„Европа търси талант“ или как не бива да се запълват висшите постове в ЕС

| от |

0000005858_w663

Пол Тейлър, Ройтерс

Ако „Европа търси талант“ беше телевизионно шоу, щяха да го свалят от екран още преди години като състезание без никаква тръпка, предвидено да възнаграждава посредствеността.

Малко неща могат да накарат Европейския съюз да изглежда по-непривлекателен за гражданите си и широкия свят, отколкото непрозрачния процес на запълване веднъж на пет години на висшите властови позиции в 28-членния блок.

Победителите се избират с пазарлъци късно пред нощта не толкова заради опита, управленските им умения и познания, а понеже никой не е достатъчно склонен да им наложи вето. В списъка се отбелязват правилните кутийки, а на журито се предлагат услуги в замяна на подкрепата за съответния кандидат.

28-те държавни и правителствени ръководители в ЕС, някои от които също може да се окажат кандидати, съставляват  журито по подбора.

Провалът им да постигнат пакетна сделка миналата седмица за това кой ще бъде новият ръководител на европейската дипломация, новият председател на Европейския съвет, който да ръководи срещите им и постоянният председател на съвета на финансовите министри на еврозоната, изглеждаше огромен, но не представлява катастрофа.

Лидерите отново ще опитат да вземат решение в края на август и тогава може би ще разполагат с по-добре квалифицирани кандидати.

Но първият опит привлече вниманието към някои от характеристиките на една потайна система, която отдава по-голямо значение на критерии като партийна принадлежност, равновесие между половете, баланс между влиянието на малките и големите страни и справедливото разпределение на местата между Севера, Юга, Изтока и Запада, отколкото на идеите или способностите.

След като опита да подпомогне сключването на такава сделка, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой отбеляза с разочарование, че всички тези фактори са много трудни за балансиране, когато има на разположение само два или три поста, а за постигането на консенсус са нужни 28 нации.

Срещата на върха не можа да постигне решение, тъй като Полша и балтийските държави искаха една от висшите позиции да бъде дадена на кандидат от бившите комунистически страни, които са членове на ЕС от вече десетилетие.

41-годишната италианска външна министърка Федерика Могерини, която заема поста едва от 4 месеца, изглеждаше, че се насочва към външнополитическата длъжност със силната подкрепа на социалистическия премиер Матео Ренци, до момента, когато източноевропейците издигнаха възражения, настоявайки, че й липсва опит и че тя е прекалено мека с Русия в контекста на украинската криза.

Освен младостта й, ключови предимства са, че тя е жена и е от левоцентристкото политическо пространство, което би балансирало избрания председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, който е мъж от център-дясното.

Прямата президентка на Литва Далия Грибаускайте обаче заяви, че няма да гласува за „прокремълски“ настроен кандидат.

Ренци беше толкова разочарован от проваления опит да превърне скорошната си победа на европейските избори във висша позиция за Италия, че предложи занапред Ван Ромпой да изпраща на лидерите SMS-и, ако не е възможна сделка, за да им спести разходите за път.

Датската премиерка, 47-годишната Хеле Торнинг-Шмит влезе в надпреварата като фаворит за наследник на Ван Ромпой, но Франция не беше доволна, че страната й не е член на еврозоната, където има 18 държави, а длъжността предвижда председателство на срещи на върха, посветени на паричния съюз.

При толкова непрозрачни критерии рано издигнатите фаворити често отпадат от надпреварата и по-късно в играта се появяват изненадващи претенденти, което не позволява да се отдели време за хладнокръвна оценка на пригодността им.

Изборът през 2009 г. на първия върховен представител на ЕС за външната политика, който трябваше да бъде и заместник-председател на ЕК и ръководител на зараждащата се Европейска служба за външно действие, представлява истинска карикатура на тези обрати.

Основната група лидери на ЕС тогава се съгласиха, че постът трябва да бъде даден на британец, надявайки се, че Лондон ще номинира тогавашния външен министър Дейвид Милибанд, който се радваше на уважението на своите колеги.

Но Милибанд предпочете да остане у дома, надявайки се да оглави Лейбъристката партия и постът беше даден в последната минута на Катрин Аштън, която тогава беше еврокомисар за търговията, но нямаше външнополитически опит.

Избягването на едно проблематично гласуване в парламента беше ключов фактор за избора й, тъй като тя беше член на Камарата на лордовете, неизбираемата горна камара на британския парламент.

