезден в тази тъжна приказка за божественото и отвъд него. И отговорът на всички тези въпроси е „да“.

Религията, вярата и изпитанията, които идват след като се отдадеш на тях, са теми, които вълнуват Скорсезе и той често ги прокарва по един или друг начин във филмите си. Понякога го прави директно, взима религията, чопли я, унищожава я, показва най-лошото й, най-хубавото й и накрая оставя зрителят да реши сам за себе си. Като в „Последното изкушение на Христос“.

Религията според Скорсезе е много по-многопластова и интересна, отколкото според църквата, която винаги се опитва да ни я пробуда с една по-ведра, но някак назидателна страна. Вярата от друга страна е нещо, което всички ние носим в себе си. Тя е заложена в ДНК-то ни и само ние можем да изберем как и накъде да я насочим. Да вярваме или не изобщо не е въпросът! Въпросът е „в какво“?

В този ред на мисли „Мълчание“ е някак задължителен за гледане, защото е кино в чист вид, защото е по една от любимите теми на своя режисьор и защото ще подложи на изпитание и вас, като зрители.

По повод премиерата на „Мълчание“, която е на 14.01. в зала 1 на НДК, като част от програмата на „Киномания“, ние се обръщаме към Мартин Скорсезе и аплодираме неговото величие на голям екран. Защото този дребен мъж с проблемен, странен и динамичен живот е създал повече кино, отколкото някои хора ще успеят да видят в живота си.

Вие се подгответе за „Мълчание“, а дотогава 10 от най-добрите заглавия на маестро Скорсезе са от нас за вас. В галерията горе. Наздраве!

 
 

Брит Марлинг: Странното дете на Холивуд

| от |

Брит Марлинг е сценарист, режисьор, актриса и продуцент. Тя е странна, ръбата и доста различна от хората, които обичайно обитават привилигированата прослойка на един от най-богатите и известните райони в топлия Ел Ей.

Тя е неконвенционално изглеждаща. Има големи очи, рошава руса коса и крив нос. Тя не е холивудска красавица и същевременно е толкова запомняема, че видите ли странното й лице и разпиляната й руса коса на екран, трудно ги забравяте.

Доскоро позната на отбрана част от публиката на така нареченото фестивално кино, от края на 2016-а Брит успя да се намести по удобен начин и на по-комерсиалния пазар, след излизането на сериала на Netflix – The OA.

Покрай моменталния успех на Stranger Things, The OA някак остана в периферията на добрата телевизия, каквато всъщност той е. Освен сценарист и продуцент Брит Марлинг играе и главната роля в този свръхестествен трилър за незрящо момиче, което се завръща след изчезване от 7 години, с възстановено зрение и странна история зад гърба си, достойна за ушите само на 5 аутсайдера (побойник, бъдещо юпи-наркоман, дебела учителка, трансексуален младеж и дребно отритнато момче).

The OA беше подновен за втори сезон почти веднага след излизането си и е едно от вълнуващите, нови, доста различни и свръхинтересни неща, които може да видите по телевизията през тази година.

Брит Марлинг от друга страна пише и продуцира сериала, като на режисьорското място стои нейният приятел и партньор в правенето на кино – Зал Батманглидж.

След като завършва икономика в Джорджтаун, Брит отказва оферта за работа в офис, за да стане артист. Заминава за Холивуд и в продължение на 6 години работи всякакви неща във филмовата индустрия. В крайна сметка се изкачва до категорията „актриса“, но ролите които най-често й се предлагат за „на пищящи блондинки във филми на ужасите“, както казва самата тя. Затова Брит решава, че ще си напише роля, в която иска да се види и би участвала без да остане незабележима или с размазан писък на лицето, като от картината на Мунк, докато някой я коли в кадър.

Така, през 2011-а, след два филма – политическа история и късометражна sci-fi психария, се появява най-известното заглавие във филмографията на Марлинг – „Втората земя“.

„Втората земя“ е великолепен, фестивален, апокалиптичен филм за живота и изборите, които правим. Историята проследява появата на огледална Земя, която идва до нашата планета, и на която живеят същите нас, но направили всички онези избори, които ние не сме. Можеш да отидеш до другата Земя и да видиш другото си аз, ако пожелаеш разбира се. Марлинг е сценарист на проекта, режисьорът Майк Кахил прави дебюта си с него зад камера и разбира се, Брит играе двете главни роли – на аз и другото ми аз.

