Европа трябва да престане да се крие под завивките

| от |

Филип Стивънс, в. „Файненшъл таймс“

Светът е навлязъл в епоха на несигурност. Ако европейците имаха нужда от напомняне, това стана с ескалацията на насилието в Украйна. Европа е изправена пред избор: да се бори с предизвикателствата или да се скрие под юргана. Сигналите, които идват, не са много окуражаващи. Репресиите в Украйна бяха посрещнати с колебание в европейските столици. Последните решения за налагане на санкции срещу управляващите в Киев са закъснели.

7europ-map-eu

Лесният извод – аз самият съм го правил – е, че Европа възнамерява да се превърне в една по-голяма Швейцария. Политическата й енергия се изразходва при стабилизирането на еврото. Бъдещето предвещава бавен икономически растеж, фискални съкращения и още спорове за окончателната форма на паричния съюз. Колкото повече остаряват европейците, толкова по-малко склонни са да поемат рискове. Нямат нито желание, нито пари за авантюри в чужбина.

Ситуацията обаче започва да се променя. Бездействието крие собствени опасности. Дори германските политици, които по традиция не обичаха да насочват вниманието си към нещо друго освен ръста на продажбите на глобалните пазари, започват да го казват. На Мюнхенската конференция за сигурността тази година германският президент Йоахим Гаук смъмри сънародниците си, които се оправдават с историята, за да ограничават международните отговорности на Германия. За европейците големият геополитически факт на следващото десетилетие е оттеглянето на САЩ. То е колкото психологическо, толкова и физическо. Изтеглянето от Афганистан, фокусирането върху Азия и отказът от ангажимент в Сирия свидетелстват за намерението на Америка да свие хоризонта си. Администрацията на САЩ е решена занапред да преценява много по-внимателно от гледна точка на националния интерес преди да предприема действия зад граница. Европа ще трябва сама да се грижи за задния си двор.

Съседният на Европа регион е по-голям, отколкото обикновено се счита. До неотдавна ЕС определяше близката чужбина като бившите комунистически държави на изток и арабските държави в Южното Средиземноморие. Сега той усеща влиянието на вълненията в региони доста отвъд тези граници. Това заключение е добре обосновано в доклад, публикуван от ФРИДЕ, аналитичен център за външна политика в Мадрид. Динамиката на отношенията в близкото и недотам близко съседство на Европа и мощните механизми, чрез които несигурността и вълненията се разпространяват, изискват разширяване на дефиницията.

Северноафриканската пустиня някога беше бариера; появата на „Ленд крузър“-ите на „Тойота“ и на сателитата навигация я превърнаха в магистрала. Не може да бъде разбран Магреб, без да се направи връзка със Сахел или на отношенията на Европа с арабския свят, без поне да се спомене за Иран. Отношенията с Русия не могат да пренебрегнат Кавказ.

Според някои наблюдатели тези усложнения са основание за още по-дълбоко свиране под завивките. Но този избор е погрешен. Страните от ЕС са критично зависими от вноса на енергия. Според оценката на ФРИДЕ, съседският в по-широк план  регион на ЕС разполага с 60 процента от доказаните петролни резерви в света и с 80 процента от тези на природен газ. Европа не може да избегне плащането на цената за неконтролираната миграция, джихадисткия тероризъм и международната престъпност. Бившият испански министър и еврокомисар Педро Солбес, който сега оглавява ФРИДЕ, формулира това съвсем сбито: „За Европа вече не може да има дългосрочна сигурност и напредък, ако е обградена от конфликти, човешко страдание и несвободни режими.“

Някои неща Европа не може да направи. Тя може да предложи подкрепа и кураж за политическа реформа в Украйна, но не може да свали от власт спонсорираната от Русия клептокрация. Без участието на САЩ, тя не може да обърне военния баланс в Сирия. Всичко отвъд краткосрочните, бързи военни операции изисква американска логистика, разузнаване и целеполагане. Фактът, че Европа не може да свърши всичко, не бива да се възприема като оправдание за бездействие – това е естествената логика на разсъждение. Въпреки всичките си проблеми, Европа остава втория по богатство район в света. Тя има могъщи икономически, търговски, финансови и дипломатически мишци и сериозен военен капацитет. Съществуват възможности, които могат да бъдат използвани, както и рискове, които трябва да бъдат посрещнати. Африка често се разглежда като континент на провалени или крехки държави. Други гледни точки обаче виждат там струпване на млади, богати на ресурси нации, които с известна помощ биха могли почти да настигнат други икономики във възход. Казано по друг начин, Африка е огромен, потенциално разрастващ се пазар пред прага на Европа. Това, от което се нуждаят правителствата там, е яснота какво може да предложи Европа: търговия и инвестиции, финансови услуги, изграждане на управленски и институционен капацитет и понякога, относително умерена военна подкрепа, опит, или обучение.

Отсъствието на консенсус сред правителствата, които ревниво охраняват националните интереси и суверенитета на държавите си, изпразниха от съдържание т.нар. стратегически партньорства на ЕС с Москва и Пекин. На места като Африка, обаче, Европа може да мобилизира по-малки коалиции на желаещите да подкрепят затруднените правителства и регионални организации. Това вече се случва в Мали и в Централноафриканската република. Франция и Великобритания са явните лидери, но и други държави, толкова различни една от друга като Белгия, Полша и Естония също имат желание да поемат част от отговорността. След порицанието на Гаук тази седмица, станахме свидетели как Берлин се включи в нов френско-германски ангажимент за разширяване на външнополитическото сътрудничество.