Разочарован европейски дипломат тогава запита: „Ако отговорът е Катрин Аштън, какъв е бил въпросът?“

Срамежлива пред медиите, но осъзнаваща статуса си, Аштън положи усилия да добие авторитет сред големите външни министри на Европа – и изглежда успя. Един слаб неин наследник сега би им бил по-удобен.

Докато Аштън отбеляза някои успехи като посредничи за първото споразумение между Сърбия и Косово и водеше преговорите по временното ядрено споразумение между Иран и световните сили, критици твърдят, че тя прекалено често не успява да действа в съседните на Европа региони.

Никоя самоуважаваща се компания, публична администрация или благотворителна организация не би се захванала да назначава председателя, изпълнителния или финансовия си директор по начина, по който ЕС го прави.

Обявените кандидати са малко и не се предвиждат интервюта за работа или възможности за разискване на програма. Претендентите често са принудени да отричат интереса си към позицията, към която се стремят заради страх от политическо унижение у дома, ако бъдат отхвърлени.

Евроскептични политици твърдят, че се сключват задкулисни лични сделки като доказателство за „демократичния дефицит“ в Европа и за липсата на връзка между гласоподавателите и  европейските институции.

Но възможните алтернативи като например прякото избиране на личностите на висшите длъжности в ЕС или даването на пълна свобода на държавите членки в избора на председател, така че да се състави екип от изявени таланти, са неприемливи за 28-те национални правителства.

По ирония на съдбата, институцията, замислена да представлява общия европейски интерес, Европейската комисия, е последният бастион на суверенното равенство – всяка държава получава едно комисарско място.

Трудно е да си представим Германия или Франция – да не говорим за Великобритания – да позволят на председателя на Комисията да си избере, да речем един изтъкнат икономист, критично настроен към правителството или експерт по търговия от опозиционна партия, макар и гениален.

Предвид не най-добрия процес на назначения, цяло чудо е, че някои от висшите представители на ЕС се оказаха велики лидери.

Жак Делор, който беше алтернативна кандидатура през 1984 г., след като лидерите отхвърлиха друг французин, за когото се смяташе, че е твърде федерално ориентиран, беше най-ефективният ръководител на ЕС от създаването на Съюза.  По време на десетилетието, през което ръководеше Комисията, Делор изгради единния пазар и постави основите на единната валута евро.

След Делор, някои правителства тайничко се заклеха никога вече да не избират силна личност. Неговите наследници бяха избирани отчасти заради съгласието си да се съобразяват с големите държави членки. Самият Ван Ромпой се появи късно в надпреварата, след като кандидатурата на Тони Блеър за първи председател на Европейския съвет не беше приета.

Докато обичащият медийното внимание Блеър можеше да бъде внушителен играч на полето на външната политика и да кръстосва земното кълбо, скромният Ван Ромпой си стоеше през повечето време у дома, търпеливо изграждаше компромиси и удържа еврозоната единна по време на дълговата криза.

В крайна сметка, системата за избор в ЕС може би има някои предимства. /БТА/

 
 

„The OA“ е sci-fi приказка. А вие гледате ли го?

| от |

На 16 декември, докато хората са в трескава подготовка на истерията покрай предстоящите коледни празници и само чакат, за да изпратят 2016-а година на майната й, Netfix – новатори в правенето и пускането на добре телевизия – бълват цял сезон на най-новото си шоу – The OA.

The OA минава някак незабелязано за много хора. Дали е от идването на Коледа, или от голямата истерия, която другото шоу на канала Stranger Things предизвика, не е ясно. Но The OA остава леко в сянка. По-умните телевизионни маниаци обаче надушват като хрътки, когато нещо ще бъде добро, не просто защото е гледаемо, а защото съдържа в себе си онези бисери на телевизионния разказ, които някои сериали и поредици могат да донесат, и съответно The OA започва да набира своята малка, но вярна аудитория.

Близо месец след премиерата си шоуто, дело на Netflix и американската кукувица Брит Марлинг, която е създател, продуцент и основна актриса в него, бива подновено за втори сезон. Продължение, което всеки, който веднъж е дал шанс на The OA очаква с леко нетърпение, равносилно на сърбеж там, където не можеш да се почешеш в момента.

Историята в шоуто проследява младата откачалка Прери, която се завръща като някакво ненормално чудо в родния си дом, от който е изчезнала преди точно 7 години. При завръщането й се променят две неща – от сляпо момиче, тя се е превърнала напълно зряща жена и ако преди е изглеждала просто затворена в себе си, то сега е леко луда девойка, бълваща небивалици и сентенеции, която няма търпение да се освободи от емоционалната и физическа обвързаност към семейството, което не е виждала отдавна, но което си я иска обратно.

Така започва историята на Прери, която малко след като се прибира на мястото, което чувства като чуждо тяло, удобно наместило се в нея, събира група от аутсайдери и откачалки, на които да разкаже историята си и съответно те да й помогнат да се върне там, откъдето е дошла, за да намери единственото нещо, което я интересува – нейният приятел Хоумър.

Епизод след епизод, подредени в строг, динамичен и ярък разказ, зрителят започва да се запознава с историята на Прери. Нейната вярна секта, изградена от счупени франкенщайнове, всеки със своите проблеми, и да потъва бавно, но сигурно в полу-фантазната вселена на The OA. Тя пък, от своя страна, е като лудост, пълна с капани и женска хистерия, каквито рядко се появяват по телевизията. Да не кажем никога.

Самата Брит Марлинг е известна с това, че конвенционалните неща не й пасват добре. При нея всяко нещо трябва да е обърнато наопаки, добре изтупано и превърнато в нещо друго. Такова е и киното, което прави – за справка вижте „Другата Земя“ – както и телевизията.

The OA е първият телевизионен проект на Марлинг в компанията на верния й приятел и партньор Зал Батманглидж, който режисира много голяма част от сценариите й. Музиката в сериала също е дело на член на тяхната малка група – братът на Зал – Ростам Батманглидж, който в ежедневието си е и част от бандата Vampire Weekend, пише мелодиите.

The OA е сериал, който напомня на сън. И подобно на сънуването е пълен с хиперболи, неща, които изглеждат нелогични, но намират своя път постепенно, с тъмни кътчета, задъхващи моменти и един Торбалан, който се крие в мрака.

Хубаво е, че и гледането му е подобно на сънуване, „бързо постепенно, а после изведнъж“, както пише Джон Грийн. Така и The OA те хваща за гушата и не те пуска. Цели 8 епизода.

Втория сезон, начело с Брит Марлинг и групата й от фрикове, може да очаквате в края на тази година. Netflix подновиха The OA в същата седмица, в която направиха същото и със Stranger Things, макар тогава малко хора да го разбраха.

Но е хубаво да го знаете, когато The OA завладее съзнанието ви с плътната си и ненормална атмосфера и се чудите какво ще стане после.

Към вкусната и различна Брит Марлинг и нейната циркова трупа, които са основното звено на сериала, добавяме и Риз Ахмет, Джейсън Айзък и Паз Вега, които участват. В случай, че някой има нужда от още причини, за да види сериала. На нас лично не ни трябваха.

 
 

Имате още една седмица

| от |

„Имате още една седмица“. С тази реплика Румен Радев се опита да засегне част от депутатите. И успя. Седмица по-късно обаче това изречение се връща като бумеранг към него. „Г-н президент, имате още една седмица“.

Президентските пълномощия може и да не са големи, но президентът Радев има една седмица, преди да ги поеме в най-пълния им смисъл по Конституция, назначавайки служебен кабинет.

Тази работа можеше и вече да е свършена, а очакванията успокоени, ако новият президент беше приел предложението на Росен Плевнелиев за съставяне на общ служебен кабинет. Но макар и самият той още да не е политик, Радев-президент е чисто политически продукт. Затова и логично, той избра да приеме реториката на съветниците си от „Позитано“ 20 вместо обществената потребност от разумен консенсус.

Румен Радев има време да обмисли чии съвети ще следва в следващите 5 години, но първите впечатления са особено важни.

Изборът на президентската администрация е трудна задача, още повече за дебютант в политиката. Видяхме го и при Плевнелиев, чиято липса на експертиза и то не толкова негова лична, колкото институционална, беше най-слабото му място в целия мандат.

Паралелното съставяне на служебно правителство прави задачата на Радев още по-трудна. Ако първото е почти приключило, за второто той има още една седмица.

Основното предизвикателство пред Радев ще трябва да е институционалното разграничаване от БСП. Не само заради онази част от гласовете, които просто бяха протестен вот срещу ГЕРБ, а основно заради риска да стане жертва на собствените си създатели. Както се знае „Революцията изяжда децата си“.

