Европа като дресьор на източноевропейци

| от |

България и Румъния дължат прибързаното си приемане в ЕС на Франция. Въпреки това не може да се говори за грешка, защото онези, които пътуват на Запад, постепенно се учат на демокрация, твърди политолог от Принстън пред Дойче веле.

ukr

Четвърт век измина откакто дълбоките промени в Европа от 1989 година възвестиха началото на европейското обединение след края на Студената война. Преди 10 години осем източноевропейски страни с възторг се присъединиха към ЕС, с което европейската демократична общност за първи път се разпростря чак до Полша на изток, и до Малта на юг – с добри перспективи процесът на разширяване да продължи и с други страни от Източна Европа. Днес знаем, че нещо не е наред в този разказ, завършващ с хепиенд. Какво обаче, пита „Зюддойче цайтунг“?

Събитията от последните няколко месеца ясно показват противоречията на европейския проект, отбелязва изданието и пояснява: тъкмо политици от християндемократическия лагер, които познаваме като архитекти и радетели за обединена Европа, днес водят кампании срещу вътрешната миграция на Стария континент; Европейската комисия е принудена да признае, че 7 години след приемането им в ЕС, Румъния и България не са напреднали особено в противодействието на корупцията; в същото време сърбите вече празнуват започването на преговорите си за прием в общността като най-важното събитие за страната след края на Втората световна война; а на площад украинския Майдан дори се проля кръв в името на уж тъй абстрактния Европейски съюз. „Как да си обясним всички тези противоречиви факти“, пита мюнхенското издание.

Кой да има достъп до елитния клуб?

Според Копенхагенските критерии от 1993 година кандидатите за членство трябваше да докажат, че са демокрации, спазващи принципите на правовата държава и на свободния пазар, че повече няма да дискриминират малцинствата си (макар старите страни-членки не винаги да изпълняваха стандартите по отношение на собствените си малцинства), както и че ще издържат на натиска на конкуренцията. Така някогашната стандартна процедура за приемане на нови членки постепенно се видоизмени в процедура, която трябваше да се нагажда всеки път според конкретната страна-кандидатка за членство. Брюксел пък си постави за задача търпеливо да направлява и напътства източноевропейските елити.

Днес лесно се забравя, че нещата можеха и да се развият по съвсем друг начин. Когато през 1989 година падна Желязната завеса, някои страни от Западна Европа, и най-вече Франция, нямаха нищо против да я заменят с „копринена“, вместо да живят в общ европейски дом за 28 обитатели. Без Хелмут Кол и икономическите и геостратегически интереси на Германия, ЕС вероятно и до ден днешен щеше да си остане малък западноевропейски клуб с прикрито-католически характер, в който претенциозните британци играят само второстепенни роли. Докато Вашингтон залагаше на военната си мощ, за да променя режимите по света, Брюксел реши да използва обещанието за членство като лост за оказване на влияние и провеждане на реформи. Казано по друг начин: който не успяваше да приведе в изпълнение 80-те хиляди страници европейски правила и закони, или дори се опитваше да шмекерува, не беше допускан край богатата обща трапеза.

Но ЕС се проявяваше не само като дресьор на кучета. Мнозина източноевропейци искаха да се присъединят към ЕС, защото им се струваше, че Брюксел е нещо като застрахователна полица срещу връщането на ретроградни авторитарни режими, макар впоследствие да стана ясно, че в случай на нужда, ЕС де факто не е в състояние да окаже сериозна помощ. На онези, които са вън, пред вратите на общността, Брюксел може да диктува условията си, но който веднъж е влязъл вътре, си остава там, даже и да се държи по крайно неподходящ начин. Този проблем някои междувременно наричат „копенхагенската дилема“

Българите, които пътуват на запад, се учат на демокрация

Напълно логично би било мнозина сега отново да възкликнат: „За бога, не давайте перспектива за членство на Украйна, защото се видя, колко е „трансформацонната мощ“ на Брюксел. Нерядко се случва също и това, политици да извличат капитал със злостни приказки по адрес на българите и румънците, които чисто и просто ползват правото си на свободно придвижване в рамките на ЕС. При това тъкмо тези хора, които се придвижват между Изтока и Запада, и най-вече онези, които се връщат по родните си места в Източна Европа, допринасят в решаваща степен за демократизацията на страните си „от долу нагоре“. Тъкмо те не са така лесно готови да се примирят с корупцията и поставят по-високи изисквания пред родните си държави, защото лично са се убедили, че има и друг път.