Докато работи по „Втората земя“ Марлинг пише и отново участва в друг свой независим проект, този път под режисурата на Зал Батманглидж. Филмът е Sound of My Voice и заедно с „Втората земя“ прави дебют на фестивала Сънданс. Sound of My Voice остава някак на заден план, но за сметка на това „Втората земя“ е номиниран за три награди и печели Alfred P. Sloan Feature Film Prize на Сънданс за Майк Кахил.

Оттам нататък кариерата на Брит някак поема свой собствен път. Тя пише, продуцира и играе във всичките си филми. Може да сте я гледали в „Изтокът“, където си партнира с Александър Скарсгард и Елън Пейдж. Покрай тяхната така наречена „афера“, която се раздуха по време на снимките на филма, Брит остава някак настрана. Тя обаче играе една от главните роли и е сценарист и продуцент на проекта. Междувременно се появява във филма на Робърт Редфорд The Company You Keep с Шая Лебьоф, „Арбитраж“ с Ричард Гиър и Тим Рот и I Origins – вторият режисьорски проект на Майк Кахил.

Някъде там започва и работа й по сценария на The OA, докато паралелно снима британската драма Babylon, която е мини-сериал. Веднага след финала му The OA взима цялото й внимание и тя довършва внимателно осемте епизода на първи сезон.

Днес Брит Марлинг може да каже, че е една неконвенционална звезда в една иначе стандартна индустрия. Тя е различна в свят, който иначе предпочита еднаквости. А ние пък предпочитаме нея.

В галерията горе може да видите част от ролите й, а после спокойно си пуснете The OA. Няма да съжалявате и за двете.

 
 

Фина механика

| от Бернд Войтал |

Новият брой на списание auto motor und sport Bulgaria е на пазара от тази седмица, а ние ви представяме една от историите в него.

Някой друг вероятно е щял да се радва на този частично реставриран и в движение Corvette C1, но новият му собственик Алфред Зимет от Кусел не се примирява, докато не го довежда до съвършенство.

Понякога той отива в своята работилницата в 7 часа сутринта и остава там до 23:00. В момента Алфред Зимет е пенсионер – но когато любителят реставратор си постави определена цел, той я преследва с невероятна отдаденост. Професията му никога не е била свързана пряко с автомобилите, но те винаги са играли важна роля в живота му. „Бях на десет години, когато се сдобих с първата си „кола“, малък модел на Adler“, разказва той. „Батерията й не работеше и сигурно съм изминал 1000 километра на двора, бутайки я“, забавлява се със спомените си днес 70-годишният Алфред.

Дворът определено бил голям, ако съдим от факта, че принадлежал на дядо му, който пък бил собственик на автобусна компания. Във фирмата му работели механици, тапицери и бояджии, за да обслужват и ремонтират автобусите. Зимет проявявал изключителен интерес към боядисването и притежавал невероятен талант към фини операции, като лепене на стикери и очертаване на линии с тънка четка.
Той използвал този си талант, за да печели пари, и още като студент вече успял да се сдобие с едно Porsche. Винаги изпитвал страст към специалните автомобили – нещо, за което немалка „вина“ имал неговият чичо. Базираният в Саарланд предприемач всъщност станал първият собственик на Facel Vega в Германия, един HK 500, последван по-късно от Facel II. Зимет и до днес си припомня със страхопочитание фамозния звук на този автомобил.

В наши дни той е добре известен сред любителите на Facel Vega, защото от 1994 г. купува различни модели на фирмата. От началото на тази година обаче Зимет решава да затвори главата с Facel и да се насочи към други марки. Като например Corvette и модела C1, защото много харесва версиите на това поколение. Особено привлекателни му се струват екземплярите от 1962 година, в която Corvette за първи път се оборудва с 5,4-литровия V8 мотор. Въпреки опитите да намери такъв в Щатите, в края на краищата щастието му се усмихва в родната Германия и той открива С1 в Хамбург. Предложеният за продаване екземпляр в червен цвят Roman Red е внесен през 1994 г. и е частично реставриран. Има множество дребни дефекти, но не липсват части и автомобилът е в движение. Зимет го купува и си поставя ясна цел: „Не исках автомобил за Concorso, а да бъде като цяло добър и в перфектно техническо състояние.“ Веднага се захваща за работа. Отначало сваля по-лесните за демонтиране части и вътрешното обзавеждане, после целият автомобил е обработен с ледоструйна машина, а от пластмасовата „кожа“ на Corvette е отделен термопластичният лак.