Партията-майка ще се изкуши да използва победата на Радев за своя бъдещ електорален успех на приближаващите избори, което е прекалена ниска миза за началото на мандата на един президент.

Подборът на министрите е ще е първата голяма разделителна линия, която ще не ще, ще трябва да прокара Радев – тези, които искат, няма да се харесат на обществото, останалите най-вероятно ще откажат. За половината от гражданите кабинетът ще е прекалено близък до БСП, за другата половина – прекалено далеч от социалистите.

И номинацията за нов български комисар тропа на вратата. Мантрата „жена от Източна Европа“ е ясна, но която и да е тя, ще предизвика вълна от недоволство особено след като споменът за двуглавата ламя Бокова-Георгиева е толкова пресен. Радев веднъж вече излезе с позиция номинацията на следващият комисар да е плод на следващото редовно правителство, но няма гаранция, че обстоятелствата няма да се променят.

Депутатите оставиха и кипящия казан, наречен „Референдума на Слави“. Президентът нищо не може да направи, но недоволството си е недоволство. А и ако трябва да сме честни бащата на референдумите в българската политика не се казва Слави, а Георги Първанов.

Радев скоро ще разбере, че когато се опиташ да се харесаш на всички, получаваш удари от всички страни.

Високите очаквания в избирателите са нож с две остриета. Печелят избори, но бързо губят доверие. Утре част от избирателите на Радев ще разберат, че той можете да им вдигнете пенсиите, че не може да спре корупцията, че няма как да направи правосъдието или здравеопазването по-справедливи. Не може да свалите цените на бензина, нито да върне България на три морета.

Предимството на всеки следващ президент е, че може да се учи от грешките на предшествениците си и да не ги повтаря – Боянските ливади на д-р Желев, „Иване, кажи си“ на Петър Стоянов, международната изолация на Първанов, и вътрешната на Плевнелиев.

Колкото до медийната любов, тя е ден до пладне и две обществени поръчки. А и доброжелателите често са по-вредни от враговете – ако не вярвате, прочете прясната биография на ген. Радев.

 
 

Samsung ще представи следващо поколение Galaxy Note 7

| от chronicle.bg |

Много хора смятаха, че след злополучния Galaxy Note 7, Samsung ще се откаже да произвежда следващо поколение на модела. Както става ясно от интервю с шефа на Samsung Mobile Д.Дж.Кох обаче, това не е вярно.

Вчера Samsung обяви официално резултатите от вътрешното разследване, което целеше да разбере защо телефоните се сапозапалват.

Koh е заявил, че по време на разследването, са установили , че Note всъщност има много лоялни потребители. Президентът на Samsung US, Тим Бакстър, също е потвърдил, че много от потребителите на Galaxy Note все още са лоялни към модела и чакат нов ъпгрейд.

„Ще предложим по-добър, по-сигурен и много иновативен Note 8″, казва още в интервюто Кох.

Към момента няма информация кога може да се очаква наследника на Galaxy Note 7.

Източник: CNET

 
 

Книга на седмицата: „Междупанелни войни“ на Никола Крумов

| от chronicle.bg |

Втората книга на Никола Крумов – „Междупанелни войни“, е сред най-продаваните книги в книжарници „Сиела“. 

Първата му книга – „Дневник от панелни блокове“, е една от най-продаваните книги на изминалата година. Никола Крумов е популярен във Facebook с хумористичните си истории. Издател е „Пощенска кутия за приказки“.

„Аз съм Никола Крумов на трийсет и няколко години. Пристигнах от моето село в града с над сто буркана и четири пръта суджуци. Имам домашна ракия за шест средно големи саватби (от по 300 човека) и пак ще ми остане. Получих висше (да се чуди човек на образователната ни система) в специалността „Отваряне-затваряне на празен хладилник с пълни ръце.“ Отдавна съм „тиган“ (човек, който не експлоатира зеленчуци и плодове за храна). Харесва ми да гледам телевизора, когато е изключен. Обичам мазна шкембе чорба с много ледена бира – следователно съм духовна личност. Мога да набия почти всеки, любимата – никой, но тя може да набие мен – загадката в моя живот. Президент съм на Българската Федерация по Алкохолни Спортове и Застоял Туризъм (БФАСЗТ). С втората си книга поздравявам всички мои поддръжници във Фейсбук“, пише в анотацията за книгата.

Повече за Никола Крумов прочетете тук.