„Франция жестикулира, но нищо не казва“

| от |

Иран, Сирия, Русия, Газа – френската дипломация изглежда се е прикачила на буксир към американските неоконсерватори. Необмисленото реагиране на събития, широко отразявани в медиите, я води към военни намеси и морализаторски проповеди. Доминик дьо Вилпен, който вдъхнови съпротивата на Франция срещу войната в Ирак, се противопоставя на тази обща ориентация и предлага друга линия.

ФРАНЦИЯ губи самочувствие. Изкушена е да се откаже от външната си политика на независимост, влияние и балансираност, олицетворявана от голизма. За сметка на това постепенно възприема линия на милитаризъм, морализаторство и оксидентализъм (прозападност).

Милитаризъм, не толкова защото Франция зачестява интервенциите (в Либия, в Мали, в Централноафриканската република или в Ирак) – първата ѝ реакция може да е основателна, а главно защото се нарежда на първа линия, понякога дори сама, без реална стратегия. Прекалено често само за няколко часа чувството за безпомощност отстъпва със странно единодушие пред илюзията за победа. Медийната логика подменя непоносимите образи на жестокостта с картини от войната като спектакъл.

Моралът служи за оправдание. Инструментариумът за реагиране при криза се свежда до триптиха „осъждане – санкции – изключване“. Моралът служи за запълване на празнотата, оставена от дипломацията, която в условията на публичност и демокрация е затруднена да следва държавните съображения и да опазва държавната тайна и висшите интереси на нацията. Ние говорим единствено със себеподобни и отхвърляме всички останали – като Иран и Русия – с риск да влезем в спиралата на изолация и да залитнем към авторитаризъм.

Прозападната ориентация служи за основа на морализаторството. Тя подронва френската изключителност. Немалко французи сякаш вече се изживяват като авангард на западаща цивилизация, доброволно застанали до Съединените щати, „лидера на свободния свят“, дотолкова, че дори отстъпват от собствените си желания.

Всъщност сме свидетели на едно връщане към времето на Ги Моле, към суецката експедиция и равняването по атлантизма. Своеобразно продължение на политиката на Третата република във Фашода или на Втората империя в Мексико или Крим [1]. Всеки исторически период има своите илюзии и шумотевица, прикриващи едно дълбоко мълчание. Франция жестикулира, но нищо не казва. Това много не зависи от управляващите, тъй като преувеличението е симптом за моменти на екзистенциална неувереност и преминаване в защитна позиция – както при унижението от загубата на Елзас и Лотарингия през 1870 г. и нестабилността на младата република; при разгрома през 1940 г. и трудния процес на деколонизация. Изострената сетивност на Франция я кара постоянно да свързва световните терзания със собствените си трудности.

Днес колективната драма е страхът от глобализацията. Франция е неуверена, защото се чувства немощна. Европейската интеграция налага да се преосмисли националният суверенитет. Глобализацията лишава пропитата от колбертизъм държава от икономическите ѝ лостове. Медийната демокрация води към инертност, оформяне на лобита и безплодно редуване на правителства.

Огнищата на кризите са част от жаравата на идентичността

ФРАНЦИЯ е неуверена, защото се променя, но не може да управлява преобразуванията си. Заличаването на колективните семейни, религиозни или обществени рамки под напора на индивидуализма и потребителската логика преобрази начините на живот за едва четиридесет години. Трансформирано от миграциите, населението на Франция отразява днес цялото разнообразие на света, включително на конфликтите му.

Франция е неуверена, защото собственото ѝ минало ѝ тежи в днешния обновен свят. Културното наследство, с което тъй много се гордее, я обездвижва, а спомени, от които се срамува (робството, колонизацията, колаборацията с нацистите) ѝ създават чувството, че може да бъде мразена.

Драмата се задълбочава и поради факта, че световните промени ожесточават стремежите, свързани с идентичността, поставят на изпитание ролята на всеки отделен индивид.