Европа вече има постигнати успехи – например в прокарването на пътя към сериозни ядрени преговори с Иран, в стабилизирането на Балканите или в борбата с пиратите отвъд Африканския рог. Тя няма капацитет за големи военни операции, но може да действа като фактор за стабилност. И може би – отвреме-навреме все пак трябва да бъдем оптимисти – най-после е осъзнала, че когато си стиснем очите, светът не престава да съществува.

 
 

Toyota вече има над 10 милиона продажби на хибридни автомобили

| от chronicle.bg |

Автомобилният гигант Toyota официално съобщи, че към 31 януари е продала над 10 милиона хибридни автомобила.

„Когато представихме Prius, никой нямаше представа какво е това хибрид”, каза Такеши Учимада, председател на Съвета на директорите на Toyota.

„Тези, които го караха, бяха наричани гийкове и как ли не още. Днес, благодарение онези, които дадоха шанс на Prius, хибридните автомобили имат все по-нарастваща популярност, яхнали са вълната на успеха и вървят към установяването им като стандартна технология.”

Припомняме, че Toyota Prius е първата масово произвеждана хибридна електрическа кола, която се появи през 1997 година. Хибридът вече е на цели 20 години.

 
 

„За тялото и душата“ е най-добър филм на кинофестивала в Берлин

| от chronicle.bg |

Унгарската лента „За тялото и душата“ на режисьорката Илдико Енеди получи наградата за най-добър филм „Златна мечка“ на международния кинофестивал в Берлин, предадоха Франс прес и ДПА.

Церемонията по обявяването на победителите на тазгодишното издание на Берлиналето – един от най-престижните кинофестивали в света – се състоя тази вечер.

„За тялото и душата“ не бе смятан предварително за един от фаворитите за „Златна мечка“. Унгарският филм разказва за любовната история на мъж и жена в кланица в Будапеща. Те се желаят, но не могат да общуват, освен в съня, който и двамата сънуват. В съня мъжът се превъплъщава в елен, а жената – в кошута.

Първата лента на Илдико Енеди, „Моят 20-и век“, печели наградата за най-добър дебютен филм „Златна камера“ на кинофестивала в Кан през 1989 г.

Финландецът Аки Каурисмеки получи наградата „Сребърна мечка“ за най-добър режисьор за своя филм „Другата страна на надеждата“. Лентата разказва за сирийския бежанец Халед, озовал се пряко волята си в „сивата“ Финландия, и местен собственик на ресторант, разделен със съпругата си алкохоличка, който му идва на помощ.

Това е повече от добра утеха за Каурисмеки, чийто филм в подкрепа на мигрантите бе приет много добре от критиката и бе смятана за основен претендент за „Златна мечка“ наред с чилийския „Фантастична жена“.

Лентата на режисьора Себастиан Лелио повдига въпроса за равноправието на хората с нетрадиционна сексуална ориентация, разказвайки за транссексуална жена, която трябва да се пребори със загубата на своя партньор.

Миналата година наградата за най-добър филм на Берлиналето спечели „Огън в морето“ на италианеца Джанфранко Рози, който е в подкрепа на мигрантите.

Австриецът Георг Фридрих и южнокорейката Ким Мин-хи бяха удостоени с награда „Сребърна мечка“ съответно за най-добър актьор и актриса.

Фридрих бе отличен за ролята си във филма „Светли нощи“ на германския режисьор от турски произход Томас Арслан. Той играе ролята на баща, който се опитва да възстанови връзката си със своя син тийнейджър. Двамата поемат на пътешествие в Северна Норвегия, за да се преоткрият, след като почти не са общували помежду си.

Ким Мин-хи спечели „Сребърна мечка“ за най-добра актриса за ролята си във филма „Нощем на брега сама“ на южнокорейския режисьор Хон Сан-су.

Лентата разказва за жена, решила да си „почине“ от връзка. Героинята на Ким Мин-хи, една от водещите актриси в Южна Корея, се скита из северния пристанищен германски град Хамбург, търсейки смисъла на любовта.

Наградата „Сребърна мечка“ за най-добър документален филм спечели „Лов на духове“ на палестинеца Раед Андони. Лентата показва бивши затворници, които правят възстановка на случки в главния център за разпити в Израел.

 
 

Анджелина Джоли представи новия си филм

| от chronicle.bg, по БТА |

Анджелина Джоли направи премиерно представяне в Камбоджа на новия си филм в присъствието на краля на страната Нородом Сиамони, предадоха световните агенции.

Прожекцията на лентата „Първо убиха баща ми“ , която се фокусира върху геноцида на режима на Червените кхмери в периода 1975-1979 година, се състоя в древния храмов комплекс Ангкор Ват.

Филмът под режисурата на Анджелина Джоли е екранизация на едноименния роман на активистката за правата на човека Лунг Унг, в който тя си спомня за детските години и за преживения ужас по време на бруталния режим на Пол Пот. Тя е била петгодишна, когато неговите главорези нахлуват в камбоджанската столица Пном Пен. Момичето е изпратено в трудов лагер и преживява нечовешки страдания. При режима на Пол Пот е избито една четвърт от населението на Камбоджа.

Страната е близка до сърцето на Джоли. Тук тя засне филма си в периода 2015-2016 година, от тази държава е и осиновеният й син Мадокс, припомнят агенциите.

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.