Еретици срещу ястреби

| от |

СВИДЕТЕЛИ сме на най-опасната конфронтация между Русия и САЩ от много години насам, навярно от кризата с ракетите в Куба през 1962 г. Гражданската война в Украйна, започнала след незаконна смяна на правителството в Киев през февруари, действително може да доведе до челен сблъсък между НАТО и Русия. Този сценарий, който дълго време беше немислим, вече не е изключен. Редица показатели сочат, че тази нова студена война ще бъде още по-опасна от първата, от която планетата се спаси на косъм.

Епицентърът на напрежението вече не е в Берлин, а на самата граница с Русия. В Украйна, един жизненоважен регион за Москва, лошите сметки, инцидентите и провокациите ще тегнат дори повече от тези, на които светът стана свидетел преди няколко десетилетия в Германия.

По-сериозното е, че действащите лица в тази нова студена война биха могли по-лесно да се поддадат на изкушението от ядреното оръжие. Някои московски военни стратези обявяват, че ако западните конвенционални войски, които са много по-многочислени от руските, заплашат директно Русия, тя ще прибегне до тактически ядрени оръжия. Ограждането на страната с военни бази и системи за противоракетна отбрана, което НАТО осъществява в момента, прави още по-правдоподобен подобен отговор.

Липсата на правила за взаим¬на сдържаност, подобни на тези, които двата лагера си наложиха най-вече след кризата с ракетите, е друг рисков фактор. Необходимата взаимна умереност се препъва в съмнения, омраза, недоразумения и грешни информации, както в Москва, така и във Вашингтон. Хенри Кисинджър отбелязва, че „демонизирането на Владимир Путин не е политика, а алиби за липсата на такава.“ Това демонизиране е равнозначно на отказ от какъвто и да било сериозен анализ и от разработване на една разумна политика.

Освен това, новата студена война ще бъде още по-опасна поради факта, че в САЩ няма никаква ефикасна опозиция. Ние, противниците на пагубната външна политика на правителството, не разполагаме с подкрепата на нито една влиятелна фигура. Освен това не сме организирани. Нищо общо със 70-те и 80-те години на XX век, когато се борихме в името на т. нар. разведряване. Тогава бяхме малцинство, но значително малцинство с високопоставени съюзници, включително в Конгреса и в Държавния департамент. Големите вестници, радиостанциите и телевизионните канали търсеха мнението ни. Разчитахме на подкрепа от народа и дори на една група за натиск във Вашингтон – Американския комитет за разбирателство между Изтока и Запада, в който членуваха собственици на предприятия, политици, видни университетски преподаватели и държавници като Джордж Фрост Кенан.

Днес не разполагаме с нищо подобно. Нямаме никакъв достъп до администрацията на Обама и практически до никого в Конгреса, превърнал се в двупартиен бастион на политиката на конфронтация. Големите медии ни игнорират. Още от началото на кризата в Украйна нито уводните статии, нито читателските рубрики в Ню Йорк таймс, Вашингтон пост или Уолстрийт джърнал отразиха идеите ни. Те не бяха изложени нито по MSNBC, нито по „Фокс нюз“, чиито тенденциозни анализи не се различават особено едни от други – всичко винаги е „по вина на руснаците“. Публикуваме материали в „алтернативните“ медии, но във Вашингтон не ги смятат за достоверни и важни. През дългия си живот нямам спомен за толкова сериозна липса на демократическо обществено обсъждане в условията на такава криза.

Смятам за свой дълг да припомням, че медалът винаги има две страни, и да обяснявам гледната точка на Москва по кризата с Украйна. Така си навличам непрестанни нападки, включително във влиятелните леви издания. Веднага бях карикатурно описан като водач на „апологетите“ на Путин, негов „полезен идиот“, „най-добрия му приятел“ и дори още по-лошо – „подлизурко“. Винаги съм бил обект на критики, по-специално през годините (около двадесет), в които работих като коментатор за CBC News. Никога обаче не съм бил обект на толкова лични и клеветнически нападки.

Сред авторите на нападките – или сред техните вдъхновители – са първенците на външната политика, водена от Вашингтон през последните две десетилетия, която доведе до кризата в Украйна. С клеветите си по наш адрес те се стремят да прикрият съучастието си в настоящата катастрофа. Тези неомаккартисти искат да задушат демократичните дебати, като ни заклеймяват в най-гледаните информационни емисии, големите вестници и пред политиците, които взимат решенията. И като цяло постигат целта си.

Всичко това означава, че на практика ние, дисидентите, сме истинските демократи в страната, истинските патриоти, защитници на сигурността ѝ. Ние не се стремим да запушим устата на войнолюбците. Искаме да разискваме с тях. Трябва да ги накараме да разберат, че има опасност настоящата външна политика на САЩ да има катастрофални последствия за сигурността на страната ни и на останалата част от света. Опасността и цената на една продължителна нова студена война ще се отразят върху живота на децата и внуците ни. Тази безотговорна политика лишава Вашингтон от един основен партньор, какъвто е Кремъл, в толкова жизненоважни области за нашата сигурност като Иран, Сирия и Афганистан, или за неразпространението на ядрените оръжия и международния тероризъм.

Трябва обаче да кажем също, че донякъде сме отговорни за липсата на равновесие и дори за отсъствието на разисквания. Липсват ни организация и солидарност. Някои хора споделят в лични разговори гледната ни точка, но никога не се изказват публично в тази насока. В нашата демокрация обаче, в която цената на дисидентството е относително скромна, мълчанието вече не е патриотичен избор.