Преминаването към многополюсен свят е съпроводено със стремеж за утвърждаване на нови велики сили. А те най-често са стари унизени нации, решени да не отстъпят нищо, като Китай – по отношение на териториалните си конфликти в Китайско море, Русия – по отношение на Източна Украйна и остатъците от СССР, или пък Индия – по отношение на Кашмир.

Цифровата глобализация увеличава взаимодействието и взаимната зависимост, размива националните държави и ги прави подвластни на расови, религиозни, езикови и родови психози, като ислямизма, европейския популизъм, китайския или японския ултранационализъм и рускоезичния сепаратизъм в Украйна. Фалиралите или заплашени от имплозия държави, като Либия, Ирак, Сирия, се множат от Сахел до Югоизточна Азия. Тази жарава на идентичността свързва огнищата на криза във всеобщ протест срещу един ред, схващан като западен.

Същевременно обезсилването на суверенитета – стожер на идентичността на държавите, подрива международното право. В името на моралното право, като се почне от отговорността за защита на населението и се стигне до смяна на режима, американската едностранчивост се самоосвободи през 2003 г. от нуждата да спазва правото. Русия направи нова стъпка в същата посока в Крим, в името на самоопределението на народите в Украйна.

На всичкото отгоре суверенните държави не съумяват сами да овладеят играта. По различни поводи те са поставяни на изпитание от гигантски световни компании, способни да определят норми за интернет или за финансите, от неправителствени организации (НПО), от организирани престъпни групи или от трансгранични активисти като „Уикилийкс“ или „Грийнпийс“. В резултат на това се озоваваме в един непредвидим свят без правила. В него върховенството принадлежи на действащи лица, които чрез двойна игра, с помощта на конспирации или дори обхванати от яростна лудост, могат във всеки момент да преобърнат масата. Налага се да променим начина, по който се възприемаме, и да се освободим от страха, който ни кара да се затваряме в себе си. Да обърнем Франция към света. Нека престанем да се взираме в ранга си на постоянен член на Съвета за сигурност и държава с ядрено въоръжение и да засилим ролята си на рупор, посредник при кризи, да поощряваме диалога. Нашата идентичност не е в опазването на установения ред, а в ясното съзнание за необходимостта да се изгради универсална общност, в която всеки отделен живот има значение.

Нашето богатство е отварянето ни към света, т.е. франкофонията, приносът на отвъдморските територии, Европа, културата. Това означава да преосмислим външната си политика, като я превърнем в дипломация на народите, която плете връзки и мрежи чрез местните общности, учебните институции, мозъчните тръстове и сдруженията, една демократична дипломация, която балансира отношенията между държавите и народите. Дипломация, способна да пуска корени в междинните пространства в света.

В центъра на дейността ни следва да поставим кризите. Да реагираш, не е достатъчно. При задълбочаващите се кризи – от опасността за трета Интифада до цикличното подновяване на пожара в Украйна, ние трябва да лекуваме политическите причини, които често се забравят. Например, мястото на туарегите в Мали или на сунитите в Ирак.

За да се скъса с преобладаващия „рефлекс на Павлов“, напълно предвидим и лишен от проницателност, са необходими методика и принципи: да се спазват международните правни норми, макар те да са разочароващи; да се употребява сила само в краен случай; предимство при вземането на решения да имат регионалните фактори. Ключът е да се дава приоритет на политиката. Това предполага диалог, включително с действащи лица, които не одобряваме. И всеки процес да започва с фиксиран график за постоянни контакти и етапи, за да се постигне компромис. Френската специфика в този свят, който най-често мисли само в сегашно време, е да се отчитат също така историята, географията и културата.