Рамата била в добро състояние

Зимет не демонтира двигателя, а само радиатора, карбуратора и някои периферни агрегати. Каросерията не е отделяна от рамата. Внимателната проверка на стабилната й конструкция, която винаги му прилича на парче от моста Голдън гейт, констатира само лека повърхностна ръжда. След премахването й последва обработка със защитен грунд и боя, а след това и грижлива консервация на кухините.
Пукнатините по каросерията бояджията репарира с карбонова паста, която би трябвало поне да затрудни образуването на нови пукнатини. След това пластмасовият корпус е боядисан по съвременна технология с близък до оригиналния цвят. Естествено, вратите, капаците за мотора и багажника, както и вратичката за резервоара, са отделно боядисани.

За разлика от каросерийната, необходимата монтьорска работа се оказва в доста по-ограничен обем. Любителят реставратор сменя всички износващи се елементи на ходовата част и понеже иска винаги да пътува сигурно с този Corvette, решава да замени и серийната еднокръгова спирачна система с барабанни спирачки с комплект за преоборудване с двукръгова спирачна уредба и предни дискови спирачки от американската фирма Ecler. Всичко монтира сам, като в рамките на обновлението сменя до един спирачните тръбопроводи и маркучи.
Двигателят вече е преминал през основен ремонт и е в добро здраве, както показва проверката. Зимет го разкрасява и решава да монтира карбуратор Rochester Quadrajet, произхождащ от същата епоха. Докато всичко започне да работи добре, му се налага да го разглоби и сглоби няколко пъти, а накрая вече „може да направи това и насън.“

Малки технически проблеми

За по-сигурно Алфред Зимет ремонтира основно цялата охладителна система и допълнително монтира на скрито място един дигитален термометър за охладителната течност, за да е информиран надеждно и навреме за евентуално прегряване на двигателя. След голямата сервизна сесия машината изглежда отново готова за работа, но малко след това стопанинът регистрира постоянно омасляваща се свещ на единия от цилиндрите. Причината става ясна едва по-късно – изпаднало или разхлабено уплътнение на стеблото на единия клапан. Открива го едва когато сваля капака на клапаните.

Междувременно в целия двигател се е напластила маслена каша, която Зимет отстранява с цялостна промивка. За да не демонтира цилиндровата глава заради новото уплътнение, той използва един трик. С едно специално устройство сгъва пружината на клапана и така успява да махне тарелката на пружината и половинките на конуса на клапана. А за да не падне клапанът в цилиндъра, вкарва в него въздух под налягане от осем бара. Това става възможно, като приспособява една стара свещ, чиято вътрешност премахва и заварява съединение за маркуча със сгъстен въздух.

Трън в окото на стремящия се към съвършенство Зимет е лошо напаснатата конзола с инструментите на арматурното табло. Той се заема да ремонтира цялата електрическа уредба, проверява всички детайли и ги напасва точно. А някои от покритите с лъскава черна боя пластмасови повърхности, които се оказват твърде чувствителни към механични повреди, облицова с черна кожа.
Кожа използва и за седалките, защото поръчаните от САЩ тапицерии се оказват не по мярка. Освен това серийните пружини в седалките направо го дразнят, поради което поръчва изработването на съвременна конструкция. Частите са направени от порест материал и покрити с кожа с оригинален дизайн. Всичко се получава едва от третия опит, защото по-рано двама кожари отказват да поемат поръчката поради здравословни причини.

Това е един от малкото кахъри по време на тази реставрация. Сега работилницата на Зимет е празна – той вече е хвърлил око на нов обект.

Реставрация
Chevrolet Corvette C1 от 1962 година

Място/година на покупка: Хамбург, 2015 г.

Състояние при покупката: Автомобилът втора ръка е изцяло комплектован и частично реставриран, по каросерията има пукнатини, интериорът е в посредствено състояние, свалящите се части показват следи от износване.

Предистория: Автомобилът е регистриран през 1962 година в Монтерей, Калифорния, и през 1994 г. е продаден в Германия, след това е преоборудван по европейски стандарти и по-късно е частично реставриран. После става предмет на размяна и бива обявен за продажба от един колекционер.

Обхват на реставрацията: Демонтаж на всички свалящи се елементи, като врати, капаци и части в салона; автомобилът е обработен с ледоструйка, термопластичният лак е свален, леките ръжди по рамата са почистени, каросерията е боядисано отново, рамата е обработена срещу корозия, износващите се елементи по ходовата част са сменени, вградена е двукръгова спирачна система с предни дискови спирачки, всички спирачни тръбопроводи и маркучи са сменени, моторът е оптично разкрасен, едно уплътнение на клапаните е сменено, охладителната система е проверена и ремонтирана, монтиран е нов карбуратор, проверени и ремонтирани са електрическата уредба и инструментите, монтирана е нова носеща конструкция на седалките и те са тапицирани с нова кожа, интериорът, стъклата и различни детайли са подновени, монтирани са джанти от C2.

