ГЕРБ и Реформаторският блок ще подпишат коалиционно споразумение преди обед

| от |

Коалиционното споразумение между ГЕРБ и Реформаторския блок ще бъде подписано днес малко преди обед. След това ще се подпише и програмната декларация от страна на четирите политически формации, които участваха в преговорите  ГЕРБ, Реформаторски блок, Патриотичен фронт и АБВ, съобщава БНР.

След дългите преговори снощи стана ясно, че развръзката ще е още днес. Малко преди обед най-вероятно ще станем свидетели на новата коалиция между ГЕРБ и Реформаторския блок. На влизане в Народното събрание зам.-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов заяви, че за страната е важно да има стабилно правителство. Според него то ще бъде подкрепяно от НС, в което ще има и плаващо мнозинство по отделни секторни политики: България се нуждае от стабилно правителство. Затова правителството ще бъде стабилно, проевропейско, за да можем действително да възстановим доверието на Брюксел и да се възползваме от европейската солидарност, която ще подпомогне просперитета на България. Това, което залагаме в политиката на следващия управленски мандат и работата в българския парламент, аз съм убеден, че ще има и плавно мнозинство, което ще се увеличава по определени секторни политики, защото ние ще правим политики, свързани с европейската интеграция.

Съпредседателят на Реформаторския блок Радан Кънев потвърди, че коалиционно правителство ще има още днес и утре ще бъде гласувано в пленарна зала: От това, което се разбрахте вчера, не виждам никаква пречка. Така че ако някой друг не си е променил мнението нощеска, ние не сме, би трябвало днес да имаме споразумение и утре правителство. Не чакаме АБВ. Трите партии, които дадохме пресконференция вчера, трябва да подпишем едностранни декларации за подкрепа на програмната декларация на правителството  и ГЕРБ, и ние, и Патриотичният фронт. Когато имаме тези декларации за подкрепа, тоест имаме мнозинство, ние с ГЕРБ ще подпишем споразумението. Ако има министър от АБВ, нека да не гадаем, той ще е квота на ГЕРБ.

АБВ най-вероятно ще подкрепи правителството – стана ясно от думите на Росица Янакиева: Отговорностите, които поехме още в началото на кампанията, призива ни към всички политически сили да се консолидираме, защото има нужда държавата в този момент от едно разумно управление. Най-важното е, че в резултат на всички тези разговори, в резултат на всички тези преговори, характерът на правителството се промени, не зная дали забелязвате  ако то се окачествяваше като дясноцентристко до преди една седмица, сега вече в програмата е налице социалният елемент. Янакиева не отговори на въпроса дали АБВ ще има министерско място в следващото правителство.

От своя страна съпредседателят на Патриотичния фронт Валери Симеонов подчерта, че ще подкрепи цял мандат на това правителство, но и че формацията му ще настоява за прочистване на държавната администрация от кадри на ДПС. Ще подкрепим правителство с пълен мандат. Няма да си играем само на избори. Не е целта на всяка цена участие във власт, никога не е била тази цел, винаги сме го казвали. Ако поискат специалисти в някои области и ние имаме такива, няма лошо да им подадем такива. Нищо против етносите в България  но тези фигури, които стоят в началото на едни доста сочни, богати хранителни вериги, ще бъдат премахнати. Те са публично известни, във всяка област си ги знаят, и в областните управи си ги знаят, и в агенциите си ги знаят. Не мислете, че влизаме в един нов, непознат свят.

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.   

 
 

Най-доброто от Мартин Скорсезе

| от |

Мартин Скорсезе е един от най-великите живи режисьори на нашето време. За своите 74 години този дребен американец от италиански произход е променил основните правила на седмото изкуство повече пъти, отколкото всеки друг режисьор.

С над 50 заглавия във филмовата си кариера, един спечелен „Оскар“ и близо 60 продуцентски проекта Мартин Скорсезе прави от киното онова, заради което хората го наричат „изкуство“. Остри кадри, близки планове, тишината в сцените, динамичният разказ, неконвенционалните персонажи са онези неща, които правят Скорсезе отличителен, запомнящ се, забележителен. Гледате ли негов филм, дори само един, няма връщане назад и така трябва да бъде.

Скорсезе прави кино в чист вид. Епични шедьоври, удоволствие за сетивата за всеки киноман, които ще останат в историята на седмото изкуство, много след като нас и него няма да ни има. И отново – така трябва да бъде.

Мартин Скорсезе е един от най-великите режисьори покорили Холивуд и всеки, който мисли различно е или голям глупак или не разбира от кино. Толкова е просто.

След две години тишина Скорсезе се завръща на голям екран с „Мълчание“ – един проект, който иска да направи от много години. История за безпрецедентната, безкористна вяра и религията, както той я разбира. Защото религията и вярата имат много малко общо. И „Мълчание“ е тук, за да разкаже това.

Адаптация по романа на японеца Шюсако Ендо „Мълчание“ е трудна, бавна, тъжна и мълчалива история. Тя подлага на съмнение и дълги и мъчителни изпитания най-фундаменталните въпроси и чувства заложени в човека.

Тишина ли е Бог? Ако Него изобщо го има. Защо остава мълчалив, дори когато ти говориш с него? Трябва ли да продължиш да го търсиш и да вярваш, дори когато той не ти отговаря със същото? „Am I just praying to silence?“ е основният мотив загнезден в тази тъжна приказка за божественото и отвъд него. И отговорът на всички тези въпроси е „да“.

Религията, вярата и изпитанията, които идват след като се отдадеш на тях, са теми, които вълнуват Скорсезе и той често ги прокарва по един или друг начин във филмите си. Понякога го прави директно, взима религията, чопли я, унищожава я, показва най-лошото й, най-хубавото й и накрая оставя зрителят да реши сам за себе си. Като в „Последното изкушение на Христос“.

Религията според Скорсезе е много по-многопластова и интересна, отколкото според църквата, която винаги се опитва да ни я пробуда с една по-ведра, но някак назидателна страна. Вярата от друга страна е нещо, което всички ние носим в себе си. Тя е заложена в ДНК-то ни и само ние можем да изберем как и накъде да я насочим. Да вярваме или не изобщо не е въпросът! Въпросът е „в какво“?

В този ред на мисли „Мълчание“ е някак задължителен за гледане, защото е кино в чист вид, защото е по една от любимите теми на своя режисьор и защото ще подложи на изпитание и вас, като зрители.

По повод премиерата на „Мълчание“, която е на 14.01. в зала 1 на НДК, като част от програмата на „Киномания“, ние се обръщаме към Мартин Скорсезе и аплодираме неговото величие на голям екран. Защото този дребен мъж с проблемен, странен и динамичен живот е създал повече кино, отколкото някои хора ще успеят да видят в живота си.

Вие се подгответе за „Мълчание“, а дотогава 10 от най-добрите заглавия на маестро Скорсезе са от нас за вас. В галерията горе. Наздраве!

 
 

Колко струва откраднатата ви самоличност в интернет

| от chronicle.bg |

Към 20 долара. Десетки милиони хора губят личната си информация през последните години. Но какво се случва след това? Голяма част от тази информация излиза за продан по тъмните кътчета на интернет, по-известни като dark web.

Според това дали към информацията за човека има и данни за кредитната му карта, цените могат да варират от под 1 долар до около 459 долара. Средната цена е 21,35 долара. Както и в стандартния легален интернет пазар, цената на стоката зависи от фактори като качество, надеждност и репутацията на продавача.

Един от продавачите, който предлага открадната информация за 454,05 долара, обяснява цената с думите: „Това са данни изключително на личности с добро кредитно досие (над 720 точки). Можете да ги ползвате, за да си купите кола, къща или каквото си искате. Профилите идват с пълно име, адрес, цялата информация за кредитната карта. Можете да ги ползвате за колкото си време искате.“ Друга скъпа информация (248, 22 долара) е на карта с 10 000 долара лимит.

Евтини карти (2 долара) се продават, когато информацията им може да е оскъдна или невалидна по някакъв начин. „Те са за хора, които имат допълнителен вътрешен достъп до банкова информация“, споделя един от продавачите.

Сайтовете за продажба на самоличности си имат система за навигация и опции като нормален сайт. Трудно е обаче да се прецени качеството на стоката. Понякога продавачите казват откъде са вземи акаунтите, на коя банка са и т.н. Това в никакъв случай не означава, че няма да ви измамят с невалидна или измислена информация.

„Бизнесът с откраднати самоличности може да е много печеливш“, казва Хю Мин Го от Виетнам, който беше осъден през 2015 година на 13 години затвор за подобна измама с 200 милиона открадната профила. Обвинението твърди, че така той е спечелил над 1 900 000 долара.

Дори когато сайтовете за продажба на подобна информация се закрият, на тяхно място се появяват нови.

 

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.