Ердоган на върха

| от |

сп. „Икономист“
Реджеп Тайип Ердоган, премиерът на Турция, със сигурност знае как да печели избори. Откакто помогна за създаването на Партията на справедливостта и развитието /ПСР/ преди 13 години, той отбеляза осем последователни победи. На 10 август той ги направи девет, спечелвайки първите преки президентски избори в Турция със съкрушителни 52 процента от гласовете. Имайки предвид, че това са в общи линии честни избори, с висока избирателна активност, никой не може сериозно да оспори демократичните акредитиви на Ердоган.

Неговите постижения в продължение на повече от 11 години като премиер също са впечатляващи. Откакто ПСР дойде на власт през ноември 2002 г., икономическият растеж е средно 5 процента.

Инфлацията бе обуздана. Армията бе поставена под по-силен граждански контрол. Ердоган постигна по-голям напредък от всеки друг предишен политически лидер в даването на по-големи права на кюрдите в Турция. През 2005 г. той постигна нещо, което се изплъзваше на всички негови предшественици: начало на преговори за членство с ЕС.

Но има основания за безпокойство във връзка с издигането на Ердоган до президентския дворец Чанкая в Анкара. Сплашвайки армията, светските среди и политическата опозиция, той стана по-авторитарен. Когато турците излязоха на улиците при протестите за парка Гези миналото лято, неговата реакция бе да изпрати полицията за борба с безредиците със сълзотворен газ.

След избухването на корупционен скандал миналата година, засегнал дори неговото собствено семейство, той наложи по-строг контрол над съдебната система. Той отговри на критиките с атаки срещу свободните медии и отделни журналисти /включително злостни публични нападки срещу дългогодишния кореспондент на „Икономист“ в Турция/ и с опити за цензуриране на Интернет.

Това, което прави нещата още по-обезпокоитолени, са плановете на Ердоган да даде на президентската институция, досега с церемониални функции, повече пълномощия. Той иска да я превърне в изпълнителна длъжност, както във Франция. За да направи това, той трябва да промени конституцията, за което обикновено е необходимо мнозинство от две трети в парламента.

Малко вероятно е ПСР да постигне това сама, но тя би могла да осигури достатъчно гласове, сключвайки споразумение с кюрдската партия. Това би дало възможност на Ердоган да види постигане на своята цел за президентство със засилени пълномощия, подкрепено от поддаващ се на влияние премиер, в което той би могъл да остане до и след 2023 г., когато е 100-годишнината от основаването на републиката от Ататюрк.

Подобен резултат е нежелан за онези, които вярват в политическия плурализъм. Силните президентства могат да функционират, но те трябва да бъдат ограничавани от силни  институции, каквито все още липсват в Турция. Авторитарните наклонности на Ердоган усложняват този проблем. Но защо той би трябвало да внимава? Има два отговора: уязвима икономика и неговото собствено наследство.

Най-голямата причина за изборните победи на Ердоган е осигуряването от него на бързо повишаване на жизнения стандарт. Но икономиката се забавя. Откриващият се дефицит по текущата сметка прави страната силно зависима от постъпването на капитали; когато световните лихвени проценти растат, Турция може да пострада. И тя е хваната в „капана на средните доходи“, губейки конкурентноспособност в основните стоки, които произвежда, но неспособна да премине към високотехнологични производства.

За да запази растежа, Турция се нуждае както от либерализиращи реформи, така и от чужди капитали. Ердоган демонстрира ограничен интерес за реформи. И въпреки че чуждестранните инвеститори не понасят авторитарни режими по света, те не се тревожат много от социалната нестабилност от вида, който обикновено предвещава поляризираща политика от типа на тази на Ердоган.

Надеждата, че Турция един ден ще се присъедини към ЕС също запазва интереса на инвеститорите. Ето в каква посока Ердоган трябва да мисли за своето наследство. Да се строят гигантски инфраструктурни проекти е много добре, но ако иска да укрепи модернизацията на Турция, той трябва да я върне в нейното европейско русло. Членството в ЕС е далечна перспектива точно сега, но отдалечаването от европейските либерално-демократични норми, ще го направи невъзможно.

Първата проверка за намеренията на Ердоган ще бъде изборът на премиер. Тази седмица досегашният турски президент Абдуллах Гюл обяви, че възнамерява да участва в съревнованието. Не само че Гюл е широко уважаван както в страната, така и в чужбина, но той също така за кратко е заемал поста преди това. Освен това като съучредител на ПСР той има достатъчно политическо влияние, за да стои достойно до Ердоган. Ердоган трябва да приеме, че силен премиер би бил по-добър за Турция. Ако той настоява вместо това да има марионетка, хората могат да започнат да го сравняват не с Ататюрк, а с руския му колега
Владимир Путин. БТА

 
 

Wizz air започва полети от Варна до Тел Авив

| от CHR Aero |

Нискотарифната авиокомпания Wizz air обяви нова линия между Варна и Тел Авив, Израел.

Полетите ще стартират на 21 юли и ще се изпълняват 3 пъти седмично.

Airbus A320 на компанията ще излита от Варна в 12:50 ч. и ще каца в Тел Авив в 15:10 ч. Обратният полет е в 16:00 ч и каца във Варна в 18:30 ч. Цените на билетите започват от 49,99 лв. в едната посока.

С този полет дестинациите на Wizz от Варна стават общо 8.

Преди месец компанията обяви 5 нови дестинации, до които ще започне да лети от 21 юли – Дортмунд, Мюнхен, Ларнака, Милано и Айднховен. Те допълват съществуващите полети от Варна до София и Лондон.

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

Колко струва откраднатата ви самоличност в интернет

| от chronicle.bg |

Към 20 долара. Десетки милиони хора губят личната си информация през последните години. Но какво се случва след това? Голяма част от тази информация излиза за продан по тъмните кътчета на интернет, по-известни като dark web.

Според това дали към информацията за човека има и данни за кредитната му карта, цените могат да варират от под 1 долар до около 459 долара. Средната цена е 21,35 долара. Както и в стандартния легален интернет пазар, цената на стоката зависи от фактори като качество, надеждност и репутацията на продавача.

Един от продавачите, който предлага открадната информация за 454,05 долара, обяснява цената с думите: „Това са данни изключително на личности с добро кредитно досие (над 720 точки). Можете да ги ползвате, за да си купите кола, къща или каквото си искате. Профилите идват с пълно име, адрес, цялата информация за кредитната карта. Можете да ги ползвате за колкото си време искате.“ Друга скъпа информация (248, 22 долара) е на карта с 10 000 долара лимит.

Евтини карти (2 долара) се продават, когато информацията им може да е оскъдна или невалидна по някакъв начин. „Те са за хора, които имат допълнителен вътрешен достъп до банкова информация“, споделя един от продавачите.

Сайтовете за продажба на самоличности си имат система за навигация и опции като нормален сайт. Трудно е обаче да се прецени качеството на стоката. Понякога продавачите казват откъде са вземи акаунтите, на коя банка са и т.н. Това в никакъв случай не означава, че няма да ви измамят с невалидна или измислена информация.

„Бизнесът с откраднати самоличности може да е много печеливш“, казва Хю Мин Го от Виетнам, който беше осъден през 2015 година на 13 години затвор за подобна измама с 200 милиона открадната профила. Обвинението твърди, че така той е спечелил над 1 900 000 долара.

Дори когато сайтовете за продажба на подобна информация се закрият, на тяхно място се появяват нови.

 

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.