Погрешно би било да се вади заключението, че някои страни изобщо не е трябвало да бъдат канени в общността. Вярно е по-скоро обратното: че на „чудовището Брюксел“ трябваше да се даде повече власт, продължава по темата „Зюддойче цайтунг“. Иданието цитира и любопитна теза за причините, довели до прибързаното приемане на Румъния и България в ЕС. Преподавателят по политология в Принстън Ян-Вернер Мюлер казва: „С членството на Румъния и България се избърза не защото на Брюксел му трябваха нови бюрократи и преводачи, а защото Франция (напълно в смисъла на геополитическите ѝ представи от 19 век) искаше възможно най-бързо да създаде нещо като противотежест на останалите уж прогермански кандидатки за членство.

 

 
 

Саундтракът към „Петдесет нюанса по-тъмно“ оглави Топ 200 на „Билборд“

| от chronicle.bg |

Саундтракът към квазиеротичната лента „Петдесет нюанса по-тъмно“ оглави престижната класация Топ 200 на „Билборд“ за албуми, съобщи сайтът на изданието.

По данни на Нилсен Мюзик от тавата, включваща изпълнения на Тейлър Суифт и Зейн Малик, Сия, Холзи, Ник Джонас и Ники Минаж, през първата седмица от излизането й на музикалния пазар са продадени 123 000 албумни единици.

Саундтрак не е оглавявал класацията на „Билборд“ за албуми от август миналата година, когато музиката към комиксовата лента „Отряд самоубийци“ се позиционира на върха и запази първенството в продължение на две седмици, припомня изданието.

Второ място в албумния чарт на „Билборд“ заема певецът Бруно Марс с 66 000 продадени единици от тавата „24K Magic“. Първенецът от миналата седмица, рапърът Биг Шон, е отстъпил на трета позиция с 62 000 продадени единици от албума „I Decided“.

Челната петица в класацията Топ 200 на „Билборд“ за албуми се допълва от хип-хоп триото „Мигос“ с тавата „Culture“ и ритъм енд блус певеца Уикенд със „Starboy“.

Източник: БТА

 
 

Излиза римейк на „Цар Лъв“

| от chronicle.bg |

Дисни реши – Доналд Глъвър ще играе Симба в римейка на великия „Цар Лъв“. Джеймс Ърл Джоунс пък се завръща в иконичната си роля на Муфаса.

Режисьор ще е Джон Фавро. Миналата година той направи римейка на „Книга за джунглата“. Решено е „Цар Лъв“ да бъде микс от жива игра и 3D анимация.

Доналд Глъвър има много нови проекти през тази година. Той трябва да разработи няколко телевизионни продукции за САЩ, както и да играе Ландо Калрисиан във филма за младия Хан Соло, който в момента се снима. През декември той издаде и третия си албум под псевдонима Чайлдиш Гамбино.

Повече информация за римейка на „Цар Лъв“ предстои.

 
 

Как може да изглежда новата Nokia 3310

| от chronicle.bg |

Nokia 3310 е вечен. Буквално!

Днес ако си изпуснеш телефона на земята, трябва да отидеш на църква и да запалиш свещ преди да го вдигнеш, да не би да му е станало нещо невъзможно за преживяване и скъпо за ремонт. Всеки човек иска поне малко сигурно, а в случая с мобилните телефони, тази сигурност да не отнема от социалния статус.

Както вече ви съобщихме, Nokia 3310 отново ще бъде пуснат в производство, като очакваме оредставянето му на Световния мобилен конгрес.

Най-вероятно той ще бъде много подобен на оригиналния, плюс няколко модернизации. В интернет се появи клипче, което показва евентуален възможен облик на телефона.

 

 

Телефона ще бъде малко едричък – 14мм или два пъри по-дебел от iPhone 7 – с цветен дисплей, микро USB слот, 8GB памет, 1650mAH батерия и камера. Дано Snake II и Space Impact са си същите.

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.