Учили са ни, че умереността на мисълта и езика винаги е най-доброто решение. Но в една толкова тежка криза умереността няма никаква стойност. Тя се превръща в конформизъм, а конформизмът – в съучастничество. Спомням си за една дискусия по този въпрос между съветски дисиденти, сред които бях за кратко в Москва през 70-те и 80-те години. Някои от тях наскоро ни определиха като „американски дисиденти“. Това е една несъвършена аналогия, понеже моите съветски приятели имаха много по-малки възможности да станат дисиденти и рискуваха много повече. И все пак, това е една поучителна аналогия. Съветските дисиденти протестираха срещу непреклонната доктринална ортодоксалност, прекалените привилегии и закостенялата политическа мисъл. По тази причина съветските власти и медии ги представяха като еретици. От 90-те години и от администрацията на Клинтън насам едни неособено разумни идеи в областта на външната политика бяха превърнати в двупартийна ортодоксалност. А естественият отговор на всяка ортодоксалност е ереста. Ето защо казвам на приятелите си:„Да бъдем еретици, без да се интересуваме от личните последствия, с надеждата, че други ще се присъединят към нас, както често се е случвало в историята.“

Най-окуражаващата перспектива, която мога да предложа на съюзниците си, е да им припомня, че често промените започват като ереси. Или, ако цитирам Михаил Горбачов по повод на борбата му в лоното на една номенклатура, още по-непреклонна от нашата: „Всяка новост във философията започва с ерес, а в политиката – с мнение в малцинство.“ Що се отнася до патриотизма, нека чуем позицията на Удроу Уилсън  „Най-големият патриот понякога е този, който упорито следва посоката, която смята за правилна, дори и да вижда, че половината свят е срещу него.“

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Супергероите, които харесваме

| от |

Знаем, че всички харесват Спайдърмен, Супермен и Батман. Супергероите са guilty pleasure за момчетата, заради мрачната си натура, драматичното си минало и онзи леко прокрадващ се тестостеронен момент на хора, които могат всичко. Жените пък просто харесват мъже в тесни костюми. Изобщо във всякакви костюми.

Супергероите комбинират в себе си осанката на аутсайдера, лошото момче или съответно момиче, с уникална съдба и възможности, и възможността да ти направят чай и да натупат лошите едновременно.

Вселените на DC и Marvel – най-големите производители на силни и смели момчета и момичета на глава от населението, е пълна с истински интересни и готини персонажи. Независимо, колко стереотипни ви се струват.

Ние сме избрали точно пет броя от най-новите им тв и филмови попълнения, които гледаме винаги с удоволствие.

 
 

Алкохолизмът засяга по-сериозно жените, отколкото мъжете

| от chronicle.bg, по БТА |

Американски учени откриха доказателство, че алкохолизмът засяга по-сериозно системата за възнаграждение в мозъка на жените, отколкото на мъжете.

Системата за възнаграждение в мозъка се състои от амигдала и хипокампус, които утвърждават полезния опит и взимат участие в създаването на спомени и вземането на решения.

За изследването учените събраха 60 човека, възстановили се след дългогодишна алкохолна зависимост, като ги разделиха в групи по равно – 30 жени и 30 мъже. Те събраха и равна по численост група от доброволци без проблеми с алкохола. Участниците бивши алкохолици са спазвали режим на въздържание от 4 седмици до 38 години. Всички преминаха невропсихологични оценки и ядрено-магнитен резонанс, за да се отчетат промените в мозъчната структура.

Изследванията проведоха учените от болницата в Масачузетс и училището по медицина към Бостънския университет. Те установиха, че структурата на системата за възнаграждение в мозъка на жените алкохолички е по-голяма, отколкото при тези, които не страдат от зависимостта. В същото време същите структури са по-малки в главния мозък на мъжете алкохолици, в сравнение с тези, които не са алкохолно зависими.

Всяка година трезвеност се свързва с 1,8 % намаляване на размера на мозъчните вентрикули, което показва, че възстановяването на мозъка от вредите от алкохолизма е възможно.

„Откритията ни подсказват, че може да е полезно да вземем предвид половите различия при лечението на алкохолизма“, каза експертът Гордън Харис.

 
 

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!     

 
 

„Бързи и яростни“ с възможен спиноф

| от chronicle.bg |

Universal празнува още един успех с „Бързи и яростни 8″. Франчайзът обаче е толкова налят с силни актьори, че става задушно. Усещайки възможност за печалба, студиото може би ще пусне Люк Хобс (Дуейн Джонсън) и Декард Шоу (Джейсън Стейтъм) по собствен филмов път. Героите на Скалата и Стейтъм станаха доста популярни, дори се конкурират с Дом (Вин Дизел) и останалите от семейството.

Феновете искат подобен спиноф още от „Бързи и яростни 5″, но след последния филм тази вероятност сякаш намаля. Очертаваше се Хобс да стане баща и да си остане вкъщи. Плановете обаче се чертаят в посока филм.

Всъщност, и трети доста изненадващ герой от поредица може да участва в спинофа: самата Сайфър, Шарлиз Терон.

Чарлийз Терон, Шарлиз Терон

Химията между Джонсън и Стейтъм е невероятна. Голям плюс е, че двамата могат да преминат от екшън роля към комедия рязко, неочаквано и доста успешно. Тази комбинация, заедно със студената сериозност на Терон, може да донесе сериозно вълнение.

Има няколко неща, които трябва да се. Евентуалния филм ще отвори пространство за един милион въпроси. Ще участват ли в „Бързи и яростни 9″? Ще има ли нещо общо с действието на поредицата или ще си е отделен, самостоятелен филм? Сега ли ще бъде пуснат или когато серията свърши с „Бързи и яростни 10″? Сайфър ли ще е лошият герой или тримата заедно ще се борят срещу по-голямо зло? Ще видим.

Трйлър на „Бързи и яростни 8″: