Френският посланик: Структурaтa нa новия кабинет ме безпокои

| от |

„Структурaтa нa новото прaвителство мaлко ме безпокои. Твърде много министри отговaрят зa европейските въпроси“. Това зaяви френският послaник Ксaвие Лaпер дьо Кaбaн по време нa конференция, посветенa нa предизвикaтелствaтa и възможностите пред бългaрското председaтелство нa Съветa нa ЕС.

Стрaнaтa ни трябвa дa поеме ротaционното председaтелство нa съюзa във вторaтa половинa нa 2018 годинa. В моментa зa европейските въпроси отговaря министърът нa външните рaботи, вицепремиерът, отговaрящ зa координaциятa нa европейските политики, вицепремиерът по европейските фондове и вицепремиерът по въпросите нa държaвнaтa aдминистрaция, който отговaря зa обучениятa и нaзнaчениятa в публичния сектор, коментирa френския послaник, цитиран от Нова тв.

Според Ксaвие Лaпер дьо Кaбaн е от първостепенно знaчение много бързо дa бъдaт определени отговорностите във връзкa с подготовкaтa нa Бългaрия зa председaтелството нa ЕС.

„Моятa стрaнa е нa рaзположение нa бългaрските влaсти, зa дa им помогне дa оргaнизирaт председaтелството. Зa предпочитaне е дa не прaвите неформaлни срещи в провинциятa. Трябвa дa рaзполaгaте с компетентни служители, добре зaпознaти с процедурите и общностните въпроси“ препоръчa френският послaник и подчертa, че пaртиите не трябвa дa гледaт нa aдминистрaциятa кaто нa неформaлен сбор от послушни чиновници. /БГНЕС

 
 

„Туин Пийкс”: Агент Купър, това ти ли си?

| от chronicle.bg |

След като наскоро разбрахме коя е датата, на която „Туин Пийкс” се завръща, вече можем да погледнем и към още едно много очаквано завръщане. Как изглежда агент Дейл Купър днес?

И Дейвид Линч, и Марк Фрост мълчат за това, което ни очаква в новите епизоди.

Голяма част от звездите в оригиналните епизоди се завръщат, с изключение на Джоан Чен, Лара Флин Бойл, Пайпър Лори, Майкъл Онткийн и Ерик Да Ре.

Новият сезон започва на 21 май с двучасов епизод. Предлагаме ви тийзър, с който да надникнем към това, което ни очаква.

 
 

Най-известният човек в телефона на…Никола Крумов

| от chronicle.bg |

774

 

 

Ако имате Facebook, значи ви е познато името на Никола Крумов. Това е онзи забавен човек, който е способен да ви разкаже за любимата си по такъв начин, че да не можете да спрете да четете.

Той определя себе си като 30 и няколко годишен мъж от северозападните села, четвъртият най-умен на своята улица. Външно прилича на Джордж Клуни, но без лицето и тялото. Вътрешно прилича на елен. Книгата му „Дневникът на панелните блокове“ през 2015 година и отбеляза рекордни продажби още преди появата си.

Той е вторият участник в технологичния експеримент на Chronicle в партньорство със Samsung България.

Кой е последният набран номер в телефона ти?

Аз се обаждам само майка си, защото нямам ваучер. Последно ме е набирала английската кралица Елизабет II – Нейно Превъзходителство имаше казус с киселото си зеле, но успях да разреша проблема (не го беше пресякла навреме).

Най-известният човек в телефонния ти указател?

Джорж Клуни. С него сме братя близнаци от различни майки и други бащи, като той е по-възрастен от мен, поради простата причина, че моята майка беше бремена с мен 16 години. Всъщност приличам повече на неговата, ако си я представите с брада. С Джо се чуваме често – помагам му за кариерата (брат брата не храни, но тежко му, който го няма).

За какво най-често използваш мобилния си телефон?

За да увъртам пред любимата. Звъни ми през час, защото ме обичала – аз я обичам и без да я слушам. Даже я обичам и без да я виждам, но няма как – налага се.

Как реагираш, когато го забравиш вкъщи?

За цялото си житие, съм забравял телефона си само един път.  Беше ранна пролет, около 3 сутринта, свърши ми бирата. Взех точно пари и тръгнах към денонощния. За нещастие и ключовете ми били забравени, а вратата на входа е автоматична и долните звънци не работят. С две кучета спахме във високите треви до блока.

Приложението, без което не можеш?

Не знам баш за какво ме питате, но вкъщи най-често си прилагаме ракия със салата.

Коя е твоята социална медия?

Във Фейсбук публикувам лични истории. Разказвам битови случки с мен, годеницата ми Нора и котката Ивелина.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

„Manifesto“, където Бланшет играе 13 роли

| от chronicle.bg |

Германският художник Джулиан Розефелд показва трейлъра на „Manifesto“ – филм, в които Кейт Бланшет играе 13 различни роли.

Първоначално пуснат като видео инсталация в Australian Centre for the Moving Image в Мелбърн, „Manifesto“ е преправен в пълнометражен игрален филм. Трейлърът ни показва Бланшет в няколко от всичките й персонажи.

Премиерата на филма е по-късно този месец на Sundance Film Festival. В оригиналния синопсис пише, че Росефелд поставя „Бланшет в ежедневния свят – на домакиня, на работник във фабрика или на новинар – докато цитира думи, които са вдъхновили цели движения в изкуството“. И добавя: „Manifesto“ е забавен, а в същото време изисква от нас да се питаме дали тези страстни твърдения все още са верни и вдъхновяващи“.