Например, в Ирак и Сирия организацията „Ислямска държава“ се изявява като опортюнистичен актьор с тоталитарен стил, който се възползва от обстоятелството, че сунитите са тероризирани от шиитските милиции. Тя търси своята легитимация, представя се като опора на слабия срещу по-силния, заделя парчета от разпокъсаната територия на Близкия изток и използва исляма като инструмент за това. При това положение „борбата срещу тероризма“ е голяма грешка. Тя легитимира „Ислямска държава“, като ѝ придава световна популярност, солидаризира сунитското население около нея и освобождава от отговорност отдадените на своите задни мисли държави в региона – от Анкара до Риад.

Необходима е дългосрочна стратегия, която да задуши финансово „Ислямска държава“, като я лиши от приходите от петрол, контрабанда и субсидии, идващи от Персийския залив. Да я задуши териториално, като спре експанзията ѝ, предоставяйки въздушна подкрепа за иракските и сирийските кюрди, за йорданците и ливанците. И най-вече да я задуши политически, като я лиши от подкрепа. За Ирак това означава не само правителство на националното единство, а и конституционни промени, за да се осигури по-широко участие на сунитите в администрацията и армията. За Сирия – да се сложи край на гражданската война, превърнала се в стълкновение между чудовища, да се заложи на поетапен политически преход, подкрепен със сериозни гаранции на международната общност и мироопазващи сили. Ключ към подобно решение би била една регионална конференция с участието на Иран, монархиите от Персийския залив и Русия.

Преговорите за неразпространение на ядреното оръжие в Иран се намират в ключов момент. В периода 2003-2005 г. заедно с Обединеното кралство и Германия бяхме постигнали единственото значително споразумение на този стадий. Временното споразумение от ноември и продължението му бяха положителен знак. В момента трудно би могло да се стигне до окончателно споразумение, както поради надмощието на републиканците в американския Конгрес и ситуацията в Близкия изток след провала на САЩ в региона, така и поради здравословното състояние на върховния водач Али Хаменей. Въпреки това техническите основи за споразумение съществуват – по въпроса за реактора в Арак и за броя центрофуги, които Иран може да въведе в експлоатация. Прекъсването на преговорите би създало голяма опасност, тъй като Иран е неотменим партньор за регионалното равновесие. Наложително е да се намери подобаващо място за тази хилядолетна цивилизация, мост между народите.

Третата голяма криза е в Украйна – разделен народ и почти фалирала държава, която зависи от Русия за снабдяването с газ и от Европа за търговията си. Какво представляваше Евромайданът [2]? Преди всичко народно негодувание срещу корумпираните елити, икономическия упадък и неефикасната администрация. Сближаването с Европа обещаваше национално възстановяване, а не отхвърляне на Русия. Не беше обаче отчетено подозрението, създадено между Запада и Русия по време на „Оранжевата революция“ през 2004 г. и „газовата война“ през 2009 г. и изострено от играта на САЩ и разногласията между европейците. За една империя, унизена след разпадането на СССР и търсеща символичен реванш, споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз, което беше зле представено и съпроводено от опасения за експанзия на НАТО, създаде неприемлива ситуация. Украйна е прекалено важна, за да се превърне в замразен конфликт. Единственият ни изход днес, както наскоро казах на президента Владимир Путин, е да възстановим диалога. Да се създаде трайна контактна група, съставена от Украйна, Русия, Ваймарския триъгълник (Германия, Франция, Полша), Обединеното кралство и Съединените щати, с цел да се проведат цялостни и поетапни преговори, както за конституционна реформа в Украйна, така и за военния ѝ неутралитет, икономическия ѝ подем, административното и съдебното ѝ възстановяване.

Да се освободим от неувереността чрез действия

НУЖНО е също да си изградим представа за ключовите зони на утрешния свят.