Период на реставрация: от 2015 до 2016 година

Експертна подкрепа: www.corvetteamerica.com; www.ecklerscorvette.com; www.weindel.net; www.diemer-dalheimer.de; www.autosattler-altenglan.de

Разходи: прибл. 20 000 евро без цената на автомобила и собствения труд.

Технически данни

Мотор: Осемцилиндров V-образен (90 градуса), разположен надлъжно отпред, диаметър на цилиндър х ход на буталото 101,6 x 82,6 мм, работен обем 5354 см3, мощност 300 к.с. по SAE при 5000 об./мин, макс. въртящ момент 474 Нм при 2800 об./мин, два клапана на цилиндър, задвижвани от централен разпределителен вал с ангренажна верига, хидравлични повдигачи, повдигателни пръти и кобилици, колянов вал с пет основни лагера, четирикамерен карбуратор Carter.

Силово предаване: Двустепенен автоматик, задно предаване.

Каросерия и ходова част: Каросерия от усилени с фибростъкло полимери върху стоманена рама с кръстосани усилващи елементи, отпред независимо окачване с трапецовидни напречни носачи, винтови пружини, стабилизатор, отзад твърд мост, полуелиптични листови ресори, стабилизатор, хидравлични телескопични амортисьори, кормилно управление със сачмено-винтов механизъм, барабанни спирачки, колела 5.50 x 15, гуми 6.70-15.

Размери и тегло: Междуосие 2590 мм, дължина х широчина х височина 4490 x 1790 x 1320 мм, собствено тегло 1330 кг.

Динамични характеристики и разход:
Макс. скорост ок. 200 км/ч, 0–100 км/ч за 7,5 сек, разход на гориво ок. 16 л/100 км.

Актуалният януарски брой на списание auto motor und sport е посветен основно на автомобилната класика. В него ще откриете:

Съвременност:
BMW Серия 5 – Първи километри с новото издание на емблематичния за баварците модел.
BMW 7 срещу Porsche Panamera – Среща на Panamera 4S Diesel с четирилитров V8 битурбомотор и 750d xDrive, задвижван от трилитров редови „шестак“ с четири турбокомпресора.
Lexus LC – Lexus коронова своята моделна гама с купето LC – автомобил с екстравагантна външност и изненадващо класически характер.
Mazda 3 – След дискретно обновяване компактният модел на Mazda получи редица полезни подобрения.
Bentley Mulsanne Speed – Вълнуващ излет с едно произведение на автомобилното изкуство в една от неговите най-висши форми.

Класика:
BMW Group Classic и BMW 2002 tii – Нека се потопим в очарованието на историята на марката от Мюнхен.
Музеят на Mazda в Аугсбург – Семейство Фрай продава автомобили Mazda и ентусиазирано колекционира класически модели на марката.
Bentley 8 Litre – Представяме ви един от най-забележителните автомобили, до които сме се докосвали.
Audi A8, BMW 740i, Mercedes S 500 – Животът е твърде кратък, за да се возите на скучни автомобили. Затова побързайте и се почувствайте като в първа класа.
Datsun 280ZX, Ford Capri 2.8i, Porsche 924 – Porsche 924 има един проблем – не, два. Защото Datsun 280ZX и Ford Capri предлагат повече: повече цилиндри, повече работен обем, повече оборудване и повече изключителност.
VW 1302 LS Cabriolet – Ние от auto motor und sport правим тестове от 70 години. През това време не е имало друг автомобил, който да е оставил толкова ярко присъствие в редакцията ни като „костенурката“. Но идват времена, когато можем да измерим всичко отново. VW 1302 пак поема на тест.
Citroen 11CV, Peugeot 203, Simca Aronde – Те са на възраст между 57 и 62 години и въпреки това преодоляват с овации изпитанията на всекидневието.
Saab 96 V4 и Volvo PV 544 – Освен оригиналните форми на каросерията общо за тях е още едно качество – репутацията на надеждни и здрави машини.
Chevrolet Corvette C3, Iso Lele, Maserati Ghibli – Представяме ви три забележителни V8 купета.
Среща на три германски купета – Audi 100 Coupе S, Mercedes-Benz 250 CE, Opel Commodore 2500 S Coupе са три престижни модела от 70-те.
Chevrolet Corvette C1 – Разказ за това как един влюбен в автомобилната класика германец реставрира култов американски модел.
Суперавтомобилите на 70-те – Среща на Aston Martin Vantage, Ferrari 512 BBi и 911 Turbo 3.3.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.