Близкият изток преживява от близо тридесет години историческа криза на модернизация. При нея в конфликт влизат светските националисти, продукт на деколонизацията, ислямистите, отхвърлящи западната модерност, и най-сетне младежта от средните класи, която се стреми към демократични свободи, равни възможности и отваряне към света. Европа и Близкият изток са два огледални свята, свикнали да се определят спрямо Другия и предопределени да живеят с Другия. Европа обаче, със своята непоследователност, влоши ситуацията в Северна Африка и Близкия изток. Тя ту подкрепяше революционерите от „арабската пролет“, ту поради страх от ислямистите се осланяше на авторитарни режими. Преходът може да бъде само продължителен и болезнен. Той изисква икономическа и политическа подкрепа от Европа, а не неспазените обещания за партньорство, дадени в Довил [3]. За Франция предизвикателството е огромно предвид големия брой нейни граждани, произхождащи от Северна Африка, и болезнените спомени от войната в Алжир.

Не можем да присъстваме безмълвни на постоянното загниване на израело- палестинския конфликт, който прояжда целия регион. В продължение на двадесет години международната общност грижливо и на всяка цена поддържаше фикцията, че се водят преговори около решението за две държави, а то все повече да се отдалечаваше като идея и реалност, под ударите на тероризма и заселничката дейност. Днес, след силните бомбардировки над Газа, извършени от израелската армия през лятото на 2014 г., дойде време международната общност да заеме позиция, с която да е в състояние да наложи мир. Това може да стане чрез приемане на Палестина като член на Международния наказателен съд, чрез признаване на държавата Палестина за пълноправен член на Организацията на обединените нации (ООН) и още повече чрез план за мир, наложен на страните на базата на Споразуменията от Осло, с участието на международни административни органи и мироопазващи сили.

За Франция Африка е второто ключово пространство на утрешния ден, дори само ако погледнем демографията и младостта на населението ѝ, което през 2050 г. ще достигне два милиарда души, от тях голям брой са франкофони. Континентът е и зоната с най-голям стопански растеж в света. Тепърва трябва да се изграждат условия за ефикасно взаимно развитие и партньорство, основано на регионалните организации и на най-стабилните държави. Вместо това ние оставяме други държави да участват в икономическия подем на континента, а същевременно водим двусмислена политика на военна интервенция по всички направления. И тук, както другаде, трябва да кажем: „Първо политиката“. Както постъпихме с Жак Ширак по отношение на Кот д’Ивоар със споразуменията от Маркуси – нужно е да насърчаваме правителства на националното единство, конституционните гаранции за малцинствата и политическата опозиция, да осигуряваме конкретна финансова и експертна помощ за ефикасно управление на държавите.

Третото пространство е Азия, защото там се очертава бъдещата стратегическа конфронтация между САЩ и Китай, макар и смекчена от взаимната им икономическа зависимост. Търговският сблъсък между Големия трансатлантически пазар, който се оформя около САЩ, и Всеобхватното регионално икономическо партньорство (RCEP) около Китай мобилизира близо половината от населението и търговията в света [4]. Двете велики сили си съперничат чрез стратегия за отбиване и отбягване на ударите, американската „огърлица от перли“ срещу морския път на коприната, предлаган от Си Цзинпин. Към това се добавят нерешени регионални конфликти с Япония, породени от болезнени спомени и от развихрения национализъм на един режим, загрижен за единството в условията на забавен растеж. Благодарение на възстановяването на дипломатическите отношения с Пекин, осъществено от генерал Де Гол през 1964 г., Франция все още има някакъв ореол, но за колко време? И в този случай страната трябва да съумее да избегне коловоза на САЩ. Нека се възползваме от развитието на Китай, който се отваря към света и се стреми да поеме повече отговорности – по кризата с еболата, климатичните предизвикателства, сътрудничеството срещу тероризма.

Как да вдъхнем плът и кръв на външната си политика? В живота на нациите, както и в живота на отделния човек, въпросът „Кой съм?“ е най-потискащият, когато не знаеш какво да правиш. Само чрез действия ще преодолеем неувереността.

Вместо да фантазираме за миналото, нека бъдем изцяло каквито сме – една демокрация в свят, където демокрацията е все по-малко очевидна; европейска страна в една Европа, все по-малко уверена в своята съдба; една универсална култура в свят, загубил ключовете към универсалността. В сърцевината на френската съдба е идеята за прогрес. Във Франция два века преминаха в изобретения, открития, различни начинания, изработен беше социален модел, непрестанно обогатяван от Националния съвет на Съпротивата насам. Прогресът е душата на нашата представа за културата, от Кондорсе до Малро, като се мине през Юго – въплътен в представа за усъвършенстване на човечеството чрез напредък в изкуството и науката. За нас, страна на историята и надеждата, да вярваме в прогреса, означава да отхвърлим установения ред и безплодното безредие.

Не е изненадващо, че Франция изпитва съмнения, защото в цял свят технологичният прогрес постави прогреса на материалното по-високо от прогреса на хората. Културата вече е или наследство, или стока, благоденствието е икономическа принуда, а либералната демокрация изпълва хоризонта.

Нека преоткрием пътя на прогреса, в нас и извън нас.

Най-напред прогреса на европейската идея. Щом престане да напредва, Европа пропада. Днес тя е спряла да се разширява и да се задълбочава. Кризата на еврото я руши. Затяга границите си, обезпокоена от нестабилни или авторитарни съседи. Народите отхвърлят брюкселските правила поради липса на достатъчно демократично одобрение. Връзката, изградена след войната, с малката Германия на Бон, не може да е същата, както с една Германия, обединена и укрепнала от собствената си икономическа мощ и от разширението на Европейския съюз на изток. Германия, която се е превърнала вече в естествен център на европейското икономическо пространство, не желае да поеме политическото му ръководство. Отдавна предлагам един основополагащ договор за френско-германски съюз, който да сближи политиката, институциите и законодателството. Да започнем с единен пазар на труда и обучението, към който впоследствие могат да се присъединят и други страни. Той би образувал ядрото на една Европа, съставена от няколко кръга с различно ниво на интеграция – еврозона, Европейски съюз, широк паневропейски полюс, в който заедно с Европа да са Русия, Турция, Северна Африка – за да имаме общо по-голяма тежест в многополюсния свят.

Европа разполага с ключ за излизане от дефлационната спирала. Условието е Европейската централна банка (ЕЦБ) да се придържа към една целенасочена политика, Германия да извърши ревалоризация на заплатите и да бъде приложен европейски план за инвестиции в производствената сфера, инфраструктурите и нововъведенията. Наложителна е хармонизация на фискалната политика, главно на корпоративния данък, и на социалната политика – необходима е застраховка срещу безработица на младите активни граждани, валидна за цялата общност. Създаването на европейски университети във всяка от държавите членки би позволило постепенно да се уеднаквят университетските системи. И накрая, пълната отчетност на Комисията пред Европейския парламент и избирането на председателя на Европейския съвет с всеобщо пряко гласуване ще са залог за демокрацията в Европа.

Не можем да имаме тежест в света на гигантите, ако не разполагаме с обща външна и отбранителна политика. В областта на отбраната трябва да има прагматичен напредък – да се създаде централизирана система за покупка на оръжия и общ генерален щаб. Това са условия за нашата независимост спрямо САЩ, чиито интереси, с тяхната „азиатска ос“, все повече се разминават с нашите. НАТО е пречка. Аз бях против връщането на Франция в обединеното командване [5]. Но след като е невъзможно това решение да бъде променено, без да се създаде впечатление, че Франция подскача от крак на крак, нека поставим условията си – да се балансира тежестта на Европа и на Северна Америка, да се разпределят справедливо длъжностите, да се даде предимство на отбранителните функции на пакта.

Остава едно съдбовно предизвикателство – да се изобрети дипломацията на демократичния век. Защото демокрацията е едновременно оспорвана и безсилна. Тя е оспорвана от възникването на една световна олигархия, откъсната от народите, и от възхода на еднолични авторитарни режими, предлагащи национално убежище в условията на глобализация, както става в Русия, Китай и дори в Турция на Реджеп Таип Ердоган. Демокрацията е безсилна във външната си дейност, защото редуването на правителства с различна политическа ориентация и тежестта на общественото мнение превръщат нашите демокрации в страни с краткосрочни решения, непостоянна политика и морализаторско поведение. Тя е безсилна и отвътре, защото страните са сковани и често са подчинени на парите и потеклото. По тази причина демокрацията не изглежда нито жизнена, нито щедра. През 1989 г. западните демокрации изпаднаха в двойна заблуда. Те помислиха, че са спечелили Студената война, докато победата бе дело на дисидентите, които я извоюваха, като изчакаха износването на режимите. Помислиха също, че са недостижими и заспаха на лаврите си, поради липсата на достоен съперник.

Новата демократична дипломация трябва да е преди всичко дипломация, която поема задълженията, произтичащи от привлекателността на нашите демокрации, по-специално европейските. Нека видим картата от последните години. Движенията „Възмутените“, „Окупирай Уолстрийт“, „пролетите“ се развихриха по целия свят като последица от подема на средните класи и шока на икономическата криза, но те доведоха до падане на правителства и режими само в определен кръг страни, съседни на Европа. Това не е случайност, а белег за влиянието на Европа, макар и неволно, и също така свидетелство за безсилието на европейците да съпътстват и канализират демократичните промени до границите си. Защо възмущението да е само за другите, защо тъй малко се държи сметка за демократичните искания тук? Можем да извлечем извода, че нашият пример тежи повече, отколкото уроците по морал. За демокрацията на изток в Европа ние ще направим повече чрез „Остполитик“, основана на диалога, отварянето и примера на нашите демокрации, отколкото чрез логиката на студената война, която обслужва единствено американските интереси.

Дипломацията в епохата на демокрацията изисква нови средства. Понеже не може да действа в условия на секретност и по логиката на интересите, тя трябва да приеме натиска на общественото мнение за сила, докато днес той минава за слабост. Нужно е да се обогати дипломацията между народите, за да се вдъхне нов живот на външната политика, често свеждана днес до занимание за президенти. Нека ѝ дадем повече сила и единство посредством Съвета за национална сигурност, който да мобилизира и координира всички действащи лица. Става дума за нашето колективно бъдеще, ето защо са необходими постоянни национални и плуралистични дебати. Нашият национален живот протича в света, в условията на икономическо възстановяване и на необходимата „реглобализация“ на една Франция, която губи икономическата си мощ, конкурентоспособност и увереност в своите сили. Да определим посоката, след което да впрегнем за изпълнението на тази задача всички наши предимства: нашия качествен дипломатически персонал, нашите гимназии, университети и висши институти, нашия социален модел. Нека бъдем верни на специфичния си гений, на френската фабрична марка: по отношение на кризите и мира – Франция като страна посредник, която улеснява и успокоява диалога; по отношение на представата ни за човека – Франция като страна на икономическо новаторство, на обществено и гражданско развитие в образованието и здравеопазването; Франция като страна на културата и на отварянето към света.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Кучетата „се заразяват“ от лошото настроение на собствениците си

| от chronicle.bg, по БТА |

Учени от университета по ветеринарна медицина във Виена установиха, че кучетата „се заразяват“ от емоционални звуци, които чуват от хора или свои събратя.

Емоционалното заразяване е основен компонент на съчувствието. То е характерно за различни животински видове – от примати до гризачи.

Учените са работили с 53 възрастни кучета от различни породи и собствениците им. Те са направили експеримента в две стаи – едната с високоговорител, скрит в дървена кутия. По него пускали различни аудиостимули. За позитивен човешки звук използвали смях, а за негативен – плач. За кучешки звуци използвали игрив лай и вой от изолация. Контролно ветеринарите пускали и неемоционални звуци – говор, дъжд, ромон на листа.

Сравнявайки позитивни и негативни звуци на кучета и хора, участвалите в експериментите животни са показали с поведението си силна реакция и негативно емоционално състояние, след като са чули негативните звуци. Те са реагирали най-остро с вцепеняване на нещастието на събратята си

 
 

От малкия Жак до големия Превер

| от Спонсорирано съдържание |

На 04.02.1900 г. някъде в близост до Париж се ражда великият Жак Превер. Бащата на малкия Жак работи в централен офис за бедните в Париж (office central des pauvres de Paris).

Често хваща сина си за ръка и го повежда по малките крайни улички на Париж. Така у младия поет назрява усещането за любов към малкия периферен Париж, който по късно ще бъде увековечен в безкрайността на красивото слово.

Освен перифериите на града, бащата на Превер показва на момчето си и новия и вълнуващ свят на театъра и киното. Изкуствата, които ще пленят и стимулират ума му. След години Превер ще каже, че е горд, че е получил образованието си по тротоарите на Париж.

93e6aab501faa79df70ef14cb9391458

Годините на любов към изкуството и литературата превръщат малкия Жак в големия Превер. Квартирата му в Монпарнас бързо се обособява като своеобразно средище на млади, пламтящи и бунтарски настроени литератори. На 25 годишна възраст поетът влиза в т.нар. „група на сюрреалистите“. И това се оказва началото на един дълъг и пищен творчески път, който ще промени изцяло нюансите на френската литература, кино, театър.

Поезията на Превер безспорно се отличава със семплота и нежност на словото. С тихи малки думи той така изящно подрежда хаотичния живот по шумните булеварди на Париж.

жак превер

„И ако говорим за характера на стиховете му, те наистина напомнят сивите врабци, без чието пърхане и цвъртене човек не може да си представи булевардите, кейовете и парковете на Париж. Но ако става дума за значението на поета, той съвсем не е дребно птиче и макар да е хвърчал винаги вън от купола на академичния елит, никога не е бил вън от въздуха на голямата френска култура.“

Валери Петров за поезията на Жак Превер

ОТЧАЯНИЕТО СЕДИ НА ЕДНА ПЕЙКА

В някакъв парк, на пейка
е седнал човек, който ви вика, когато минавате.
С очила, в сиви, изтъркани дрехи,
той пуши цигара, седи неподвижно.
Вика ви
или просто със знак ви кани да седнете.
Не, не трябва никой от вас да го гледа.
Не трябва никой от вас да го слуша.
Отминавайте този човек,
сякаш не сте го видели
и чули.
Минавайте, ускорявайте своите крачки.
Ако само погледнете в него,
ако само го чуете,
той ще направи знак
и нищо не би ви попречило вече
да спрете,
да седнете близко до него.
Тогава човекът се вглежда във вас и се усмихва,
а вие страдате страшно.
Той продължава да се усмихва
и вие почвате да се усмихвате
точно така,
както той се усмихва.
Колкото повече се усмихвате,
толкова повече страдате
страшно.
Колкото повече страдате,
толкова повече се усмихвате
неудържимо.
И си оставате там,
с вледенена усмивка
на пейката.
А покрай вас играят деца,
минувачи минават
спокойно,
и птици прелитат над вас
от дърво на дърво.
Но вие оставате там,
приковани на пейката.
И разбирате вие,
че никога вече не ще заиграете
като тези деца,
че никога вече няма спокойно да минете
ведно с минувачите,
никога вече не ще полетите
от дърво на дърво
като птиците.

Превод: Веселин Ханчев

 
 

Tesla с първа зарядна станция у нас

| от chronicle.bg |

Иновативната компания Tesla планира отварянето на първата си зарядна станция в България. Тя ще бъде разположена в Пловдив, става ясно от карта, публикувана на сайта на компанията. Към момента няма информация за датата, към която ще бъде изградена станцията.

Станциите в България е част от коридора, който Tesla изгражда за връзка между Западна Европа с Турция. Supercharger коридорът започва от Загреб и ще минава през България към Одрин.

На 24 април от компанията обявиха, че превръщат зареждането на автомобилите в дори по-голям приоритет, защото вярват, че е важно за тях и за мисията им зареждането да бъде удобно. По тази причина през 2017 година Tesla увеличава двойно мрежата си от зарядни станции, така че шофьорите да не трябва да чакат дълго за зареждане.

Според идеята използването на Sueprcharcher гарантира, че за 30-минутно зареждане ще имате достатъчно заряд, за да стигнете до дестинацията си или до следващата станция. Всички нови модели на Tesla – Model S и Model X, идват със стандартна Sueprcharcher технология. Благодарение на това зареждане, автомобилът може само за 30 минути да получи заряд до 120 kW, което се равнява на над 270 км разстояние.

Все пак най-удобният начин за зарежане е у дома – включвате колата си да се зарежда вечерта и до сутринта ще сте готови за пътуване.

 
 

Да свалиш близо 20 килограма заради рокля

| от chronicle.bg |

Свалянето на килограми винаги е предизвикателство. Работата с кратки срокове често означава йо-йо ефект и връщане на загубеното тегло. Има обаче и друг вариант – да се получи наистина.

Блеър Хелуик е поканена за шаферка на сватбата на своя приятелка. Събитието е през ноември 2016 година, а роклите за шаферките вече са поръчани още през май. Блеър си взима размер 10 и размер 12, но остава недоволна от начина, по който й стоят. Осъзнава обаче, че до ноември има шест месеца, в които може да направи промяна в живота си. Решава, че това е достатъчно време, което да посвети на свалянето на килограми. Така започва приключението.

Блеър работи в телевизията и чува за треньорката Кайра Стокс покрай работата си. Прави проучване на цените и преценява, че може да си позволи да се пробва. Започва да ходи при нея на тренировка всеки четвъртък сутрин в продължение на месец, преди да събере смелост да пробва по-интензивни тренировки. Първоначално й е ужасно трудно – с темпото на тренировката, скачането на въже се възприема за почивка. Но постепенно Блеър свиква в ритъма и задобрява – всяка тренировка е насочена към различна мускулна група, всеки път е изтощително, но получава уверенията на Кайра, че колкото повече тренира, толкова по-добре ще се справя.

С тренировките тя трупа увереност и започва да тренира по-често. Агресивният й подход към тренировките води до това, че започва да тренира 5-6 пъти седмично.

блеър халуик

В началото не променя особено хранителните си навици, само въвежда дребни промени,з а да се храни по-разумно. Започва деня си с протеинов шейк или овесени ядки. Обядът й е салата и чисти протеини. Опитва се да вкара повече протеини в първите си две хранения за деня, за да има повече енергия. Вечер често хапва зеленчуци и сьомга. Опитва се да избягва въглехидратите вечер, защото я карат да се чувства подута на следващия ден.
Сред важните решения, които взима, е да не съхранява сладки храни и джънк в дома си. Тя осъзнава, че ако няма вредна храна наблизо, няма желание да я консумира.

В един момент от диетата, когато вече е свалила доста килограми, кантарът забива на 64 килограма и тя не може да разбере защо не може да продължи да отслабва. Тогава си дава сметка, че в този период често й се налага да работи през уикендите от офиса, където компанията осигурява кетъринг – когато срещу теб стои десертът и те „гледа“, не можеш да кажеш „не“. Разчитайки на подкрепа от семейството, колегите си и приятелите, успява да направи необходимите промени, за да следва режима си.

Днес, когато вече е постигнала идеалните килограми, не иска да отслабва, а да задържи теглото си. Затова понякога си позволява да хапне хляб или пица, но в умерени количества.

А наградата за усилията е ясна – в рамките на шест месеца е отслабнала толкова, че от размер 10 да стане размер 4 и 17 килограма по-малко. Предстои й да бяга на маратон и е готова за всякакви предизвикателства. В крайна сметка шаферската рокля се оказва само повод да постигне много по-голяма промяна в живота си.

блеър халуик